Нещо морско

Надявам се, не съм забравила да пиша след самозабравянето ми на морето, защото имам да ви разкажа някои морски впечатления...

От Лозенец към Слънчев бряг

В случай, че ми поставят задача да измисля реклама за българското черноморие бих започнала така : „Ако сте на път да се откажете напълно от почивки на Черно море, ако нямате авантюристичен дух и желание да разпъвате палатки в красиви местности като Иракли, Горица или поне Градина, но не желаете ваканцията ви да премине сред бетон, то съветът ми към вас е да минете през с. Лозенец. Най-малко по три причини.”

После бих продължила с това, че в Лозенец няма чалга. На първо място. И все още сергийките за делфинчета, мидички и гривнички не са навсякъде. И все още има нормален бар на плажа. Нормален!!! В селото и околностите цари едно определено спокойствие. И то не идва от това, че хората са сравнително малко, а от това че хората тук са на море. Не за да обличат рокли с гол гръб като за парти в Кан (Сл. Бряг), не за да пият в дискотеки с малолетни (Несебър), а за да се кефят. На морето, преди всичко. После бих изтъкнала като плюс не преобладаващите софийски регистрации (както вече ме обвиниха), а благоприятното разположение на Лозенец - в случай, че зажаднеете за тълпа – Созопол не е далеч, до дивата Арапя се стига и пеша, а нощем пътят е особено живописен с многобройните звезди, оцветени в полутоновете на морския мрак. Можете спокойно да си позволите и разходка до къмпинг Градина – поне заради кинематографичния изгрев, който неминуемо ще посрещнете след онази нощ на бара...

И последният ми, смятам изключително важен аргумент в полза на Лозенец, е плажът Корал в близост до централния плаж (който също не е лош). Въпреки че има разположени палатки и волейболно игрище в единия край и уроци по сърф в другия, чувството за безлюдност прониква в мен. Чист плаж, където хората са на достатъчно разстояние един от друг – никой не ти стъпва на главата, на кърпата, в пространството, не чуваш чалга или други производни, можеш спокойно да се вглъбиш в книжката си, без непременно да бъдеш прекъсван от летящи предмети (топки, пояси, чадъри). Можеш да останеш насаме с морето, да плуваш в кристална вода или да си говориш с приятни хора на ненатрапващото се дървено барче... Да дишаш, да ти ухае на малинова лимонада (това май беше на друг бар по Черноморието, но няма значение...) и лято, да събираш мидички.

В седми клас една учителка по литература ми обясни конструкцията тези - антитеза. Беше ми интересно и оттогава я включвам в някои от есетата си. Сега например много ми се иска да ви споделя единствено чувствата, обагрени в топли емоционални тонове, които изпитах на места като Лозенец, Градина, Иракли, Камен бряг и др. Много ми се иска есето ми да приключи с твърдението, че на морето е безкрайно красиво към 9 вечерта и че във въздуха се носи единствено бурен, спонтанен, споделен смях, който пък е моето най-голямо съкровище и повод за щастие. Но няма да съм честна пред себе си, а това ме докарва до дисхармония, така че...

Ако сте решили да ходите на почивка в Несебър-Слънчев бряг, които са вече напълно сляти, не го правете! Никога! Това не е море, а жк., кв., вход, гьол, гнус, бетон, чалга, пошлост, лайна, лунапарк, аквапарк, парк за идиоти, сергия. Малък ад. Жалко подобие на нещо. На какво – никой не знае. Защото положително това не са нито курорти, нито нормални морски гардове/села, в които можеш да седнеш с чаша лимонада на дървените пейки по крайбрежната и да напишеш съобщение на приятел : „копеле на морето съм и блаженствам!”. Основните проблеми на тези места бих формулирала така : плаж, хора и музика.

