Когато влязох в „Студио Театър” ( една от залите на Комеди Франсез ) настроението беше празнично и феерично. Едва ли е заради магазините за парфюми в Carrousel du Louvre, едва ли е заради многобройните туристи, стичащи се да зърнат стъклената пирамида, добре позната от „Шифърът на Леонардо”, едва ли защото е петък вечер.
И така без да търся повече причината пожелах на хората около мен приятен театър, наместих се в мекия червен диван и за час и половина бях в страната на Чудесата.
Въплъщението ми в Алиса за жалост мина твърде бързо. Спектакълът на Галин Стоев – Douce Vengeance et autres sketches ( „Сладко отмъщение и други скечове” бел. ред.) мина твърде бързо, както минава и нашият живот, а ние сякаш не сме живяли, но това е друга тема...
За разлика от предишния си спектакъл Genese N2, където се срещнахме с текстове на руския автор Иван Вирипаев, тук българсият режисьор пътува в друга посока, за да ни запознае отблизо с игривите думи на евреинът Ханох Левин. Между двата текста има особени прилики и те са в идеята за битието, за закачката ни с него, в меланхоличното настроение, в силните изразни средства. С тази разлика, че при Левин ситуацията е донякъде усложнена заради онова странно чувство за хумор, което те кара да се шегуваш до болка със себе си, онова различно усещане за любов, омраза, живот, смърт, за тяхната абсурдност, за нашето собствено огледало, през призмата на което откриваме човешката трагедия и хаоса на нашия свят...
Трагедията, която спектакълът ни открива е съвременна – и заради текста, и заради режисурата, чиито решения са подбрани в перфектна хармония с концентрираната идея за метафизичността на ежедневните ни ритуали ( пикаенето преди лягане например). При нея героите са затворени в самите себе си, способни са да направят екзистенциален въпрос от дреболия, а също и да те накарат да вярваш, че Замята е плоска, че Австралия, а може би и Австрия, не съществуват, освен на атласите... Те са самотни, жертви на затвореното пространство на една различност, където останалите не съществуват... На една блестящо пресъздадена абсурдност, в която Галин Стоев е оставил поле за импровизация, които позволяват на актьорите – Claude Mathieu, Loie Corbery, Serge Bagdassarian, Adrien Gamba – Gontard и Judith Chemla, да намерят свобода на сцената и да реагират според възприятията на зрителите.
За мен реакциите на френската публика бяха по-скоро студени, както обикновено. И не защото не харесаха спектакъла – напротив, в най – разпространяваният вестник за култура можеш да прочеш изчерпателно интервю с Г. Стоев, което е красноречиво. Но мисълта, че скечът, в който единят герой ( доста пълен и копие на Фред Флинстоун ) е обут в женски розови обувки с шарени чорапи и танцува изключително пласично суинг не те разсмива искренно за мен си остава загадка. За мен повечето от тези хора са нещастни в същността си, но това също е друга тема.
Постановката има едно особено свойство – чрез полета на смеха, чрез лудостта, чрез невъзможността да съгласуваме мечти и реалност, достигаме до нови състояния на себепознаване, до измамността на щастието, до лекотата, с която можем да бъдем едновременно и щастливи, и самотни, и трагични същества.
В спектакъла – в режисьорските идеи, в създадената атмосфера, в музиката, се усеща много стил. Стилът на cabaret noir, на естествеността, с която се случват красивите неща, на музиката на Nouvelle Vague, на Париж, на светлините на вечерта, както и на празничността й. Стилът, което ме кара да снимам всеки път афиша на Douce Vengeance et autres sketches когато го видя по улиците или в метрото, както и да се гордея когато някой в университета говори за него. Но това също е друга тема.
неделя, 23 март 2008 г.
неделя, 9 март 2008 г.
HAPPY :)
Хей, хей, хей, ето го деня на момичето, което се изявявя като един от най-най редовните читатели на блога „мечтатели” (за което главния администратор на блога благодари сърдечно:).
Момичето, което за пред органите на Държавна Сигурност носи псевдонима Жането, но сред приятелите е по-известна като Милена Т. Димитрова.
Момичето, което побира багажа си в най-малката чанта и често помага я за някой друг касетофон, я за някой изпаднал чехъл напът за квартирата на морето.
Момичето, което рисува, прави глинени глави, събира, изрязва, лепи, опакова подаръци, прави картички, шие, кърпи, преправя, оцветява... твори без почивка (най-вече когато всички останали спят:).
Момичето, което поправя компютри и телефони по всяко време на денонощието, дори и по домовете!
