Джаз, латино, соул, фънк, афро елементи, боса нова, електро, бразилско звучене... Това са само „думи, думи, думи” (Шекспир), загатващи музиката, която Мo’ Horizons създават. Пълна е с лято.
Днес, седмици след концерта, слушам тяхната песен Kikiribu и в съзнанието ми нахълтват стотици лица, спомени, цветове, думи, образи. Енергия. Невероятният късмет, че съм ги чула/видяла/усетила наживо, там, в Летния театър във Варна, сред зелените увивни растения, сгушена между музиката, морската градина и един човек, на който адски много държа.
Мo’ Horizons са свежи, променящи се, креативни и адски добри импровизатори. В основата на проекта са диджеите и продуценти Ралф Дрьосмайер и Марк „Фон” Велцер, музикантите от Хановър, които носят нещо от плажовете на Рио, нещо от лятното неповторимо щастие, нещо от носталгията по вълшебните мигове, които, за жалост, се търкулват като песъчинки между пръстите.
Онази вечер във Варна, освен от супер професионалното дуо, бяхме очаровани и от други музиканти, включени в музикалното събитие. А именно афроамериканската соул вокалистка Дениз М’ Байе, чиято нежна душа прозираше зад дълбокия й глас, както и перкусионистът Нене Васкез, носител на награда „Грами”. Той си служеше така умело с доброто настроение, перкусиите, публиката и латино стъпките, че ми се прииска да го попитам каква е рецептата му : освен всичките му артистични качества, той беше и безсрамно естествен и непретенциозен – такъв, какъвто трябва да бъде един истински творец.
Всъщност именно той ни предупреди : „тази вечер концерт няма да има, ще има парти”. И се получи особена магия, излята в нещо специално, което не остана в пространствата на Летния театър, а продължи пътечката си към небесните сияния. За да ни завладее, за да не спрем да танцуваме до полунощ, за да се качи по-голямата част от публиката на сцената. И да се забавлява – някои като на училищен концерт, някои като на истинска бразилска фиеста на плажа, някои като в приказка – от онези, с хубавия край.
След няколко часовото шоу, което Мо’ Horizons и компания забъркаха, след шарените моменти, които ни подариха, след изключително органичното им поведение, в главата ми се въртяха няколкоко много важни извода. А именно, че музиката на бандата, която стъпи първа на сцена (Brazilectro), беше свежа, но бледнееше сериозно пред опияняващата музикална сплав, поднесена от чуждестранните музанти. Отсъствието на Белослава, въпреки обявяването й в програмата, във всички случаи бе грешка, но лесно поправима от доброто настроение на двама диджеи и стотици усмихнати хора, изглеждащи интелигентно. Няколкото пропуски в организацията за мен бяха породени по-скоро от невнимание, със сигурност не от нежелание. Началото на събитието беше обявено с близо двучасово закъснение, но това някак мина покрай нас, изтече с жълтата фанта и зелената мента, сля се с елипсовидните форми на Летния театър.
По време на концерта ми хрумнаха много идеи за това как да започна/завърша есето си. Днес не помня нищо от тях. Но това е без значение. Важното е, че Мо’ Horizons излъчваха едно особено сияние и оставиха остатъчен вкус на щастие, лято и слънце у мен. Важното е, че атмосферата онази вечер беше подобаващо вдъхновяваща, очарователно поддържана от Varna All Stars, също гости на събитието. Важното е, че такива пиршества предизвикат сетивата ми, които по начало през лятото пируват.
сряда, 27 август 2008 г.
неделя, 3 август 2008 г.
My Blueberry nights
Първо филмът на Уонг Кар Уай Моите Боровинкови нощи е вдъхновяващ, красив и мечтателно-реалистичен. За ценители. За любими, чувствителни, нежни и не-романтични в блудкавия смисъл на думата, хора.
Нора Джоунс, Джъд Лоу, Рейчъл Уайз, Натали Портман, Дейвид Стратън са перфектно подбрани; във възложените им задачи те са органични, смели и деликатни. The look of Love. Тези актьори притежават отличителна черта, която ги свързва, нарича се Лице (и то красиво), нещо, което липсва при много хора (на изкуството) напоследък. Стремежът на героите, въплътени с много чувствена наслада, е да подредят по особена логика човешките сълзи и усмивки, спотаени между две разбити сърца, кутия с изоставени ключове, както и емоциите, произтичащи от спомените и мечтите.
