Flamenco и животът е прекрасен!

Обожавам испанска музика.

Тя е едно от малкото истински неща – като слънцето, Алмодовар, танца и често театъра.
Тя е като дъжд, от който растенията имат нужда вечер, след дълги и изтощителни дни под парещото слънце.
Тя е като чаша със сок от касис, която гладно поглъщаме вечер, отстъпвайки място на мечтите си, след ден, потопен в досадно ежедневие.
Тя е като първата глътка чист въздух на село, от който сме отвикнали, но ни е приятно да вдишваме.
Тя носи насторнието на фадото - леко безпокойство, примесено с трагични погледи и движения, но е по - съвършена, защото в основата си е правена с дълбочината на щастието...
Тя е поетична. Много поетична. Като Париж, като хората в този град, винаги усмихнати, ненатрапливи и дружелюбни ( много хора не споделят мнението ми, но ... ) и като текстовете на особняка Арне Лигре.

Това е испанската музика – най- поетичното нещо, което хората притежават ( колко жалко, че почти не се възползват от това си притежание), след Малкия Принц, разходките вечер и голям брой пиеси.

А сега – Tio Sabas, Soniquete, Cancion De Amor, Luna de fuego, Ruptura, олееее guapa и отивам да живея на морето, да работя в някой бар на плажа с огромна плетена шапка, където през деня ще раздавам текили и ще се запознавам с музиканти, а вечер ще съчинявам истории вкъщи, до отворения прозорец...

Сара, благодаря за диска, макар че не трябваше да ми го даваш точно преди сесията, niña!

Ако... имаш рожден ден...

Ако виждаш слънцето и през очите на другите...
Ако виждаш луната сред любимите си хора...
Ако мислиш че чашата е наполовина пълна...
Ако си пълен с позитивни мисли...
Ако винаги намираш поводи за празнуване...
Ако се шляеш по улиците и се усмихваш...
Ако разхождаш кучето - далматинец рано сутрин и очакваш деня ти да бъде розов...
Ако имаш цел...
Ако имаш картинки по стените...
Ако ядеш сладолед през зимата...
Ако пиеш вино късно вечер...
Ако си добър в същността си...
...то ти си и щастлив!

И ако точно днес имаш рожден ден и ставаш на 20, ако учиш стопанска логистика и ако съвсем случайно се казваш Таня, то ти печелиш голямата награда, която екипът на блога пази в дълбока тайна + пожелание да си много, много щастлива...

Честит Рожден Ден, Таня!
И не забравяй да се усмихваш много, защото за усмивка непоходящ момент няма!

Метаморфозите на мисълта

Както винаги имам огромен проблем със ставането рано.
Навила съм четири аларми през пет минути.
Ставам малко след четвъртата.
Все още съм някъде в странните пространства на сънищата,
Все още съм в моя личен свят, принадлежащ ми само по време на сън.
Все още се лутам из образите, снимките, съновиденията, кошмарите и мечтите.
Върша задължителните сутрешни действия бавно, по задължение, механично.
Вече съм на улицата.
Няма почти никой.
Още е нощ за хората от моята кръвна група, легнали си след три.
Автобуса е почти празен – метрото претъпкано.
Хората отиват някъде.
На работа може би.
В осем.
Бутат се когато няма място, но аз не ги усещам, възприятията ми към тях още не са се събудили...
Раздават ми няколко сутрешни вестника, стъпвам в няколко локви, изчаквам един червен сфетофар
Стигам точно в 8.00.
За първи път от началото на годината отивам на време за лекцията по комуникации.
Комуникации в осем сутринта, когато дори името не мога да си кажа!!!
Навреме съм, а Ясмина и Лори веднага бързат да ме попитат какво ми е – „нещо си бледичка, да не си болна?”.
Да, разболявам се всеки път само при мисълта, че трябва да стана рано... Нечовешко е. Мислих си,че като завърша училище никога повече няма да ставам в седем, но ето ти сега...
С много усилия се опитвам да внимавам в лекцията, трудно е, макар че учителката е един от най – интелигентните, най – интересни и най- добри хора, които познавам.
Малко ме събужда фактът, че имам 17 от 20 на домашното за Алмодовар. Явно ми носи късмет този магьосник.
После една колежка прави експозе за „Герника” на Пикасо, залепя картината на дъската и започва да обяснява всяка линийка и всеки детайл, измисля понякога малко наивни интерпретации, от които ми се доспива много, но се опитвам, опитвам се... Дори се включих с нещо за Диоген, не знам какво, но беше на място и добре казано.
Навън е светло.
Най – после.
Така не се чувстам толкова прецакана – да ходя на лекция преди изгрев слънце, на това му викам аз саможертва.
Два часа минават бързо.
Всички се втурват към кафето да се подкрепят с по един кроасан и кафе.
Преди три месеца никога нямаше да го направя, но сега си изядох най – прилежно pain au chocolat + капучино.
После си говорих дълго с Ясмина за огньове, Румъния, България, английски, Елиаде, Йонеско и локум...
Бях решила да уча в библиотеката, но не успях да се съсредоточа, защото където и да седнех срещу мен имаше придремващи студенти. Ето до това води ранното ставане – през целия ден търсиш да опреш глава, но знаеш че не трябва да заспиваш... и се наливаш с кафета ако имаш важни неща за правене, от които още повече ти се доспива... Какъв ужас!
Реших да взема автобуса и да се разходя.
Слязох на Notre – Dame, после през френския „поп” по булевард St Michel, през Пантеона, през любимата ми книжарница и така до градините на Люксембург... Валеше, но аз имах шапка и колко странно, вече не ми се спеше...
Разпъваха масите за обяд.
Всичко беше прекрасно, само едно притеснение ме терзаеше...
Втория семестър имам лекция точно в осем. Всеки петък. Само предмета е различен – анализ на картината и презентацията или нещо подобно...
В осем !!!
Всеки петък...
Какво мъчение, по-страшно е от гилотина...

