четвъртък, 29 май 2008 г.
Kaн или духът на фестивала...
Пиша това есе, мислейки за един човек – мама. Искам да я разведа из моите наситени преживявания.
Гарата на Кан се познава лесно – повече от половината влак слиза там.
Обичам гарата в Кан, обичам първата улица, по която се разхождам в този град, декорирана с падащи цветя и огромни пана - снимки на актьори, обичам атмосферата на този фестивал, който за дванадесет дни се превръща в най – голямото културно събитие и не би могло да се сравни с нищо друго...
Усешането да си на фестивала в Кан е неповторимо. Несравнимо. Sublimation.
За шейсет и първа поредна година, улиците на този град, разположен на Лазурния бряг се пълнят с артисти от цял свят, които започват деня си рано с кафе в ръка и го завършват късно на някоя звездна яхта. Или в някой от многобройните клубове, чийто светлини напомнят цели градове.
Хората в Кан са звезди, или бъдещи звезди, или отчаяно искащи да бъдат такива. Целият ти ден в Кан минава в случки.
Виждаме руса жена, разхождаща се почти гола и показваща пищни форми по крайбрежната алея. Нападната е от камери, папараци и рояк мъже, които я заснемат с мобилните си телефони (за какво ли може да бъде използван образа й...?). Говори нещо, което никои не слуша. Снимат я със светкавици, ето ги и трите минути слава, на които всеки има право. Хората често са твърде жалки в желанието си за слава.
На Червения килим е лъскаво, чисто, осветено. Този път светкавиците са стотици, както и сценичните работници, охраната, хората в публиката, опитващи се да уловят някоя усмивка от лицата, които всекидневно виждат по медиите. Особено екзалтични са виковете при появата на Анджелина Джоли ( така и не ми става ясно защо...), Брат Пит (доста реплики от Fight club се появяват неочаквано в главата ми) и Шарън Стоун
(доста интелигентен вид). Клинт Истуд изглежда тържествено, дори мога да викна за него ( не, не, всякакво викане по хората ми се струва доста неприяно...).
На Червения килим имаше много знайни и незнайни войни, много усмивки (доста, от които фалшиви), много рокли, които шумоляха под хилядите прожектори. Сметнахме, че е интересно да си там, и решихме скоро да поотъпчем и ние червената пътечка. Дотогава – работа, фестивали, работа.
След наблюденията ни над кралското войнство, доволни, вечеряхме в някакво капанче на плажа, което имаше голям успех сред изгладнялата тълпа. Звезди, звезди, ама и от тях се огладнява.
Пред погледа ми няколко пъти се натъкнаха три бабички, усилено търсещи внимание, облечени в клоунски, шарени дрехи (всякакви цветове на дъгата) и ужасно високи обувки. В съзнанието ми изпъкват още огромните им шапки и огромни бели слънчеви очила. Истинска карикатура, която мислих, че може да съществува само в някоя зле реализирана комедия. Но не. В Кан филмите могат да бъдат реалност.
Вечерта беше много красива. Колкото и звезди да бях видяла по улиците, по червения килим, по яхтите, скъпите хотели и коли, в този ден най – красиви бяха звездите в небето, които създаваха своеобразен покрив над големия екран, разположен на плажа. Всички, въоражени с одеала (раздадени специално преди прожекцията) и бутилка вино, бяха щастливи. Заради факта, че са в Кан, заради факта, че са на плажа под най – красивите звезди, че животът, на това място и по това време, е прекрасен. Заради това, че морските вълни се разбиват в перфектна хармония с ритъма на музиката, смесица от реге, рага, фънк и соул, изобретявана от Camille Bazbaz непосредствено преди прожекцията на филма. От своя страна, филмът на Богданович ( „What's Up, Doc?”) не беше гениален. Далеч от гениален, един от най – негениалните на този американски режисьор... Съседката до мен ( призната кинаджийка ) дори проспа края и не успя да се събуди от моите побутвания. Но нито съдържанието, нито формата на филма не беше от такова значение в случая, защото имахме свободата да бъдем в Кан и да се наслаждаваме на всяка минута, без анализираме твърде много изкуството, както ние, артистите, правим често в реалния живот. Животът в Кан е нереален и нетипичен.
Вечерта ни завършва в един от най – скъпите и лъскави клубове в Кан, където се влиза само с покани (фотографът, който организира партито е влюбен в България, София и българските жени най-вероятно:). Хората там са богати, пияни и добре облечени. Повечето са скучни до болка. Ние сме като цветно, усмихнато явление на хоризонта. Танцуваме дълго на „диско” музика и се смеем на Фред – „човек, който събира таланти”, който идва да ни пробутва визитки. Малко му е трудно да пази равновесие, но казва, че работи по много продукции. Не се съмняваме. Позираме умело пред обектива на фотографа на вечерта – смешен японец, чиито движения са доста оригинални ( не мога да ги нарека танц...). Запознаваме се с най – красивите мъже, които съм виждала в послените няколко месеца. Звездният купон свършва гороломно в два часа. Красивите мъже си тръгват, ние също, но не сме заедно, грешката в нас, после съжаляваме, късно е, виждаме ги втори път на улицата, Валерия (моят гид в света на киното) и аз сме в смешна криза ( т.е. не спираме да се смеем на всичко, което ни заобикаля), не отговоряме нищо на радостното „Hey, girls!”... После съжаляваме, но животът е такъв. Обмисляме пътуване до Норвегия и операция „Спешно намиране на красивите мъже!”. Хубавите неща свършват бързо, твърде бързо, както тази нощ ( и моята ваканция на юг).
