събота, 30 юни 2007 г.

"...и тя се чувстваше по-добре в мечтите си, отколкото в действителността, защото видимите неща отминават, но невидимите са вечни!..."

трите грации :)


снимка :-)


"Предградие"

Понякога е ужасно трудно. Да решиш, да избереш пътя, да откриеш истинското. Понякога се изискват неимоверни усилия за да се запазиш „чист” от погубващата суета и да погледнеш човека срещу теб, просто усмихвайки се. И да знаеш, че ще го зарадваш.
А ако си на около двадесет, към усмивката да прибавиш и онази енергия, на вечно търсещия, вечно искащия, но не винаги намиращ млад човек, за който влюбването е свързано с безпределно голяма емоция, разочарованието с потапяне в света на алкохола и наркотиците, а стремежите за успех, със заминаване недалеч...
А ти?
Не е нужно да отидеш много далеч. Просто се разходи до театъра. Особено в четвъртък. Особено ако си млад. Или се чувстваш такъв. За час и половина ще изживееш моменти от живота на няколко момичета и момчета, чието съществуване няма да премине под знака на еднообразието и безразличието. Защото са различни. И защото са на път да се докоснат до най – сакралното за всеки – мечтите му и истинското му призвание.
Безизходица – това обаче е окончателният резултат.
И ти оставаш сам, с много разбити надежди, защото в тази възраст си мислиш, че разочарование няма да има.
Огледай се. Потърси това, което ти липсва.
Увери се, че не живееш в лъжа.
Не бягай от отговорността, защото психологическото прозрение идва с много мисъл, търсене и избиране на най-подходящото решение, свързано с въпроса: „Какво да направя за да се чувствам пълноценен през моя живот?”
Само внимавай – личността има склонността да се самоизтезава в лабиринта на нравствените въпроси...
Има ли правиелни решения изобщо?
Не знам. Реши го ти.
Четвъртък. „Предградие”. Там, където ще откриеш нещо за себе си...

Без име.

Здрасти. Бих искала да напиша нещо за любовта.
За псевдо-любовта, за това, което наричаме любов, но за което може би бъркаме, за любовта, която се поражда от нищо и умира от всичко.
Точно определение за нея, разбира се, нямам. Но знам ( колко ли странно звучи), че Тя често създава неудобства. Доста неудобства.
Това, че трябва да си прекрасна пред „любимия”, да му се харесваш отново и отново( най-вече на подсъзнателно равнище), това, че винаги остава вечния стремеж да уеднаквиш разликите (не, не казвай, че не ти се иска,сам знаеш, че общите интереси са благодат и огромно предимтво за връзката...).
Връзка без любов?
Любов без връзка?
И двете са осъществими. Абсолютно при това.
От любовта се отслабва.
И физически, и на духовно равнище, защото привиквайки към един човек, към неговите драми, нрави и малки чудатости, то ние постепено приемаме битовизма като необходимост. Ужасно. Битовизмът ме вбесява. А понякога и любовта.
Beautiful girl, stay with me? А ако не искам, а ако искам, а ако трябва? При любовта нямало думата „трябва”.
Грешно. Абсолютно грешно. Любовта е огромно объркване, малка подигравка, или голяма подигравка с човека, с неговите състояния на духа. Подигравка, където „трябва” е водещия на ток-шоуто, където „трябва” е генералният директор, където „трябва” е силата, където „трябва” е необходимост, за да могат нещата да се случат.
Или поне да опитат.
Защото при любовта нещата никога не се случват изцяло. Винаги съществува портичка, вратичка, през която можеш да избягаш,или пък някой друг да влезе...Както прецениш...
Може би греша. Може би не.
Любовта е съобразяване.
Огромно съобразяване. Постоянно. Понякога досадно.
Може би не съм изпитала как му се казва...”истинска, поривна и вълнуваща любов”...Може би, но на мен ми се повръща не само от самолети,както и на теб, но и от клишета.
И за да не стане прекалено песимистично ще си призная, колко ми е обнадеждено, като си признавам, че не мога да открия смисъла на думите, перефразирани в милиони песни, филми, цели индустрии : „любовта е всичко, което ни остава, тя е най-прекрасното в човешкия живот...”. FUCK. Това е тя. Beautiful girl, stay with me – fuck отново. Винаги някой бива преебан. Абсолютно смазан.
Има и щастлив край. Даааа. Тогава пък е скучно. Двамата влюбени съзерцават залеза на плажа, където спокойното море разбива нежните си вълни във все още неизстиналия пясък...
Или ти. Сам. Но не самотен. Плачеш и си мислиш за нещо, което изгаря цялото ти същество, нещо, което те кара да мислиш, да откриваш себе си и свои дълбоко скрити качества...
Човек осъзнавал себе си, когато обичал. Fuck. Човек разбира себе си най-добре в самотата, онази самота, в която тишината не е препоръчителна. Нужна е музика. И размишлението, че светът се върти около теб, че ти си света, че ти си важен и ценен, че ти разбираш и виждаш, какъв по-прекрасен дар от природата...?
Когато си влюбен се мислиш за щастлив. И сигурен.
Сигурност – положителното качество на любовта. Качество, което дори и измамно понакога, идва на помощ, точно когато трябва.
Fall in love, така пишеше на един плакат, пред който една възрастна жена изпита сериозни затруднения. Просто не знаеше английски. Нали любовта говорила всички езици? FUCK отново. Тя говори само езика на другия и нищо повече. Твоят минава на заден план, защото любовта е най-вече пренебрегване към самия теб.
Вече си сигурен, че съм нещастно влюбена. Е, не позна.
Не знам дали съм влюбена(това да имаш гадже положетелно не е мерило, както вече се разбрахме, нали?) и никога няма да разбера дори и да съм, защото има хора, които просто обичат. Много. И аз съм от тях. Обичам хората( е не всички естествено), но ги обичам. Особено актьорите ха ха ха.
Да обичаш един човек – чист егоизъм с хедонистични наклонности. Правиш го заради сигурността и удоволствието да си хапнете сладолен в неделния следобед. При мен май така става.
Може би. Може би не.
Объркана съм. Любовта е ужасно объркана... Не мислиш ли?

