И след края – Шок.
Първо – нямаме определени места.
Това ме обърква – да се бутам ли пред всички сякаш съм на устен изпит по журналистика или да изчакам с цялото си спокойствие, както френският маниер повелява?
Да се бутам или не?!
Никой не се бута, по-добре не...Ами ако остана без място? 20 лева за билет и да гледам някъде от ъглите!? Не, не , няма как да се предреждам...Няма ли да отворят вратите най-после?
Отварят ги.
Посрещат ни момчета в черно-сини прилепнали трика,които те отрупват с програми и пожелания за „приятен спектакъл” и те съпровождат до мястото ти(вече съм спокойна имам си място и то на първия ред! Така е, ние българите имаме особен чар;))
Актьорите,овързани с канапи, са вече на сцената, заедно с един мини-купър, купчина ламарини, кашони, огромен аквариум и множество...боклуци...
Текста е на испански,но субтитрите са прожектирани на огромен екран – така, че дори недовиждащите хора като мен да вникнат в текста... Всъщност изписването на текста на екрана е ефект, често използван от автора – Родриго Гарсия. Неговата концепция за протичането на постановката е доста объркваща.
Прожектираният текст на платното не трябва да има нищо общо(наистина нищо!) с това, което актьорите правят на сцената...
Пример 1: мъж и жена, които голи се поливат с мед, а след това,лепкави, се въргалят доволно в козина, а текста като фон е изпълнен с мъдри, лаконични послания, свързани с ужасно бързото, задължаващо и често ограбващо природата ежедневие на човечеството.
Пример номер 2: мъж и жена, които голи се е**т в главата(не питайте как става това и аз бях шокирана!) и текст, изтъкан от познати до болка изречения като : „Батерията ви е изтощена, моля презаредете!”, „Следваща спирка: Gare de Lyon, внимавайте като слизате от влака!”, „ Надвишавате кредитния ви лимит!”.
Пример 3: момиче с коса до кръста е остригана почти нула номер само за десет минути от момче, имащо вид на сериен убиец,а по време на този акт на екрана наблюдаваме скачаща жена с парашут и нейните размисли и страсти.
Пример 4: два хамстера са потапяни във вода и наблюдавани как се давят в продължение на петнадесет минути и съвсем малко преди да се удавят все пак биват изваждани(доста природозащитници си излязоха от залата, аз обаче удържах), а текстовия съпровод са истини от сорта на: точно ти, точно сега имаш силата и възможността да промениш стереотипите, да бъдеш себе си, да плюеш на системата,...
Пример 5: увиване на актьорите в нещо лепкаво и хлъзгаво, а след това силно,бурно и доста дълго мятане, лазене, падане и приадане по сцената...текстът ми се изгуби от поглед( кое да гледам по дяволите?!).
Примерите са много. Целият слектакъл е съставен от примери, изглеждащи по този начин – шокиращи заради самия шок, силни по внушение и изпълнение, импровизирани, но не и лишени от смисъл, oсланящи се на това, че днес „една гора е хиляда пъти по-малко привлекателна от Дисниленд” ...
И след края – шок!
Един колега побърза да отбележи, че нямало смисъл от този тип театър, а аз като един истински театрал дръзко му заявих, че има смисъл от всякакъв вид театър, така както има смисъл от различните раси, култури и т.н.
Странното е, че това момче е в моята група по „ателие на зрителя”,а не осъзнава богатството, което различието предполага.
Странното е, че аз също не съм фен на този тип „модерни” постановки, нито на спряганото за „модерно” изкуство като цяло.
Но без да харесвам този тип на изказ съм склонна да защитя режисьора и труда му.
Особено след изчерпателните му отговори на всички въпроси, които му бяха поставени на нашата мини-конференция ( а те не бяха никак малко).
Особено след изказването му, че го привлича именно това, което не се прави в театъра ( разбира се получи доста критики за хамстерите!).
Особено след проявеното му чувство за хумор, след бохемския му вид и след това, че ми каза коя зодия е;).