Кан е от градовете, в които искаш да се връщаш. Отново и отново. Има особена атмосфера там, наричам я щастие.
Преди да заспя умаломощена във влака към Марсилия си помислих, че трябва да се обадя на мама за да й благодаря, че ме пусна. Ммм да. После заспах. Благодаря ти, маме.
Есето ми стана малко объркано, малко невежо. Но исках да кажа всичко на мама. Не успях. Следващият Кан повече. Следващият Кан – интервю с Алмодовар и закупуване на яхта. Обещавам, маме.
Гарата на Кан се познава лесно – повече от половината влак слиза там.
Обичам гарата в Кан, обичам първата улица, по която се разхождам в този град, декорирана с падащи цветя и огромни пана - снимки на актьори, обичам атмосферата на този фестивал, който за дванадесет дни се превръща в най – голямото културно събитие и не би могло да се сравни с нищо друго...
Усешането да си на фестивала в Кан е неповторимо. Несравнимо. Sublimation.
За шейсет и първа поредна година, улиците на този град, разположен на Лазурния бряг се пълнят с артисти от цял свят, които започват деня си рано с кафе в ръка и го завършват късно на някоя звездна яхта. Или в някой от многобройните клубове, чийто светлини напомнят цели градове.
Хората в Кан са звезди, или бъдещи звезди, или отчаяно искащи да бъдат такива. Целият ти ден в Кан минава в случки.
Виждаме руса жена, разхождаща се почти гола и показваща пищни форми по крайбрежната алея. Нападната е от камери, папараци и рояк мъже, които я заснемат с мобилните си телефони (за какво ли може да бъде използван образа й...?). Говори нещо, което никои не слуша. Снимат я със светкавици, ето ги и трите минути слава, на които всеки има право. Хората често са твърде жалки в желанието си за слава.
На Червения килим е лъскаво, чисто, осветено. Този път светкавиците са стотици, както и сценичните работници, охраната, хората в публиката, опитващи се да уловят някоя усмивка от лицата, които всекидневно виждат по медиите. Особено екзалтични са виковете при появата на Анджелина Джоли ( така и не ми става ясно защо...), Брат Пит (доста реплики от Fight club се появяват неочаквано в главата ми) и Шарън Стоун
(доста интелигентен вид). Клинт Истуд изглежда тържествено, дори мога да викна за него ( не, не, всякакво викане по хората ми се струва доста неприяно...).
На Червения килим имаше много знайни и незнайни войни, много усмивки (доста, от които фалшиви), много рокли, които шумоляха под хилядите прожектори. Сметнахме, че е интересно да си там, и решихме скоро да поотъпчем и ние червената пътечка. Дотогава – работа, фестивали, работа.
След наблюденията ни над кралското войнство, доволни, вечеряхме в някакво капанче на плажа, което имаше голям успех сред изгладнялата тълпа. Звезди, звезди, ама и от тях се огладнява.
Пред погледа ми няколко пъти се натъкнаха три бабички, усилено търсещи внимание, облечени в клоунски, шарени дрехи (всякакви цветове на дъгата) и ужасно високи обувки. В съзнанието ми изпъкват още огромните им шапки и огромни бели слънчеви очила. Истинска карикатура, която мислих, че може да съществува само в някоя зле реализирана комедия. Но не. В Кан филмите могат да бъдат реалност.
Вечерта беше много красива. Колкото и звезди да бях видяла по улиците, по червения килим, по яхтите, скъпите хотели и коли, в този ден най – красиви бяха звездите в небето, които създаваха своеобразен покрив над големия екран, разположен на плажа. Всички, въоражени с одеала (раздадени специално преди прожекцията) и бутилка вино, бяха щастливи. Заради факта, че са в Кан, заради факта, че са на плажа под най – красивите звезди, че животът, на това място и по това време, е прекрасен. Заради това, че морските вълни се разбиват в перфектна хармония с ритъма на музиката, смесица от реге, рага, фънк и соул, изобретявана от Camille Bazbaz непосредствено преди прожекцията на филма. От своя страна, филмът на Богданович ( „What's Up, Doc?”) не беше гениален. Далеч от гениален, един от най – негениалните на този американски режисьор... Съседката до мен ( призната кинаджийка ) дори проспа края и не успя да се събуди от моите побутвания. Но нито съдържанието, нито формата на филма не беше от такова значение в случая, защото имахме свободата да бъдем в Кан и да се наслаждаваме на всяка минута, без анализираме твърде много изкуството, както ние, артистите, правим често в реалния живот. Животът в Кан е нереален и нетипичен.