Не бих казала, че сюжетът е необикновен – след тежка раздяла с любимия си Елизабет (Нора Джоунс) решително поема по нови пътища из Америка с цел да забрави Него и да намери Себе си. По пътя, съвсем логично, тя среща други личности с разбити сърца и с травми, причинени от раздялата ; нови характерни образи, които пият, плачат, обичат, залагат всичко на покер, съмняват се, оставят бакшиши и се усмихват. Те, от своя страна, обогатяват младото момиче, загатват й житейски мъдрости, преоткриването на личността и любовта. Фабулата е повече от ясна, и именно това ни дава огромната свобода да развиваме собствените си възприятия, личните си приумици и въображението си. Този празник за сетивата, наречен Моите Боровинкови нощи, трябва да присъства в колекцията на всеки един от нас – в случай, че искаме да сме поне малко по-добри и красиви.
Филмът на хонг-конгският режисьор е реализиран по блестящ начин. Текстът се превръща в повод, а всеки жест или гримаса в значещ елемент. Музиката е божествена, неизменна част от безвремието, което настава след първия кадър. И докато някои са гледали нервно часовниците си по време на филма, то други, въпреки неудобните седалки, се оставихме на пътуването – из дебрите на нощен Ню Йорк, където всичко е поетично, а въздухът е напоен с аромат на боровинков пай и любов. Там, където всичко е лично и специално. За теб.
Второ да се разхождаш из пустите улици на София в неделя вечер, след този прекрасен филм, когато всички са на море, а ти обсъждаш купуването на нови джапанки с някой много специален за теб човек, е прекрасно.
Му blueberry nights. Нощна София не е красива, но пък затова е моя, жива и специфично оцветена в различни настроения, краски и хора (доста чужденци напоследък, което е супер!). Нощна София не е това, което усещам, че трябва да бъде, но затова пък в нея има много история. А без история не може, става скучно, както веднъж вече обсъдихме.
На моменти усетих, че съм още под влияние на филма и разказвам суперлативи на ляво и дясно. Някак ми се иска този впечетляващ вкус на боровинки да остане за по-дълго в съзнанието ми.
Трето by the way е страхотно място.
Нора Джоунс, Джъд Лоу, Рейчъл Уайз, Натали Портман, Дейвид Стратън са перфектно подбрани; във възложените им задачи те са органични, смели и деликатни. The look of Love. Тези актьори притежават отличителна черта, която ги свързва, нарича се Лице (и то красиво), нещо, което липсва при много хора (на изкуството) напоследък. Стремежът на героите, въплътени с много чувствена наслада, е да подредят по особена логика човешките сълзи и усмивки, спотаени между две разбити сърца, кутия с изоставени ключове, както и емоциите, произтичащи от спомените и мечтите.
Не бих казала, че сюжетът е необикновен – след тежка раздяла с любимия си Елизабет (Нора Джоунс) решително поема по нови пътища из Америка с цел да забрави Него и да намери Себе си. По пътя, съвсем логично, тя среща други личности с разбити сърца и с травми, причинени от раздялата ; нови характерни образи, които пият, плачат, обичат, залагат всичко на покер, съмняват се, оставят бакшиши и се усмихват. Те, от своя страна, обогатяват младото момиче, загатват й житейски мъдрости, преоткриването на личността и любовта. Фабулата е повече от ясна, и именно това ни дава огромната свобода да развиваме собствените си възприятия, личните си приумици и въображението си. Този празник за сетивата, наречен Моите Боровинкови нощи, трябва да присъства в колекцията на всеки един от нас – в случай, че искаме да сме поне малко по-добри и красиви.
Филмът на хонг-конгският режисьор е реализиран по блестящ начин. Текстът се превръща в повод, а всеки жест или гримаса в значещ елемент. Музиката е божествена, неизменна част от безвремието, което настава след първия кадър. И докато някои са гледали нервно часовниците си по време на филма, то други, въпреки неудобните седалки, се оставихме на пътуването – из дебрите на нощен Ню Йорк, където всичко е поетично, а въздухът е напоен с аромат на боровинков пай и любов. Там, където всичко е лично и специално. За теб.
Второ да се разхождаш из пустите улици на София в неделя вечер, след този прекрасен филм, когато всички са на море, а ти обсъждаш купуването на нови джапанки с някой много специален за теб човек, е прекрасно.
Му blueberry nights. Нощна София не е красива, но пък затова е моя, жива и специфично оцветена в различни настроения, краски и хора (доста чужденци напоследък, което е супер!). Нощна София не е това, което усещам, че трябва да бъде, но затова пък в нея има много история. А без история не може, става скучно, както веднъж вече обсъдихме.
На моменти усетих, че съм още под влияние на филма и разказвам суперлативи на ляво и дясно. Някак ми се иска този впечетляващ вкус на боровинки да остане за по-дълго в съзнанието ми.
Трето by the way е страхотно място.
Абонамент за:
Публикации (Atom)