Склонна съм да защитя всяко изкуство, което по някакъв начин е обосновано.И в което е вложена идея. Много идеи.
Ако този театър не беше в програмата ми, във вторник вечерта щах да избера Калдерон, Молиер или Ева Енслер.
Радвам се, че избрах това. Радвам се, че има хора, отдадени на изкуството заради самото него, а не заради пари и слава. Радвам се, че има личностти, като Гарсия, които имат побелели къдрави коси, правят школи за млади хора и търсят декорите за постановките си в боклука.
Не предпочитам този театър, но съм убедена, че трява да съществува, за да има вторник-вечери като тази, в която да мина по Шанз-Елизе,после през Конкорд,после през градините Тюйлери, после да стигна вкъщи и да съм все още объркана от това, което съм преживяла,от това, което съществува по света!
P.S. Признавам ,дълго стана, но така е вдъхновениетоJ
четвъртък, 29 ноември 2007 г.
Ако знаех
Мислих си за теб. Вчера.
После отидох да се разхождам.
Мислих какво трябва да направя.
Ако знаех – щях, каквото и да ми струва.
Но не знам.
Както никой не знае.
Щях да ти се обадя за да ти кажа, че съм измислила решение.
После се оказа грешно.
Размишлявах върху това как съществуват много хора с излишни претенции, много хора със съзнанието на егоисти, много хора, забързани за да отидат някъде, за спечелят още и още пари, за да натрупат колички, пълни с храна в магазина, за да си подредят всички серии на „Приятели” пред огромната система за домашно кино, за да разглеждат пет звездни хотели за лятната им почивка, за да правят стотици еднакви снимки в ресторанта на рожденния им ден, за да се наричат щастливи когато си купят поредната вещ, за да бъдат нещастни когато любимите им еклерчета са свършили...
Мислих твърде дълго за теб, за мен, за Пол - приятелят на баща ми, който е писател, но спи вече трети месец в парка и иска само малка стаичка, където да се изкъпе и да се наспи, за да отиде на следващия ден на работа, там при другите, нормалните хора, които имат някаква сигурност, някакви малки кутийки (като моята стая), в които вечерят, смеят се,обаждат се по телефона на близките си.
Не знам кой е правилният избор, не знам къде е по-добре – при измамното есенно слънце, която получаваш от материалното или при студения вятър, който навлиза от северния полюс на духовното.
Не знам как, но искам да помогна на човек като Пол.
На деца като тези от болницата, които се радват на най-малкия човешки жест.
На изчезващите гори, на младите хора, искащи да се занимават с театър.
На теб.
На себе си също.
После отидох да се разхождам.
Мислих какво трябва да направя.
Ако знаех – щях, каквото и да ми струва.
Но не знам.
Както никой не знае.
Щях да ти се обадя за да ти кажа, че съм измислила решение.
После се оказа грешно.
Размишлявах върху това как съществуват много хора с излишни претенции, много хора със съзнанието на егоисти, много хора, забързани за да отидат някъде, за спечелят още и още пари, за да натрупат колички, пълни с храна в магазина, за да си подредят всички серии на „Приятели” пред огромната система за домашно кино, за да разглеждат пет звездни хотели за лятната им почивка, за да правят стотици еднакви снимки в ресторанта на рожденния им ден, за да се наричат щастливи когато си купят поредната вещ, за да бъдат нещастни когато любимите им еклерчета са свършили...
Мислих твърде дълго за теб, за мен, за Пол - приятелят на баща ми, който е писател, но спи вече трети месец в парка и иска само малка стаичка, където да се изкъпе и да се наспи, за да отиде на следващия ден на работа, там при другите, нормалните хора, които имат някаква сигурност, някакви малки кутийки (като моята стая), в които вечерят, смеят се,обаждат се по телефона на близките си.
Не знам кой е правилният избор, не знам къде е по-добре – при измамното есенно слънце, която получаваш от материалното или при студения вятър, който навлиза от северния полюс на духовното.