понякога

Понякога да си добър не е достатъчно, трябва да си много добър...
Понякога да можеш нещо не е достатъчно, трябва да можеш повече неща...
Понякога да си в Париж не е достатъчно, трябва да пътуваш...
Понякога да имаш много приятели не е достатъчно, трябва да имаш точните приятели...
Понякога да имаш план не е достатъчно, трябва да знаеш какво да направиш за осъществяването му...
Понякога да знеш какво искаш не е достатъчно, защото постоянно се появяват нови и нови идеи...
Понякога да си работил много не е достатъчно, за да си поискаш ваканция...
Понякога да си чел не е достатъчно, трябва да си чел много…
Понякога да си оставал сам не е достатъчно, трябва да си живял сам…
Понякога да си пишеш домашните не е достатъчно, трябва да ги пишеш по няколко пъти и да избереш най – доброто...
Понякога пък всичко ти е абсолютно достатъчно.
Понякога
За мен никога.

щастливка

Всъщност аз съм щастлива.
Разбирам го в моменти като този.
Няма значение къде си роден и къде си израстнал. Важното е с кого.
Аз имах възможността да израстна с най – добрите родители на света, с тяхното естествено поведение спрямо мен, с тяхното изключително търпеливо държание, с тяхното ненатрапващо се, и същевременно постоянно присъствие...
Никога не са ми казвали какво да правя, и какво не. Никога не са ми забранявали каквото и да е било. Но ВИНАГИ са ме насочвали към верния път, без нито веднъж да сбъркат.
Те са хората, на които дължа не просто възпитанието си, но и развитите си възприятия към живота. Те ми дадоха много повече от красив свят – дадоха ми среда...
Не бих заменила за нищо на света вечерите с Нора и Митко, в които нервно потропвах с крак, докато стане готов кашкавала – пане... Защото там и тогава изграждах себе си и разбирах, че най – хубавите неща са истинските, а едно от най - важните е чувството за хумор, но неподправеното и естественото. Именно на тези часове, прекарани заедно с много, много смях, аз дължа това, което съм – влюбена в изкуството и знаеща, че ако си много добър няма начин да не успееш в мечтите си, както и че за да правиш култура ти трябва първо възпитание... А после търпение и усилия...
Не бих заменила за нищо ваканциите ми в Чомаковци при баба, които ми даваха свобода, енергия и необятност.
Нито пък онова чувство на сигурност, което баба и дядо винаги са ми давали – без да се месят по какъвто и да е било начин в личността ми, те винаги са участвали активно в живота ми, и са ми помагали да разбирам дребните детайли, които неминуемо са най – важни – добрата дума, красивия жест и оказаното внимание, Защото то е безценно.
Дължа част от себе си на всеки от тях - Сашка, Пламен, Дара, Бубо, Стефан, Нина, Митко, Таша... Те винаги са ми давали съзнанието, че не мога да остана сама...
Отдавна се каня да посветя нещо на тези хора, с чиито лица съм израстнала...
И така това е част от речта ми, подготвена за момента, в който ще взема Нобелова награда ;))) Другата част – на място ;)

Всъщност аз съм щастлива. Защото до мен винаги имаше хора,които ми дадоха висок старт и бяха ( и още са ) освен роднини и мои искрени приятели. И ме пуснаха да се справям с непознатото, така както аз си мога ;))
Надявам се никога да не ги разочаровам, както не съм го правила и досега, защото съм истински щастлива точно в този момент – когато другите се гордеят с мен...

