понеделник, 14 март 2011 г.

Сцени от един семеен живот

Писах за режисьoра Ivo van Hove преди две години, при първия ми сблъсък с него на живо.
Вчера, отново в рамките на театралния фестивал EXIT в Кретей, присъствах на Сцени от един семеен живот. Отново по Бергман, отново брилянтно.

На пръв поглед саркастичната двойка от филма на шведския режисьор, Йохан и Мариан, изглеждат идеалното семейство. Сцена след сцена обаче, тези образци за семейни добродетели ще се разпаднат. И саморазрушат. Полуистини, лъжи, признания за изневери подсказват залеза на техния брак, съкрушен в недрата на страстите.
Пиесата експлоатира тънката граница между крехката маска на условностите, неестествените пози и желанието да бъдеш обичан. Тънката граница между повелята вечно да се съобразяваш с погледа на другите и саможертвата. Надеждата за ново начало ще се сблъска с неизбежното съгласие и безсилието, което то поражда.

Изборът на Иво ван Хов е главната роля на двойката Йохан и Мариан да бъде изиграна от три дуота, съставени от различни актьори и представляващи трите главни възрастови етапа на развитие в семейния живот.

При всяко ново действие, публиката, предварително разделена на три групи, ще бъде поканена в ново пространство. Концептът на сценографията разделя сцената на три части, с цел да се създаде изключителна интимност на най-неочаквани места. Близостта с актьорите е осезаема – сядайки на един дюшек, на метър от декора, мога да ги докосна. Те са болезнено реални, заобикалят ме, сядат до мен, нахлуват в емоциите и пространството ми. Те крещят, шептят, обичат се, снемат маските си, прогресивно деградират в отношенията си, мразят се, събират се, страхуват се, плачат, целуват се, стигат до физическа саморазправа, правят любов, от която до публиката достигат гласове „зад кадър”. Те са дръзки в интерпретациите си, живи, дълбоки, човешки, метафорични, присъстващи, фанатични. Те са.

Тази вечер преживях личния си катарзис в средата на втората сцена (за нашата група), въплътена от най-възрастната двойка. Мариан настоява да види снимка на любовницата Паула, заради която Йохан я напуска. Той (в ролята проницателният и красив Hugo Koolschijn), я изважда от портфейла в задния си джоб, Мариан я наблюдава. Тялото на чудовищно въздействащата актриса Janni Goslinga не загубва сигурността си, очите й се уголемяват, зачервени от сълзи, след това изпада в състояние на неподправена, разрушителна ревност.Тя все пак ще съумее да се върне към нормалното си поведение, ще оправи леглото и ще направи закуска на сутринта. Преди да постигне това равновение, ще се облегне на прозореца, гледащ към останалите части на сцената, където „съседите” разиграват собствените си семейни сцени. Ще каже плахо „Извинете ме”, сякаш наистина има нужда от това моментно прекъсване на излюзията, тъй като унижението, предизвикано от снимката е прекалено силно, и ще наведе, плачейки, глава. Признавам, че не издържах и се разплаках с глас, нещо, което все пак избягвам в театър.

Ето някои от разсъжденията на Иво ван Хов за спектакъла : „При Сцени от един семеен живот, главният въпрос е да разберем върху каква основа мъжете и жените – които са по природа антагонисти – могат да впишат любовта си в дълъг период. Бергман изследва интимността. Той описва симптомите, които всяка двойка, имаща опита на дългата връзка може да разпознае : редуващите се внезапни изблици на нежност и жестокост, чувството, че си неразбран от другия, че си неоценен, табутата и недоразуменията, които са негоизказани през годините, илюзорната сигурност, че знаем всичко за другия. Перфектния илюзионист Бергман ни увлича в прилива и отлива на емоциите, истински влакчета на ужасите. Нашата симпатия преминава от мъжа към жената и обратно : той така и не е порастнал, а тя продължава да остава в сянка. Скока в празнината изглежда неизбежен, а после Бергман сменя рязко раздадените карти, като с магическа пръчка. След колосална битка, мъжът и жената най-после изживяват момент на реална интимност, подслонявайки се за кратко „посред нощта, в една тъмна къща, някъде по света.”

И този път, както при предишния ЕXIT с участието на Иво ван Хов, вечерта ни завърши в автобусчето на театъра, откарващо ни към Париж. Надявахме се шофьорът да ни закара поне до Нормандия. Уви.

Няколко седалки пред нас Джейн Бъркин разказваше без прекъсване истории за Серж, Жак, Шарлот, която трябвало да покани, но по-добре, че не го е направила, тъй като щяла да се разстрои заради развода на собствените й родители. Джейн Б. изглежда отлично за годините си, по дънки и кецове, с прихваната небрежно коса. Преподавателят ни, седнал непосредставено пред нея, беше по-скоро изнервен от театралния й глас и непрестанното й говорене. Все пак й простихме – не бихме могли да забравим, че това е жената, накрала цяла Франция да мечтае.

Снимките са от сайта на MAC

вторник, 8 март 2011 г.

8 март

Най-после истинско пролетно слънце.

Дойде с първата за тази година почивка от библиотеката на парижките арени, място за бягство със сандвич и Télérama.



С първата разходка от Port Royal до университета, стриктно по слънчевия тротоар.

С предпремиерата на филма Пина – чувствителния шедьовър на Вим Вендерс, посветен на хореографката с магична сила.

Пред Théâtre de la Ville имаше тълпа, подобно на всеки път когато Пина Бауш или духът й са наоколо.



Речта на Вендерс по повод тази първа прожекция на филма в Париж, в „най-любимата зала на Пина в целия свят”, беше трогателна. Не само заради искреността в думите му, но и заради жестовете му, които успяваха да пресъздадат една огромна липса и едно безкрайно уважение ; заради поведението му, чрез което с лекота приобщи стотици сърца към историята на последвалото произведние на изкуството. Филмът, разбира се, заслужава отделен текст, който се нарежда с приоритет на опашката при останалите чакащи.

Мама каза, че съм занемарила блога и е вярно. С пролетта се надявам да извадя много надраскани идеи от зимен сън.

По повод Международния ден на Жената, пожелавам на по-добрата половина от човечеството вдъхновение, сили и една специална, пастелена пролет. И гледайте Пина – заслужавате нежността и ангелското докосване на Танца.



Р.