четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Как беше на Nouvelle Vague?

На Дори


Великолепно.

Концертът на Nouvelle Vague, който се състоя 27 октомври в парижката зала Олимпия беше очарователно стилен, наситeн емоционално и една-две дози любовен.

Първа на сцената излезе Мелани Пан, бивша вокалистка на Nouvelle Vague, чийто самостоятелен албум My name е на пазара отскоро. Това, разбира се, не й попречи да се развихри по-късно заедно с бандата. Да слушаш музиката на Мелани е малко като да потопиш ръката си в пакет с желирани бонбони. Ако избереш любимия си аромат несъмнено ще изпиташ почти инфантилно удоволствие от находката си (в случая парчето Ignore-moi, красиво и блестящо), но ако нетърпеливо хапнеш целия пакет рискуваш да се почувстваш неприятно преситен (понякога липсата на динамичност в интерпретациите на Мелани отклоняваше сериозно любопитсвото ми).

Точно в обявеното време светлините изгасват и секунди по-късно светъл ярък лъч осветява вокалистката Надя Миранда, която ще се превърне в звездата на вечерта. Не вокалистка, а цял ураган. Не певица, а свръхенергична запалителна смес от емоции и мощен глас, която избухва на всяко парче, сякаш ще е последното, което изпълнява през живота си. Вдъхновена, усмихната, секси, австралийката Надя е сред създателите на бандата Тhe LoveGods, с които има два албума, и с които е участвала в повечето големи европейски музикални фестивали. В момента живее и работи в Париж, където, освен с Nouvelle Vague твори и по самостоятелния си проект. Невероятно колко свободна беше на сцената – без превзетост, без излишни думи, заучени изказвания от типа „вие сте най-великата публика”, тя съвсем естествено изживя музиката със сърцето си и ни подари света си, доста откачен впрочем.

И така, Nouvelle Vague на живо не бива да бъдат пропускани, поради една важна причина, а именно, че са неверояни музиканти. Не търсят умишлено да превръщат концерта си в „шоу” (ненавиждам репликата „а най-важното е, че е страшно шоу”), но музиката им, подходът им, стилът им, естественото им поведение, умението им да общуват с публиката, да импровизират, да включват уместно различните вокалисти, създаващи чрез културата и личността си специфично звучене на всяко парче, са истинско съвършенство. Много повече от „шоу”. Изкуството не е шоу, хора!


Nouvelle Vague by Dori

Истински музиканти на истинска сцена със загадъчни светлини, less is more, за първи път през този сезон. Освен за Марк Колин (на ударните инструменти, а също така и основател на бандата заедно с Оливие Либо), специалните ми аплодисменти са за контрабасистът, чието име не открих, но беше безпогрешен и стилен в червения си костюм а ла испански тореадор.


Моите три най-силни момента на концерта : Dancing with myself (защото я обичам, защото съм си тактувала и дори танцувала десетки пъти на нея по пътя към училище), Тоо drunk to fuck (защото я чухме в още по-добра интерпретация, което ми напомни още веднъж, че често Nouvelle Vague така улучват кавърите си, че се пораждат съмнения коя е оригиналната версия...), Love will tear us apart (заради публиката, която дълго припяваше и създаваше усещането за един симпатичен свят в тъмната зала).

За съжаление не чухме Don’t go, една от първите песни на Nouvelle Vague, която слушах непрестанно в продължение на часове и която ми носеше много вдъхновение, но пък с Дори си тръгнахме много щастливи от събитието и по пътя към метрото си обещахме да повторим.

P.S. Тази сутрин един съученик ме попита "Как беше на Nouvelle Vague", трябва да е било доста рано, защото отговорих крайно лаконично с "Маgnifique!" и седнах на любимото си място в стая 147 - третия ред до прозореца, откриващ симпатична гледка. Листата, покатерили се по стената на стара къща, оцветени в повечето полутонове на есента, понякога се превръщат в добър повод за моментно бягство от античните трагедии, безкрайните обяснения на елиниста г-н Пиана и още по-безкрайните ми разбъркани записки.

