сряда, 28 януари 2009 г.

Зелената Земя на Пина Бауш

One, two, three… Simply and lovely… Това повтаря изкусния латиноамерикански танцьор Eddi Martinez по време на танца му с шест красиви жени, облечени в дълги, цветни и бляскави рокли. Те заедно, с простичките стъпки едно, две, три, достигаха съвършенство.
Всъщност целият спектакъл на Пина Бауш Wiesenland (Зелена земя) е изграден на този принцип : Simply and lovely. Или простичко и възхитително, през студения януари, в Театъра на Града, в центъра на Париж.
Wiesenland е създаден през 2000г след престоя на Tanztheater (трупата на Пина Бауш) в Будапеща и принадлежи към онова поколение пътешественически творби, които хореографката реализира след Palermo Palermo. Да срещнеш мозайка от култури, да се слееш с въздуха на една страна, изработвайки своя собствена субективна същност, да отпразнуваш радостно „естетиката на различното”, днес застрашена от уеднаквяването на глобалния свят ; такива са някой от залозите, които хореографката си е поставяла в Мадрид, Аржентина, Лос Анджелес, Хонк-Конг, Лисабон, Истанбул, Япония, Южна Корея и Индия за скорошния Bamboo blues, представен отново в Театърът на Града миналата година.
Wiesenland е събрал различни парченца в себе си, от бреговете на Дунав до пейзажите на Трансилвания, спектакълът утаява емоционална памет, растителна жизненост, чувствено окриляване.
Величествената сценография на Петер Пабст представлява импозантна, зелена и мъхеста скала, изваяна с неравности и извивки ; водата, която пада по нея на тежки водопади, поставя рамката на една жива и конкретна география, но би могла да бъде и алюзия за приказна страна, обитавана от забавни духчета.
Водата е основен момент от Wiesenland ; многобройни са етюдите, в които танцьорите се сливат с водните струи, където природа и човешки движения трогват зрителя, където Човека изпитва наслада от възможността за пречистване, която притежава. Толкова е истиннен, уникален и естествен този контакт със стихията.
Прозата на реалността и поезията на бляновете се сблъскват тук, показвайки наяве пищни образи, които се освобождават от всякаква всекидневна логика. Wiesenland - за отношенията между мъже и жени и вечната им нужда от любов, която се вплита помежду им и съставя лайтмотива на най-неочаквани ситуации.
Tanztheater, преди да се бъде определяно като естетическо течение и да блести, с повече или по-малко успех на всички съвременни сцени, е най-вече вълнуващо натрупване на човечност.
Моята сцена фаворит, която ме накара да потрепетя на седалката си, е моментът, в който на фона на тревожна електронна музика, шест двойки танцуват блус на извисената зелена земя, а „долу”, на сцената, Pascal Merighi, единствен, магичен като същество от друг свят, прави соло, смесица от брейк, балетните техники на Марта Греъм, емблематичните за танца на Пина Бауш състояния и настроения на тялото и много, много душа. За няколко минути исках да имам деца от него (за да станат и те такива добри танцьори).
Друг важен и повтарящ се мотив е цигарeният дим, въвличащ въздуха и публиката в своята игра, в своята осезаемост, в своя мирис, обик, цвят или безцветност.
Седим в тъмното с моята чисто нова приятелка, с която се запознахме на дъъългата опашка. Името й не запомних, затова ще я нарека първосигнално Бразилката. Седим и гледаме спектакъл на нейния идол. И тя, и аз сме развълнувани. Надяваме се тайничко и силно да зърнем Пина Бауш. Тя естествено не се появи, а ние не я видяхме.
След спектакъла разговарях с хора, които обвиниха същата Пина Бауш в ретроградност, упрекнаха я, защото трупата й се включва до голяма степен в създаването на спектаклите, а тя се обявява като единствена, залепяйки етикетчето „режисьор” и прибирала в десния си джоб вниманието и наградите.
Други сравняваха Wiesenland с предишни нейни спектакли и не криеха, че им е трудно - преди театърът й успявал да достига до изключителното сливане на форма и смисъл, и именно там се получавало божественото творение. Вече не било така. „Красиво? А, да, да, но формата не е достатъчна, както в живота, така и в изкуството, разбираш ли? Видяхме, че жената може да лети като самолет (етюд от спектакъла), както и че може да бъде великолепна в нова рокля на зелената земя. Много добре, но не стига, tu vois ?”
Едната близначка в мен (по-критичната) започна да разбира и да обмисля как точно да съгласува подобни твърдения със себе си, за да ги сподели после и с вас. Другата обаче (по-настоятелната) си помисли, че спектакълът на Пина Бауш беше прекрасен. Simply and lovely. Често пъти това е достатъчно.
Прекрасен до степен, в която и студената вечер ми се струваше топла, и ритмите на адски непохватния дежурен цветнокож на спирка Châtelet ми се струваха приятни, и хората ми се струваха по-добронамерени, и лицата ми се струваха по-одухотворени, и мечтите ми се струваха по-осъществими.