Вечерта ни завършва в един от най – скъпите и лъскави клубове в Кан, където се влиза само с покани (фотографът, който организира партито е влюбен в България, София и българските жени най-вероятно:). Хората там са богати, пияни и добре облечени. Повечето са скучни до болка. Ние сме като цветно, усмихнато явление на хоризонта. Танцуваме дълго на „диско” музика и се смеем на Фред – „човек, който събира таланти”, който идва да ни пробутва визитки. Малко му е трудно да пази равновесие, но казва, че работи по много продукции. Не се съмняваме. Позираме умело пред обектива на фотографа на вечерта – смешен японец, чиито движения са доста оригинални ( не мога да ги нарека танц...). Запознаваме се с най – красивите мъже, които съм виждала в послените няколко месеца. Звездният купон свършва гороломно в два часа. Красивите мъже си тръгват, ние също, но не сме заедно, грешката в нас, после съжаляваме, късно е, виждаме ги втори път на улицата, Валерия (моят гид в света на киното) и аз сме в смешна криза ( т.е. не спираме да се смеем на всичко, което ни заобикаля), не отговоряме нищо на радостното „Hey, girls!”... После съжаляваме, но животът е такъв. Обмисляме пътуване до Норвегия и операция „Спешно намиране на красивите мъже!”. Хубавите неща свършват бързо, твърде бързо, както тази нощ ( и моята ваканция на юг).
Кан е от градовете, в които искаш да се връщаш. Отново и отново. Има особена атмосфера там, наричам я щастие.
Преди да заспя умаломощена във влака към Марсилия си помислих, че трябва да се обадя на мама за да й благодаря, че ме пусна. Ммм да. После заспах. Благодаря ти, маме.
Есето ми стана малко объркано, малко невежо. Но исках да кажа всичко на мама. Не успях. Следващият Кан повече. Следващият Кан – интервю с Алмодовар и закупуване на яхта. Обещавам, маме.
неделя, 11 май 2008 г.
Универсалното е в своеобразния човек...
Това е мотото на интервюто, което имам да направя за домашно с двама човека, за предпочитане приятели. Упътванията, които учителката ни дава са достатъчно абстрактни – да изберем своеобразни хора с различно мислене, да подготним странни въпроси, които да бъдат кратки и асоциативни, но нито прекалено конкретни, нито прекалено отнесени, така че тези, които не познават да успеят на влязат поне за кратко във въображението им... Към задачата се прибавят и начинът, по който ше проведем разговорът – ако човекът пред вас е интровертен, задължително направете това, ако екстровертен тръгнете по този път, но не забравяйте да взимате записки, защото след интервюто ви остават само 7 % от това, което е казано – 55 % от не-вербалната част...
За край добавяме и синтезиран анализ на интервюто, в който представяме нашата гледна точка върху казаното...
Мисля че накрая всеки е действал по усет. Бях подготвила съвсем различен концепт, но понякога развитието на ситуацията те изненадва. И винаги трябва да си наблюдателен и подготвен. Ето къде ме отведе моето усещане за странност, хаотичност и въображение... Не съм променила нито дума от казаното от Милена и Йосиф. И ми беше много интересно, за което им благодаря.
Йосиф : И сега се приближаваме към масата, на която има вино с канела... Така ..... И сега да поговорим..
Милена : смее се
Ралица : Задачата на интервюто...
Йосиф : Не те чувам... По-високо.
Ралица : Така, задачата на интервюто са въпроси, които са с кратки отговори т.е. отговаряш каквото ти дойде на момента...
Й : А аз днес съм в просташко настроние, така че...
Р : Можеш да отговориш каквото си искаш...
Й : Така че да не се притеснявам...
Р : Да, само мисли, че после трябва да го превеждам на френски... Ааа, това е едната задача на интервюто, а другата задача е въпросите да бъдат странни... Като не уточняваме какво имаме в предвид под странни...
Й : Мастурбираш ли под душа...
Милена: Хаха...
Р : Аааа първо трябва да започнем от въпроса, който е „как се казваш”, защото... аз предлагам първо Милена да отговаря и после ти...
Й : Разбира се, тя е момиче...
М : Еееее мерси...
Р : Та, „Как се казваш”, защото...
Й : Ти вече и каза името, но няма значение...
М : Сега не може да ме питаш как се казвам...
Р : Ще ви питам ! (настойчиво)
М : Добре....
Р : Та, искам да кажа „как се казваш”, защото трябва да... после да правя презентация, пред хора, които не ви познават...
Й : Така е, така е...
Р : Добреее, как се казваш?
М : Милена
Й : Йосиф !
Р : Защо са те кръстили така?
М : На баба ми.
Й : Не знам... Трябва да кажа? Миии, искали са да ме кръстят Филип, но майка ми е харесала повече Йосиф.
Р : Ако би могъл сега да промениш името си би ли го направил и защо?
М : Не.
Й : Не.
Р : А нещо в живота си дотук ?
М : Ми много неща, да... усмихва се
Р : Например ?
М : Де да знам... нямаше да уча в електронно-техническо училище... А да уча рисуване...
Й : Да променя нещо ? Тишина. Да променя нещо в живота, т’ва ли е въпроса ?
М : Даа..
Р : Би ли променил ако... да
М : Много мислиш...
Й : Това са сложни въпроси...
М : Йосиф никога не си мислил над тоя въпрос...
Й : Не.
Р : Не са сложни, просто първото нещо, което ти идва да ума...
Й : Ми няма... В смисъл...