Не знам как, но искам да помогна на човек като Пол.
На деца като тези от болницата, които се радват на най-малкия човешки жест.
На изчезващите гори, на младите хора, искащи да се занимават с театър.
На теб.
На себе си също.
понеделник, 12 ноември 2007 г.
La Vie En Rose
Той ми казваше, че животът е прекрасен.
Казваше го най-отговорно и най-сериозно между две спирки на метрото.
Заявяваше го и се усмихваше като доказателство...
И аз се усмихвах, но не му вярвах.
Заведе ме в най-уютната кръчма - със страхотни, истински хора, които пиеха бира и се наслаждаваха на всичко, което имаха , разпитваха ме с непресторено любопитство защо приличам на испанка и се подиграваха на системата ...и това отново за да ми докаже, че животът е прекрасен.
Аз не му вярвах.
После ми разказваше за Мексико, за слънцето, за музика, за страстта му към всичко позитивно...естествено за да ми каже...животът е такъв...усмихнат, в случай,че и ти си такъв...
Не му вярвах. Просто защото се страхувах...
Не съм го виждала от две седмици.
Но сега му вярвам повече от всякога.
Определен повод:няма.
Определена причина:няколко са.
Невероятни роднини, невероятни приятели, невероятни спомени за миналото.
Настояще в уникален град.
Красиви планове за бъдещето.
И онова чувство на удовлетворение от онова, което си, онова зареждащо чувство, което те кара просто ...да се усмихнеш.
Може би е просто миг.
Може би, но ме докосна.
Казваше го най-отговорно и най-сериозно между две спирки на метрото.
Заявяваше го и се усмихваше като доказателство...
И аз се усмихвах, но не му вярвах.
Заведе ме в най-уютната кръчма - със страхотни, истински хора, които пиеха бира и се наслаждаваха на всичко, което имаха , разпитваха ме с непресторено любопитство защо приличам на испанка и се подиграваха на системата ...и това отново за да ми докаже, че животът е прекрасен.
Аз не му вярвах.
После ми разказваше за Мексико, за слънцето, за музика, за страстта му към всичко позитивно...естествено за да ми каже...животът е такъв...усмихнат, в случай,че и ти си такъв...
Не му вярвах. Просто защото се страхувах...
Не съм го виждала от две седмици.
Но сега му вярвам повече от всякога.
Определен повод:няма.
Определена причина:няколко са.
Невероятни роднини, невероятни приятели, невероятни спомени за миналото.
Настояще в уникален град.
Красиви планове за бъдещето.
И онова чувство на удовлетворение от онова, което си, онова зареждащо чувство, което те кара просто ...да се усмихнеш.
Може би е просто миг.
Може би, но ме докосна.
сряда, 7 ноември 2007 г.
Dice
Понякога oбичам да се скитам из празните улици.
Идвам, връщам се.
Имам паспорт за света.
Обичам живота, той мен също.
Оставаме сами.
Бавно събличаш дрехите от мен, потънала в загадки.
После бързо се втурваме към изхода, където се споглеждаме –
станало е нощ.
Скитаме се по пустите улици.
Оставям се на теб, да ме заведеш където искаш.
Най-добре в рая.
Раят е често в празните улици.
* * *
Nothing can compare
To when you roll the dice and swear that your love's for me
Идвам, връщам се.
Имам паспорт за света.
Обичам живота, той мен също.
Оставаме сами.
Бавно събличаш дрехите от мен, потънала в загадки.
После бързо се втурваме към изхода, където се споглеждаме –
станало е нощ.
Скитаме се по пустите улици.
Оставям се на теб, да ме заведеш където искаш.
Най-добре в рая.
Раят е често в празните улици.
* * *
Nothing can compare
To when you roll the dice and swear that your love's for me
събота, 3 ноември 2007 г.
Art Brut
Когато денят в Париж е ferié (т.е. почивен, празничен) можеш да се подготвиш за една прекалено спокойна, изчистена от ангажименти неделя.
