вторник, 30 септември 2008 г.

Carmen

Versailles, 2008

Скъпи Carlos и Antonio,

Вашият спектакъл ме порази и вдъхнови за целия театрален сезон.
Пиша ви това писмо едва след няколко дни, тъй като до скоро бях заета с вълнение, не успявах да събера мислите си. Успях единствено да оставя бележка на една врата : „Отиди да гледаш Carmen в Chaillot до 27 септември – Уникално е!!! София”
Съжалявам, че не успяхме да се срещнем след постановката, но исках първо да интерпретирам сама видяното, а след това да видя и чуя вас, неговите създатели. Почти не съм чела критики из пресата. Харесва ми да обрисувам сама преживяното, да измислям света, за който вие вече ми загатнахте. А именно свят пълен с цветове, хармония, ритъм, танцьори, тропот от техния танц, всички те, така завладяващи и извайващи вкупом концентрични кръгове, символ на натрапчивата идея за световна любов и истинският шанс. Шанс да погледнеш красотата, да усетиш как светът под теб се разлюлява, как сцената на един парижки театър се разтваря, как притежаваш силата да промениш живота си, или да му сложиш край, защото това е единственият начин да се освободиш от желанието... Как кръвта нахлува в ушите ти и в миг успяваш да доловиш такта на нещо съвършено. Как обичаш... Как се освобождаваш и в ритъма на тази си свобода чувстваш слънцето, бреговете на Испания, звездите, позора на влюбването, магическата енергия между хората, страстта, радостта, китарите, фламенкото, прекрасното фламенко... Впрочем признайте, че танцьорите – солисти Stella Arauzo, Adrian Galia, Antonio Hidalgo, Joaquin Mulero са своеобразни наследници на твоята школа Antonio, разпознах именно теб в хармоничната сплав от сила, грация, вдъхновение, вълнение, желание, присъстващи в тримата испанци – колкото истински, толкова и впечетляващо нереални, идващи от сънищата ми. Колкото до Carmen (Stella Arauzo) – блестяща в червената си рокля – бих пожелала на всяка жена частица от нейния темперамент, силен характер, изразителност и женственост.
Не мога да нарека спектакъла ви танцов театър. Нито балет. Нито едно стриктно определение не е достойно за тази Carmen, на която станах свидетел. Както сами отбелязвате танцът тук е „абсолютният пресонаж”, когато има танц, има „ритъм, музика, движение”, има различност. Постановката ви не е откраднала нищо от Бизе, нито от Мериме, нито ги е умаловажила; тя е сляла радостта и страстта, с които сте работили, в едно, поръсила ги е обилно с фламенко и е родила фаталния образ на Carmen – жената от плът и кръв, метафизичната дама с дълбок поглед и вързани на кок черни коси и очертанията на героинята, за която мъжете са умирали.
Усещането по време на вашата есенна вечер в националния театър Chaillot беше върховно, театрален оргазъм за публиката, трепетен флирт със сетивата ни, игра с емоционалната ни памет, с настоящето ни, с евентуалното ни бъдеще, с нашите катранени мисли и розови мечти.
Мили приятели, благодаря, че има режисьори като вас – в пълното понятие на тази дума вие успяхте да покажете танца, театъра, музиката и най-вече всемирното усещане за изкуство, това неопределено състояние на душата, което с цялото си сърце наричам любов.
След Carmen нищо вече не е същото. Спектакълът ви променя величини, изобилства от енергия и пренася в света на желанието. Желание, което само страна като Испания може да породи у мен.
След Carmen никоя жена не е достатъчно фатална, никой мъж не е достатъчно добър танцьор, никой не е способен да спаси себе си от страстта. Затова пък всеки е способен да спаси себе си от поразителната безразличност и непоетичност, обхванала ни напоследък.
След Carmen, непосредствено след Carmen, се чувствам замаяна. Намирам се на едно място, където все още има музи, крале, любов, необезпокоявана от никой и мисля за вас. Изпращам ви снимка и ви обичам безкрайно заради това, което ми подарихте. Трябваше да се родя испанка, или другаде поне!


Винаги ваша
София де ла Маркес

вторник, 23 септември 2008 г.

