Честит Рожден Ден, Дори!
Пиша ти това писмо, специално издание от брега на морето. Намирам се на малък остров, на един час път от Барселона със самолет. Къщата, в която сме отседнали с Javier Bardem е страхотна – малка, тъмно розова на цвят, с дървени щори, с малка веранда, на която вечер топлия въздух се слива с аромата на някакво тайнствено цвете, което цъфти само вечер! Имам си собствена стая, идеална за писане – сутрин, когато се събудя слънцето вече е приятно усмихнато, лъчите прелестно се отразяват в морето, което, представи си, е точно пред прозореца ми! Тук е от онези места, на които се чувстваш безкрайно спокоен и влюбен – в малките капчици роса, в музиката на Нина Симон и Нора Джоунс, която слушаш по залез слънце, в яркия пламък на огъня в камината късно вечер. Тук няма омраза, няма хорска завист и глупост – има място само за мечти и дихание на слънчева свежест. Няма театри, нито кина, нито кафета, нито суета. Можеш да останеш сам си мислите си, но се чувстваш самотен, защото си обграден от аромати, цветове, гледки. Dolce vita. Следобед си чета в цветната градинка, в която има огромна люлка. Понякога запивам на тази люлка, след като съм изяла огромно количество смокини. Вечер, преди да затворя очи, докато дописвам последните си редове се сещам за много моменти прекарани заедно и често слушам Тинтява 6 на Уикеда, става ми весело, фестивално и лятно. Сънищата ми тук също са различни – по-розови, по-смели, още по-театрални и даващи още по-голяма свобода на въображението. “Въображение” е Думата, думата с много важно значение, към която трябва да се отнасяме с внимание. Пази въображението си!
Та така... иска ми се всичко това да е истина, но не е. Пиша ти това писмо от Париж, където, атмосферата е също така уникална, но по различен начин. За съжаление не съм с Javier Bardem, но може би ще го срещна някои ден и ще му кажа „здравейте гледала съм всичките филми с ваше участие по... 13 пъти...”
Е, пожелавам ти следващата година, на този ден да прануваме заедно на някой таен остров от мечтите, или поне в Париж (усмихва се). С вино, балони, подаръци, торта и всичко останало. И Javier Bardem, не мисля, че ще откаже поканата, все пак всички ни харесват (отново се усмихва).
Знаеш, че от сърце ти желая всичко най-прекрасно, така че ще ти кажа само: пази чувството си за хумор и положителната си енергия, обичай мечтите си и се усмихвай! И учи френски, нали!?
Приказката продължава...
Рали
събота, 25 октомври 2008 г.
петък, 17 октомври 2008 г.
Less is more
Минималистичната режисура на Любовникът по текста на Дюрас ми даде много теми за размисъл, забележки към хората и мен самата. Спектакълът, който беше поставен в малката, но препълнена зала на националния театър Colline, може преспокойно да послужи за учебник. Заради лекотата, с която е построена постановката, създаваща усещане за неизмерима дълбочина на думите, звуците, движенията ; заради силните моменти, които, в унисон с музиката, подкрепят тезата, че „по-малкото е повече”. Само един чифт женски обувки на сцената, семпли костюми, изчистени от всякакви маниери движения. Обожавам минимализма в театъра. По-малко в архитектурата и пластичните изкуства. И никак в музиката.
Предложението е на Astrid Bas и Ami Flamer. Режисьорската им работа е извършена със завидна прецизност, която тук, за разлика от други спектакли, не означава скука. Те са и главните герои на сцената. Astrid e aктрисата, която изигра Нея, момичето, впечетляващия образ, символ на авантюрата, наречена Дюрас, и която си служеше с думите, както и с тялото си като с инструмент, на който свири поне от петнадесет години. Играта й набеляза множество пътеки, но остави на зрителя, сам за себе си, да ги направи проходими. По-интересно е. Присъствието й прикова публиката, отвлече я, разказа й историята, която трябваше да бъде казана, шокира я, приласка я, мотивира я, разплака я. Накрая я пусна да си ходи, все така отвлечена, съвсем неподозираща за мислите, които ще я обхванат.
Прибирайки се вкъщи след спектакъла, побързах да взема книгата на Дюрас в ръце и да извадя последния своеобразен монолог. Повторих го около шест пъти. Повярвайте, по-изморително е отколкото какъвто и да е спорт. Защото натоварва душата. Упражнението ми позволи да се възхитя още повече на актрисата и сериозната й игра, на страхотния й стремеж към съвършенство, на моментите, които успя да увековечи. Понякога дори един миг е достатъчен, less is more.
Не си мислете, че ролята на Ami Flamer е била тази на Мъжа, на китаеца от Фу Чуен, на собственика на малка гарсониера в Чо Лън. Не. Него го няма. Отишъл си е със скъпата лимузина, или пък е заминал за Китай, или само споменът, оставен от него, личащ в думите й е предостатъчен. Имам усещането, че репликите на любовника са изрязани, сякаш не съществува, а друг път имам чувството, че Тя не му дава да говори. Тя е едновременно смела, едновременно твърде малка, за да знае каквото и да е било – като мен.
