четвъртък, 26 март 2009 г.

Gran Torino

Le Printemps du cinéma. Кино напролет. Пролет на кино. Пролетно кино. Кино-пролет.
„На кино виждам своите мечти”, пееха Остава едно време.
Едва срешу 3,50 евро в рамките на „прoлетта на киното”, фестивал, който се състоя от 22 до 24 март в цяла Франция, си подарявате филм. И мечти, и сълзи, и усмивки.
И мисли. Каквото си пожелаете (без пуканки).

Пролетта е пълна с изненади. Моята най-вълнуваща, смислена и човешка изненада тази пролет (засега) се нарича Gran Torino. Изненада ме, не кой да е, а самият Клинт Истууд.
Филмът е чудо, с риск да се повторя. Поезия, написана с мастило върху груба хартия. Човешки живот, който кадрите разгръщат плавно и дълбоко философско, както някое истинско джаз парче прозвучава късно вечер на опустeлия плаж. Любов, която води към пълното постигане на човек, към нравствения му катарзис, към душата. А днес, както казва Кантор : „Няма я душата, душата я няма!”
Gran Torino е значително по-жив и отворен от Changeling, чиято премиера беше отново през 2009. На тази лента Истууд внимателно изгражда образа на възрастен вдовец, расист, бивш служител на завод за коли Форд, изолиран в детройтско предградие от съседите си, които не са „белите” от преди време, а азиатски емигранти. С бира в ръка, хвърлящ погледи върху супер излъсканото си Gran Torino (модел Форд), той дори не прави опити да бъде цивилизован : ръмжи буквално като раздразнено куче при най-малката поява на „чужденец” върху тревата му. И тряска без никакво притеснение вратата под носа на отчето, който непременно иска да спаси душата си.
Ярко и значително е построен контрастът между възрастния кореняк американец, ветеран от войната в Корея и съседите му, дошли от други земи. Кулминацията в отношенията им настъпва именно след първата значителна промяна в цялостния сюжет. Тъй като Walt Кowalski (Истууд) изважда оръжие, за да сложи край на „китайско” сбиване, добрият старец изведнъж е определен за полубог от азиатския род и бива отрупван ежедневно с подаръци. Истински абсурден хепънинг са тези подаръци. Героят, „въпреки него” е поканен на семейно празненство от същите съседи и именно това ражда голяма сцена на отпускане, където таткото-расист, леко подпийнал, се лута из фолклорно-празничната къща, чувстващ се изненадващо удобно, като сред „свои”.
Продължението е малко волунтаристично : разчистване на сметка между банди, които обаче не изчерпват сюжета. Неговите механизми надвишават предвидимото с вкус, деликатност и постепенно връхлитащо напрежение, както и с грижовния, изключително вълнуващ подход на Истууд към персонажа му. По-малко нарцисизъм и повече грижа за света, оставащ след него... Героят е обсебен от предстоящия завършек на живота му, едно обсебване – път към световната best филмография.
Красноречив е моментът, в който завещанието на смелия американец посочва, че мечтаното от всички в квартала Gran Torino ще бъде наследено от „неговия приятел”, около шестнадесетгодишния азиатец Thao.
„Правя го, това е всичко”, заявява Истууд. И там, в думите му, има истинност. Истинност, която го поставя на челна позиция не само сред пионерите на Холивуд, но и сред артистите, интересуващи се от Човека (впрочем застрашен вид).

Велики са хората, които се ангажират социално чрез изкуството си, велики са хората, които притежават човешко отношение, въпреки цвят, раса, култура, велик е зрителят, който съумява да чуе посланието, прозвучало между удобните червени седалки в парижкото кино МК2 Odeon. Зрителят, лишен от пуканки.

понеделник, 16 март 2009 г.

В очакване на...

За да бъда честна има една съвсем малка, но много приятна страна на стачките в Сорбоната. Несъмнено повечето последици са отрицателни - губене на лекции, проблеми с отложени изпити, спорове с млади хора, които всяка пролет очакват с нескрит ентусиазъм май ’68. За жалост ентусиазмът им за затваряне на университета с маси и столове е често пъти плод на масово „недоразбиране” и студентски, чужд за нас, чужденците, мързел. Колкото до страничните добре организирани действия (уви, твърде малко) и искания за промяна в закона – подкрепям ги напълно.
Париж обаче се грижи добре за нас, дори в тежки дни на стачки. Когато е невъзможно някоя лекция да бъде осъществена, оказва се, имам свободно време. Не препускам, не закъснявам, не тичам за метрото, не. Разходам се из слънчев Париж с красиви хора, които с повече късмет ми разказват някоя романтична история, ходя на изложби, на салона на Книгата, чета, пиша, слушам музика, откривам нови места. Ходя на театър (това, оказва се е универсалното ми занимание :)