Р : Няма значи...
Й : Нещо конкретно няма... Сирурно има, но...
Р : Какъв искаш да станеш като порастнеш ?
М : Космонафт.
Й : Не сме ли порастнали... Амиии... Тишина...
Р : Първото ти нещо, асоциативно...
Й : Учител
Р : Има ли определена рецепта за това?
М : Да , трябва да имаш здрави зъби...
Й : Да, трябва да си живял много... Еми така е смисъл...
Р : Къде искаш да живееш след три години?
М : В Париж.
Й : На морето, в Испания...
Р : Ако днес ти предложат да заминеш за Нова Зеландия като ти дават всичко... подслон, но трябва да работиш във ферма, би ли го направил?
М : Нее.... ферма...
Р : Но ти дават всичко : подслон, пари, но трябва да си във ферма...
М : Не...
Й : Да...
Р : Кога са най – красиви хората ?
М : Тишина. Към Йосиф : Йосиф, кажи ако знаеш отговора! ( смее се)
Р : Не, Милена, първо ти...
М : Е, даа... Когато са искренни...
Й : И след секс...
М : Е, те тогава са искренни...
Й : Даа.
Р : Какво сънуваш напоследък ? И какъв е сънят ти, който се повтаря най – често или който се е повторил поне веднъж ?
М : Ооо, напоследък изобщо не съм сънувала междудругото...
Р : Сънят който се повтаря ?
М : Че се запознавам с хора...
Й : Аз сънувах, че имам питбул... а мразя питбули... и питбула се разболя и умря... като последното ми куче...
М : Е, значи е хубаво т’ва, в смисъл че като...
Й : Ама в съня беше много гадно, щото майка ми го поля със некви гадории... абе няма значение много гадно... Нямам сън, а имам сън, преди две-три години сънувах, така примерно пет – шест пъти, че съм в Созопол...
М : И аз т’ва съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Ма много често смисъл...
М : Поне три пъти съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Е така, един някъв огромен сън, който се повтаря, повтаря и аз не съм бил в Созопол, преди да отида и си представям някъв град и некви случки. На сън...........
М : А аз си предствям постоянно как съм на една улица в Габрово. А съм ходила само един път...
Й : Следващия въпрос...
М : Да
Р : Ааа като беше малък на какви игри обичаше на играеш?
М : На криеница.
Й : Всякакви.
Р : А сега ?
Й : Всякакви.
М : Да...
Р : Всякакви ?
Й : Абсолютно на всякви игри...
М : Добре чакай аз ще измисля нещо оригинално... Любовни… (смее се)
Р : Как трябва да се събуждаме сутрин ?
Й : Голи.
М : Весели.
Р : С какво трябва да си лягаме ?
М : С хора от противоположния пол.
Й : С любимия човек... подиграваелна интонация
М : Т’ва е малко... банално...
Р : Наистина ли го мислите ?
Й : Аз да.
М : Ами... не знам..
Й : Не, яко е да си легнеш с някой...
М : Да, яко е..
Р : Изгрев или залез ?
М : Залез.
Й : Изгрев.
Р : Предлагам сега Йосиф да отговаря първи, щото мисля че ти като отговаряш първа той има малко повече...
М : Той казва обратното според мене...
Р : Не, той има малко повече време да мисли, а пък той и така много мисли...
М : Добре.
Й : А хааа.. Атака...
Р : А ха ха ха.. Животът кратък ли е и ти наслаждаваш ли му се ?
Й : Ми... достатъчно...
М : Не е кратък, много е дълъг даже.
Р : Към Йосиф : Според теб кратък ли е?
Й : Достатъчно е.
Р : Достатъчно и за двете... Можеш ли да назовеш най – добрия си приятел по име веднага ?
Й : Какво може ли...
Р : Да назовеш най – добрия си приятел по име веднага... или ти трябва време да помислиш...
Й : Не.
М : Не, аз имам, поне смятам че имам повече от един най – добър приятел... Няма такова нещо като „най – добър приятел” ...
Р : Показваш ли емоциите си ?
Й : Да. Много силна сирена от някакъв камион...
М : Понякога...
Р : Чувстваш ли се длъжен на някого ?
Й : Да... трябва да кажа на кой ли ?
Р : Ако искаш... Може и да не казваш...
Й : Към въпроса ли е... (смее се)
М : Аз казвам, че се чувствам длъжна на майка ми...
Й : Аз, на семейството си...
М : Да...
Р : Къде мечтаеш най – често ?
Й : Къде ? Къде мечтая най – често ?..... Тишина.
М : Аз преди да заспя мечтая най – често...
Й : Иииии аз. Да...
М : В леглото се мечтае много добре щото си сам...
Й : В леглото и ако си сам, да............ Или ако споделяш с някой, с някого мечтите си също... Ааааам
М : Нямаш ли други въпроси... ( смее се)
Р : Koга се чувстваш самотен ?
М : Смее се...
Й : Когато ми липсва някой... някого...
М : Не знам... Като изпадна в някоя меланхолична фаза...
Р : А щастлив ?
Й : Кога съм щастлив ? Тишина
М : Като не съм тъжна...
Р : Например ?
М : Трябва да дам пример? Мии...
