събота, 27 октомври 2007 г.

Kоя бях аз?

Kоя бях аз?
Това се питам след края на ужасно бавния, ужасно съдържателния и ужасно философски спектакъл „Homme sans but”.
Опростена сценография, сведена до абсолютно празна сцена, пропаст пред нея, както и зад нея, липса на декори, легло с бял чаршаф и празни пликове, съсредоточаващи вниманието върху себе си по някое време, перфектно поставени светлини, звук, който те стряска точно в момента, когато в залата е като в гробище...всичко това води до затвореното пространство на лабиринта. До зазиждането ти в твоя собствен лабиринт, в твоя собствен свят, в собстените ти мисля...Води до онова състояние, в което нямаш нужда да се смееш, а напротив – осмисляйки себе си, най – после си готов да обърнеш поглед към другите, към тяхните малки проблеми, към тяхната съдба, към тяхната смърт, към тяхното мизерно съществуване, което те сами са избрали...
Кой си ти?
Режисьорът в лицето на Клод Режи е задал може би милиони пъти този въпрос, за да достигне както той, така и актьорите до онова състояние на протяжност, което обаче не дразни. Тъкмо обратното. Ето го най – после театъра, който няма за цел да те забалява, а да те въведе в пространствата на мълчанието,където да чуеш крясъка си, уплашения си крясък, породен от това, че той ще си тръгне завинаги, че ще умреш като „никой”, че за секунда можеш да загубиш всичко и най – вече себе си.
Ако за два часа и половина се вглъбиш в студения текст на норвежкия автор, в символичните движения на актьорите, в звука, идващ от вечността, ще спечелиш опит да НЕ бъдеш егоист. Поне за малко. А това е много. Много повече от колкото предполагаш.
Ако останеш на повърхността ще заспиш, ще си излезеш или ще отидеш да пиеш двойно кафе. Много хора го направиха.
Повърхността е по-лесна. Да си егоист е по-лесно.
Коя съм аз, кой си ти?

четвъртък, 25 октомври 2007 г.

ЧРД ДОРИ!

Звъни като полудял. Наистина.
Първи път, натискам някое от копчетата, после втори, още по – настоятелно, този път има и вибрация, трети път, терминаторски звън, абе педераст ( с произношението на Васко) какво звъниш толкова късно като полудял, ще събудиш всички, как може да мислиш, че съм забравила рождения ден на Дори?
Телефони, какво да ги правиш.
За същия ден имам още сто аларми, но само една е важна, тя е тази за рождения ти ден, ma petite poussan!
Няма да продължавам на френски, защото тези часове бяха отредени за бесеница, бикове, крави и прическата на madame (ех, Къци Вапцаров;)
Виж на английски си много силна, толкова изписани диктовки на дъската ( Искам аз, искам аааааззз да пишаааJ)
Честно казано много дълго обмислям какво точно да напиша за да ти честитя рождения ден. Объркана съм, има толкова много неша, които искам да ти кажа...
Благодаря ти за всичките лафчета (каква дума само), без които нямаше да си изкарваме толкова забавно!
Благодаря ти за всички плитки, сплитани в междучасията, за всички песнички, за всички смешки, за всички снимки......
Благодаря ти за това, че си такава „щурачка” ха ха ха ха ха ха ах ах ах
Дори, шегата настрана, бъди много щастлива, стани актриса, прави цял живот това, което искаш, отнасяй се сериозно към мечтите си, следвай ги, положи всички усилия за да ги превърнеш в реалност,повярвай в тях, обичай ги и те ще се сбъднат, бъди сигурна в това! Усмихвай се и когато имаш проблем не се колебай да звъннеш на една друга театралка в мое лице;)
Честит рожден ден, макар и на 2000 км, честит рожден ден от едно прекрасно място( където е пълно с халюхени), честит рожден ден от мен, от другата в мен, от Рали, от Sade ( By your side!), oт нощния живот, от едно куче, което прилича на едно друго куче, от театралната критика,която трябва да правя, а не знам откъде да започна!
Прекарай си красиво този ден, бъди принцеса, и не забравяй две неща:
1. Всички ни харесват
2. Приказката сега започва...

понеделник, 22 октомври 2007 г.

Има ангели в театъра!

