Изложбата
Cris et chuchotements (
Шепот и викове) обединява рисунките, скулптурите, фотографиите, колажите, скиците и есетата на двадесет и три художнички, идващи от различни краища на света. Те не са представителки на определено течение или тенденция, а са индивидуалности, говорещи за идентичността, интимността и женското съзнание.
Насред полупразната зала, сред нетипичните женски погледи и творби, които поглъщат с присъствието си, вълнуват зрителя и го поразяват, шепнейки или крещейки, усещам точно определена, натраплива, вече обвързана с мястото енергия. Може да е само женска.
Изложбата свидетелства за освободения подход на едно поколение жени артисти, които след борбата за защита на феминисткото изкуство в края на 60те, поемат и развиват изцяло създадения от тях жанр. Иронията, самоиронията, подигравателният тон се срещат с нежността и интроспекцията, създавайки завладяваща смесица от противоречиви изкази, изразни средства и емоции.
Виковете, гръмки или безмълвни, жестоки или иронични, преобладават в първата част на изложбата, където централно място заемат етюдите, изучашащи женското тяло. Още от края на 80те години, темата за сексуалността на женското тяло поражда особен интерес у редица жени творци. Ликуващи или болезнено наранени тела, цели или на парчета, гравирани или втъкани в щампи, скулптури от стъкло с органични форми (Laurence Dervaux), гравюри и фотографски автопортрети (Kiki Smith), както и надгробни плочи (Chantal Hardy), почит към всички жени, подложени на тормоз... Женски тела, преживяли ужасяващо страдание, откриваме и при Louise Bourgeois, Sylvie Canonne, Isabelle Happart, Izabella Gustowska, Frédérique Loutz, Nancy Spero... Болката често заема елипсовидна форма.
Във втората ос на експозицията доминира интроспективният поглед. Интимността в ежедневието и семейните тайни си шептят. Снимки от детството (Louise Bourgeois, Bénédicte Henderick), от бременността (Sylvie Canonne, Anna de Gelas), творби, вдъхновени от спомените, се намесват както нежно (Marie-France Bonmariage), така и зловещо (Francoise Pétrovitch). Често прозвучават като лекарство срещу страха.
Разкази, приказки, пътеписи, тефтерчета, изписани и облепени с идеи, мечти, случки, измислици и индивидуални митологии, теории, изтъкани от женски търсения, пробягват през сферите на личното и общественото и поставят въпроса за силата на образите и символите, както и този за истинността на документираните моменти в творбите на няколко художнички. На моментите, които ни освобождават или ни пречат да бъдем свободни.
Излизам от изложбеното пространство, събрало творенията на художничките, с единственото желание да бъда свободна. Сядам на паважа пред Бобур с капучино в ръка. Наблюдавам жените. Всяка една носи собствената си любов, история, зора. Всяка една съзерцава безучастно някой залез. Всяка една мечтае, провокира, обича. Някои от тях правят изкуство, ще ги познаете по червените рокли – онова незабравимо червено от Шепот и Викове, шедьовърът на Бергман, обединяващ толкова женски емоции, за които дори прекрасно подредените зали на белгийския културен център в Париж Wallonie-Bruxelles остават тeсни и неизчерпателни.
