четвъртък, 17 декември 2009 г.

Les moments du départ

L’autre jour j’étais à Garе du Nord très tôt le matin. Il faisait encore sombre. Je prenais le train pour l’Allemagne. J’observais tranquillement les gens qui posaient ses lourdes valises sur le sol, qui buvaient un peu de l’eau et qui savouraient inconcieusement les moments du départ.

Les moments du départ qui te laissent toujours dans l’attente.

Les moments du départ qui ne sont jamais obsolètes.

Les moments du départ qui offrent à tes rêves frivoles de l’espace immense.

Les moments du départ où tu as envie de t’allonger sur un banc, d’oublier tout ce qu’on appelle du « passé », d’affronter tes pensées innocentes.

Les moments du départ où tu n’es jamais seul car il y a toujours quelqu’un qui t’attend à la gare suivante.

Les moments du départ où tu te sens absolument perdu car il n’y a personne qui pourra t’aider pour ta valise.

Les moments du départ, pendant la journée ou dans la nuit, où tu entends les bruits différemment, où tu écris les lettres différemment, où tu collectionne les idées différemment.

Les moments du départ où tu veux chouchouter quelques mots, peu étranges, à un inconnu qui pleure à l’aéroport.

Les moments du départ où tu ne t’interroge plus sur la destination.

Les moments du départ où tu ne peux plus choisir ton siège.

Les moments du départ où tu te trompes.

Les moments du départ où tu t’approches enfin vers le train, pas à pas.

Les moments du départ où l’avion est prêt à décoller et tu vois le long changement des couleurs qui en train de s’installer.

Les moments du départ ou tu te souviens pour tout le chemin que tu as parcouru. Chemin plein de bouts. Bouts de tes doutes.

Les moments du départ que tu attends et puis tu pleures.

Les moments du départ que tu n’apprécies pas.

Les moments du départ que tu admires.

« Le train à destination de Cologne partira voie huit. » Je me rapproche lentement, ayant suivi le dernier moment avant le départ qui s’envole brusquement vers le ciel.

Ils sont beaux les moments du départ, non David ?




Photo : Milena

сряда, 9 декември 2009 г.

Le Dragon Bleu



За да бъда честна Le dragon bleu (Синия дракон), един от последните спектакли на Робер Льопаж, не ме развълнува толкова, колкото La Face cachée de la lune (Скритата страна на Луната, който за жалост съм гледала само на запис) или Le projet Andersen (Проектът : Андерсен, който гледах пред две години в Шайо). Стори ми се по-малко наситен от философска гледна точка, която твърде често търся да придам на театъра, но пък визуалното богатство, внимателния подход към изграждането на персонажите, неизменно интересни, самотни и наши съвременници, магичната сценография са налице.

След повече от двадесет години, Роберт Льопаж оживява един персонаж от известната си Трилогия за драконите, създадена през 1985г. Тя завършва със заминаването на канадеца Пиер за Китай, където ще изучава пластични изкуства. Откриваме го, години по-късно, на прага на този Син дракон – живее в Шанхай, където притежава своя галерия, а приятелката му е млада китайска художничка. Пиер предпочита да представя творби на свои колеги, възползвайки се от процъфтяващия пазар на изкуство в тази страна, изоставил собствените си мечти за творчесто... Появява се Клер, която някога е била съпруга на Пиер, а днес е алкохолизирана дама, собственичка на рекламна агенция, дошла в Китай с отчаяното желание да осинови момиченце.

Тръгвайки от този класически любовен триъгълник, Роберт Льопаж и Мари Мишо, която участва в написването на пиесата и играе ролята на Клер, изобретяват една театрална феерия, както магична, така и сериозно вписана в реалността. Льопаж отново ни показва умението си да сблъсква различни култури и различни пространства, докато героите се срещат лице в лице, разучават се в една влажна атмосфера, често напоявана от дъжда и заредена с електричество – и в текста, и в движението.

Като в сън, сценичното пространство тук се преобразява многократно. Веднъж сме на брега на голяма река, наблюдавайки разминаващите се кораби, натоварени със стока, друг път се качваме на нощен влак. Само няколко секунди са нужни, за да се извърши една трансформация и неусетно да се озовем от чакалня на летището в шик апартамент, или от улица на Шанхай в суши бар... Зад тези безкрайно бързи операции се крие екип от десет човека, които се появиха на финалните аплодисменти с присъщата си скромност, която много, много обичам.



Пътувахме през времето и пространството чрез ловката режисура на Льопаж. И през емоциите на тримата му герои в Синия Дракон, където канадецът разглежда отблизо сложността на съвременния свят, спирайки се по-специално на днешен Китай, сграбчен между древната си култура, изтормозена през годините на маоизма и трансформациите, настъпили с нахлуването на консуматорското общество.

Това, което ми харесва за пореден път при Льопаж е правото на избор, което ни оставя. В този „дракон” например ни предложи три възможни финала на историята, в които всеки един от героите може да намери най-подходящата за него развръзка ; всеки може да бъде обичан ; всеки може да скалъпи личното си щастие и да се качи усмихнат на самолета, който ще го отведе някъде. Всъщност всеки е поел по егоистичния си път. И любовта, и изборът остават просто възможности.

С текста си режисьорът засяга и въпроса за осиновяването, проблемите, които една самотна жена среща при желанието си да осъществи такова дело. Как убеждава стотиците клиенти на агенцията й от какво точно имат нужда, а не успява да накара едно момиченце на по-малко от две години да повярва, че именно тя трябва да е неговата майка. Е, да, чувствата са много по-сложни от това да изграждаме кариерата си и живота си, следвайки правилата на собствения си свят.

Според мен най-положителното в работата на Льопаж е, че в нито един момент техниката, използвана в творбите му, не обезличава актьорската игра (прекрасна в Синия Дракон), напротив, деликатно я допълва, а също така позволява едно богато разширение към невидимите полета на разказа. Съвсем естествено изглежда смесването на сложни технологии в едни сцени с други, в които персонажът разказва приказка само на лампа (Проектът Андерсен). Льопаж не показва колко добре си служи с техниката, а дава различна гледна точка чрез нея. Всичко остава много органично, много човешко. Много поетично.

P.S. Съжалявам за отсъствието от Мечтатели, но имам сериозни причини като изпити по немско кино, информатика (!!!), курсови работи, доброволно четене за позитивна психология и т.н. Ще наваксвам ваканцията в София между любими хора, баници с късмети, работата ми по връзката на Мейерхолд с руските авангардисти и др.


Снимки : Erick Labbé