За слънчеви и приятно топли дни в Париж, силно препоръчвам на всеки 79 rue de Varenne. Именно там се намира приказният музей на Огюст Роден.
Дори и след нашите горещи увещания, жената на касата остава неубедена, че България е част от Европейския съюз. Изчакваме я любезно да провери в нейния списък, а накрая грабваме безплатните билети и се усмихваме на незнанието. Законът все пак е отскоро.
Музеят, бившият
hôtel Biron, притежава една от най- възхитетелните градини в Париж, чиято площ е била двойна, но затова по-късно. Самият Роден е изживял последните си години между къщата си в Медон и улица Варен. След като хотелът, построен през XVIII век, е заемал функцията на възпитателно училище за млади момичета, а по-късно е бил желан и за нео-готически параклис от религиозна група, през 1905 е превърнат в жилища за артисти на скромни цени. Изадора Дънкан (1877-1927) е давала уроци по танци, Анри Матис (1869-1954) разполага своето ателие, а младият поет Жан Кокто (1889-1963) обитава салона... През 1908 към тях се присъединява Роден, благодарение на поетът Райнер Мария Рилке, който му пише : „Скъпи мой приятелю, трябва да видите тази красива сграда и стаята, в която живея от тази сутрин. Нейните три прозореца гледат към една изумителна изоставена градина, където от време на време се прокрадват наивни зайци, прескачащи през оградите, подобно на картинка от старинна тапицерия...” На свой ред, запленен от хотела, Роден наема четири стаи на приземния етаж. Почти всеки ден, идвайки от Медон, той посреща там свои модели и клиенти. Работейки усилено, творецът разполага в градината част от своите скулптури, както и антични творби от собствената си колекция. По-късно предлага на правителството да дари цялата тази колекция (фотографии, архиви, скулптури, рисунки) на френския народ, а в замяна хотелът Бирон да бъде превърнат в музей Роден. Посмъртната му мечта, подкрепена от Клод Моне, Октав Мирбо, Жорж Клемансо, ще бъде реализирана едва през 1919, две години след смъртта на твореца, чийто неконвенционален стил се оказва пречка за осъществяването й по-рано.
Днес в музеят Роден са запазени околи шест хиляди скулптури, изработени от гипс, бронз, мрамор, восък и други материали, както и творби на Камии Клодел - ученичка, помощничка и любовница на скулптора. И докато в парижкия музей светлото пространството е посветено на завършените творби, то гипсовите отливки, които отразяват раждането на една работа, остават в Медон. Именно там посетителят се потапя в мистерията на създаването и мизерията на студа, причинила смъртта на Роден, а в хотел Бирон той се радва на възмовността отблизо да изучава материалите и красотата на вече завършените форми.
И докато с останалите посетители откривахме именно тази красота, един факт пробуди у мен умиление – в една от залите е събрана група от петнатедесет седемгодишни деца. Една симпатична художничка спокойно и интересно им обяснява за какво и как служат различните инструменти, които държи в ръцете си. Те спомагат за извайването на скулптури, ето защо децата са нетърпеливи да ги подържат и коментират. Тези деца, с каквото и да се занимават след години, струва ми се ще пазят остатъчния вкус на инструментите, разучени именно в тези помещения, изпълнени с артистичен дух, именно в този слънчев ден, именно с тази симпатична жена. А това е вече нещо.
Музеят Роден не е просто музей, а цял оазис – след като разгледате експозицията можете свободни да блаженствате - както в приятното кафето, така и на някоя каменна пейка в необятната градината, между творби като
Мислителят,
Гражданите на Кале или
Портите към Ада, вдъхновена от Данте и Бодлер. А защо не и близо до един адски красив мъж, с който изтанцувахме последното танго в Париж, а после той отново се превърна в каменно съвършенство. Ех, винаги така става – пълното великолепие е често пъти е чуждо за нас, простосмъртните...
Струва си да влезете в музея дори и само заради парка - слънце, пространство, перфектно поддържани тревни площи, цветя, аромати, живот, изкуство и всякакви националности съжителстват заедно на това магично място... Ето на какво му казваме живот с Милена, докато се препичаме на слънце и си говорим с една самотна патица – Дънкан създава новата си хореография, от радиото звучи джаз, Кокто трака на машината, Роден довършва последната си творба в другия край на градината, а Матис скицира някоя идея точно до фонтана... Малко се размечтах. Как да не искаш да живееш в онова време?!