Й : Банално е да кажеш, примерно може да кажеш като постигнеш нещо, че си щастлив...
М : Ема ти тогава не си щастлив, просто си доволен... Щастлив си като си осъществиш мечтата...
Й : Точно, като постигнеш нещо...
М : Ема, едно е да си осъществиш мечтата, друго е да постигнеш нещо... Тишина. Може да постигнеш нещо, ама ти да не си мечтал за него...
Й : А може и да си мечтал за него и да го постигнеш...
М : Еми да, тогава си си осъществил мечта...
Р : Топло или студено ?
М : Топло.
Й : Студено...
Р : Участвал ли си в измислена група между приятели като малък ?
Й : Не
М : Измислена група, spice girls, да, да… смее се.
Р : А би ли участвал сега ?
М : Не...
Й : Не знам...
Р : Никога не си участвал в група като малък ? Никога не сте имали група?
Й : Кима отрицателно
Р : C’est dommage…
Й : А ?
Р : C’est dommage… Ааа театър или кино ?
Й : Театър.
М : Кино.
Р : Защо ?
М : Защото ми е омръзнало от театъра...
Й : Ми защото киното е по - фалшиво...
М : Фалшиво кино ( бел.ред. песента на Остава )
Р : Вредно ли е сълцето ?
М : Вредно ли е слънцето ?! Не !
Й : Усмихва се. От 12 до 6...
М : Смее се...
Р : Ааа репетиран сценарии или импровизация ?
Й : Импровизация...
М : Да, импровизация...
Р : Във всички случаи ?
Й : Много често... Освен ако не е свързано с работа и такива неща... За по-сериозно нещо трябва, според мене, трябва да си подготвен...
М : Да, ама зависи колко сериозно...чак толкова
Й : Зависи от работата, т’ва да... Но когото и да питаш ще ти каже... Да, сериозно, като става дума за работа, трябва да си се подготвиш...
М : Е ма вие сте по –сериозно хора, икономисти сте... Смее се.
Й : Еми ше дойдеш догодина и ше видиш...
М : Може... Като дойда ше видя... Усмихва се
Р : Какъв е твоят цвят ?
Й : Аз ли да отговарям сега ? Чакай че забравих... Моят цвят ? Ми едно време беше черен, после мина в зелено...
Р : Не, не те питам в к’ви цветове се обличаш...
Й : А сега е в синьо... Не са цветове, това са мойте цветове различни...
М : Моя е лилав...
Р : А цвете ?
Й : Т’ва пък никога не съм мислил... Кокиче... (с любопитство)
М : Фрезия, тя ми е любимата... (с нежност)
Р : Така ли ?... И какво ще правиш утре ?
Й : Заминавам.
М : Утре ще се разхождаме... ( смее се)
Р : Благодаря ви много...
Много ми се искаше да ви разкажа колко много валеше онази вечер, колко бързо трябваше да се случи всичко и колко още въпроси ми се искаше да задам без магнетофонът да е включен. Много ми се искаше да ви разкажа, че универсалността наистина е в онзи човек, който би могъл да бъде поставен адекватно в много ситуации, онзи, който уважава човека срещу себе си. Много ми се искаше да ви разкажа как на другия ден Йосиф замина, а ние с Милена обикаляхме потайностите на Париж до късно вечерта. Много ми се искаше да ви кажа, че се познаваме много малко, че трябва да обръщаме повече внимание на личността срещу нас и най – вече на промените в нея, защото те са изключително значими.
Много ми се искаше да ви разкажа за ангелите, за моята поезия, за моите щастливи мигове и за моите цветя. Но нямам време. Ще ви кажа само едно :
Универсалното е в своеобразния човек...
Париж, Април 2008
Това е мотото на интервюто, което имам да направя за домашно с двама човека, за предпочитане приятели. Упътванията, които учителката ни дава са достатъчно абстрактни – да изберем своеобразни хора с различно мислене, да подготним странни въпроси, които да бъдат кратки и асоциативни, но нито прекалено конкретни, нито прекалено отнесени, така че тези, които не познават да успеят на влязат поне за кратко във въображението им... Към задачата се прибавят и начинът, по който ше проведем разговорът – ако човекът пред вас е интровертен, задължително направете това, ако екстровертен тръгнете по този път, но не забравяйте да взимате записки, защото след интервюто ви остават само 7 % от това, което е казано – 55 % от не-вербалната част...
За край добавяме и синтезиран анализ на интервюто, в който представяме нашата гледна точка върху казаното...
Мисля че накрая всеки е действал по усет. Бях подготвила съвсем различен концепт, но понякога развитието на ситуацията те изненадва. И винаги трябва да си наблюдателен и подготвен. Ето къде ме отведе моето усещане за странност, хаотичност и въображение... Не съм променила нито дума от казаното от Милена и Йосиф. И ми беше много интересно, за което им благодаря.
Йосиф : И сега се приближаваме към масата, на която има вино с канела... Така ..... И сега да поговорим..
Милена : смее се
Ралица : Задачата на интервюто...
Йосиф : Не те чувам... По-високо.
Ралица : Така, задачата на интервюто са въпроси, които са с кратки отговори т.е. отговаряш каквото ти дойде на момента...
Й : А аз днес съм в просташко настроние, така че...
