четвъртък, 29 ноември 2007 г.

Еt balancez mes cendres sur Mickey

И след края – Шок.
Първо – нямаме определени места.
Това ме обърква – да се бутам ли пред всички сякаш съм на устен изпит по журналистика или да изчакам с цялото си спокойствие, както френският маниер повелява?
Да се бутам или не?!
Никой не се бута, по-добре не...Ами ако остана без място? 20 лева за билет и да гледам някъде от ъглите!? Не, не , няма как да се предреждам...Няма ли да отворят вратите най-после?
Отварят ги.
Посрещат ни момчета в черно-сини прилепнали трика,които те отрупват с програми и пожелания за „приятен спектакъл” и те съпровождат до мястото ти(вече съм спокойна имам си място и то на първия ред! Така е, ние българите имаме особен чар;))
Актьорите,овързани с канапи, са вече на сцената, заедно с един мини-купър, купчина ламарини, кашони, огромен аквариум и множество...боклуци...
Текста е на испански,но субтитрите са прожектирани на огромен екран – така, че дори недовиждащите хора като мен да вникнат в текста... Всъщност изписването на текста на екрана е ефект, често използван от автора – Родриго Гарсия. Неговата концепция за протичането на постановката е доста объркваща.
Прожектираният текст на платното не трябва да има нищо общо(наистина нищо!) с това, което актьорите правят на сцената...
Пример 1: мъж и жена, които голи се поливат с мед, а след това,лепкави, се въргалят доволно в козина, а текста като фон е изпълнен с мъдри, лаконични послания, свързани с ужасно бързото, задължаващо и често ограбващо природата ежедневие на човечеството.
Пример номер 2: мъж и жена, които голи се е**т в главата(не питайте как става това и аз бях шокирана!) и текст, изтъкан от познати до болка изречения като : „Батерията ви е изтощена, моля презаредете!”, „Следваща спирка: Gare de Lyon, внимавайте като слизате от влака!”, „ Надвишавате кредитния ви лимит!”.
Пример 3: момиче с коса до кръста е остригана почти нула номер само за десет минути от момче, имащо вид на сериен убиец,а по време на този акт на екрана наблюдаваме скачаща жена с парашут и нейните размисли и страсти.
Пример 4: два хамстера са потапяни във вода и наблюдавани как се давят в продължение на петнадесет минути и съвсем малко преди да се удавят все пак биват изваждани(доста природозащитници си излязоха от залата, аз обаче удържах), а текстовия съпровод са истини от сорта на: точно ти, точно сега имаш силата и възможността да промениш стереотипите, да бъдеш себе си, да плюеш на системата,...
Пример 5: увиване на актьорите в нещо лепкаво и хлъзгаво, а след това силно,бурно и доста дълго мятане, лазене, падане и приадане по сцената...текстът ми се изгуби от поглед( кое да гледам по дяволите?!).
Примерите са много. Целият слектакъл е съставен от примери, изглеждащи по този начин – шокиращи заради самия шок, силни по внушение и изпълнение, импровизирани, но не и лишени от смисъл, oсланящи се на това, че днес „една гора е хиляда пъти по-малко привлекателна от Дисниленд” ...
И след края – шок!
Един колега побърза да отбележи, че нямало смисъл от този тип театър, а аз като един истински театрал дръзко му заявих, че има смисъл от всякакъв вид театър, така както има смисъл от различните раси, култури и т.н.
Странното е, че това момче е в моята група по „ателие на зрителя”,а не осъзнава богатството, което различието предполага.
Странното е, че аз също не съм фен на този тип „модерни” постановки, нито на спряганото за „модерно” изкуство като цяло.
Но без да харесвам този тип на изказ съм склонна да защитя режисьора и труда му.
Особено след изчерпателните му отговори на всички въпроси, които му бяха поставени на нашата мини-конференция ( а те не бяха никак малко).
Особено след изказването му, че го привлича именно това, което не се прави в театъра ( разбира се получи доста критики за хамстерите!).
Особено след проявеното му чувство за хумор, след бохемския му вид и след това, че ми каза коя зодия е;).
Склонна съм да защитя всяко изкуство, което по някакъв начин е обосновано.И в което е вложена идея. Много идеи.
Ако този театър не беше в програмата ми, във вторник вечерта щах да избера Калдерон, Молиер или Ева Енслер.
Радвам се, че избрах това. Радвам се, че има хора, отдадени на изкуството заради самото него, а не заради пари и слава. Радвам се, че има личностти, като Гарсия, които имат побелели къдрави коси, правят школи за млади хора и търсят декорите за постановките си в боклука.
Не предпочитам този театър, но съм убедена, че трява да съществува, за да има вторник-вечери като тази, в която да мина по Шанз-Елизе,после през Конкорд,после през градините Тюйлери, после да стигна вкъщи и да съм все още объркана от това, което съм преживяла,от това, което съществува по света!