На съветите да се веселя и да не обръщам внимание на околните отговорът ми е : не мога да се абстрахирам от хората около мен! Напротив. Задълбавам сериозно в породилата се дразнеща ситуация и търся решение. Ако няма такова – тръгвам си. Не мога да търпя когато на съседния чадър едър български мъжага се изхрачва без капка свян пред лицето на русата си приятелка, нито когато от дървената постройка на плажа, наречена „Сръбска скара” пускат чалга, така че голяма част от близкото пространството да ехти, а посетителите на заведението да се качват по масите... в 5 следобяд... Пожелахме нормален диалог с управителя на скарата, но за жалост той така и не протече... Никога няма да протече, по такива места диалог няма, а само силно умишлено заглушане на единия участник в подобието на общуване. На скромното ни запитване „не е ли прекалено висока музиката”, отговорът на нахалната сервитьорка беше : „Ами идети на друг плаж бие!”. Наглост. После се намеси едно хипи, което подозирам пускат на всички ядосани минувачи, и започна да ни успива, разказвайки по свой уж философски начин за чалгата, живота и поезията... така че да се отегчим, да махнем с ръка и... да отидем на друг плаж. Фактът обаче, че при подобна забележка от наша страна целият персонал се скупчи и видимо се притесни, ме навежда на мисълта, че музиката е силна не само за мен и няколко други възмутени плажуващи. Ясно е, че за всяко заведение на плажа е по-изгодно и доста по-лесно да плати глобата за надвишаване на позволените децибели – смешната (за тези курорти) сума от 500 лв. И да продължи да печели от хора, които се качват по масите, или от други, които завладени от ритъма на електронната музика са пропуснали да забележат, че тя е крайно неподходяща за плаж.

Струва ми се безсмислено да споменавам, че при толкова скупчени хотели и барове плажът е мръсен, че разхождайки се, си постоянно принуден да прескачаш въжета, хора и водни колела, да влизаш в частни зони на хотели, да се надвикваш със силната музика, споделяйки нещо с човека до теб...

По някакви стечения на обстоятелствата се озовах в Слънчев бряг. За два часа, когато среднощната оргия там едва започва... Два часа, които бяха достатъчни за да си обещаем официално, че няма да се върнем там в следващите десет години. Или повече. В Несебър бих се върнала по-скоро, но само за кратка разходка из стария град (и то в определено време когато не се стичат тълпи), и еко-кафето „При Майкъл”. Намира се на улица Хан Аспарух, отвън изглежда като събрало паяжини мазе, но с прекрачването на дървената врата се открива адски идейното пространство на една пещера, допълвано и поддържано добре от собствениците. След залез слънце, в създалата се приятелска атмосфера, там се смесват цветовете на коктейлите, шума на водопада, разговорите между хората и щракането на апаратчета. Красиво е. Но може би не бих се върнала, колкото и да се впечатлявам от подобни места. Най-вече, защото поглеждайки в далечината се чувствам погнусена от факта, че успяваме да опропастим с лекота прекрасни дадености.

Отново ще строя тези и антитези в следващия текст, отново морски. Построих и доста кули от мечти, по-устойчиви са от пясъчните. Опитайте.

Едно изречение за Милена

Отивам на морето след пет часа.

Приятни изненади.

Обичам приятните изненади.
Първата ми приятна изненада по пътя към Букурещ е Русе. Не съм посещавала града в съзнателната си възраст, т.е. оставам впечатлена от красивите сгради (макар и често нереставрирани), интелигентно изглеждащите хора, често срещаните книжарници. Чувам чалга само от две места (важен за мен показател) – от едно такси и от едно абсолютно празно кафе. Адски приятните и евтини ресторантчета по брега на Дунава с гледка към залязващото слънце не са за изпускане, както и кафето пред театъра. Това, което аз лично бих желала ако живея в Русе, са малко повече хора по улиците след 20ч...

Влизайки в Румъния ситуацията, на която сме свидетели по пътя преди границата, не се променя особено – същите лоши пътища, същите окаяни къщи, същите каруци. Влизайки в Букурещ също не става по-добре – Красна поляна и Орландовци се редуват пред очите ми. Стигайки в централните части обаче, картината значително се подобрява. Втората ми приятна изненада е именно фактът, че хотелът, в който отсядаме се намира в непосредствена близост до най-красивия парк в града и съвсем в центъра. Gradina Cişmigiu е първото нещо, което виждам от града и несъмнено едно от най забележителните – удобни зелени столчета, подредени едно до друго, точно срещу огромно езеро с водни колела в единия край, пауни и други птици в друг, беседки и кафета в трети... Рано сутрин в градината е почти празно (за разлика от вечерта), хората тръгват нанякъде както във всички други столици, само двама пенсионери, резнищващи световни политически въпроси и аз, съзерцаваща зелената вода на езерото, си позволяваме дълго пиене на кафе, без грам прибързаност.