Една неделя, която притежава особена атмосфера – нетипична за забързаното ежедневие, носталгична, обвързваща те с ужасно много въпроси, свързани с личностното ти осъществяване, с това какво в крайна сметка правиш с живота си, за всички затворени и отворени врати. И мечти.
Няма недели, които да не ми напомнят на София.
Няма недели, в които да не си задавам екзистенциални въпроси и да не преоткривам себе си.
Няма недели,в които да не ми е приятно да изпия чаша монако някъде...
А ако това е един случаен бар, сгушен на малка старинна уличка и наречен Art Brut, още по-добре.
Барманът е симпатичен, както и усмихнатите постоянни посетители.
Двамата мъже на моята маса са от хората, чиято компания винаги ми е приятна.
Каменната стена зад тях ми напомня на Робинзон Крузо, а стълбата, която води нагоре, а не стига никъде - на нещастна човешка съдба.
Мирисът на канела и тютюн е прекрасно допълнение към магията.
Има места, които са магични. Точка.
Има дни, които са магични, в които се чувстваш спокоен като в неделен следобед.
Всъщност денят е четвъртък. Празник е. Прилича на неделя. Не, по-хубаво е от неделя…
Една неделя, която притежава особена атмосфера – нетипична за забързаното ежедневие, носталгична, обвързваща те с ужасно много въпроси, свързани с личностното ти осъществяване, с това какво в крайна сметка правиш с живота си, за всички затворени и отворени врати. И мечти.
Няма недели, които да не ми напомнят на София.
Няма недели, в които да не си задавам екзистенциални въпроси и да не преоткривам себе си.
Няма недели,в които да не ми е приятно да изпия чаша монако някъде...
А ако това е един случаен бар, сгушен на малка старинна уличка и наречен Art Brut, още по-добре.
Барманът е симпатичен, както и усмихнатите постоянни посетители.
Двамата мъже на моята маса са от хората, чиято компания винаги ми е приятна.
Каменната стена зад тях ми напомня на Робинзон Крузо, а стълбата, която води нагоре, а не стига никъде - на нещастна човешка съдба.
Мирисът на канела и тютюн е прекрасно допълнение към магията.
Има места, които са магични. Точка.
Има дни, които са магични, в които се чувстваш спокоен като в неделен следобед.
Всъщност денят е четвъртък. Празник е. Прилича на неделя. Не, по-хубаво е от неделя…
събота, 27 октомври 2007 г.
Kоя бях аз?
Kоя бях аз?
Това се питам след края на ужасно бавния, ужасно съдържателния и ужасно философски спектакъл „Homme sans but”.
Опростена сценография, сведена до абсолютно празна сцена, пропаст пред нея, както и зад нея, липса на декори, легло с бял чаршаф и празни пликове, съсредоточаващи вниманието върху себе си по някое време, перфектно поставени светлини, звук, който те стряска точно в момента, когато в залата е като в гробище...всичко това води до затвореното пространство на лабиринта. До зазиждането ти в твоя собствен лабиринт, в твоя собствен свят, в собстените ти мисля...Води до онова състояние, в което нямаш нужда да се смееш, а напротив – осмисляйки себе си, най – после си готов да обърнеш поглед към другите, към тяхните малки проблеми, към тяхната съдба, към тяхната смърт, към тяхното мизерно съществуване, което те сами са избрали...
Кой си ти?
Режисьорът в лицето на Клод Режи е задал може би милиони пъти този въпрос, за да достигне както той, така и актьорите до онова състояние на протяжност, което обаче не дразни. Тъкмо обратното. Ето го най – после театъра, който няма за цел да те забалява, а да те въведе в пространствата на мълчанието,където да чуеш крясъка си, уплашения си крясък, породен от това, че той ще си тръгне завинаги, че ще умреш като „никой”, че за секунда можеш да загубиш всичко и най – вече себе си.
