лично

Това е лично за теб.
Обичам морето, там където вълните се разбиват в едрия, поласкан от слънцето пясък.
Там, където сме истински, красиви, усмихнати, нови, свежи, цветни, незабравими.
Всъщност интересните хора са интересни навсякъде. Ето защо няма значение къде ще бъда аз, без значение е и къде ще бъдеш ти.
Моето настроение, моето море, моята улица, моят плаж, моите приятели.
Опитвам се да уловя всичко това в шепи. Не става. Нещо винаги ми се изплъзва. Времето, може би.
Следващото лято, следващото море, следващото...време...
То идва неочаквано, неосъзнавано, непожелавано. Поне не сега.
Стана объркващо с това време...
Всъщност това е за теб.
Аз заминавам. Колкото и да не ти се вярва. Заминавам. От чисто егоистични подбуди ако искаш. Край.
Заминавам без да осъзнавам, че в далечината не свети моят прозорец, че това там не е моето кафене, че в края на улицата не ме чакаш ти.
Чака ме някой друг.
Все си повтарям, че си струва да опитам.
Все си повтарям, че времето до следващото наше любимо и прекрасно море е малко. Много малко.
Това е за теб.
Без уговорки, без фалш, без да съм поетична.
Прекрасно е, че се познаваме.

мореее

Извадих си банския от гардероба. Заминавам.
Не мислих, че ще дойде толкова бързо. Мечтая си за морето точно от момента, в който приятно изморена, почерняла, с 20 ст в джоба, с пясък в чантичката, с добре запечатани спомени се прибрах вкъщи. Беше миналото лято. Горе- долу по същото време.
Сега съм по-различна, по- променена, по-добра ( надявам се), по-по-най...
Разчитам, че морето е същото. И че ме чака с нетърпение.
Хайде на мореееее!
Последното „е” води в синия безкрай, а когато се върна ще ме отведе може би на летището, може би в Париж, може би...
Но сега имам по-важна работа. Нов бански, старият ми е омръзнал. А, и да скачам върху куфара, докато най - после се затвори...(май е време и за по-голям куфар).
Заминавам. Най-после.