Момичето, което успешно записва сценография, но е достатъчно желана и от учитeлите по скулптура, и от тези по живопис.
Момичето, чието второ име е дипломация, а трето и четвърто подреденост и изрядност.
Момичето, което разсмива отраз с чувството си за хумор, но може и ти разкаже играта с няколко изречения, в случай, че не си особено интелигентен, послушваш чалгица и гласуваш за някои определено партии.............:)
Момичето, за което се носят слухове, че готви хубаво, че не боледува никога, че е изгонила всички момичета от класа си и са останали само 2, както и че на абитуриентския си бал не е искала да се снима с колата (бял мерцедес).
Момичето, за което мога да ви разкажа каква е била в 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 клас и в първи курс също. Но c’est pas la peine, както казват французите.
По-важно е да мога да ви разкажа за нея след 20 години. Само времето ще покаже дали прогнозата за трите баби, които си представяхме като малки ще се сбъдне...
До тогава – само здраве, нови и нови идеи, много изкуство и много слънце в живота ти, Жане!
Честит Рожден Ден!
Бъди щастлива!
Момичето, което за пред органите на Държавна Сигурност носи псевдонима Жането, но сред приятелите е по-известна като Милена Т. Димитрова.
Момичето, което побира багажа си в най-малката чанта и често помага я за някой друг касетофон, я за някой изпаднал чехъл напът за квартирата на морето.
Момичето, което рисува, прави глинени глави, събира, изрязва, лепи, опакова подаръци, прави картички, шие, кърпи, преправя, оцветява... твори без почивка (най-вече когато всички останали спят:).
Момичето, което поправя компютри и телефони по всяко време на денонощието, дори и по домовете!
Момичето, което успешно записва сценография, но е достатъчно желана и от учитeлите по скулптура, и от тези по живопис.
Момичето, чието второ име е дипломация, а трето и четвърто подреденост и изрядност.
Момичето, което разсмива отраз с чувството си за хумор, но може и ти разкаже играта с няколко изречения, в случай, че не си особено интелигентен, послушваш чалгица и гласуваш за някои определено партии.............:)
Момичето, за което се носят слухове, че готви хубаво, че не боледува никога, че е изгонила всички момичета от класа си и са останали само 2, както и че на абитуриентския си бал не е искала да се снима с колата (бял мерцедес).
Момичето, за което мога да ви разкажа каква е била в 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12 клас и в първи курс също. Но c’est pas la peine, както казват французите.
По-важно е да мога да ви разкажа за нея след 20 години. Само времето ще покаже дали прогнозата за трите баби, които си представяхме като малки ще се сбъдне...
До тогава – само здраве, нови и нови идеи, много изкуство и много слънце в живота ти, Жане!
Честит Рожден Ден!
Бъди щастлива!
вторник, 4 март 2008 г.
Вкус
Емоционалната ми памет се задейства с неописуема скорост всеки път когато се прибирам изморена късно вечер или рано сутрин. Именно тогава стаичката ми става много симпатична и започвам да я заобичвам.
Защото в съзнанието ми се задейства споменът за сутрините на морето когато се прибираш изнемощял от нощта, преминала твърде емоционално и неусетно.
За сутрините, когато не усещаш краката си, очите ти настойчиво търсят почивка, а ти с резки и бързи движения се завиваш презглава и дори нямаш време да помислиш, че светлината на вече изгрялото слънце ти пречи, защото заспиваш на мига.
За сутрините, когато затваряш едно денонощие, но не след дълго, защото скоро с нови сили ще започнеш следващия топъл и изпълнен с различност ден.
Уханието в стаята, топлината на леглото ми, разхвърляните гримове, дрехи, бижута, неизмитата чаша от кафе, неизхвърленият боклук, всичко това ми напомня на него. На морето.
Лягам си изморена от товара на деня и затваряйки очи се пренасям във вселената на съня. Ще спя дълбоко, така че двете аларми да не могат да ме събудят. И ще сънувам. Много.
Усещам вкус на диня, ментолови дъвки, кафе 3 в 1, солети с кашкавал. Вкус на свобода, музика, горещ пясък. Вкус на безпомощност пред времето.
Защото в съзнанието ми се задейства споменът за сутрините на морето когато се прибираш изнемощял от нощта, преминала твърде емоционално и неусетно.
За сутрините, когато не усещаш краката си, очите ти настойчиво търсят почивка, а ти с резки и бързи движения се завиваш презглава и дори нямаш време да помислиш, че светлината на вече изгрялото слънце ти пречи, защото заспиваш на мига.
За сутрините, когато затваряш едно денонощие, но не след дълго, защото скоро с нови сили ще започнеш следващия топъл и изпълнен с различност ден.