Победа!

За първи път идвам сама в Париж.
Беше странно да видя това чудовище сама. Да се сблъскам с него изведнъж, без да съм подготвена, без да съм откъснала мислите си от София.
Естествено валеше.
Винаги вали. Това е неговият начин да се предпазва.
След дълго въртене и чакане се качих на някакво автобусче, което води към Gare de Lyon (близо до вкъщи).
Минахме през огромните магазини извън града, през блоковете, приличащи на стари соц измислици, през хилядите коли и сгради, мигащи с неоновите си, изкуствени и евтини лампи...
През целия път си мислих...за Париж...
Всъщност той е мек, добродушен и страхлив.
Той се плаши от хората, от това, че могат да го осквернят и отнемат достойнството, ето защо ги спъва, гони, понякога им пречи, кара ги да спят по пейки, гари и дупки, завира ги в метрото, мокри ги и ги простудява с железния си вятър...
Той е живо същество,поне за мен, той не е просто град, защото в него е нащрек едно огромно чудовище, което се храни с енергия.
Той е един своеобразен свят, едно друго измерение, в което живота протича с други темпове.
Париж не е страшен, не е страшно и неговото чудовище.
Той е твърд отвън, а отвътре се разтапя...
Той е очакване и мечти, той е красив и неспасяем...
Той е като постановка, която те кара да потрепетваш от режисьорските решения и актьорската игра, а като излезеш от залата се оказваш с възбудено въображение...
След 40 минути бяхме там. Пред огромния бароков часовник на красивата гара.
Имах три огромни чанти, един куфар, тежащ 30 килограма, бях сама, съвсем сама, хората, забързани,просто тръгваха към поредната спирка, дъждът се засилваше все повече и повече, бях претърпяла полет-турболенция (клатехме се като в рейс 72 през цялото време), закъсняхме с около 2 часа, имах багаж, който не можех да помръдна, дъждът пълнеше локвите със сълзите си...
Не се дадох на ситуацията, нито на Париж.
Напротив.
Търкалях, влачех, бутах багажа, сменях ръце, крака, стисках зъби, скубах коси, но го завлякох.
Един ужасно тежък куфар + три ужасно тежки чанти...Всичко е разхвърляно по пода в стаята ми, изморена съм, ръцете ми са още червени от тежината, но...съм доволна!
Едно на нула за мен Ха Ха Ха
Париж загуби.
Дано не приема тежко загубата, но той си ме познава, не се давам лесно;)

Сега пия 3 в 1, защото тази нощ ще пиша!
Не знам дали е добре да си емоционален, за пореден път не знам, но пък съм наясно, че отново ми е мъчно за всички ви, ужасно мъчно, ето тук не знам как ще победя Париж, защото той постоянно ми напомня за вас...

Честита Нова Година!

Пожелавам на всички ни да бъдем по-добри, по-човечни, по-красиви, по-влюбени, по-обичани...
Да (пре)открием себе си и приятелите си, както и онова позабравено чувство на душевна хармония и отворени към света сетива...
Нека обичаме повече и мразим по-малко, да четем повече и критикуваме по-малко, да изслушваме хората около нас повече и ги обезоражаваме по-малко ; нека забелязваме красотата на природата по-често и пушим по-рядко, нека се усмихваме по-често и се правим на сърдити по-рядко... Нека...
Хората идват и си отиват...Нека направим така, че да не си отиват...
Хората са различни и често не знаят как да се държат в определени ситуации... Нека им прощаваме и се учим от грешките им...
Хората са алогични, често терзани от вътрешните им проблеми, често страхуващи се... Нека не правим опит да ги уподобяваме на нас самите, а по-скоро да ги разберем, такива, каквито са, объркани, странни, различни, но същевременно интересни и важни...
Пожелавам си година изпълнена с доброта и любов...
Пожелавам си слънце...
Пожелавам си селия свят, както и малка частица от теб, която винаги да ме допълва, и с която да спрягаме глагола „обичам” в един глас...
Постявам новото начало.
Нека всичко започне. Сега.
Нека бъдем добри!