Хубаво е...

Хубаво е, когато някой ти чете блога. Дори когато това са близки хора ( на които много благодаря за вниманието) .
Хубаво е когато някой споделя нещо твое, нещо преживяно.
Хубаво е когато атмосферата е различна.
Тук атмосферата те учи на супер много неща. Постоянно.
Например да бъдеш непукист, да вдигаш скандал когато нещо, колкото и дребно да е то, не те задоволява, да върнеш в магазина вече носените обувки.
Да се съпротивляваш срещу пошлостта, да се разхождаш сам, да пиеш кафе сам.
Да не гледаш хората с постоянно любопитство, да поздравяваш шофьора на автобуса, да приемаш малките хора като повече от нормални ( трудно е наистина).
Да си пазиш касовата бележка, да пиеш вино с касис, да четеш Ремарк.
Да переш в обществена пералня, да пишеш на коляно в парка, да оставяш съобщения на телефонния секретар
Да си говориш с продавача на химикалки ( стар морски вълк ха ха) за българските жени, българския кашкавал, българската лютеница, Черно море и ванилов сладолед (ескимо); да си искаш фъстъците когато пиеш монако, да четеш безплатните вестници.
Да се осведомяваш редовно за новите филми, да създаваш лесни, бързи, но може би нетрайни приятелства, да пушиш бяло боро с ниско съдържание на катран( най-евтино е - само 5,20:).
Да си слагаш шалче, да усещаш как мечтите ти се сбъдват, веднага да си измисляш нови.
Да правиш снимки с непознати, да ходиш в библиотеката, да хващаш автобуса в обратната посока.
Да се усмихваш.
Да бъдеш себе си. Най – вече.

chanson d'amour

Знаеш ли какво chanson d’amour?
Това е, когато се разхождаш и вятърът разпилява идеите ти между първи и десети arrondissement , или пък ги заклещва между стените на rue Visconti така, че да останеш там поне час, съзерцавайки фасадата на поредната къща, в която е живяла или умряла знаменитост.
Усещам всяко кътче, изпълнено с история. Там е толкова тихо, че те е страх дори да докоснеш звънеца, допрян до огромната величествена порта.
Chanson d’amour е когато влизаш в полу-празния двор на Академията Beaux-Arts и откриваш... фонтан, в който плуват златни рибки...
Едва съм си намислила първото желание и хоп! Ето го – момчето с красивите тъмни очи, момчето с вид на бохем, момчето, което запалвайки цигара става обект на моето воайорство (правя се, че снимам рибките;), а после и на моето неспирно говорене ха ха.
Chanson d’amour е когато започва да вали, аз се скривам в първия магазин и излизам от там с оранжев кашмирен пуловер за много пари, който ще ми топли в съботите, например.
Chanson d’amour е радиото, което открих случайно, това е песента, която звучеше от магазина за свещи, това са капките, които се разбиват във френските прозорци на стаята ми, това е черният шоколад, който се разтопява докато се припичам на слънце в градината.
Chanson d’amour. Това е Париж.

P.S. Съжалявам за дългото отсъствие...

oсобено

Париж е особен град.
Спирам да говоря за него. Колкото повече му давам, толкова повече иска. Нахална работа.
По-различно е, когато си роден тук ( подобно на колегата ми с растите). Просто не му обръщаш толкова внимание.Аз разглеждам всяка уличка, всяко ъгълче, всеки надпис.
Последното „Apprenons à être vrais! “ дори си го записах подобаващо в тефтерче.
На Париж му харесва да е в центъра. Туристите флиртуват с него постоянно.
Изморена съм от поредния day – off ...Не, не заради Париж, в никакъв случай!
Искам да заспя бързо. Попадам на детска приказка - „Старинният пръстен” ( що за глупост?) , която по стил прилича по-скоро на статия на Валери Стефанов* ?!
Вече и приказките ли не могат да пишат простичко?
Само между другото илюстрациите съвпадат абсолютно с тези от „Аладин” , което ме озадачава още повече – връща ме в детството някакси...
Или вече заспивам, или вече две страници чета за надбягвания с камили...о,какво изречение : „ На следващата вечер Ясмина посрещнала всеки един от ухажорите с усмивка и го погледнала в очите.”
Ухажори? Очи ? Спи ми се...
„Някои от ухажорите се усмихвали стеснително, други – топло, а трети – доста несигурно.”
Доста интересно, каква мъдра и поучителна приказка...
Париж е приказка.
Да, да, да,ето и последното изречение.
Apprenons à être vrais!

* Известен български критик.