Уханието в стаята, топлината на леглото ми, разхвърляните гримове, дрехи, бижута, неизмитата чаша от кафе, неизхвърленият боклук, всичко това ми напомня на него. На морето.
Лягам си изморена от товара на деня и затваряйки очи се пренасям във вселената на съня. Ще спя дълбоко, така че двете аларми да не могат да ме събудят. И ще сънувам. Много.
Усещам вкус на диня, ментолови дъвки, кафе 3 в 1, солети с кашкавал. Вкус на свобода, музика, горещ пясък. Вкус на безпомощност пред времето.
Pippo Delbono
Ain't got no earth,
ain't got no water
Ain't got no ticket,
ain't got no token
Ain't got no love
Got life, I got my life…
Това си повтарях на излизане от грандиозния спектакъл на Пипо Делбоно.
Обикновено избягвам думата грандиозен, някак фалшиво звучи, но в случая именно тя е най – уместна.
Защото това, което се случи онази вечер в един от най – нашумелите парижки театри беше величествено.
Дотолкова, че по- голямата част от зрителите да не могат да спрат сълзите си по време на постановката, а и след края й.
Дотолкова, че спектакълът дава неистова нужда да говориш за него, да го изучаваш и да доказваш качествата му на тези, на които не е подействал.
Макар че, за да не се впечетлиш поне от режисурата и естетиката може би просто си загубил душата ти напът за вкъщи.
С постановката си Questo Buio Feroce ( „Тази жестока неяснота”), създадена през 2006 година в Рим, италианският режисьор ни среща със смъртта, но без насилие или дори крясък. Той я анализира, превръща я в нещо, което принадлежи на живота ни, в събитие, което се случва в човешката история, стигайки дори до възможността за радостта от нея...
Без да прави никакъв компромис с идеите си, Делбоно качва на сцената жена в инвалидна количка, анорексик в тежка фаза, който почти гол изпява My way на Синатра ( оригиналният глас звучи на плейбек ), мъж, болен от синдрома на Даун, които заедно с мъжа – джудже , се справят блестящо с ролята на слуги, жена, прегърбена заради ръста си ( 2.20 ), мъж с изкуствен крак, жена без крак, жена с болезнено мъжки черти, жена с ужасно крещящ грим, под който личи измореното и състарено лице...
И не питайте Делбоно защо – той самият казва, че е анти – рационалист в театъра: може да отговори на това как се случват нещата в един спектакъл, но не и защо... Всъщност след края на спектакъла не си зададох въпроса защо нито веднъж - нито за ледената сценография, нито за музиката ( от Синатра до Азнавур ), нито за костюмите, нито за малките прелюдии, които ни отвеждаха в италианския театър преди векове, нито за използването на силния грим... Знаех защо. В съзнанието ми са запечатани перфектния синхрон на цветовете, използвани от автора, светлините, които си играеха с пространството по всякакви начини; често си припявам песента на Азнавур, а когато видя човек в инвалидна количка, първата ми мисъл е за дамата в червено от спектакъла. Това са част от видимите неща. Невидимите са много повече. И много по – силни. Но за да ги разкажа ми трябва време, защото още съм ужасно неспокойна при мисълта за тази постановка. И още ме е страх. Но по – малко все пак. Защото по време на спектакъла на моменти си мислих, че умирам. От любов, както пее Азнавур.
Може би си въобразявам, но вселената на Пипо Делбоно успя да ми подейства толкова силно, че да не мога да превърна емоциите в думи, нещо, което по принцип обожавам. Защото неговата вселена просто спира за момент нормалния поток на съзнанието ти и самият ти си взимаш почивка от себе си и от собствената личност, давайки си сметка за това, колко ти е писнало от нея...
После всичко е по-старому – ти си най – важният, ти си в центъра на твоята малка вселена... Но не за дълго, защото безсмъртието е просто една идея... Така че да не забравяме да живеем, нали ?
ain't got no water
Ain't got no ticket,
ain't got no token
Ain't got no love
Got life, I got my life…
Това си повтарях на излизане от грандиозния спектакъл на Пипо Делбоно.
Обикновено избягвам думата грандиозен, някак фалшиво звучи, но в случая именно тя е най – уместна.
Защото това, което се случи онази вечер в един от най – нашумелите парижки театри беше величествено.
Дотолкова, че по- голямата част от зрителите да не могат да спрат сълзите си по време на постановката, а и след края й.
Дотолкова, че спектакълът дава неистова нужда да говориш за него, да го изучаваш и да доказваш качествата му на тези, на които не е подействал.
