Юли

Вчера си мислих, че обичам юли и всички странни раци, които са подредили рождените си дни един след друг. Обичам юли и аромата на море. Обичам юли, но той просто не е моят месец за писане.
Преправих текста около десет пъти, за да ви кажа три простички неща.
Koгато прекараш две летни вечери, далеч от града, шума, светлините, суетата, в теб става особено тихо.
Най-добрия баща в света скоро имаше рожден ден. Става все по-млад. Подарихме му торта и свещички с влакчета в различните цветове на лятото.
Пътувах по маршрут, по който съм минавала хиляди пъти. Този път хората и къщите ми се сториха като екзотичен декор. Слушах фламенко, невероятно тъжния и красив глас на една испанска певица и събирах образи, слънце, усещания. Две мургави деца седяха безразлично от двете страни на улицата, а между тях профучаваха коли. Една розова полу-разрушена фасада се сливаше с цветовете на залеза, а на пейката пред нея босо момиченце си играеше със стара кукла. Минавахме през Златна Панега, яркото слънце създаваше особено тягостна атмосфера, къщите бяха два вида : груб строеж без покрив или лъскави, цигански, мраморни. Безвкусни. И навсякъде задължително присъстващия цигански простор с много ненужни дрехи – красота.
Под лятното слънце нещата заемат необичайна форма.

Спомени

Тези дни пропаднах в спомените си.
Попитах се дали помня първия учебен ден когато влязох да гласувам в най-старото ми училище. Не помня. Само няколко кадри от видео касетата, която родителите ми предвидливо записаха с професионална камера и един букет с градински прецъфтели боянски рози за учителката Малинка, която пък обожавала рози. Най-вече прецъфтели.
Не помня – много от случките, които седем години са ме вълнували в налудничевите прави коридори на това училище, много от учителите, които държаха в малкия си джоб молбата за напускане, много от съучениците си, които откачаха в голямото междучасие.
Не помня, но всичко и всички ми се струват остарели – и продавачката на лафката, и двора, дори и клоунът Роналд пред Макдоналдс на Славейков.
Помненето е селективен процес. Както и мисленето, неизменно свързано с обобщаване според Борхес.
Понякога забравям идеи, песни, филми, актьори, имена. Никога лица и емоции. Вчера сутринта изпитах ярък гняв и силна погнуса след като чух нoминациите за новите възможни министри на културата.
Спомних си, че не виждам особен смисъл от непоетичните хора. Поне не и на пръв поглед.
Както пее Madeleine Peyroux - J ’ai deux amours mon pays et Paris, за втората любов спомените ми остават наситено оцветени. Повече за цветята, цветовете и Омир ще ви каже Ханко, който най-после си направи блог.

Р.