Paris

На тати


...Париж...
„ И на всеки пет кестена да спираш на един крак с широко разперени ръце, също като птицата какуй, която стене из бреговете на Аржентинския север...”
Спрях само на един кестен. Не защото няма такива по булевард „ Араго”, а защото нямах време. Защото трябваше да побързам да уловя в шепата си следващата частичка красота, слeдващата блещукаща звездичка от Кулата, следващата спирка на метрото, следващата песен на Реката, идваща от безкрая...
Безкрай!!!
Без преувеличения, без апология, но не без емоция...
...Париж е безкраен...
И тук простичката апосиотеза няма да свърши работа, защото мисълта ми ще остане недоизказана ...
Поне докато не достигна онова съзвучие, което струеше от музиката в изложбената зала в Латиноамериканския център, и което протича между редовете на „Междуетажие”...
Няма такъв град. Вечен.
Архетип. Архаизиран, но не и архаичен.
Автентичен.
Pas mal. A-a-a-a-a-a.
И докато бързам и подтичквам за да ме увековечат в снимка, аз го усещам.
И докато не толкова студеният вятър духа право в мен и пилее косите ми,любувайки се на светещото Чудо, слушайки тезите на тати, че Кулата прилича на катедрала, аз го усешам.
И докато опитвам от онова сирене, което негърката с пиърсинг над устната ни продаде, аз го усещам.
Чувствам го така, че настръхвам точно в 12 часа при вида на милионите или милиарди свещи, запалени за вечерната литургия в „Катедралата”.
И не ми пука ако една от тях падне на пода и стане пожар, зашото вратите в Париж са огненоупорни.
Може би и там се случват бедствия. Може би и там има лоши дни, в които не само, че не ти върви, но искаш да си тръгнеш завинаги. И плачеш.
Може би.
Но не съм сигурна дали сълзите са от тъга, умиление или носталгия. И това, че родината на военния е там, където стъпи ботушът му не е ли малко вярно и за теб?!
Като си в Париж всичко ти се струва вярно. И по-различно. И по-ново. И по-огромно...
„Има ли някой, който да не харесва този град?”- тати смотолеви нещо, но не ми отговори ясно. Защото такъв човек няма. Просто Париж е такъв -взима много, но и се отдава, пази достойнството си, но никога няма да ти откаже стол в Люксембурската градина. Той е жив – винаги, по всяко време. И ти неминуемо, вървейки към метрото, откриваш нещо лично за теб!
Честито!
Тате, това е за теб. Мерси за всичко, за всички хлебчета, които сладнят и за онези вечери, когато неуморно си ме носил на конче...