Р : Можеш да отговориш каквото си искаш...
Й : Така че да не се притеснявам...
Р : Да, само мисли, че после трябва да го превеждам на френски... Ааа, това е едната задача на интервюто, а другата задача е въпросите да бъдат странни... Като не уточняваме какво имаме в предвид под странни...
Й : Мастурбираш ли под душа...
Милена: Хаха...
Р : Аааа първо трябва да започнем от въпроса, който е „как се казваш”, защото... аз предлагам първо Милена да отговаря и после ти...
Й : Разбира се, тя е момиче...
М : Еееее мерси...
Р : Та, „Как се казваш”, защото...
Й : Ти вече и каза името, но няма значение...
М : Сега не може да ме питаш как се казвам...
Р : Ще ви питам ! (настойчиво)
М : Добре....
Р : Та, искам да кажа „как се казваш”, защото трябва да... после да правя презентация, пред хора, които не ви познават...
Й : Така е, така е...
Р : Добреее, как се казваш?
М : Милена
Й : Йосиф !
Р : Защо са те кръстили така?
М : На баба ми.
Й : Не знам... Трябва да кажа? Миии, искали са да ме кръстят Филип, но майка ми е харесала повече Йосиф.
Р : Ако би могъл сега да промениш името си би ли го направил и защо?
М : Не.
Й : Не.
Р : А нещо в живота си дотук ?
М : Ми много неща, да... усмихва се
Р : Например ?
М : Де да знам... нямаше да уча в електронно-техническо училище... А да уча рисуване...
Й : Да променя нещо ? Тишина. Да променя нещо в живота, т’ва ли е въпроса ?
М : Даа..
Р : Би ли променил ако... да
М : Много мислиш...
Й : Това са сложни въпроси...
М : Йосиф никога не си мислил над тоя въпрос...
Й : Не.
Р : Не са сложни, просто първото нещо, което ти идва да ума...
Й : Ми няма... В смисъл...
Р : Няма значи...
Й : Нещо конкретно няма... Сирурно има, но...
Р : Какъв искаш да станеш като порастнеш ?
М : Космонафт.
Й : Не сме ли порастнали... Амиии... Тишина...
Р : Първото ти нещо, асоциативно...
Й : Учител
Р : Има ли определена рецепта за това?
М : Да , трябва да имаш здрави зъби...
Й : Да, трябва да си живял много... Еми така е смисъл...
Р : Къде искаш да живееш след три години?
М : В Париж.
Й : На морето, в Испания...
Р : Ако днес ти предложат да заминеш за Нова Зеландия като ти дават всичко... подслон, но трябва да работиш във ферма, би ли го направил?
М : Нее.... ферма...
Р : Но ти дават всичко : подслон, пари, но трябва да си във ферма...
М : Не...
Й : Да...
Р : Кога са най – красиви хората ?
М : Тишина. Към Йосиф : Йосиф, кажи ако знаеш отговора! ( смее се)
Р : Не, Милена, първо ти...
М : Е, даа... Когато са искренни...
Й : И след секс...
М : Е, те тогава са искренни...
Й : Даа.
Р : Какво сънуваш напоследък ? И какъв е сънят ти, който се повтаря най – често или който се е повторил поне веднъж ?
М : Ооо, напоследък изобщо не съм сънувала междудругото...
Р : Сънят който се повтаря ?
М : Че се запознавам с хора...
Й : Аз сънувах, че имам питбул... а мразя питбули... и питбула се разболя и умря... като последното ми куче...
М : Е, значи е хубаво т’ва, в смисъл че като...
Й : Ама в съня беше много гадно, щото майка ми го поля със некви гадории... абе няма значение много гадно... Нямам сън, а имам сън, преди две-три години сънувах, така примерно пет – шест пъти, че съм в Созопол...
М : И аз т’ва съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Ма много често смисъл...
М : Поне три пъти съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Е така, един някъв огромен сън, който се повтаря, повтаря и аз не съм бил в Созопол, преди да отида и си представям някъв град и некви случки. На сън...........
М : А аз си предствям постоянно как съм на една улица в Габрово. А съм ходила само един път...
Й : Следващия въпрос...
М : Да
Р : Ааа като беше малък на какви игри обичаше на играеш?
М : На криеница.
Й : Всякакви.
Р : А сега ?
Й : Всякакви.
М : Да...
Р : Всякакви ?
Й : Абсолютно на всякви игри...
М : Добре чакай аз ще измисля нещо оригинално... Любовни… (смее се)
Р : Как трябва да се събуждаме сутрин ?
Й : Голи.
М : Весели.
Р : С какво трябва да си лягаме ?
М : С хора от противоположния пол.
Й : С любимия човек... подиграваелна интонация
М : Т’ва е малко... банално...
Р : Наистина ли го мислите ?
Й : Аз да.
М : Ами... не знам..
Й : Не, яко е да си легнеш с някой...
М : Да, яко е..
Р : Изгрев или залез ?
М : Залез.
Й : Изгрев.
Р : Предлагам сега Йосиф да отговаря първи, щото мисля че ти като отговаряш първа той има малко повече...
М : Той казва обратното според мене...
Р : Не, той има малко повече време да мисли, а пък той и така много мисли...