Макар че, за да не се впечетлиш поне от режисурата и естетиката може би просто си загубил душата ти напът за вкъщи.
С постановката си Questo Buio Feroce ( „Тази жестока неяснота”), създадена през 2006 година в Рим, италианският режисьор ни среща със смъртта, но без насилие или дори крясък. Той я анализира, превръща я в нещо, което принадлежи на живота ни, в събитие, което се случва в човешката история, стигайки дори до възможността за радостта от нея...
Без да прави никакъв компромис с идеите си, Делбоно качва на сцената жена в инвалидна количка, анорексик в тежка фаза, който почти гол изпява My way на Синатра ( оригиналният глас звучи на плейбек ), мъж, болен от синдрома на Даун, които заедно с мъжа – джудже , се справят блестящо с ролята на слуги, жена, прегърбена заради ръста си ( 2.20 ), мъж с изкуствен крак, жена без крак, жена с болезнено мъжки черти, жена с ужасно крещящ грим, под който личи измореното и състарено лице...
И не питайте Делбоно защо – той самият казва, че е анти – рационалист в театъра: може да отговори на това как се случват нещата в един спектакъл, но не и защо... Всъщност след края на спектакъла не си зададох въпроса защо нито веднъж - нито за ледената сценография, нито за музиката ( от Синатра до Азнавур ), нито за костюмите, нито за малките прелюдии, които ни отвеждаха в италианския театър преди векове, нито за използването на силния грим... Знаех защо. В съзнанието ми са запечатани перфектния синхрон на цветовете, използвани от автора, светлините, които си играеха с пространството по всякакви начини; често си припявам песента на Азнавур, а когато видя човек в инвалидна количка, първата ми мисъл е за дамата в червено от спектакъла. Това са част от видимите неща. Невидимите са много повече. И много по – силни. Но за да ги разкажа ми трябва време, защото още съм ужасно неспокойна при мисълта за тази постановка. И още ме е страх. Но по – малко все пак. Защото по време на спектакъла на моменти си мислих, че умирам. От любов, както пее Азнавур.
Може би си въобразявам, но вселената на Пипо Делбоно успя да ми подейства толкова силно, че да не мога да превърна емоциите в думи, нещо, което по принцип обожавам. Защото неговата вселена просто спира за момент нормалния поток на съзнанието ти и самият ти си взимаш почивка от себе си и от собствената личност, давайки си сметка за това, колко ти е писнало от нея...
После всичко е по-старому – ти си най – важният, ти си в центъра на твоята малка вселена... Но не за дълго, защото безсмъртието е просто една идея... Така че да не забравяме да живеем, нали ?
вторник, 19 февруари 2008 г.
Напоследък...
Слушам музика, Тhe Cardigans, Muse, The Cure, Ladytron, саундтрака на Moulin Rouge.
Разхождам се много из малките парижки улички, които все още не съм открила.
Пия кафе с много приятни хора, пиша съобщения на други приятни хора, с които не мога да пия кафе ...
Чета много пиеси, дори прекалено много, така че ги сънувам, така че заживявам с образи от тях, така че авторите им ми стават приятели.
Ходя на лекции повече от редовно и се чудя в какво ще се превърна след цялото количество театри, които трябва да видя по програма.
Подготвям се за интервюто, което трябва да правим с един известен напоследък драматург и репетирам вкъщи точно как да го попитам кога може да ни отдели време между две репетиции... Накрая ще го направя спонтанно, сигурна съм.
Радвам се на слънцето и го приветствам с широко отворени прозорци всяка сутрин.
Пазя си доброто настроение след концерта във вторник вечер.
Чакам с нетърпение мама и баба, както и крайната ми оценка за семестъра (so far, so good :) ...
Радвам се факта, че на Свети Валентин нямаше много розови витрини със сърца, нито много псевдо – романтични двойки, разхождащи се по залез слънце... ( не съм ходила до Айфеловата кула, там може би е било пълно бляк ) .
Боря се с всички сили със ставането рано, макар и сведено до два дни седмично ...
Чудя се какво да правя през пролетната ваканция.
Обмислям варианта за една седмица на фестивала в Авиньон през юли ...
Събирам вестници, програми, всичко което ми направи впечатление.
Мобилизирах се да измисля оригинални подаръци за двете рожденнички в събота. Надявам се успях.
Старая се да не пропусна никой от останалите празнуващи през февруари.
Мечтая.
Това е моят малък живот в този огромен град тези дни.
Слушам музика, Тhe Cardigans, Muse, The Cure, Ladytron, саундтрака на Moulin Rouge.