Ако за два часа и половина се вглъбиш в студения текст на норвежкия автор, в символичните движения на актьорите, в звука, идващ от вечността, ще спечелиш опит да НЕ бъдеш егоист. Поне за малко. А това е много. Много повече от колкото предполагаш.
Ако останеш на повърхността ще заспиш, ще си излезеш или ще отидеш да пиеш двойно кафе. Много хора го направиха.
Повърхността е по-лесна. Да си егоист е по-лесно.
Коя съм аз, кой си ти?
Това се питам след края на ужасно бавния, ужасно съдържателния и ужасно философски спектакъл „Homme sans but”.
Опростена сценография, сведена до абсолютно празна сцена, пропаст пред нея, както и зад нея, липса на декори, легло с бял чаршаф и празни пликове, съсредоточаващи вниманието върху себе си по някое време, перфектно поставени светлини, звук, който те стряска точно в момента, когато в залата е като в гробище...всичко това води до затвореното пространство на лабиринта. До зазиждането ти в твоя собствен лабиринт, в твоя собствен свят, в собстените ти мисля...Води до онова състояние, в което нямаш нужда да се смееш, а напротив – осмисляйки себе си, най – после си готов да обърнеш поглед към другите, към тяхните малки проблеми, към тяхната съдба, към тяхната смърт, към тяхното мизерно съществуване, което те сами са избрали...
Кой си ти?
Режисьорът в лицето на Клод Режи е задал може би милиони пъти този въпрос, за да достигне както той, така и актьорите до онова състояние на протяжност, което обаче не дразни. Тъкмо обратното. Ето го най – после театъра, който няма за цел да те забалява, а да те въведе в пространствата на мълчанието,където да чуеш крясъка си, уплашения си крясък, породен от това, че той ще си тръгне завинаги, че ще умреш като „никой”, че за секунда можеш да загубиш всичко и най – вече себе си.
Ако за два часа и половина се вглъбиш в студения текст на норвежкия автор, в символичните движения на актьорите, в звука, идващ от вечността, ще спечелиш опит да НЕ бъдеш егоист. Поне за малко. А това е много. Много повече от колкото предполагаш.
Ако останеш на повърхността ще заспиш, ще си излезеш или ще отидеш да пиеш двойно кафе. Много хора го направиха.
Повърхността е по-лесна. Да си егоист е по-лесно.
Коя съм аз, кой си ти?
четвъртък, 25 октомври 2007 г.
ЧРД ДОРИ!
Звъни като полудял. Наистина.
Първи път, натискам някое от копчетата, после втори, още по – настоятелно, този път има и вибрация, трети път, терминаторски звън, абе педераст ( с произношението на Васко) какво звъниш толкова късно като полудял, ще събудиш всички, как може да мислиш, че съм забравила рождения ден на Дори?
Телефони, какво да ги правиш.
За същия ден имам още сто аларми, но само една е важна, тя е тази за рождения ти ден, ma petite poussan!
Няма да продължавам на френски, защото тези часове бяха отредени за бесеница, бикове, крави и прическата на madame (ех, Къци Вапцаров;)
Виж на английски си много силна, толкова изписани диктовки на дъската ( Искам аз, искам аааааззз да пишаааJ)
Честно казано много дълго обмислям какво точно да напиша за да ти честитя рождения ден. Объркана съм, има толкова много неша, които искам да ти кажа...
Благодаря ти за всичките лафчета (каква дума само), без които нямаше да си изкарваме толкова забавно!
Благодаря ти за всички плитки, сплитани в междучасията, за всички песнички, за всички смешки, за всички снимки......