Toxic New York

Питам се, какво ли е било точното усещане на Франк Синатра, когато е изпял „New York, New York” ? Възхищение ? Любов ? Магическо привличане към нещо величествено ?
Питам се, каква е подходящата песен за този град, днес, седем години след атентатите от 11 септември 2001 година ? My way или може би The Story ?
Търся стотици отговори около печалната дата.
В отговор на интереса си получавам изложбата Toxic New York, състояща се в Париж, от 4 до 27 септември, на кейя Жемап № 116, в малкото изложбено пространство на кварталния център за изкуства. Мястото е красиво, разположено на самия бряг на Сена, близо до едни от най-живописните кейове в града, но неподходящо за подобен род социално ангажирани дейности. И двата пъти, когато отидох на изложбата, бях абсолютно сама в залата – нямаше дори пазач, поставен от чисто прагматични подбуди. От една страна това ми помогна да обмисля нещата, с които се сблъсквах и да поплача спокойно, а от друга ме нарани – къде са хората, нима са забравили ?
Самата изложба се състои от снимки, заснети от фотографа Francesca Gilibert и от текстовете на Karamo Danfa, съпровождащи всяка фотография. Като художествена стойност, снимките не са особено отличителни, но затова носят изключително силен заряд, подплатен със значещите и внушаващи послания на текста.
Основната тема са „забравените от 11 септември”. Фотографирани са хора, преживели случилото се, загубили здравето си, семействата си, домовете си, работата си. Те са своеобразни герои, но забравени, болни, бедни, предадени. Днес, повечето от тях живеят при приятели, в старчески домове, в коли, или, още по-зле, в болници. Ходят по три пъти седмично на прегледи или процедури, взимат десетки видове лекарства, депресирани и обезверени са, но не са загубили инстинкта си към самосъхранение.
Някои от тях, въпреки състоянието си, не спират да се борят за определени каузи чрез асоциации, имащи за цел решаване проблемите след атентатите (например „Need Change”). Други изискват от правителството да поеме поне разходите за лекарствата им, а трети, болни от левкимия, се молят просто да излязат от болницата. Някога.
Ето какво казва Алекс Санчез, емигрант, работил шест месеца като агент по чистотата в сградите около Световния търговски център : „Нямахме трудов договор, защото бяхме без документи. И въпреки това, понякога работихме седем дни в седмицата, дванадесет часа на ден. Днес нямаме нищо. Нито работа, нито здраве.” Господин Санчез страда от дихателни проблеми, което му пречи да работи.
Майк Мак Кормак, бивш капитан на американсите въздушни сили е работил насред развалините на Кулите близнаци няколко месеца. Днес той страда от хронична астма, алергия и проблеми с белите дробове. Губи работата си вследствие на здравословното си състояние. „Бяха казали, че никога няма да забравят... Но нас, нас ни забравиха твърде бързо”, споделя капитанът и взирайки се в снимката му, долавям самота и съкрушение. Не виждам гняв.
След второто ми посещение, на излизане от залата, докато искренно съжалявах, че съм пропуснала вернисажа на изложбата и възможността да се срещна с организторите, се сблъсквам с жена на средна възраст, изглеждаща видимо притеснена и сякаш забравила нещо. Виждам, че бърза да напише послание в книгата за посетители и да излезе. Крадешком се връщам да прочета написаното със черно мастило – „Никога няма да забравя случилото се, то ме пронизва все така силно.”
Разхождайки се по кея, днес, на 22 Септември 2008 година, първият ден от циганското лято, аз също обещавам да не забравям трагедията, това нефтено петно в океана на човечеството. И поставям, в лицето си на съвсем обикновен чувстващ човек, много висока оценка за авторите, чиято работа, показана в малката заличка на един приличен квартален център, надминава в пъти всяка една съвременна „инсталация” или подобна чикия на съвременното изкуство, която може да срещнеш дори в Лувъра.
Забравените от 9/11 са много повече от документираните за тази изложба.Те искат да живеят като теб, но не могат. Те искат здравето си, но са го загубили във войната. „ Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души.” (Ориана Фалачи).
Не искам да завършвам с война, затова ще кажа просто think different, мотото на Новия сезон 2008/2009.

неделя, 14 септември 2008 г.

Градът на желанията

Не исках да се сбогувам с теб.
А трябваше.
Вече седмица кръстосвам неуморно града на желанията.
На красивите, поетични, необятни градини и неароматните цветя.
На лесните запознанства и трудните приятелства.
На Фредерик Бегбеде, Дюма, Марк Леви и на стотици литератори, тънещи в мизерия.
На величествените катедрали и кварталите с много червени клубове.
На любовта като понятие и на любовта, траеща три години.
На грандиозните спектакли и нискобюджетните театрални компании.
На духовността останала у Човека и неговата смазваща невзрачност.
На тихото говорене и силните изказвания.
На корабите по Сена, където хората вечерят, танцуват, целуват се и на клошарските сбирки под мостовете на реката, чийто вид е смразяващ през студените нощи.
На многото коли и малкото таксита.
На страхотните барове и скучните дискотеки.
На шувинистичните французи и безкрайните тълпи от чужденци.
На бързите темпове на живот и недоразвитите отношения между хората.
На метрото без ватман, развиващо хипер висока скорост и затворените супермаркети в неделя.
На многото прочетени книги, многото библиотеки, многото поетични послания и многото безработни журналисти.
На безкрайно скъпите наеми и малките пространства за живеене.
На уникалните писатели и плашещите съвременни художници.
На високите кули и ниските критерии за щастие.
На многото записани задачи в agenda и бавните действия на френската администрация.
На писмата по пощата и недоразвитите сайтове.
На интересните хора по улиците и скучните водещи по радиото.
На безценните уроци по възпитание и понякога изнервящата подреденост.
На лучената супа и огромните обедни менюта.
На Революцията...
На моето настояще...
На твоето минало...
На ветровитата зима...
На джаза...
На градските легенди...
На детските истории...
На студентските ми години...