Ралица

вторник, 13 януари 2009 г.

Изпитите за първия семестър свършиха. Приключиха точно минути преди тоталното ми откачане. В момента степента на откачанe се нормализира по своему.
Видях мъж, божествено красив. В метрото. Седях срещу него, а накрая не издържах и му казах, че е красив като бог (често използвано сравнение на френски). Бях толкова изморена, че ми беше абсолютно безразлично какво ще каже, направи, помисли. А той спокойно отвърна, че съм красива като богиня и преспокойно слезе на спирка Invalides, а аз две спирки по-нагоре – Madeleine.
Поне двама човека в Париж ме питаха какво е сценография. Поне трима в София какво е театрознание. Поне двадесет ме питаха защо нямам facebook. На поне десет от тях отговорих, че имам блог и ако някой иска да надниква в живота ми, то всичко е тук. По-добре е от снимки, уверявам ви, не съм добър фотограф, а да пиша (поне малко) умея.
Остава някой да ме попита какво е живота и ще ме изуми.
Много реалност ми се събра последните дни, ще гледам да се откъсна малко през дните почивка, които следват. А именно чрез спектакли, ненатоварващи хора, изложби, кънки на лед (общо десетина пързалки в Париж, на открито), Пътеписите на Карбовски, музиката на радио ТSF Jazz, няколко нови филма по кината само за три евро, няколко пиеси за четене и довършване на моята, отдавна отлежаваща в папка „ралица”.
Звучи добре, но не мисля, че ще бягството от реалността ще се реализира някога. Ха ха.
Не исках да ви занимавам толкова дълго с мен, но поне двама човека в София ми казаха, че предпочитат текстовете ми именно когато споделям нещо лично и преживяно, а не когато пиша за културно събитие. И в София, и в Париж ми омръзна от хора, които не радват други хора, ето защо силно се надявам да зарадвам поне (тези) двама човека.

Why pretend to be original. It’s so much work.
Why not pretend life has color. I like red.
Why not pretend my life has form. I see an outline.

събота, 3 януари 2009 г.

Честита Нова Година !

И така, започвам новата година на чисто.
Не съвсем на чисто, но съвсем по ралински (29 май, 2009, ralitsa29 и други).
За равносметка нямах време, унесох се във ваканционно настроение, красиви хора и живот, всичко друго, но не и учене... Надявам се това да не се отрази пагубно на първия изпит по сценография във вторник. Утре кацам и отварям учебника. Е, първо, кратка разходка, разбира се.
Тук щях да пиша за незабравимите и незаменими хора, но междуличностните отношения винаги са били сюжет на по-слабите писатели. Като военните репортажи на посредствените журналисти (доста голяма смелост се изисква за да отидеш на война, но само това не е достатъчно). Ето защо оставям проблема за разочарованието, несериозността и нелоялността в старата година, а за новата си пожелавам да не се сблъсквам с хора, които пленени от собствената си самоличност, прегърнали с две ръце философията на егоцентризма си въобразяват, че приятелите им са персонажи от света на персоналната им психоза и които напоследък, получили сили от place natale играят тази скучна пиеска до самозабрава...
Именно тук исках да посветя няколко реда на най-скъпите за мен хора през 2008, а и по принцип, но на повечето заявих любовта си в новогодишен тост, на други, надявам се, доказвах я през цялата година, а на трети ще го направя лично, след 3 януари. Искам да им пожелая да вярват все повече в мечтите си, защото те ни помагат да бъдем истински, да усещаме истинското, да се обичаме... Продължвайте да бъдете все така силни и уникални !
Щях да ви обяснявам, че ваканцията ми беше твърде недостатъчна, но лятото повече...
Не исках това есе да прозвучи така лениво-празнично-новогодишно, а по-скоро да бъде бодро, като за начало. Навън обаче е студено, което не ми дава енергия, а обратното, иска ми се да се скрия в софийското ми легло, да проспя всички студени месеци и да се събудя, разцъфнала като цвете Ралица, напролет.
(Къде ше ходиш тогава, Ралицо, в студената Канада ?!) - опозицията на другия ми глас.