P.S. Признавам ,дълго стана, но така е вдъхновениетоJ

Ако знаех

Мислих си за теб. Вчера.
После отидох да се разхождам.
Мислих какво трябва да направя.
Ако знаех – щях, каквото и да ми струва.
Но не знам.
Както никой не знае.
Щях да ти се обадя за да ти кажа, че съм измислила решение.
После се оказа грешно.
Размишлявах върху това как съществуват много хора с излишни претенции, много хора със съзнанието на егоисти, много хора, забързани за да отидат някъде, за спечелят още и още пари, за да натрупат колички, пълни с храна в магазина, за да си подредят всички серии на „Приятели” пред огромната система за домашно кино, за да разглеждат пет звездни хотели за лятната им почивка, за да правят стотици еднакви снимки в ресторанта на рожденния им ден, за да се наричат щастливи когато си купят поредната вещ, за да бъдат нещастни когато любимите им еклерчета са свършили...
Мислих твърде дълго за теб, за мен, за Пол - приятелят на баща ми, който е писател, но спи вече трети месец в парка и иска само малка стаичка, където да се изкъпе и да се наспи, за да отиде на следващия ден на работа, там при другите, нормалните хора, които имат някаква сигурност, някакви малки кутийки (като моята стая), в които вечерят, смеят се,обаждат се по телефона на близките си.
Не знам кой е правилният избор, не знам къде е по-добре – при измамното есенно слънце, която получаваш от материалното или при студения вятър, който навлиза от северния полюс на духовното.
Не знам как, но искам да помогна на човек като Пол.
На деца като тези от болницата, които се радват на най-малкия човешки жест.
На изчезващите гори, на младите хора, искащи да се занимават с театър.
На теб.
На себе си също.

понеделник, 12 ноември 2007 г.

La Vie En Rose

Той ми казваше, че животът е прекрасен.
Казваше го най-отговорно и най-сериозно между две спирки на метрото.
Заявяваше го и се усмихваше като доказателство...
И аз се усмихвах, но не му вярвах.
Заведе ме в най-уютната кръчма - със страхотни, истински хора, които пиеха бира и се наслаждаваха на всичко, което имаха , разпитваха ме с непресторено любопитство защо приличам на испанка и се подиграваха на системата ...и това отново за да ми докаже, че животът е прекрасен.
Аз не му вярвах.
После ми разказваше за Мексико, за слънцето, за музика, за страстта му към всичко позитивно...естествено за да ми каже...животът е такъв...усмихнат, в случай,че и ти си такъв...
Не му вярвах. Просто защото се страхувах...

Не съм го виждала от две седмици.
Но сега му вярвам повече от всякога.

Определен повод:няма.
Определена причина:няколко са.
Невероятни роднини, невероятни приятели, невероятни спомени за миналото.
Настояще в уникален град.
Красиви планове за бъдещето.
И онова чувство на удовлетворение от онова, което си, онова зареждащо чувство, което те кара просто ...да се усмихнеш.
Може би е просто миг.
Може би, но ме докосна.

сряда, 7 ноември 2007 г.

Dice

Понякога oбичам да се скитам из празните улици.
Идвам, връщам се.
Имам паспорт за света.
Обичам живота, той мен също.
Оставаме сами.
Бавно събличаш дрехите от мен, потънала в загадки.
После бързо се втурваме към изхода, където се споглеждаме –
станало е нощ.
Скитаме се по пустите улици.
Оставям се на теб, да ме заведеш където искаш.
Най-добре в рая.
Раят е често в празните улици.
* * *
Nothing can compare
To when you roll the dice and swear that your love's for me

събота, 3 ноември 2007 г.

Art Brut

Когато денят в Париж е ferié (т.е. почивен, празничен) можеш да се подготвиш за една прекалено спокойна, изчистена от ангажименти неделя.
Една неделя, която притежава особена атмосфера – нетипична за забързаното ежедневие, носталгична, обвързваща те с ужасно много въпроси, свързани с личностното ти осъществяване, с това какво в крайна сметка правиш с живота си, за всички затворени и отворени врати. И мечти.
Няма недели, които да не ми напомнят на София.
Няма недели, в които да не си задавам екзистенциални въпроси и да не преоткривам себе си.
Няма недели,в които да не ми е приятно да изпия чаша монако някъде...
А ако това е един случаен бар, сгушен на малка старинна уличка и наречен Art Brut, още по-добре.
Барманът е симпатичен, както и усмихнатите постоянни посетители.
Двамата мъже на моята маса са от хората, чиято компания винаги ми е приятна.
Каменната стена зад тях ми напомня на Робинзон Крузо, а стълбата, която води нагоре, а не стига никъде - на нещастна човешка съдба.
Мирисът на канела и тютюн е прекрасно допълнение към магията.
Има места, които са магични. Точка.
Има дни, които са магични, в които се чувстваш спокоен като в неделен следобед.
Всъщност денят е четвъртък. Празник е. Прилича на неделя. Не, по-хубаво е от неделя…