Париж е град на крайности. За да се почувстваш добре тук, трябва да си импулсивен, непукист и една доза драматичен.
Трябваше да се сбогувам с теб. Сега съжалявам.

сряда, 3 септември 2008 г.

Духът на Фестивала

Някъде бях прочела, че Spirit of Bourgas е на няколко крачки от Exit фестивала в Сърбия, на който обикновено критерият за музика и организация е сериозно приравнен спрямо европейски и световни мащаби. Мисля че реагирах по-скоро скептично.
Сега, когато с усмивка си спомням за вечерта прекарана на бургаския Централен плаж (за съжаление само една, следващата година – повече), съм изцяло позитивно настроена. За това, че може би излазваме от ужасяващата пропаст на културно безвремие и вдигаме поглед към нещо европейско, нещо не-чалга, нещо ярко.
Когато попадам във фестивалното градче ме обзема добро настроение. Още от входа проличава качеството на организацията – отлично, без напрежение на входа, изхода, касите, своеобразните улици, пространствата около сцените. На всяка крачка можеш да срещнеш мил човек от организацията или някой от стотиците доброволци, който да те упъти чрез цветна карта и програма. Не липсват барове, тоалетни, пейки… Това е прозаичната част. Еуфоричната е в огромните красиви, цветни фенери, част от декорацията, както и кукерите, клоуните и актьорите, които бяха там за да ни карат да се усмихнем, в случай, че нямаме повод.
Самите сцени бяха шест, всяка с различна тематика, разположени съвсем адекватно спрямо публиката, така че да няма недоволни сред недовиждащите като мен. Без да имам каквито и да е било претенции за вещ познавач на добрия звук, все си мисля че разбирам поне малко от музика. А в онази вечер, на този фестивал, тя звучеше по много и много добре.
Аsian Dub Foundation, които бяха главният виновник за присъствието ми на Spirit of Bourgas, се оказаха по-скоро скучни, поне за мен, която като малка слушах старите им неща до втръсване. Без особено присъствие, без особено разтърсващи изпълнения. На 16 август те бяха в Бургас, България, а може би мислиха, че са в Краков, Полша, тъй като, в един момент поздравиха полската публика. Asian Dub Foundation без съмнение са добри музиканти, но не ми предадоха никакъв музикален заряд. Тяхната музика е идейна и заразителна, но в онази вечер нямах никакво желание да се сливам с тълпата, която пригласяше на групата. Нещо повече – някои хора преспокойно ходеха до тоалетна, разхождаха се и си купуваха бира от бара, докато англичаните се потяха на сцената. Жалко.
Затова пък следващият концерт, на който станахме свидетели, а именно
„Уикеда! Уикеда! Уикеда!”, излъчваше страхотно позитивна енергия, сила и заразяващо добро настроение. Смело заявявам, че бяха в пъти по-добри от Аsian - откъм импровизация, сценично поведение, стил. Откъм интерпретация на песните, защото ние в оригинал сме ги чували хиляди пъти. Откъм различност и артистичност. Ерол и компания ни зарибиха, вдъхновиха, поразиха, измориха, изпотиха, заразиха! И ни пуснаха да си ходим. Ние не искахме, скачаше ни се, пееше ни се още за Мариана, Панталей, кашкавала, приятелите и Ернесто. За Иван. Уикеда са нещо, от което българската сцена се нуждае – истинност.
За финал на музикалната вечер под звездите избрахме единодушно рага, реге и хип-хоп, отделени на т.нар. латино сцена. Мелодичните песни от младите години ме напълниха със спомени – за ученическите изживявания, за времето, когато бяхме по-безгрижни и се радвахме на този род събития много повече. И така, в спомени и закачки, останахме доста дълго под звуците на Боб Марли и компания, адски приятно. И съжалих хората, които по същото време се настъпваха, издаваха нечленоразделни звуци и намираха нещо хубаво в ужасно немузикантската, непоетична и грозна музика, наричат я минимъл и е убиец на сетива, това е гледната ми точка. Бих я изхвърлила от програмата на фестивала, поради една причина – страхувам се да не нарани истинската музика, или по-зле, да я убие!
Според моите лични проучвания, хората на фестивала бяха добронамерени, усмихнати и весели. А това вече е нещо!

Когато на сутринта излизахме от фестивалното градче, си помислих, че инициативи от този род, не само трябва да се подкрепят – трябва да се обгрижват! После си помислих, че имам страхотни приятели, с които споделих тези музикални-фестивални-морски нощи. Точно под звездите, право в целта !