Разхождам се много из малките парижки улички, които все още не съм открила.
Пия кафе с много приятни хора, пиша съобщения на други приятни хора, с които не мога да пия кафе ...
Чета много пиеси, дори прекалено много, така че ги сънувам, така че заживявам с образи от тях, така че авторите им ми стават приятели.
Ходя на лекции повече от редовно и се чудя в какво ще се превърна след цялото количество театри, които трябва да видя по програма.
Подготвям се за интервюто, което трябва да правим с един известен напоследък драматург и репетирам вкъщи точно как да го попитам кога може да ни отдели време между две репетиции... Накрая ще го направя спонтанно, сигурна съм.
Радвам се на слънцето и го приветствам с широко отворени прозорци всяка сутрин.
Пазя си доброто настроение след концерта във вторник вечер.
Чакам с нетърпение мама и баба, както и крайната ми оценка за семестъра (so far, so good :) ...
Радвам се факта, че на Свети Валентин нямаше много розови витрини със сърца, нито много псевдо – романтични двойки, разхождащи се по залез слънце... ( не съм ходила до Айфеловата кула, там може би е било пълно бляк ) .
Боря се с всички сили със ставането рано, макар и сведено до два дни седмично ...
Чудя се какво да правя през пролетната ваканция.
Обмислям варианта за една седмица на фестивала в Авиньон през юли ...
Събирам вестници, програми, всичко което ми направи впечатление.
Мобилизирах се да измисля оригинални подаръци за двете рожденнички в събота. Надявам се успях.
Старая се да не пропусна никой от останалите празнуващи през февруари.
Мечтая.
Това е моят малък живот в този огромен град тези дни.
събота, 9 февруари 2008 г.
Просто така.
Харесват ми поетичните текстове,
поетичната музика,
поетичният стил.
Трудно е да си поетичен,
да знаеш какво да кажеш.
Трудно е да си винаги разбран,
но не е и нужно.
Трудно е да се смееш когато си в плен на песимизъм,
лесно е да си песимист.
Лесно е да усещаш.
когато има какво.
Лесно е да си егоист
да правиш винаги
винаги
винаги удобното за теб.
Трудно е да се грижиш за другите.
Защото да ги изслушваш не е достатъчно
Трябва да разбираш това, което те говорят.
Лесно е да си лесен.
Трудно е да си чувствителен.
Защото преживяваш всичко,
А това е ненужно.
Обикновено.
поетичната музика,
поетичният стил.
Трудно е да си поетичен,
да знаеш какво да кажеш.
Трудно е да си винаги разбран,
но не е и нужно.
Трудно е да се смееш когато си в плен на песимизъм,
лесно е да си песимист.
Лесно е да усещаш.
когато има какво.
Лесно е да си егоист
да правиш винаги
винаги
винаги удобното за теб.
Трудно е да се грижиш за другите.
Защото да ги изслушваш не е достатъчно
Трябва да разбираш това, което те говорят.
Лесно е да си лесен.
Трудно е да си чувствителен.
Защото преживяваш всичко,
А това е ненужно.
Обикновено.
GENESE !
GENÈSE N 2
Питал ли си се някога докъде трябва да стигне човешкото съзнание, за да почувстваш едновременно и еднакво силата на емоцията, на разума и на сърцето ти ?
Един час и десет минути е абсолютно достатъчно да за се почувстваш човек – истински, с цялото си присъствие; за да се смееш и плачеш; за да почувстваш уплах за собственото си съществуване и за да се засрамиш от собствените си стереотипи.
Спектакълът на Галин Стоев е силен.
Много силен.
Той е изпепеляващ, страстен, странен, създаден с целта за едно силно усещане наречено душевен катарзис. Но не катарзисът, изискван според теориите на Аристотел, а този който достигаме самовглъбявайки се в собствените си странности и мисли.
Genèse N 2 е красиво съвършенство, постановка, която с лекота среща върху ледената сцена перфектна актьoрска игра, образи, картини, звуци, виола, акордеон, виолончело, туптящо сърце, сълзи, вода, огън, крясък и лудост...
Лудост...
В пиесата на руският автор Иван Вирипаев главният герой е текста, както самият писател го потвърждава. Освен поетичен, към него има „ още нещо”, онова „нещо отгоре” в живота ни, което постановката настойчиво загатва...