Благодаря ти за това, че си такава „щурачка” ха ха ха ха ха ха ах ах ах
Дори, шегата настрана, бъди много щастлива, стани актриса, прави цял живот това, което искаш, отнасяй се сериозно към мечтите си, следвай ги, положи всички усилия за да ги превърнеш в реалност,повярвай в тях, обичай ги и те ще се сбъднат, бъди сигурна в това! Усмихвай се и когато имаш проблем не се колебай да звъннеш на една друга театралка в мое лице;)
Честит рожден ден, макар и на 2000 км, честит рожден ден от едно прекрасно място( където е пълно с халюхени), честит рожден ден от мен, от другата в мен, от Рали, от Sade ( By your side!), oт нощния живот, от едно куче, което прилича на едно друго куче, от театралната критика,която трябва да правя, а не знам откъде да започна!
Прекарай си красиво този ден, бъди принцеса, и не забравяй две неща:
1. Всички ни харесват
2. Приказката сега започва...
Първи път, натискам някое от копчетата, после втори, още по – настоятелно, този път има и вибрация, трети път, терминаторски звън, абе педераст ( с произношението на Васко) какво звъниш толкова късно като полудял, ще събудиш всички, как може да мислиш, че съм забравила рождения ден на Дори?
Телефони, какво да ги правиш.
За същия ден имам още сто аларми, но само една е важна, тя е тази за рождения ти ден, ma petite poussan!
Няма да продължавам на френски, защото тези часове бяха отредени за бесеница, бикове, крави и прическата на madame (ех, Къци Вапцаров;)
Виж на английски си много силна, толкова изписани диктовки на дъската ( Искам аз, искам аааааззз да пишаааJ)
Честно казано много дълго обмислям какво точно да напиша за да ти честитя рождения ден. Объркана съм, има толкова много неша, които искам да ти кажа...
Благодаря ти за всичките лафчета (каква дума само), без които нямаше да си изкарваме толкова забавно!
Благодаря ти за всички плитки, сплитани в междучасията, за всички песнички, за всички смешки, за всички снимки......
Благодаря ти за това, че си такава „щурачка” ха ха ха ха ха ха ах ах ах
Дори, шегата настрана, бъди много щастлива, стани актриса, прави цял живот това, което искаш, отнасяй се сериозно към мечтите си, следвай ги, положи всички усилия за да ги превърнеш в реалност,повярвай в тях, обичай ги и те ще се сбъднат, бъди сигурна в това! Усмихвай се и когато имаш проблем не се колебай да звъннеш на една друга театралка в мое лице;)
Честит рожден ден, макар и на 2000 км, честит рожден ден от едно прекрасно място( където е пълно с халюхени), честит рожден ден от мен, от другата в мен, от Рали, от Sade ( By your side!), oт нощния живот, от едно куче, което прилича на едно друго куче, от театралната критика,която трябва да правя, а не знам откъде да започна!
Прекарай си красиво този ден, бъди принцеса, и не забравяй две неща:
1. Всички ни харесват
2. Приказката сега започва...
понеделник, 22 октомври 2007 г.
Има ангели в театъра!
Има ангели в театъра.
Получавам това, което винаги съм искала.
Губя малко по-малко това, което имам. Заради него.
Магията му е по-силна от мен. Тя е навсякъде – под седалките, в сенките на актьорите, които флиртуват със светлината, в трептящия ритъм, станал неразривна част от спектакъла,в американското знаме, неизменна сглобка от сценографията на гениалната постановка Topdog/Underdog.
Колегите ми дълго го определяха като супер успешна постановка. Така под тяхно влияние отидох с очакване. Нещо, което избягвам.
„Никога не очаквай нищо от никого”. Така се живее по-лесно.
Още с влизането в камерната зала обаче нещо ми подшушна, че очакването ми си струва.
Два часа и двадесет минути на екстаз, на наслаждаване, на любов, на съзерцание, на екзотика, на контакт със съдбите на двамата цветнокожи герои.
Два часа и двадесет минути по-късно в главата ми се гонят в непрестанна въртележка реплики, жестове, погледи. Не мога да заспя.
Два часа и двадесет минути. На другия ден. Съзнанието ми е изпънено с впечатления от актьорската игра.
Онази игра, която те кара да се смееш с глас, а едва следващия миг да посветиш на сълзите си.