петък, 16 октомври 2009 г.

Мавзолей

Moжете да прочетете разговора, който проведох с писателката Ружа Лазарова по повод четвъртия й роман Мавзолей в новия, 35 брой на вестник Култура или в сайта на вестника тук.

събота, 10 октомври 2009 г.

De Cara A La Pared

De Cara А La Pared,
меланхолията на Lhasa
и
дъждът.
Писана е за дъжд.
Дъждът е за писане.
Спектакълът снощи беше
моментно спокойствие,
което
прераства в самота,
в широкоекранна самота.
На финала се сблъсквате,
мъжът до мен се разплака,
не го погледнах в очите,
може би от страх.
Монолог с ангелски край.
Празна сцена, на която плахо
отшумяват
думите на Ивоне.
Уличен музикант
в метрото и
бавен ход към вкъщи.
Не разбрах кога
изчезна и последният ми чадър, но
трябва да обичаме дъждовното време
и малките капки
удовлетворение.
Две цигари в тъмното, но
нито една не е моя.

събота, 3 октомври 2009 г.

Jules et Jim

« Le bonheur n’ est pas le but,
mais le moyen de la vie »
Paul Claudel


Вчера по телефона Ханко плахо ме помоли ме бъда щастлива, ако е възможно, и да кажа да другите да са щастливи.

Обиколих три пъти пощата на Place d’Italie, вътре и oтвън, за да търся пощенските кутии, оказа се, че са точно срещу входа, пред погледа ми.

Често гледаме много внимателно, пресмятаме, обмисляне, чакаме, търсим (се), съдим, а след това се оказваме неспособни да видим изкрящо жълтите пощенски кутии, които ще бъдат опразнени точно в 20ч от прилежните служители на la poste, заедно с твоето писмо.

След като се любувах дълго време на този малък оазис в Люксембургските градини,
довършвайки Jazz in Paris на Борис Виан, изпаднах в умиление пред есенните листа. Група испанци ме помислиха за испаноговоряща и ми връчиха фотоапарат за снимка. Последва кратък фреско-испански диалог, а само след едно промъкнало се „si” от моя страна, бях засипана с монолог на каталан или кастияно, или и двете. Имаше мъдрост в думите на тези хора, дори и често да не ги разбирах, усещах щастието им от спонтанното тръгване на път, от есенното слънце, от толерантността им един към друг, от снимките, на които запечатваха настроения. Което пък ми напомни на спектакъла от вторник - L’européenne на французина David Lescot, който на места беше малко ученически, малко gratuit, както обичаме да казваме в университета, но пък поддържаше интересна теза, а именно, че можем съвсем спокойно да общуваме на различни европейски езици, без това да попречи на разбирането помежду ни... Смесицата на различни езици на сцената често е интересна, тук причиняваше ту забавна какафония (накрая дори белгийската преводачка проговори български!), ту леко главоболие от речи и действия, които остават необясними.

Но думата ми е за щастието. Трябва да търсим поводи за щастие, то е средство за живеене, според Клодел. Ето моите скромни, но успешно работещи поводи за щастие през изминалата седмица : една вечер на Марсовите полета, на студената трева с оранжада, любими хора и смях, бонбонките, мило оставени в пощенската ми кутия, насладата от малиновия сладкиш следобед, един красив, спокоен, хармоничен, поетичен, философски спектакъл на Heiner Goebbels в Théatre de la ville. Няколко думи, твои думи, мои думи, изказани, прочетени, написани, недоизказани, мислени, спонтанно появили се... Това прекрасно филмово есе, скъп подарък от баща ми. Всекидневните разговори с майка ми, която днес има рожден ден ; и която със сигурност най-добрата майка в света ; и заради коятo днес отидох да гледам Jules et Jim на любимия й Трюфо. А след прожекцията дори успях да присъствам на среща със сценариста и други интересни хора и сега съм двойно по-щастлива.