Миг

Tова е моментът, в който не мога да се оплача.
Слънцето прилича на онова, на което се любуваме късно вечер на пустия плаж (ех, мореее), хората около мен са толкова красиви и толкова ненатрапливи, студеният ми чай с вкус на mangue ми напомня на лято, химикалката ми спря да пише, но затова пък в гъзарската ми кутийка си имам резерва – молив, който пише идеално върху вечерния безплатен вестник (ужасно дълго стана това изречение...).
Пред мен – фонтанът, около който няма влюбени двойки !, а само хора, чийто мечти се разпръскват от водните струи. Зад фонтана – огромното виенско колело, чудя се как съм се качила снощи...
Зад мен – прясно и късо окосена тревичка, кафене с дървени масички и безкрай...Зад някаква сграда от страни на мен ( май се пада дясно:) проблясва върха на Кулата, но не...Едно момче, седящо на няколко метра от мен, което рисуваше някакви грънци, стана и след малко ми донесе захарен памук. Такъв на клечка, все едно е от панаира на село. Не знам дали да го ям, може да е отровен :)
На съседното столче момиче тип Пипи си пали цигара, едно прекрасно допълнение към мига...
Музиката ( няколкото песнички на телефона) се превръщат в чудесен фон. Оставям останалото на въображението си. Всъщност оставям абсолютно всичко на него.
Красиво е...Стана като разказ в дневник, не исках така да се получи, извинявам се, но не успях да се сдържа...Все пак имам молив и лист, не мога да издържа без букви :)
Един гълъб прелетя на сантиметри от мен, вече ставам досадна...
Утре пак.

От къде да започна?

Не знам от къде да започна.
Черни, бели, дръпнати, дебели, стари, деца, клошари, костюмирани, мацки, къдрави, червенокоси, музиканти, чистачи, гадженца...и аз.
Метрото.
И аз.
Не знам от къде да започна. Всичко в този град се случва сега, веднага, Йосиф казва, че бил град – музей, но не е прав, поне засега.
Тръгваш нанякъде,после тичаш, после спокойно се разхождаш в някоя градинка, после отново препускаш, после музика, после любов, после цветя, после метро, после кафе, после виенско колело, после метро, после лутане по опустелите улици, после входната врата, после Sade…
.. I gave you all the love I gotI gave you more than I could giveI gave you loveI gave you all that I have inside
Искам да кажа толкова много неща...как да ги кажа...Не знам от къде да започна.
Заговарям се с непознати, стават ми познати – всякакви – колумбийци, испанци, италианци, шотландци, афро и други... Обикновено всички са ми симпатични. Но нищо повече.
Разхождам се до припадък, изгубвам се из дебрите на безкрая, искам още, не мога да спрa, искам да опитвам , всичко ми е ново, приятно непознато. Непознатото не ме плаши, почти винаги ме мотивира.
Точно тридесет минути за да стигна до мястото на срещата. Изведнъж – няма ме. Мястото го няма. Изгубена съм.
После се намирам – нова, усмихната, обнадеждена.
Виждам теб в далечината.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am home again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am whole again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am fun again
P.S. Дори мерси за песничката.

за начало

The city feels clean this time of night
Just empty streets and me walking home to clear my head

Виждам частица небе през прозореца на самолета.
Малка частица, отрязък някакъв.
После сметана.Или облаци.
После мъгла.
После Париж.
Хвърлям багажа до леглото, влизам в банята - синьо – зелена е, прилича на море...
Обликът ми в огледалото е странен, меланхоличен, равен по – скоро...
Разхождам се, на сляпо завивам в първата улица, чувам Sade – by your side.
Чува се от някакъв бар, в който няма никой. Освен бармана – почти – побелял – никой. Зачитам се в менюто, не за друго, а за да послушам Sade, малки капчици дъжд карат меланхолията ми да прерастне в плач, който да не успея да контролирам час по-късно. Тръгвам си без да съм чула края на песента, просто не издържах...Сълзите се стичат по бузите ми, дъждът покорява къдриците ми, сещам се за всеки един от вас, липсвате ми, виждам група приятели, седнали заедно на стълбите на една църква, къде сте?
Никой не се смее, аз обаче се смея.
Смея се през сълзи.
В Париж съм. В началото съм. Впрочем имаме новина: „в Париж винаги си в началото!”
Продължавам по улицата. Стигам до малък фонтан.
Величетвените градини ми нашепват колко много ви обичам.
Усмихвам се.
Големите момичета не плачат.

Ще ми липсвате...

Утре.
По дяволите вече ми липсвате. Всички. (Жане, защо ми даде да чета тези стихове, разнежих се;))
Аз всъщност не ви губя – ни най-малко. Напротив. Ще си пишем,ще се гледаме по камерките, ще си говорим по-често дори отколкото когато съм тук. Ще ви обичам както сега, дори повече, защото няма да има поводи да се караме, а само поводи да си разказваме весели случки от студентския живот и да се сещаме за нашия съвместен опит...
Залъгвам се. Всъщност отивам далеч. Два часа със самолет, безкрайно далеч без такъв.
Среща на попа след час – невъзможна.
Среща на change след десет минути – невъзможна.
След пет минути слизам при теб – невъзможно.
Липсвате ми адски много преди да съм тръгнала.
Обичам ви, за всеки от вас имам място в багажа, в квартирата, в сърцето.
Обичам ви, нали няма да ме забравите?!
Аз съм тук.
А и няма нищо невъзможно.
Взимам “last minute” и съм на попа след...ммм три часа, нали ще ме изчакате?

P.S. Жабокът също е готов за път...гледа ме с усмивката си и обещава да ми пази страх, да ми помага за куфара ( ужасно тежък е...), той ще бъде моят домашен любимец, на който ще разказвам за вас...