В тази връзка в сряда гледах В очакване на Годо в театър Athénéé - Louis-Jouvet, в който се помещава една от най-красивите зали à l’italienne в Париж. Освен откъм архитектурни богатства, театърът е силно маркиран и от фигурата на Louis Jouvet, негов директор от 1934 до 1951 и сериозна подкрепа за развитието му.
Тъкмо се зарадвах, че се сдобих с прилично място в последния момент, когато установих, че съм заобиколена от училищна група. Мразя училищни групи. Или поне мразя училищни групи, които дъвчат, викат, слушат музика, играят на телефоните си и най-важното : нямат никакво желание да гледат театър. Всеки път си задавам въпроса защо учителят не помисли преди постановката дали именно тя е най-подходяща за неговия клас : Бекет или може би музикална комедия... Изключително се гордея от идеята децата да се присъединяват към театралното изкуство, още повече уважавам учителите- смели посредници, но какво се случва на практика : два часа голяма досада за децата и двойно по-голямо мъчение за заобикалящите ги... Всеки път при наличието на училищна група излизам със скандал (и в този случай не съм единствена).
Мисля, че вече рискувам никой да не дочете този текст до края...
Минути преди началото на спектакъла, няколко момченца, настанявайки се удобно, си крещяха през балконите („ей, mec, ти яде ли бе?”), а един нахалник с тъповата физиономия си позволяваше доста нагло да обижда цветнокожата си съученичка, подвиквайки фрази като „Откога черните ходят на театър?... А имаш телефон моторола, да, това са телефони за черни... Добре, че нямахме време да вечеряме, защото щеще да станеш още по-дебела...” . Помислих си, че не всички момичета на четиринадест-петнадесет години имат смелост да отговорят на подобни нападки. Тъкмо насочвах суровата си ответна реакция, когато французина до мен посочи оживено две места на четвърти ред, а само след миг и двамата тичахме по стълбите - за да се спасим от училищната група и височината на втори балкон... За жалост в бързината, речта ми към момчето се сведе само до едно самотно, но емоционално „Connard!”…
Иначе от удобното си място на четвърти ред гледах един красив спектакъл, който ми оправи горчивия вкус след скучния Вуйчо Ваньо от миналата седмица.
В очакване на Годо - първата, най-поставяна и най-четена пиеса на Бекет.
Пиеса, съзнателно или несъзнателно съпоставяна с множество реализирани или бъдещи Годо. Пиеса, чиято памет е съставена от образи, станали клишета : двама скитници с бомбета, едно странно дърво, мъж, който води своя роб с побелели коси, вързан на въже. Но тази памет, тя е също така съвкупност от многообразието на възможните интерпретации : една метафизична пиеса, изиграна от клоуни, вариации върху приятелството, басня за мястото на човека, гледащ към един хипотетичен Бог... Всъщост има ли религия в Годо? Кой е митичния господин, който чакаме през цялото време, а той така и не се появява?
Може би Свети Августин ни дава най-точния отговор : „Господ е едно същество, за което говорим без да можем да кажем каквото и да е било”.
Според помощник-режисьора на артистичния екип, Jean-Luc Vincent, чрез специфичната работа върху паметта, се оказваме неочаквано близо до персонажите от Годо : „персонажи, жертви на отминаващото време, които се съмняват в своите собствени спомени и непрестанно търсят да си спомнят или да забравят. Подобно на тях, ние се питаме какво е нашето настояще...”
В решението на спектакъла няма наложен отговор, а внимателно развита многозначност, най-голямото богатство на Бекетовата творба...
Има ли отговор изобщо?
Владимир : „Не е сигурно.”
Естрагон : „Нищо не е сигурно.”

понеделник, 9 март 2009 г.

Pais tropical

Трябва да призная, че малко завиждам на бразилците.
На особения, неангажиращ и адски жив дух, който притежават.
На това, че всички бразилци танцуват самба. Поне всички бразилци в Париж. Най-малко всички бразилци, които бяха в бар Bizz’art на специална самба вечер, в чийто ритми се впуснах по повод рождения ден на актрисата Фернанда.
На това, че всички бразилци са свободни да импровизират, да докарват до тотален samba-екстаз дори и не особено танцуващите французи, да се впускат в безкрайни вълнения и движения.
На това, че всички бразилци чувстват и обичат.
На това, че са артистични, без да се натрапват, на това, че се събуват боси през една мартенска вечер и заявяват : „в Бразилия правим така”, на това, че дори когато главата ти се върти подобаващо, самбата продължава.
На това, че бразилците обичат своята pais tropical, но не се самовглъбяват в носталгия, не страдат от вечна неразбраност, а носят празника, езика и живота си, радват им се, адаптират ги, където и да са.
На това, че на бразилските вечери се танцува по много и много красиво. Без значение с кого. На това, че сто човека имат енергия за половин карнавал.
На това, че слушайки бразилската певица и съпровождащата я група, съм склонна да забравя абсолютно за себе си.
Иначе всички бразилци са прекалено спокойни, нехайни, егоистични, несериозни, шумни. Което също може би е за завиждане, зависи от гледната точка.

Посвещавам този емоционален текст на Милена, която от днес нататък спокойно може да се чувства пълнолетна дори когато пее „New York, New York” на Пето авеню.
Милена, пожелавам ти спокойствието и свободата на духа, които бразилците носят, танцувайки самба, чувственността и целеустремеността, с които испанците дават живот на фламенкото, вдъхновението и любовта, с които кубинците желаят салсата.
Много танци по различните крайща на света. Много нови светове. Много изкуство.