salsa

Може и да не ти изнася, може и да съм сама, може и да греша, че толкова рядко допускам някой до себе си, може и да се терзая за това , което съм, може и да заобикалям мъката от самотата ми, може и често да осмислям безсмислието чрез напразни, глупави, празни надежди и мечти, но това съм аз.
И се обичам.
Може да съм влюбена именно в нещата от живота, които никога няма да бъдат мои.
Може да искам да имам нещо общо с медиите, заради чиста суета.Медиите са суета, но са необходими. За да владея напълно нещата. За да се покривам когато ми се иска с грим.
Може би съм властна.
Но се обичам.
Такава, каквато в крайна сметка се изградих - с искрена и нежна душа, копнееща за далечното за нея чувтво, свързано с вечерта, в която няма да има от тръпчиво-горчивия вкус на самотата.
Прекалено съм силна, за да бъда с някой.
Обичам се такава.
Обичам този момент. Вдъхновението е долетяло. В спора се ражда вдъхновението.
Цигарата омагьосва. Дъждът също. Обичам го, както и себе си.
Малки капчици нарушават перфектния ритъм на салсата , в която има толкова живот. И толкова истина. Понякога ми става по-самотно от нейните звуци. Защото не съм толкова щастлива като нея. Обичам я. Себе си...също.
Самотно ми е , но съм щастлива, защото в душата си усещам росата рано сутрин и мисълта за теб, макар и да знам, че ще останеш поредния забравен(но не завинаги) и разрушен блян...
Когато Бог ми се усмихва, винаги разбирам. Защото слънцето тогава е най-красиво, защото любовта ми тогава е най-силна, защото късметът ми тогава ме обвива и ми казва просто да следвам пътя, защото на лицето ми грее лъч,взет от крило на ангел, отпускащ свенлива светлина върху устните ми. Обичам Господ да ми се усмихва. Обичам да се усмихвам на себе си, както и на другите. Обичам себе си.
Обичам нощта. Обичам повече от всичко тихата нощ, в която чувам само салса и се оглеждам на отсрещния прозорец...Обичам образа си върху огледалната повърхност, един самотен, но устремен образ, който ще следва пътя си до(к)рай, без да се страхува от самотата. Защото има нощта. И себе си. И се обича.
Ако към най-невероятната нощ добавим сродна душа, която да усеша Моето чувство, то изходите са два. Пълна хармония със себе си и другия. Или пълно отвращение от човешото присъствие, разваящо незабравимия Mиг. Какво да избера? Спрямо природата ми би ми подхождало второто, а защо не първото... Явно не се познавам...Но се обичам. Повече от всичко. Повече от красотата на нощта. Повече от салсата на Nava.
Усмихвам се.
На себе си.
Salsa.
Сега.
В нощта.
С теб.
В мислите ми. Обичам те.

"with or without you"

