Днес е роден Федерико Фелини

The real voyage of discovery consists not in seeking new landscapes, but in having new eyes.

 Marcel Proust

Днес е роден Федерико Фелини.

Сигурна съм, че Жорж Перек  би  описал нашата парижка кооперация от 19ти век по магнетичния си начин: ще проследи собствеността на просторните апартаменти с големи прозорци на първите етажи, на новата печатница в двора, наречена иронично „Marcelle Duchamp”, на архитектурното студио, което нощем се крие зад тежки метални капаци и ще завърши с  южноамериканска държава, от която е  пристигнала  портиерката, преди повече от тридесет години.

Аз все още разучавам това съкровено място в сърцето на Париж, пулсиращо с ритъма на съседните кафенета „Перла” и „Философите”, на ултрамодерните си магазини, на книжарниците и галериите. Не преставам да се удивлявам  на  витаталността на съседната до нас  уличка “Розие”, ухаещата на фалафели, която често ни спасява с полунощна вечеря. Но мисълта ми днес е за Фелини.   

На третия етаж живее италианецът Франческо ди Мария – галантен, стилен,  с прошарена коса, който  поздравявам с лека носталгия. Носталгия към киното на Фелини, към филмовите му герои, със „залепени” цигара в ръка и  шапка, превърнали се в кинематографичен еталон. Те присъстват и днес във въображението на съвременните  жени с „ретро” вкус – карат ги да мечтаят, гледайки филмите им, четейки  автобиографиите  и интервютата им, да се опияняват от италианското кино и театър.

На последния етаж  живеем ние. Философски, тази част на сградата се олицетворява със съзнанието, интелекта, копнежа за полет на мечтите... Перек би написал: „В малкия им апартамент, с добър изглед към Айфеловата кула и огласен от хора на гларуси, които са се засели тук отдавна,  до телефона е изправена картичка - снимка на Фелини и Мастрояни, от снимачната площадка на "8 1/2", специално изпратена им от Рим. Автобиографичната книга „Аз, Фелини” е неизменна част от библиотеката – от време на време те препрочитат по някоя страничка, най-вече когато изгубят вяра – Фелини винаги е способен да я върне с чувството си за хумор и със собствената си житейска философия, представена със самоирония.”

С житейска самоирония трябва да призная, че на нас – на моята съквартирантка и на мен, се падна времето, в което Ди Мария е безспорно част от друго поколение, не само от друг етаж. Поколението на единството между изкуство и реалност. На нас се падна времето и етажът на онези мъже, които плуват в амбициите си, страхуват се да се посветят на страстта си и неизменно губят галантността и спокойствието на Ди Мария.

Излизам за работа точно в 8:15, портиерката  все още не е дръпнала загадъчната си завеса на прозореца към вътрешния двор. На днешната дата е роден Федерико Фелини,  точно преди 95 години.  Би трябвало днес всеки да изгледа негов филм или да почете малко от „Аз, Фелини”. Или поне да изпие едно мартини на свечаряване, вдигайки тост за Федерико, който умря „от слава”, както би казала  Мая Димитрова. А  аз ще се усмихна  по-сърдечно  на италианеца от третия етаж...

Моят последен дъх, Л. Бунюел

По времето на нашата младост любовта ни се струваше мощно чувство, способно да преобрази един живот. Неотделимото от нея сексуално желание бе съпроводено от порив за духовна близост, опознаване и споделяне, който трябваше да ни издигне над тривиалното и да ни направи способни за велики дела.

Една от най-прочутите сюрреалистични анкети започваше с въпроса: „Каква надежда влагате в любовта?” Моят отговор бе : „Ако обичам, всякаква. Ако не обичам, никаква.” Любовта ни се струваше неотделима от живота, от всяка дейност, мисъл, стремление.

Днес, ако слушам онова, което ми казват, любовта е като вярата в бога. На път е да изчезне – поне в известни среди. Смятат я за исторически феномен, културна илюзия. Изучават я, анализират я – и по възможност я лекуват.

Протестирам. Не сме били жертва на някаква илюзия. Колкото и трудно да е за някои да повярват, ние наистина се обичахме.

Луис Бунюел, Моят последен дъх

Photo : La Pointe courte, Agnès Varda

P.S.

Photo by Pamela Bns

Всеки ден погледът преминава първо над Маре, а после над Париж. Рано сутрин и късно вечер - и всеки видян момент е и вечност, и мимолетен вик на присмехулните чайки, кръжащи ниско над  покрива и денонощно демонстриращи свободния полет.  

Вече не записвам историите, които старите тетрадки прибираха прилежно. Всяка от тях оживява в момент на внезапно появило се  настроение; в зависимост от желанието ми, животът на историята бива  продължен, а опитът от нея - осмислен, след края на радостта и на тъгата.

Кулата „Сен Жак” и тази на Густав Айфел илюстрират града с нежното си присъствие. Те не са само знак или символ, а завещават на пространството посланието си, така както всеки един от нас завещава своето на обществото, в което расте и участва като личност.

От известно време мечтая твърде рядко, а „Мечтатели” се превръща в позабравена история, избледняваща с всеки пореден сезон. Не бих казала, че тъгувам по мечтите, тъй като във всеки период на живота вдъхновението се възпламенява от неочаквана сетивност, плод на динамичен обрат. Пропорционално на тази забрава се ражда, най-вече от ежедневните действия, едно непрестанно желание. То е водещият импулс : към личната еволюция, често достигана с ритмични, малки стъпки, или към бурната революция на внезапната сюжетност. Към силата на себепознанието и  към любопитното ни битие, в което се учим на смиреност.