М : Добре.
Й : А хааа.. Атака...
Р : А ха ха ха.. Животът кратък ли е и ти наслаждаваш ли му се ?
Й : Ми... достатъчно...
М : Не е кратък, много е дълъг даже.
Р : Към Йосиф : Според теб кратък ли е?
Й : Достатъчно е.
Р : Достатъчно и за двете... Можеш ли да назовеш най – добрия си приятел по име веднага ?
Й : Какво може ли...
Р : Да назовеш най – добрия си приятел по име веднага... или ти трябва време да помислиш...
Й : Не.
М : Не, аз имам, поне смятам че имам повече от един най – добър приятел... Няма такова нещо като „най – добър приятел” ...
Р : Показваш ли емоциите си ?
Й : Да. Много силна сирена от някакъв камион...
М : Понякога...
Р : Чувстваш ли се длъжен на някого ?
Й : Да... трябва да кажа на кой ли ?
Р : Ако искаш... Може и да не казваш...
Й : Към въпроса ли е... (смее се)
М : Аз казвам, че се чувствам длъжна на майка ми...
Й : Аз, на семейството си...
М : Да...
Р : Къде мечтаеш най – често ?
Й : Къде ? Къде мечтая най – често ?..... Тишина.
М : Аз преди да заспя мечтая най – често...
Й : Иииии аз. Да...
М : В леглото се мечтае много добре щото си сам...
Й : В леглото и ако си сам, да............ Или ако споделяш с някой, с някого мечтите си също... Ааааам
М : Нямаш ли други въпроси... ( смее се)
Р : Koга се чувстваш самотен ?
М : Смее се...
Й : Когато ми липсва някой... някого...
М : Не знам... Като изпадна в някоя меланхолична фаза...
Р : А щастлив ?
Й : Кога съм щастлив ? Тишина
М : Като не съм тъжна...
Р : Например ?
М : Трябва да дам пример? Мии...
Й : Банално е да кажеш, примерно може да кажеш като постигнеш нещо, че си щастлив...
М : Ема ти тогава не си щастлив, просто си доволен... Щастлив си като си осъществиш мечтата...
Й : Точно, като постигнеш нещо...
М : Ема, едно е да си осъществиш мечтата, друго е да постигнеш нещо... Тишина. Може да постигнеш нещо, ама ти да не си мечтал за него...
Й : А може и да си мечтал за него и да го постигнеш...
М : Еми да, тогава си си осъществил мечта...
Р : Топло или студено ?
М : Топло.
Й : Студено...
Р : Участвал ли си в измислена група между приятели като малък ?
Й : Не
М : Измислена група, spice girls, да, да… смее се.
Р : А би ли участвал сега ?
М : Не...
Й : Не знам...
Р : Никога не си участвал в група като малък ? Никога не сте имали група?
Й : Кима отрицателно
Р : C’est dommage…
Й : А ?
Р : C’est dommage… Ааа театър или кино ?
Й : Театър.
М : Кино.
Р : Защо ?
М : Защото ми е омръзнало от театъра...
Й : Ми защото киното е по - фалшиво...
М : Фалшиво кино ( бел.ред. песента на Остава )
Р : Вредно ли е сълцето ?
М : Вредно ли е слънцето ?! Не !
Й : Усмихва се. От 12 до 6...
М : Смее се...
Р : Ааа репетиран сценарии или импровизация ?
Й : Импровизация...
М : Да, импровизация...
Р : Във всички случаи ?
Й : Много често... Освен ако не е свързано с работа и такива неща... За по-сериозно нещо трябва, според мене, трябва да си подготвен...
М : Да, ама зависи колко сериозно...чак толкова
Й : Зависи от работата, т’ва да... Но когото и да питаш ще ти каже... Да, сериозно, като става дума за работа, трябва да си се подготвиш...
М : Е ма вие сте по –сериозно хора, икономисти сте... Смее се.
Й : Еми ше дойдеш догодина и ше видиш...
М : Може... Като дойда ше видя... Усмихва се
Р : Какъв е твоят цвят ?
Й : Аз ли да отговарям сега ? Чакай че забравих... Моят цвят ? Ми едно време беше черен, после мина в зелено...
Р : Не, не те питам в к’ви цветове се обличаш...
Й : А сега е в синьо... Не са цветове, това са мойте цветове различни...
М : Моя е лилав...
Р : А цвете ?
Й : Т’ва пък никога не съм мислил... Кокиче... (с любопитство)
М : Фрезия, тя ми е любимата... (с нежност)
Р : Така ли ?... И какво ще правиш утре ?
Й : Заминавам.
М : Утре ще се разхождаме... ( смее се)
Р : Благодаря ви много...
Много ми се искаше да ви разкажа колко много валеше онази вечер, колко бързо трябваше да се случи всичко и колко още въпроси ми се искаше да задам без магнетофонът да е включен. Много ми се искаше да ви разкажа, че универсалността наистина е в онзи човек, който би могъл да бъде поставен адекватно в много ситуации, онзи, който уважава човека срещу себе си. Много ми се искаше да ви разкажа как на другия ден Йосиф замина, а ние с Милена обикаляхме потайностите на Париж до късно вечерта. Много ми се искаше да ви кажа, че се познаваме много малко, че трябва да обръщаме повече внимание на личността срещу нас и най – вече на промените в нея, защото те са изключително значими.