Знаеш ли вече ми е все тая.
Дали с теб или без теб.
Все тая.
Тръгвам си.
Осъзнавам опастността от това,че всичко би могло да се срине изначално без ни най-мало обяснение.
Това е той-груб,неознаваемо груб и непосилен,мизерен,вонящ,грозен,болен,слаб,мръсен,разхвърлян и безкрайно мъчителен за някои............
За други той е щастлив,мек,чаровен,богат,ухаещ на сладост,здрав,силен,подреден,спокоен и замайващо лесен........
Това е той-шарен.
Едно време писателите са писали дълги романи-сюжети,герои,разказ в разказа,метафори,епитети,нескончаеми сравнения-всичко това се е раждало в чистите им съзнания.
Над днешния писател тегне огромна задача-да пише оригинало и съвременно,да бъде себе си,да оставя почерка си с написаното или по-скоро да съумее да създаде свой почерк.......
А това,ах колко трудно се оказва това в днешния тъжен и труден за някои и весел и лесен за други свят.
Свят,който постоянно натоварва и строи,строи,строи!
Строи огромни кули на надежда,на работа,на забавления,изгражда нови ценности и премахва дълбочини..........
Да,да премахва дълбокото и ни оставя плитичкото-за да ни е по-лесно.
Само се огледайте-всичко околко нас се стреми да ни улесни!
Започвайки от компютъра и стигайки до мокрите кърпички-всичко се създава за наше улеснение-за да ни бъде плитко,за да не се одавим.
Всичко около нас се превръща в спасителен пояс,който тича зад гърба ни и се стреми да бъде винаги с нас за да не кривнем случайно и да не вземем да се озовем в открито море!
Едно време хората са писали любовни романи..........
Как човек да пише днес за любов като обстоятелствата не му разрешават?!
И само не ми казвайте,че за любовта няма граници и разни такива..........
На днешния човек му липсва нещо-освободеното съзнание!
Така че with or without you-все ми е тая като си нямам съзнание и като някой тъпак постоянно върви зад мен и иска да ми е лесно,защото бил създал революционно чудо в света на антицелулитните мазила или защото поредната мацка с дълги крака е в главата на повечето мъже!
Няма място за любов в днешния свят и го признавам макар и с тъга..........
Искам някой да каже обратното за да поспорим..........
Искам да му покажа как живеят или по-точно как се опитват да живеят истинските хора,онези, които не търсят помощта на новаторите,а я търсят дълбоко в себе си-в своя свят,какъвто и да е той!
Нека му разкажа за някой,който се чувства длъжен да бъде там-да бъде насреща и да мисли за хиляда неща,но не и за любовта.......
With or without you?-Въпросът на днешния човек,на този,който съумява да потърси истината у себе си!
BTW “With or without you” на U2-страхотна песен!










Ралица

Големият брат

Големият брат – реалност или шоу?