Второто място, с което вече свързвам Букурещ е Ateneului Roman, великолепна сграда, чийто алюр напомня йонийски храм, завършващ с бароков купол. Построен е между 1886 и 1888 от френския архитект Алберт Галерон, който проектира и Националната румънска банка. В него се намира най-голямата зала за класическа музика в Букурещ с 800 места, декорирана от Костан Петрешку със стенописи, вдъхновени от румънската история. Намира се лесно, най-добре да стане случайно. След като се налюбувате на Румънския Атенеум не пропускайте и много приятните книжарници в сградата с надпис Humanitas, които са близко, но не можете да намерите в гидовете. Точно пред книжарниците пък запалих свещ в малката тухлена църква Кretzulescu (1720 – 1722), на чиято веранда са запазени няколко забележителни фрески.
На няколко метра се намира Националният музей на Изкуството на Румъния, който се помещава в нео-класическия царски дворец, разположен на площада на Революцията. На отсрещния тротоар е импозантната сграда на Националната централна библиотека, построена по инициатива на крал Карол I, между 1891 и 1895г, в неокласически френски стил, по проекта на архитекта Пол Готеро.

Докато се разхождам именно в този район ми прави впечатление, че по особено спокоен начин в Букурещ съжителстват грандиозни музеи, древни църкви и панелени блокове, чиито балкони са украсени по различен начин, с различни цветя и багри.

Историческото сърце на Букурещ бие около старинния двор Curţii Domneşt, построен между 1400-1418 от Мирча Стария и разширен по-късно от Влад Безстрашния (нещо подобно), който прави там свое седалище. Мирча Чобанул пък построява малката, но притежаваща адски интересна атмосфера църква Благовещение, която може да посетим и днес. Старият град, наричан още Липскани , пази на старите си улици останали по чудо спомени, устояли на Втората световна война и комунизма. От многобройните ханове например, които са били част от чара на Букурещ са запазени само два... Придвижването и разминаването по разкопаните каменни улици е трудно, големи части са в реставрация и се минава по имровизирани дървени мостчета. Затова пък с малко усилие се натъквам на страхотни църкви (Св. Никола, построена като частен параклис за първото румънско кралско семейство, църквата на Апостолите, една от най-старите в Букурещ, датираща от 16 век и др.), приятни кафета и барове (Valea Regilor (Aлеята на царете) е особено привлекателна вечер с многобройните си барове и светлини и дори задължителна за разходка), множество галерии.

Разбира се, няма как да подминете Националния театър, Операта и театъра Odeon, който поразително много прилича на парижкия Odeon, но в умален вариант.

Последно, но не по важност е гигантската сграда на Palatul Parlamentului – румънският парламент, така желан от мегаломана Чаушеску. След падането на комунизма Casa Poporului (Къща на народа) се превръща в основна туристическа дестинация – заради размерите, а не заради някакви висши архитектурни качества. Приятели румънци ми разказват, че дълго време сградата е била обвита в мистерии, слухове и хиперболи. Днес в нея се помещават румънският парламент, най-добре оборудвания конферентен център в Румъния и (нещо интересно и полезно, добра идея за България) Музей на съвременното изкуство. Същите румънци ми препоръчаха и разходка с обяснения из коридорите и залите на парламента, която била малко по-добре от скучен гид, ровещ из прашасалия архив за величаещи факти. Приемането на групи обаче приключва твърде рано – около 17ч, и тъй като бях закъсняла оставих интересните факти от кухнята на гиганта за следващия път и се отправих към Piata Unirii (Площадът на Обединението). Наблюдението на ненужно голямото тяло на парламента, в случая завършек на откриващата се перспектива от площада, в миг ми става приятно - започва да се стъмва, пускат разни светлинки и около фонтаните се събират много млади хора.

Третата ми приятна изненада е свързана именно с хората в Букурещ. Симпатични са, говорят (поне) английски, услужливи са, жените се обличат с вкус, а според моите наблюдения мъжете са красиви, възпитани и усмихнати. На рецепцията искренно се смеят на най-сигурната ми реплика на румънски език след „здрасти, как си”, а именно „Извинете, смачках ви котката!”, т.е. имат чувство за хумор. Наблюдавайки вечерните им разходки в градската градина, изглеждат щастливи.

Вървя в Букурещ и ми е приятно – един от най-сигурните ми критерий за това дали харесвам един град или не. Често ми напомня за София. Усмивките са същите, радостта е подобна, тъгата е по-философска. Мащабът е твърде различен. Най-вече този на просветеността.

Пожелавам ви много приятни изненади през този горещ месец.