неделя, 6 юли 2014 г.

P.S.

Photo by Pamela Bns
Всеки ден погледът преминава първо над Маре, а после над Париж. Рано сутрин и късно вечер - и всеки видян момент е и вечност, и мимолетен вик на присмехулните чайки, кръжащи ниско над  покрива и денонощно демонстриращи свободния полет.  

Вече не записвам историите, които старите тетрадки прибираха прилежно. Всяка от тях оживява в момент на внезапно появило се  настроение; в зависимост от желанието ми, животът на историята бива  продължен, а опитът от нея - осмислен, след края на радостта и на тъгата.

Кулата „Сен Жак” и тази на Густав Айфел илюстрират града с нежното си присъствие. Те не са само знак или символ, а завещават на пространството посланието си, така както всеки един от нас завещава своето на обществото, в което расте и участва като личност.

От известно време мечтая твърде рядко, а „Мечтатели” се превръща в позабравена история, избледняваща с всеки пореден сезон. Не бих казала, че тъгувам по мечтите, тъй като във всеки период на живота вдъхновението се възпламенява от неочаквана сетивност, плод на динамичен обрат. Пропорционално на тази забрава се ражда, най-вече от ежедневните действия, едно непрестанно желание. То е водещият импулс : към личната еволюция, често достигана с ритмични, малки стъпки, или към бурната революция на внезапната сюжетност. Към силата на себепознанието и  към любопитното ни битие, в което се учим на смиреност.

Ярки светлини нахлуват на брега откъм реката, стотиците туристи се радват на първата си разходка с корабче по Сена, наричано смешно „Бато-Муш”, махайки с ръце и свекавици на фотоапарати към непознатите. А ние, непознатите, танцуваме, различни на вид, но заедно отдадени на топлината на вечерта.

На другата сутрин отново ще погледнем към града от височината на чайките и ще бъдем щастливи, че сме танцували, заедно с птиците...