Автомобилът ни откара там, където тръстиките бяха израстнали до неузнаваемост, реката издаваше лек шум, а човешките гласове сякаш бяха забранени, за да не нарушат тишината и съвършената музика на жълтоопашатата птица.
Там, където си абсолютно сам, но не самотен, защото имаш синия безкрай, лазурните води, позлатени от парещите слънчеви лъчи. И се чувстваш истински.
И привечер, когато в „цивилизования свят” хората застопоряват телата си пред телевизора за да проследят новините, поредната шоу- програма или високобюджетен сериал, на това неописуемо и тайнствено място загадъчно настъпва хладната и нежна вечер. Милиони звезди разцъфтяват над главата ми и ме карат да остана вярна на себе си, да ударя „системата” по слабото й място, като плюя на всички нови технологии, на целия поток от суета, който ни залива ежедневно и просто... да броя звездите.
Вдъхновението е долетяло. Изпитвам върховна наслада от това да съзерцавам светулките в мрака и да чета приказки, които да ме пренасят във вълшебни светове, на изящни места, като това до реката...
Очарованието на това пространство е безмерно. Може би мнозина биха го оценили. Може би.
Но точно в тази лятна нощ хората остават спокойно в кибритените си кутийки, които гордо наричат „къщи” и вярвар, че са щастливи. Не ги обвинявам за това. Но те дори не подозират за моето кътче,скрито зад високите треви. И колко жалко, че не подозират. Колко жалко, че не оценяват обаятелното ухание на билки и приказки. Колко жалко, че често се оставяме да бъдем следени, манипулирани, изцеждани, лъгани...
Големият брат – това е реалността, признавам го, макар и с голяма доза тъга.
Големият брат – това е онази услуга, предлагана от телефонен оператор, според която можеш да откриеш къде се намира даден човек само с вписване на дванадесет цифров код...
Големият брат – това е вече обърканата представа за информация, за известност, за имидж, за образование, за празник, за култура, за природа, дори и за чисто човешка емоция.
Големият брат не се изчерпва с едно, макар и гледано шоу. Проблемът не е в аудиторията, която гледа това странно изкривяване на човешки характери, а какво отделният човек открива в него. И на какво ниво ( психологическо, емоционално ) би могло да бъде интересно заниманието с подобен тип експеримент.
Големият брат робува на изкуствено и ненужно създадени стереотипи. Обикновено ги налага на човека, четящ предимно „етикети”. Защото необразованият, незнаещият е „приятел” на Големия брат; той е леснодостъпна плячка за омайващите новости, свързани с чудесата на техниката, антицелулитните кремове или пластичните операции.
Доскоро приемах като анекдот това, че някой смята „Две хубави очи” за произведение на Къци Вапцапов...Сега, когато осъзнавам, че това се случва реално, отправям неодобрителен поглед към Големия брат. Защото това е част от неговата игра, изпълнена със суета. Той кара първично устроеното човешко същество да се подчинява на реклами, системи и „печеливши” стратегии. Материализира го, превръщайки го в следващо поколение...хуманоид. Предлага му илюзии, а той,сякаш сляп за последствията ги купува, забързан да изживее „своя” живот.
Сетивата бавно се изпаряват под напора на Големия брат, който наказва с изгонване от системата, този, който не иска да живее като маргинализиран герой.
Политици, институции, който настоятелно бездействат, груби, вулгарни, сърдити лица, лишени от позитивна енергия, с която би трябвало да заразяваме един- друг – това също са „симптоми” на Големия брат.
Искам да вярвам повече в чудеса. В чудото наречено живот – ние го притежаваме и така рядко оценяваме. Да чуваш и да разбираш – именно в това се крие най-прекрасният дар на природата. Ние, вечно търсещи, вечно лутащи се, вечно мислещи за проблеми –оставени в миналото или очаквани в бъдещето, често го забравяме. И се втурваме отчаяни в някой магазин за да си купим...надежда.А Джани Родари я продава по страниците на своите книжки, толкова достъпна и по детски невинна и лесна...
Често изхвърляме и мига,или оставяме да ни го откраднат, а може би той е единственото истинско богатство, което притежаваме.
Големият брат може да отнеме всичко – дори и свободата. Дори и мечтите. А променяйки мечтите си, неминуемо променяш себе си. До неузнаваемост.
Суетата обсебва днешния свят, тя се наслагва в съзнанието ни, обременява го, не му позволява да се отърси от грубия материализъм и конформизъм. И да започне просто да брои звездите, поставяйки темелите на хуманизма и добротворството...
Посрещам изгрева на новия ден, стъпвам леко, а росата излъчва свежест, която струи от всяка едвам потреперваща тревичка. Слънцето ми прошепва, че съвършенството не е твърде далеч, стига да протегнеш ръка и да искаш да го докоснеш.Нямам мобилен апарат до себе си, но и без телефонен указател мога точно да си представя любимите ми хора. И всички онези, които подобно на мен се стремят да запазят сетивата си и чистотата на порива към силата да общуваш, да обичаш магията на изкуството и природата, но които подобно на мен не могат да избягат от Големия брат. Или поне не днес.Колкото и да им се иска.
Защото с него са свързани и мечтаната професия, и новото лекарство, което ще помогне на болната жена да започне живота си - възродена ,с нови сили да погледне слънцето, и снимката, която ще запечата поникналото лилаво цвете на безлюдната скала.
Големият брат не е недвусмислен, той би могъл да има и своите положителни насоки. Стига да успеем да съхраним собстените си усещания и представи. Тук и сега. И да не се поддаваме да внушения. Защото чудеса стават там, където вярват в тях, и колкото повече вярват, толкова по – често стават.
Аз вярвам.Макар и да би могло само чрез няколко цифрен номер да ме открият и на това вълшебно място, изгубено в Елинпелинова мараня.
Не знам докъде се е разпрострял Големият брат. Не искам да знам. Достатъчно е , че има хора, които съумяват да улавят краткостта на изтичащата песъчинка и за които Големият брат е просто триглавата ламя от приказката, чиито край е отдавна ясен.