Онази игра, която е силна, вулканична, титанична, специфична, замисляща.
Онази игра, която идва съвсем естествено, но не си отива след края на постановката. А напротив – идва ти да чакаш колкото трябва за да си поговориш с актьорите за онзи момент... (Ех, Предградие, ех, студени вечери на Раковска, ех мили спомени, ех, ех, ех;)
Не чакам, защото възрастния господин, който седеше зад мен е с предимство – критик е от преди аз да съм родена...
Тръгвам си превъзбудена, вървя пеша, мисля, мисля, мисля.
Да бъде или да не бъде театър? Да бъде! Да бъде! Да бъде!
Има ангели в театъра!!!
Получавам това, което винаги съм искала.
Губя малко по-малко това, което имам. Заради него.
Магията му е по-силна от мен. Тя е навсякъде – под седалките, в сенките на актьорите, които флиртуват със светлината, в трептящия ритъм, станал неразривна част от спектакъла,в американското знаме, неизменна сглобка от сценографията на гениалната постановка Topdog/Underdog.
Колегите ми дълго го определяха като супер успешна постановка. Така под тяхно влияние отидох с очакване. Нещо, което избягвам.
„Никога не очаквай нищо от никого”. Така се живее по-лесно.
Още с влизането в камерната зала обаче нещо ми подшушна, че очакването ми си струва.
Два часа и двадесет минути на екстаз, на наслаждаване, на любов, на съзерцание, на екзотика, на контакт със съдбите на двамата цветнокожи герои.
Два часа и двадесет минути по-късно в главата ми се гонят в непрестанна въртележка реплики, жестове, погледи. Не мога да заспя.
Два часа и двадесет минути. На другия ден. Съзнанието ми е изпънено с впечатления от актьорската игра.
Онази игра, която те кара да се смееш с глас, а едва следващия миг да посветиш на сълзите си.
Онази игра, която е силна, вулканична, титанична, специфична, замисляща.
Онази игра, която идва съвсем естествено, но не си отива след края на постановката. А напротив – идва ти да чакаш колкото трябва за да си поговориш с актьорите за онзи момент... (Ех, Предградие, ех, студени вечери на Раковска, ех мили спомени, ех, ех, ех;)
Не чакам, защото възрастния господин, който седеше зад мен е с предимство – критик е от преди аз да съм родена...
Тръгвам си превъзбудена, вървя пеша, мисля, мисля, мисля.
Да бъде или да не бъде театър? Да бъде! Да бъде! Да бъде!
Има ангели в театъра!!!
сряда, 10 октомври 2007 г.
малко загубена
Чувствам се малко загубена тези дни.
Пиша постоянно, но не това, което ми се иска, а разни дълги списъци в agenda със задачи за деня.
Да пусна пералня, да отида да върна Аристотел в библиотеката, да си взема policopies, да си напиша домашното, да отида до банката, ох...
В неделя следобяд обаче не писах и не докосвах нищо. Не че нямах списък, но нарочно си пуснах музика и се оставих на спомените да ме разведат малко из дебрите на мълчанието.
Попаднах на една песен, която ми заприлича на теб.
Напомни ми на теб.
На онази вечер, в която под влияние на тийнейджърските обърквания пуших диворастяща марихуанна, израстнала случайно на пътя, само за да докажа, че те обичам.
На онзи ден, в който смело влязох в студио за татоси за да си напиша NOFX на крака, отново за да докажа, че те обичам ( добре че не го направих...).
Напомни ми на косата ти, на пустинята, на надуваемия басейн, на измисления ни концерт, на черното горчиво евтино кафе, което пиехме на панаира, на тъмните ти очи, на пеперудите ми в корема...
На онези дни, в които безсмислено се учих да играя хек, не можех, дори ми беше скучно, но те обичах, затова.
На онези горещи следобеди, в които лъжех баба ми, че отивам да си играя на ластик, а всъщност се загубвах някъде из храстите, търсейки теб и реката.