Много ми се искаше да ви разкажа за ангелите, за моята поезия, за моите щастливи мигове и за моите цветя. Но нямам време. Ще ви кажа само едно :
Универсалното е в своеобразния човек...
Париж, Април 2008
събота, 10 май 2008 г.
Как си ?
Здравей,
Питаш ме как съм. Ето как съм – купих си нова сламена шапка и сандали, кръстосвам улиците на Париж с тях, намирайки огледало в почти всяко стъкло, и радост в почти всеки поглед. Знаеш ли, често си мисля за морето, слагайки тази сламена шапка... На 17 май е последният ми изпит по история на театъра и още същата вечерта отлитам с бързия влак за Монпелие при Валя. После море, Марсилия, море, море, идеи, лято, много идеи, слънце, планове, хора. Sublimation.
Питаш ме как съм. Ще ти отговоря – уча няколко творби едновременно за изпита по драматургия, доволна съм, защото предадох всички досиета в срок. Имам хубава оценка по актьорско, а в сряда, с групата ми, която междудругото, много ще ми липсва, имахме представление в Културния център на Брюксел. Мина перфектно, никога не съм се чувствала по-добре на сцена. Плаша се от изпита по „институции и професии в театъра”, има много цифри, проценти, таблици, социологически анализи, заплати, субсидии, политика, история, логика. Прочетох всички книги за изпита по ”естетика на картината”, най – интересният предмет с много философия и психология. Дори не съм започнала да уча за „история, изкуство и общество”, а има доста понятия на гръцки, още толкова детайли около това, как са заравяли мъртвите древните римняли, с кой крак напред са правили статуите си древните гърци, какви са били дрехите на етруските... Работа, работа...
Питаш ме как съм. Не знам. Чета Дюрас, на бългаски и на френски, попивам всяка нейна дума и всеки неин жест, моля се за частица от нейното съвършенство. Това наричам класа. Пиесите на Ибсен ми дават адски много енергия, имам нужда от тях, макар и понякога да усещам, че в тях има повече безпокойствие, отколото мога да понеса, че трябва да заспя. Обикновено в тези моменти гася лампата. След две минути отново я паля, дочитам няколкото останали страници. Тогава се унасям, обикновено е четири сутринта. Трите Б-та ( Бекет, Барт, Башеларт ) са достаъчни за да променят някои представи, които имам за живота, изкуството и себе си.
Не ме питай как съм, а ме разбери. Имам нужда от хора, които ме разочароват, а други, които са мили с мен, ме отегчават.
Не ме питай как съм. Навън е толкова красиво, че не мога да ти напиша нито ред повече.
Не ме питай как съм. Сбогувам се с теб.
Питаш ме как съм. Ето как съм – купих си нова сламена шапка и сандали, кръстосвам улиците на Париж с тях, намирайки огледало в почти всяко стъкло, и радост в почти всеки поглед. Знаеш ли, често си мисля за морето, слагайки тази сламена шапка... На 17 май е последният ми изпит по история на театъра и още същата вечерта отлитам с бързия влак за Монпелие при Валя. После море, Марсилия, море, море, идеи, лято, много идеи, слънце, планове, хора. Sublimation.
Питаш ме как съм. Ще ти отговоря – уча няколко творби едновременно за изпита по драматургия, доволна съм, защото предадох всички досиета в срок. Имам хубава оценка по актьорско, а в сряда, с групата ми, която междудругото, много ще ми липсва, имахме представление в Културния център на Брюксел. Мина перфектно, никога не съм се чувствала по-добре на сцена. Плаша се от изпита по „институции и професии в театъра”, има много цифри, проценти, таблици, социологически анализи, заплати, субсидии, политика, история, логика. Прочетох всички книги за изпита по ”естетика на картината”, най – интересният предмет с много философия и психология. Дори не съм започнала да уча за „история, изкуство и общество”, а има доста понятия на гръцки, още толкова детайли около това, как са заравяли мъртвите древните римняли, с кой крак напред са правили статуите си древните гърци, какви са били дрехите на етруските... Работа, работа...
Питаш ме как съм. Не знам. Чета Дюрас, на бългаски и на френски, попивам всяка нейна дума и всеки неин жест, моля се за частица от нейното съвършенство. Това наричам класа. Пиесите на Ибсен ми дават адски много енергия, имам нужда от тях, макар и понякога да усещам, че в тях има повече безпокойствие, отколото мога да понеса, че трябва да заспя. Обикновено в тези моменти гася лампата. След две минути отново я паля, дочитам няколкото останали страници. Тогава се унасям, обикновено е четири сутринта. Трите Б-та ( Бекет, Барт, Башеларт ) са достаъчни за да променят някои представи, които имам за живота, изкуството и себе си.
Не ме питай как съм, а ме разбери. Имам нужда от хора, които ме разочароват, а други, които са мили с мен, ме отегчават.
Не ме питай как съм. Навън е толкова красиво, че не мога да ти напиша нито ред повече.
Не ме питай как съм. Сбогувам се с теб.
Абонамент за:
Публикации (Atom)