Всъщност авторите са двама – Антонина Великанова, млада жена - шизофреничка, лекуваща се в болница в Москва, открива същността на театъра в думите на Шекспир – „ Целият свят е театър, а всички хора са актьoри”, пише пиеса и я изпраща на Иван Вирипаев. Пиеса, в която Господ ( нейният лекар ) и една жена (самата тя) спорят върху фундаментални въпроси, върху митовете за сътворението на света, върху тезата, че във всичко можеш да откриеш „ нещо повече...”. Вирипаев умело смесва писмата на Великанова с комични куплети от други свои оригинални текстове, преминавайки своеобразно от един жанр в друг - през театрален, документарен, епистоларен, поетичен за да достигне до състоянието, в който текста е повече от водещ...
Питам се как може нещо толкова силно да се играе почти всяка вечер в продължение на тринадесет дни... Ако можех бих ходила всяка вечер, защото режисурата на Галин Стоев е съвременна, без да бъде натраплива с това си качество, креативна, алтруистична, включваща всички и всичко в случването на постановката – актьорите
( Celine Bolome, Vincent Lecuyer, Antoine Oppenheim), музикантите ( Sacha Carlson, Marine Horbaczewski, Michel Lambert, Maritsa Ney), неодушавените предмети от сценографията и разбира се публиката.
Публиката онази вечер беше интернационална.
Както и театърът, в който се поставя пиесата ( Theatre de la Cite Internationale).
Както и екипът, стоящ зад нея. Може би оттам идва и различността, и нестандартността й.
А сълзите на втория ред след минутката мълчание, в които всички трябваше да се замислим за вселената, за вярата и за „нещото в повече”, не бяха никак случайни. Защото именно тогава всички тъжно се спогледаха – колко самотни и колко глупави сме понякога...
Нима една жена, болна от шизофрения е способна да съзре много повече поетични детайли около себе си, отколкото нас, физически здрави и стабилни психически хора ?!
Питал ли си се някога докъде трябва да стигне човешкото съзнание, за да почувстваш едновременно и еднакво силата на емоцията, на разума и на сърцето ти ?
Един час и десет минути е абсолютно достатъчно да за се почувстваш човек – истински, с цялото си присъствие; за да се смееш и плачеш; за да почувстваш уплах за собственото си съществуване и за да се засрамиш от собствените си стереотипи.
Спектакълът на Галин Стоев е силен.
Много силен.
Той е изпепеляващ, страстен, странен, създаден с целта за едно силно усещане наречено душевен катарзис. Но не катарзисът, изискван според теориите на Аристотел, а този който достигаме самовглъбявайки се в собствените си странности и мисли.
Genèse N 2 е красиво съвършенство, постановка, която с лекота среща върху ледената сцена перфектна актьoрска игра, образи, картини, звуци, виола, акордеон, виолончело, туптящо сърце, сълзи, вода, огън, крясък и лудост...
Лудост...
В пиесата на руският автор Иван Вирипаев главният герой е текста, както самият писател го потвърждава. Освен поетичен, към него има „ още нещо”, онова „нещо отгоре” в живота ни, което постановката настойчиво загатва...
Всъщност авторите са двама – Антонина Великанова, млада жена - шизофреничка, лекуваща се в болница в Москва, открива същността на театъра в думите на Шекспир – „ Целият свят е театър, а всички хора са актьoри”, пише пиеса и я изпраща на Иван Вирипаев. Пиеса, в която Господ ( нейният лекар ) и една жена (самата тя) спорят върху фундаментални въпроси, върху митовете за сътворението на света, върху тезата, че във всичко можеш да откриеш „ нещо повече...”. Вирипаев умело смесва писмата на Великанова с комични куплети от други свои оригинални текстове, преминавайки своеобразно от един жанр в друг - през театрален, документарен, епистоларен, поетичен за да достигне до състоянието, в който текста е повече от водещ...
Питам се как може нещо толкова силно да се играе почти всяка вечер в продължение на тринадесет дни... Ако можех бих ходила всяка вечер, защото режисурата на Галин Стоев е съвременна, без да бъде натраплива с това си качество, креативна, алтруистична, включваща всички и всичко в случването на постановката – актьорите
( Celine Bolome, Vincent Lecuyer, Antoine Oppenheim), музикантите ( Sacha Carlson, Marine Horbaczewski, Michel Lambert, Maritsa Ney), неодушавените предмети от сценографията и разбира се публиката.
Публиката онази вечер беше интернационална.
Както и театърът, в който се поставя пиесата ( Theatre de la Cite Internationale).
Както и екипът, стоящ зад нея. Може би оттам идва и различността, и нестандартността й.
А сълзите на втория ред след минутката мълчание, в които всички трябваше да се замислим за вселената, за вярата и за „нещото в повече”, не бяха никак случайни. Защото именно тогава всички тъжно се спогледаха – колко самотни и колко глупави сме понякога...
