неделя, 27 септември 2009 г.

Нищо не сънувах

Нищо не сънувах.
След A bout de souffle изпитах силно желание за онова прекрасно нещо от нар и арабска вода от портокалов цвят и черно-бял Париж.
Искам да опитам от слънцето на друг континент.
Където да чета по цял ден.
Да имам тераса с огромни розови цветя,
да заспивам на нея.
Да отлагам до края на света.
Понякога ми се иска да обичам по-смело и да имам по-къдрава коса.
По-авантюристичен дух.
Да не е есен.
Да се събудя през нощта, да отворя прозореца, да се усмихна,
да съм далеч
и
никога
повече
никога
никога
да не изпитвам несигурност.
2 ч 49 среднощ е.
Тихо, топло, сляпо.
Отварям прозореца. Усмихвам се.
Гледам към вътрешния двор.
Светят само една нелепа антена и два прозореца, в които живеят самотници.
Нищо не сънувах,
само едно междуетажие, в което се лутам наяве.

















четвъртък, 24 септември 2009 г.

Cris et Chuchotements

Изложбата Cris et chuchotements (Шепот и викове) обединява рисунките, скулптурите, фотографиите, колажите, скиците и есетата на двадесет и три художнички, идващи от различни краища на света. Те не са представителки на определено течение или тенденция, а са индивидуалности, говорещи за идентичността, интимността и женското съзнание.
Насред полупразната зала, сред нетипичните женски погледи и творби, които поглъщат с присъствието си, вълнуват зрителя и го поразяват, шепнейки или крещейки, усещам точно определена, натраплива, вече обвързана с мястото енергия. Може да е само женска.
Изложбата свидетелства за освободения подход на едно поколение жени артисти, които след борбата за защита на феминисткото изкуство в края на 60те, поемат и развиват изцяло създадения от тях жанр. Иронията, самоиронията, подигравателният тон се срещат с нежността и интроспекцията, създавайки завладяваща смесица от противоречиви изкази, изразни средства и емоции.

Виковете, гръмки или безмълвни, жестоки или иронични, преобладават в първата част на изложбата, където централно място заемат етюдите, изучашащи женското тяло. Още от края на 80те години, темата за сексуалността на женското тяло поражда особен интерес у редица жени творци. Ликуващи или болезнено наранени тела, цели или на парчета, гравирани или втъкани в щампи, скулптури от стъкло с органични форми (Laurence Dervaux), гравюри и фотографски автопортрети (Kiki Smith), както и надгробни плочи (Chantal Hardy), почит към всички жени, подложени на тормоз... Женски тела, преживяли ужасяващо страдание, откриваме и при Louise Bourgeois, Sylvie Canonne, Isabelle Happart, Izabella Gustowska, Frédérique Loutz, Nancy Spero... Болката често заема елипсовидна форма.

Във втората ос на експозицията доминира интроспективният поглед. Интимността в ежедневието и семейните тайни си шептят. Снимки от детството (Louise Bourgeois, Bénédicte Henderick), от бременността (Sylvie Canonne, Anna de Gelas), творби, вдъхновени от спомените, се намесват както нежно (Marie-France Bonmariage), така и зловещо (Francoise Pétrovitch). Често прозвучават като лекарство срещу страха.
Разкази, приказки, пътеписи, тефтерчета, изписани и облепени с идеи, мечти, случки, измислици и индивидуални митологии, теории, изтъкани от женски търсения, пробягват през сферите на личното и общественото и поставят въпроса за силата на образите и символите, както и този за истинността на документираните моменти в творбите на няколко художнички. На моментите, които ни освобождават или ни пречат да бъдем свободни.

Излизам от изложбеното пространство, събрало творенията на художничките, с единственото желание да бъда свободна. Сядам на паважа пред Бобур с капучино в ръка. Наблюдавам жените. Всяка една носи собствената си любов, история, зора. Всяка една съзерцава безучастно някой залез. Всяка една мечтае, провокира, обича. Някои от тях правят изкуство, ще ги познаете по червените рокли – онова незабравимо червено от Шепот и Викове, шедьовърът на Бергман, обединяващ толкова женски емоции, за които дори прекрасно подредените зали на белгийския културен център в Париж Wallonie-Bruxelles остават тeсни и неизчерпателни.

вторник, 15 септември 2009 г.

Jazz ensuite...


Днес валя, намокри цветните чадъри, и мен, както обикновено без чадър.
Днес гледах филм за 4 евро в рамките на La Rentrée du Cinema.
Днес, слушайки ТSF Jazz открих, че любимата ми Madeleine Peyroux ще има концерт през ноември. Чакам с нетърпение.
Днес бях на Mарсовите полета с двама американци, двама уругвайци, двама българи и един проливен дъжд.
Днес видях Люк Бесон, леко изнервен, на снимачната площадка, разположена на улица Риволи.
Днес получих пощенска картичка с античния театър в Епидаврус. Обожавам картички, особено днес, когато е изпратена първата такава въобще. Годината е 1870, градът е Страсбург, поводът е загадъчен.
Всяко „днес” може да има специално значение, не само в Париж. Стига да обичаш живота.

сряда, 9 септември 2009 г.

Едно мое любимо стихотворение на Пламен Александров по повод заминаването :

Пейзаж с лодки
А вчера плющеше дъждът
на надеждата
и никнеха книжни цветя.
Днес хоризонтът е старт
за книжните лодчици,
които попиват сълзата
и спират в сухото време.



вторник, 8 септември 2009 г.

...

В подлеза на Плиска,
в магазин за чаши,
в огромна златна рамка
се намира Целувката на Климт .

До нея сервиз с чинии, чаши и чайник,
отново обляти със съвършенството на Целувката.

Думата е кич,
вечерта е дъждовна,
да живее подлезът на Плиска.