Има ангели в театъра.
Получавам това, което винаги съм искала.
Губя малко по-малко това, което имам. Заради него.
Магията му е по-силна от мен. Тя е навсякъде – под седалките, в сенките на актьорите, които флиртуват със светлината, в трептящия ритъм, станал неразривна част от спектакъла,в американското знаме, неизменна сглобка от сценографията на гениалната постановка Topdog/Underdog.
Колегите ми дълго го определяха като супер успешна постановка. Така под тяхно влияние отидох с очакване. Нещо, което избягвам.
„Никога не очаквай нищо от никого”. Така се живее по-лесно.
Още с влизането в камерната зала обаче нещо ми подшушна, че очакването ми си струва.
Два часа и двадесет минути на екстаз, на наслаждаване, на любов, на съзерцание, на екзотика, на контакт със съдбите на двамата цветнокожи герои.
Два часа и двадесет минути по-късно в главата ми се гонят в непрестанна въртележка реплики, жестове, погледи. Не мога да заспя.
Два часа и двадесет минути. На другия ден. Съзнанието ми е изпънено с впечатления от актьорската игра.
Онази игра, която те кара да се смееш с глас, а едва следващия миг да посветиш на сълзите си.
Онази игра, която е силна, вулканична, титанична, специфична, замисляща.
Онази игра, която идва съвсем естествено, но не си отива след края на постановката. А напротив – идва ти да чакаш колкото трябва за да си поговориш с актьорите за онзи момент... (Ех, Предградие, ех, студени вечери на Раковска, ех мили спомени, ех, ех, ех;)
Не чакам, защото възрастния господин, който седеше зад мен е с предимство – критик е от преди аз да съм родена...
Тръгвам си превъзбудена, вървя пеша, мисля, мисля, мисля.
Да бъде или да не бъде театър? Да бъде! Да бъде! Да бъде!
Има ангели в театъра!!!

сряда, 10 октомври 2007 г.

малко загубена

Чувствам се малко загубена тези дни.
Пиша постоянно, но не това, което ми се иска, а разни дълги списъци в agenda със задачи за деня.
Да пусна пералня, да отида да върна Аристотел в библиотеката, да си взема policopies, да си напиша домашното, да отида до банката, ох...
В неделя следобяд обаче не писах и не докосвах нищо. Не че нямах списък, но нарочно си пуснах музика и се оставих на спомените да ме разведат малко из дебрите на мълчанието.
Попаднах на една песен, която ми заприлича на теб.
Напомни ми на теб.
На онази вечер, в която под влияние на тийнейджърските обърквания пуших диворастяща марихуанна, израстнала случайно на пътя, само за да докажа, че те обичам.
На онзи ден, в който смело влязох в студио за татоси за да си напиша NOFX на крака, отново за да докажа, че те обичам ( добре че не го направих...).
Напомни ми на косата ти, на пустинята, на надуваемия басейн, на измисления ни концерт, на черното горчиво евтино кафе, което пиехме на панаира, на тъмните ти очи, на пеперудите ми в корема...
На онези дни, в които безсмислено се учих да играя хек, не можех, дори ми беше скучно, но те обичах, затова.
На онези горещи следобеди, в които лъжех баба ми, че отивам да си играя на ластик, а всъщност се загубвах някъде из храстите, търсейки теб и реката.
Сега съм друга, голяма, различна, вълнуват ме режисури, спектакли, критики; не бих направила нито едно от тези неща за да ти се доказвам, не бих си позволила да те гледам в очите с изгарящи мисли, не бих изслушвала всички твои истории за пънк-групи ,aлкохол и китари.
Тогава те слушах, повече от слушане, преживявах те, учех се от теб, исках да съм като твоите „луди” приятелки...Но не ми се получи.
Сега заспивам под звуците на същата песен, която ме пренесе в отминалите светове, неделя вечер е, улицата е пуста,вали, утре съм на училище, какво бих ти казала днес, това се питам!


IT MUST HAVE BEEN LOVE BUT IT’S OVER NOW…

събота, 6 октомври 2007 г.

Първо...

Първият ми учебен ден, първият ми театър, първият французин, който задължително искам да видя пак, първата испанка, с която си ставаме близки, първото кино, което гледам в университета, първият ми обяд в снек-бар Лафката;), първите ми лекции по драматургия на текста ( например), първите ми танци, първите имена на французи, които се старая да запомня, първите книги за четене (около 200 на брой), първото ми губене в библиотеката, първото ми обяснение как България не се намира до Австрия ( има ги всякакви невежи), първите ми бележки в agenda, първото ми закъснение за час ( вече!), първото ми актьорско, първите ми съмнения дали ще се справя, първата пиеса, която чета на английски, първите ми крачки...в един абсолютно нов свят...
Всичко първо е интересно.
Всичко първо не е достатъчно, почти всичко първо е знак за второ, а там, където има второ ще има и трето,а всички знаят, че „три е за щастие!”

П.С. Бъдете щастливиии!