Нима една жена, болна от шизофрения е способна да съзре много повече поетични детайли около себе си, отколкото нас, физически здрави и стабилни психически хора ?!
петък, 25 януари 2008 г.
Flamenco и животът е прекрасен!
Обожавам испанска музика.
Тя е едно от малкото истински неща – като слънцето, Алмодовар, танца и често театъра.
Тя е като дъжд, от който растенията имат нужда вечер, след дълги и изтощителни дни под парещото слънце.
Тя е като чаша със сок от касис, която гладно поглъщаме вечер, отстъпвайки място на мечтите си, след ден, потопен в досадно ежедневие.
Тя е като първата глътка чист въздух на село, от който сме отвикнали, но ни е приятно да вдишваме.
Тя носи насторнието на фадото - леко безпокойство, примесено с трагични погледи и движения, но е по - съвършена, защото в основата си е правена с дълбочината на щастието...
Тя е поетична. Много поетична. Като Париж, като хората в този град, винаги усмихнати, ненатрапливи и дружелюбни ( много хора не споделят мнението ми, но ... ) и като текстовете на особняка Арне Лигре.
Това е испанската музика – най- поетичното нещо, което хората притежават ( колко жалко, че почти не се възползват от това си притежание), след Малкия Принц, разходките вечер и голям брой пиеси.
А сега – Tio Sabas, Soniquete, Cancion De Amor, Luna de fuego, Ruptura, олееее guapa и отивам да живея на морето, да работя в някой бар на плажа с огромна плетена шапка, където през деня ще раздавам текили и ще се запознавам с музиканти, а вечер ще съчинявам истории вкъщи, до отворения прозорец...
Сара, благодаря за диска, макар че не трябваше да ми го даваш точно преди сесията, niña!
Тя е едно от малкото истински неща – като слънцето, Алмодовар, танца и често театъра.
Тя е като дъжд, от който растенията имат нужда вечер, след дълги и изтощителни дни под парещото слънце.
Тя е като чаша със сок от касис, която гладно поглъщаме вечер, отстъпвайки място на мечтите си, след ден, потопен в досадно ежедневие.
Тя е като първата глътка чист въздух на село, от който сме отвикнали, но ни е приятно да вдишваме.
Тя носи насторнието на фадото - леко безпокойство, примесено с трагични погледи и движения, но е по - съвършена, защото в основата си е правена с дълбочината на щастието...
Тя е поетична. Много поетична. Като Париж, като хората в този град, винаги усмихнати, ненатрапливи и дружелюбни ( много хора не споделят мнението ми, но ... ) и като текстовете на особняка Арне Лигре.
Това е испанската музика – най- поетичното нещо, което хората притежават ( колко жалко, че почти не се възползват от това си притежание), след Малкия Принц, разходките вечер и голям брой пиеси.
А сега – Tio Sabas, Soniquete, Cancion De Amor, Luna de fuego, Ruptura, олееее guapa и отивам да живея на морето, да работя в някой бар на плажа с огромна плетена шапка, където през деня ще раздавам текили и ще се запознавам с музиканти, а вечер ще съчинявам истории вкъщи, до отворения прозорец...
Сара, благодаря за диска, макар че не трябваше да ми го даваш точно преди сесията, niña!
сряда, 23 януари 2008 г.
Ако... имаш рожден ден...
Ако виждаш слънцето и през очите на другите...
Ако виждаш луната сред любимите си хора...
Ако мислиш че чашата е наполовина пълна...
Ако си пълен с позитивни мисли...
Ако винаги намираш поводи за празнуване...
Ако се шляеш по улиците и се усмихваш...
Ако разхождаш кучето - далматинец рано сутрин и очакваш деня ти да бъде розов...
Ако имаш цел...
Ако имаш картинки по стените...
Ако ядеш сладолед през зимата...
Ако пиеш вино късно вечер...
Ако си добър в същността си...
...то ти си и щастлив!
И ако точно днес имаш рожден ден и ставаш на 20, ако учиш стопанска логистика и ако съвсем случайно се казваш Таня, то ти печелиш голямата награда, която екипът на блога пази в дълбока тайна + пожелание да си много, много щастлива...
Честит Рожден Ден, Таня!
И не забравяй да се усмихваш много, защото за усмивка непоходящ момент няма!
Ако виждаш луната сред любимите си хора...
Ако мислиш че чашата е наполовина пълна...
Ако си пълен с позитивни мисли...
Ако винаги намираш поводи за празнуване...
Ако се шляеш по улиците и се усмихваш...
Ако разхождаш кучето - далматинец рано сутрин и очакваш деня ти да бъде розов...