Музиката, изцяло съчинена от Ami, неговата цигулка, с която остава през цялото време на сцената, поражда у мен и страх, и наслада, и възбужда въображението ми, и го вцепенява, и живея, и не.
Не бих могла да пропусна и друг основен елемент от спектакъла, а именно светлините на Georges Lavaudant, които променят пространствата на сцената, съсредоточават се върху определени детайли, с което пресъздават перфектно атмосферата. Пестеливо, с няколко простични ефекта, сцената, а и цялата зала, изведнъж заговори сама – разказваше най-вече за една любов.
Признавам, че ако не познаваш историята на Дюрас, би било малко трудно да разбереш спектакъла, който продължава цели 45 минути. Признанието ми, разбира се, е само отбелязване – не мисля че има някой, който да не познава Любовникът.
Треперя при мисълта за китаеца, Сейгон, петнадесетгодиното момиче, любовта им – истинска, болезнена, сексуално брутална, желана, отбягвана, изстрадана, максимална, радикална, отблъскваща. Любов, която можеш да наречеш абсолютно луда и неконвеционална, която можеш да не пожелаеш, но на която ще се възхитиш – защото ще свърши единствено с нечия смърт. Нито миг по-рано. Ще свърши тук, на Земята. Иначе Тя и Той, Рай и Ад ще продължат да съществуват.
За финал – нещо у-бийс-т-вено! Intimacy. Своеобразен връх, апосиотеза, sublimation, еуфоричен пик на актьорската игра, финални акорди на текста, стряскащи, болезнено искренни тонове от цигулката, последен звънец, оповестяващ края на спектакъла.
Защо не и на живота. Жалко, че не го видяхте, че не го живяхте.
Ралица
Предложението е на Astrid Bas и Ami Flamer. Режисьорската им работа е извършена със завидна прецизност, която тук, за разлика от други спектакли, не означава скука. Те са и главните герои на сцената. Astrid e aктрисата, която изигра Нея, момичето, впечетляващия образ, символ на авантюрата, наречена Дюрас, и която си служеше с думите, както и с тялото си като с инструмент, на който свири поне от петнадесет години. Играта й набеляза множество пътеки, но остави на зрителя, сам за себе си, да ги направи проходими. По-интересно е. Присъствието й прикова публиката, отвлече я, разказа й историята, която трябваше да бъде казана, шокира я, приласка я, мотивира я, разплака я. Накрая я пусна да си ходи, все така отвлечена, съвсем неподозираща за мислите, които ще я обхванат.
Прибирайки се вкъщи след спектакъла, побързах да взема книгата на Дюрас в ръце и да извадя последния своеобразен монолог. Повторих го около шест пъти. Повярвайте, по-изморително е отколкото какъвто и да е спорт. Защото натоварва душата. Упражнението ми позволи да се възхитя още повече на актрисата и сериозната й игра, на страхотния й стремеж към съвършенство, на моментите, които успя да увековечи. Понякога дори един миг е достатъчен, less is more.
Не си мислете, че ролята на Ami Flamer е била тази на Мъжа, на китаеца от Фу Чуен, на собственика на малка гарсониера в Чо Лън. Не. Него го няма. Отишъл си е със скъпата лимузина, или пък е заминал за Китай, или само споменът, оставен от него, личащ в думите й е предостатъчен. Имам усещането, че репликите на любовника са изрязани, сякаш не съществува, а друг път имам чувството, че Тя не му дава да говори. Тя е едновременно смела, едновременно твърде малка, за да знае каквото и да е било – като мен.
Музиката, изцяло съчинена от Ami, неговата цигулка, с която остава през цялото време на сцената, поражда у мен и страх, и наслада, и възбужда въображението ми, и го вцепенява, и живея, и не.
Не бих могла да пропусна и друг основен елемент от спектакъла, а именно светлините на Georges Lavaudant, които променят пространствата на сцената, съсредоточават се върху определени детайли, с което пресъздават перфектно атмосферата. Пестеливо, с няколко простични ефекта, сцената, а и цялата зала, изведнъж заговори сама – разказваше най-вече за една любов.
Признавам, че ако не познаваш историята на Дюрас, би било малко трудно да разбереш спектакъла, който продължава цели 45 минути. Признанието ми, разбира се, е само отбелязване – не мисля че има някой, който да не познава Любовникът.
Треперя при мисълта за китаеца, Сейгон, петнадесетгодиното момиче, любовта им – истинска, болезнена, сексуално брутална, желана, отбягвана, изстрадана, максимална, радикална, отблъскваща. Любов, която можеш да наречеш абсолютно луда и неконвеционална, която можеш да не пожелаеш, но на която ще се възхитиш – защото ще свърши единствено с нечия смърт. Нито миг по-рано. Ще свърши тук, на Земята. Иначе Тя и Той, Рай и Ад ще продължат да съществуват.
За финал – нещо у-бийс-т-вено! Intimacy. Своеобразен връх, апосиотеза, sublimation, еуфоричен пик на актьорската игра, финални акорди на текста, стряскащи, болезнено искренни тонове от цигулката, последен звънец, оповестяващ края на спектакъла.
Защо не и на живота. Жалко, че не го видяхте, че не го живяхте.
Ралица
сряда, 1 октомври 2008 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)