Ярки светлини нахлуват на брега откъм реката, стотиците туристи се радват на първата си разходка с корабче по Сена, наричано смешно „Бато-Муш”, махайки с ръце и свекавици на фотоапарати към непознатите. А ние, непознатите, танцуваме, различни на вид, но заедно отдадени на топлината на вечерта.

На другата сутрин отново ще погледнем към града от височината на чайките и ще бъдем щастливи, че сме танцували, заедно с птиците...

Чайки в Маре

Рано сутрин на прибиране

Бъркаме чайките с прилепи

Забързани вървим към деня

А нощта оставяме под неонови лампи.

Нямаме нито парфюм, нито любов,

Нито обувки, нито Бог,

Нито вино, нито държава,

Върви по дяволите,

Както би казала Нина Симон.

Чайките в Маре са градско чудо в каменно море

Всяка сутрин те изпращат странника на работа.

Кресливото събуждане е мотив да направим деня

по-добър

И с многото си имена

Да се превърнем просто в Inconnus.

Photographie d'Alécio de Andrade, Le Marais juif, 1974-1975

Празен кадър

  "Може би подсъзнателно рисувах самотата в големия град."

                                                                           Едуард Хопър

Юни

Запуши ушите си

Докато навън е слънчево.

Ще чуеш океана в главата си.

Ще видиш хората изплашени.

Ще усетиш как тупти сърцето ти.

Сюрреалистични идеали

Тайно обличаше костюми на баща си,

Заглушаваше шума,

Зазиждаше прозорците,

Поставяше бухал на ключалката.

Снимаше чуждите тераси,

Рисуваше с бронзова боя по витрините,

Отглеждаше изчезващи пчели в скрития двор,

Преследваше светулките през юли.

Вечеряше с Джепето,

Обичаше Пинокио,

Препрочиташе Петрарка,

Пътуваше до Венеция поне три пъти седмично.

Зорко пазеше дафинов лист от баба си,

В тъмна ракла, облепена с пожълтели страници на Vogue,

Където, заедно с няколко франка, водолазен костюм и книга за Фелини,

Прилежно съхраняваше идеалите си.

Photography by Adrian Paci 

Buon compleanno, Pier Paolo...

Dentro una delle tante case di questo quartiere
- o per lutto, o nevrosi, o noia del pomeriggio festivo –
c’è stato finalmente un uomo
che fa fatto buon uso della morte.

Orgia,
Pier Paolo Pasolini

(Bologna, 5 marzo 1922 – Roma, 2 novembre 1975)

Четири сезона

Страстите догарят

като във филм на Пазолини,

където слънцето

стремглаво се превръща в

онази неясна тъмнина.

Сънищата на мрака обсебват

декора в сецесион.

Голи и мълчаливи слушаме

прошепнатото.

Изчезнали сме.

Недоволството нараства

Сена променя цвета си.

Румен оттенък на дните,

обречен като партитура

захвърлена в огъня.

Драмата се удави в морето,

на третия ден от

почивката си,

недалеч от кея на Философите.

Новата есен

Само за една нощ ампелопсисът на отсрещната сграда  смени цвета си. Съвършен  в новия си вид, обземайки в крехка прегръдка къщата, по  която е пропълзял, простирайки акварелните си цветове чак до прозорците на обитателите.

С удоволствие бих се заела с дипломна работа на тема „Особеностите на есенния сезон по   ширините на парижките квартали”, но се опасявам, че подобно изследване  няма да бъде посрещнато с особен интерес в строгите университетски среди. Все пак, година след година, записвам методично въздействието, което есента оказва  върху другите и върху мен.

И ако точно преди дванадесет месеца в Италия с удоволствие обличах летните си рокли под жаркото болонско слънце чак до средата на октомври, то в Париж желанието за червен тренч се прокрадна още преди месец.  Уви, остана неоткрит.

Препускането в метрото неусетно престава да бъде обичайната тегоба чрез  страниците на „Карта и територия”, която поглъщам, живея, сънувам ;  откриването на новия театрален сезон минава под знака на върховния Марталер, и продължава с желанието за още много истински немски театър ; новите  материи в Института за  европейски науки на университета Сен Дени са вече интензивно изучавани и акуратно възприемани: актуални и реалистични ;   мисълта за настъпващата есен,  свързана  със символите за   раждане или смърт,  се моделира постепенно от (последните) доловени слънчеви лъчи, от разходките в  безлюдната вече,  дъждовна  Люксембургска градина, от изобилието на  културния  афиш, от усиленото търсене на място под топлещите газови лампи  по външните тераси на кафенетата,  от особената  атмосфера  на  едно старо и евтино  монмартърско барче, гледащо към павирания двор на Ла Фемис, непосредствено  до спирката Ламарк. Там си мечтая да се намира моят дом.

Пътуването през  чувствителността на есента е  белязано  с  ирония, с трудно достижими на пръв поглед  цели, но и с добри приятели и с няколко силни метафизични присъствия  прерастващи на сутринта  в анамнеза.  Асоциации,  закодирани в  преливащите от разнообразие топли багри на ампелопсиса, който, сигурна съм, меланхолично се усмихва някъде  и пред вашия прозорец. Признаците  на слабост се търкулиха надолу с  първия отронен керемиденочервен лист, който се залута по пътя на гравитацията...

J’aime ça. 

Фотография от Милена