Сега съм друга, голяма, различна, вълнуват ме режисури, спектакли, критики; не бих направила нито едно от тези неща за да ти се доказвам, не бих си позволила да те гледам в очите с изгарящи мисли, не бих изслушвала всички твои истории за пънк-групи ,aлкохол и китари.
Тогава те слушах, повече от слушане, преживявах те, учех се от теб, исках да съм като твоите „луди” приятелки...Но не ми се получи.
Сега заспивам под звуците на същата песен, която ме пренесе в отминалите светове, неделя вечер е, улицата е пуста,вали, утре съм на училище, какво бих ти казала днес, това се питам!
IT MUST HAVE BEEN LOVE BUT IT’S OVER NOW…
Пиша постоянно, но не това, което ми се иска, а разни дълги списъци в agenda със задачи за деня.
Да пусна пералня, да отида да върна Аристотел в библиотеката, да си взема policopies, да си напиша домашното, да отида до банката, ох...
В неделя следобяд обаче не писах и не докосвах нищо. Не че нямах списък, но нарочно си пуснах музика и се оставих на спомените да ме разведат малко из дебрите на мълчанието.
Попаднах на една песен, която ми заприлича на теб.
Напомни ми на теб.
На онази вечер, в която под влияние на тийнейджърските обърквания пуших диворастяща марихуанна, израстнала случайно на пътя, само за да докажа, че те обичам.
На онзи ден, в който смело влязох в студио за татоси за да си напиша NOFX на крака, отново за да докажа, че те обичам ( добре че не го направих...).
Напомни ми на косата ти, на пустинята, на надуваемия басейн, на измисления ни концерт, на черното горчиво евтино кафе, което пиехме на панаира, на тъмните ти очи, на пеперудите ми в корема...
На онези дни, в които безсмислено се учих да играя хек, не можех, дори ми беше скучно, но те обичах, затова.
На онези горещи следобеди, в които лъжех баба ми, че отивам да си играя на ластик, а всъщност се загубвах някъде из храстите, търсейки теб и реката.
Сега съм друга, голяма, различна, вълнуват ме режисури, спектакли, критики; не бих направила нито едно от тези неща за да ти се доказвам, не бих си позволила да те гледам в очите с изгарящи мисли, не бих изслушвала всички твои истории за пънк-групи ,aлкохол и китари.
Тогава те слушах, повече от слушане, преживявах те, учех се от теб, исках да съм като твоите „луди” приятелки...Но не ми се получи.
Сега заспивам под звуците на същата песен, която ме пренесе в отминалите светове, неделя вечер е, улицата е пуста,вали, утре съм на училище, какво бих ти казала днес, това се питам!
IT MUST HAVE BEEN LOVE BUT IT’S OVER NOW…
събота, 6 октомври 2007 г.
Първо...
Първият ми учебен ден, първият ми театър, първият французин, който задължително искам да видя пак, първата испанка, с която си ставаме близки, първото кино, което гледам в университета, първият ми обяд в снек-бар Лафката;), първите ми лекции по драматургия на текста ( например), първите ми танци, първите имена на французи, които се старая да запомня, първите книги за четене (около 200 на брой), първото ми губене в библиотеката, първото ми обяснение как България не се намира до Австрия ( има ги всякакви невежи), първите ми бележки в agenda, първото ми закъснение за час ( вече!), първото ми актьорско, първите ми съмнения дали ще се справя, първата пиеса, която чета на английски, първите ми крачки...в един абсолютно нов свят...
Всичко първо е интересно.
Всичко първо не е достатъчно, почти всичко първо е знак за второ, а там, където има второ ще има и трето,а всички знаят, че „три е за щастие!”
П.С. Бъдете щастливиии!
Всичко първо е интересно.
Всичко първо не е достатъчно, почти всичко първо е знак за второ, а там, където има второ ще има и трето,а всички знаят, че „три е за щастие!”
П.С. Бъдете щастливиии!
Абонамент за:
Публикации (Atom)