петък, 31 август 2007 г.

лично

Това е лично за теб.
Обичам морето, там където вълните се разбиват в едрия, поласкан от слънцето пясък.
Там, където сме истински, красиви, усмихнати, нови, свежи, цветни, незабравими.
Всъщност интересните хора са интересни навсякъде. Ето защо няма значение къде ще бъда аз, без значение е и къде ще бъдеш ти.
Моето настроение, моето море, моята улица, моят плаж, моите приятели.
Опитвам се да уловя всичко това в шепи. Не става. Нещо винаги ми се изплъзва. Времето, може би.
Следващото лято, следващото море, следващото...време...
То идва неочаквано, неосъзнавано, непожелавано. Поне не сега.
Стана объркващо с това време...
Всъщност това е за теб.
Аз заминавам. Колкото и да не ти се вярва. Заминавам. От чисто егоистични подбуди ако искаш. Край.
Заминавам без да осъзнавам, че в далечината не свети моят прозорец, че това там не е моето кафене, че в края на улицата не ме чакаш ти.
Чака ме някой друг.
Все си повтарям, че си струва да опитам.
Все си повтарям, че времето до следващото наше любимо и прекрасно море е малко. Много малко.
Това е за теб.
Без уговорки, без фалш, без да съм поетична.
Прекрасно е, че се познаваме.

четвъртък, 9 август 2007 г.

мореее

Извадих си банския от гардероба. Заминавам.
Не мислих, че ще дойде толкова бързо. Мечтая си за морето точно от момента, в който приятно изморена, почерняла, с 20 ст в джоба, с пясък в чантичката, с добре запечатани спомени се прибрах вкъщи. Беше миналото лято. Горе- долу по същото време.
Сега съм по-различна, по- променена, по-добра ( надявам се), по-по-най...
Разчитам, че морето е същото. И че ме чака с нетърпение.
Хайде на мореееее!
Последното „е” води в синия безкрай, а когато се върна ще ме отведе може би на летището, може би в Париж, може би...
Но сега имам по-важна работа. Нов бански, старият ми е омръзнал. А, и да скачам върху куфара, докато най - после се затвори...(май е време и за по-голям куфар).
Заминавам. Най-после.