Ако имаш цел...
Ако имаш картинки по стените...
Ако ядеш сладолед през зимата...
Ако пиеш вино късно вечер...
Ако си добър в същността си...
...то ти си и щастлив!
И ако точно днес имаш рожден ден и ставаш на 20, ако учиш стопанска логистика и ако съвсем случайно се казваш Таня, то ти печелиш голямата награда, която екипът на блога пази в дълбока тайна + пожелание да си много, много щастлива...
Честит Рожден Ден, Таня!
И не забравяй да се усмихваш много, защото за усмивка непоходящ момент няма!
неделя, 20 януари 2008 г.
Метаморфозите на мисълта
Както винаги имам огромен проблем със ставането рано.
Навила съм четири аларми през пет минути.
Ставам малко след четвъртата.
Все още съм някъде в странните пространства на сънищата,
Все още съм в моя личен свят, принадлежащ ми само по време на сън.
Все още се лутам из образите, снимките, съновиденията, кошмарите и мечтите.
Върша задължителните сутрешни действия бавно, по задължение, механично.
Вече съм на улицата.
Няма почти никой.
Още е нощ за хората от моята кръвна група, легнали си след три.
Автобуса е почти празен – метрото претъпкано.
Хората отиват някъде.
На работа може би.
В осем.
Бутат се когато няма място, но аз не ги усещам, възприятията ми към тях още не са се събудили...
Раздават ми няколко сутрешни вестника, стъпвам в няколко локви, изчаквам един червен сфетофар
Стигам точно в 8.00.
За първи път от началото на годината отивам на време за лекцията по комуникации.
Комуникации в осем сутринта, когато дори името не мога да си кажа!!!
Навреме съм, а Ясмина и Лори веднага бързат да ме попитат какво ми е – „нещо си бледичка, да не си болна?”.
Да, разболявам се всеки път само при мисълта, че трябва да стана рано... Нечовешко е. Мислих си,че като завърша училище никога повече няма да ставам в седем, но ето ти сега...
С много усилия се опитвам да внимавам в лекцията, трудно е, макар че учителката е един от най – интелигентните, най – интересни и най- добри хора, които познавам.
Малко ме събужда фактът, че имам 17 от 20 на домашното за Алмодовар. Явно ми носи късмет този магьосник.
После една колежка прави експозе за „Герника” на Пикасо, залепя картината на дъската и започва да обяснява всяка линийка и всеки детайл, измисля понякога малко наивни интерпретации, от които ми се доспива много, но се опитвам, опитвам се... Дори се включих с нещо за Диоген, не знам какво, но беше на място и добре казано.
Навън е светло.
Най – после.
Така не се чувстам толкова прецакана – да ходя на лекция преди изгрев слънце, на това му викам аз саможертва.
Два часа минават бързо.
Всички се втурват към кафето да се подкрепят с по един кроасан и кафе.
Преди три месеца никога нямаше да го направя, но сега си изядох най – прилежно pain au chocolat + капучино.
После си говорих дълго с Ясмина за огньове, Румъния, България, английски, Елиаде, Йонеско и локум...
Бях решила да уча в библиотеката, но не успях да се съсредоточа, защото където и да седнех срещу мен имаше придремващи студенти. Ето до това води ранното ставане – през целия ден търсиш да опреш глава, но знаеш че не трябва да заспиваш... и се наливаш с кафета ако имаш важни неща за правене, от които още повече ти се доспива... Какъв ужас!
Реших да взема автобуса и да се разходя.
Слязох на Notre – Dame, после през френския „поп” по булевард St Michel, през Пантеона, през любимата ми книжарница и така до градините на Люксембург... Валеше, но аз имах шапка и колко странно, вече не ми се спеше...
Разпъваха масите за обяд.
Всичко беше прекрасно, само едно притеснение ме терзаеше...
Втория семестър имам лекция точно в осем. Всеки петък. Само предмета е различен – анализ на картината и презентацията или нещо подобно...
В осем !!!
Всеки петък...
Какво мъчение, по-страшно е от гилотина...
Навила съм четири аларми през пет минути.
Ставам малко след четвъртата.
Все още съм някъде в странните пространства на сънищата,
Все още съм в моя личен свят, принадлежащ ми само по време на сън.
Все още се лутам из образите, снимките, съновиденията, кошмарите и мечтите.
Върша задължителните сутрешни действия бавно, по задължение, механично.
Вече съм на улицата.
Няма почти никой.
Още е нощ за хората от моята кръвна група, легнали си след три.
Автобуса е почти празен – метрото претъпкано.
Хората отиват някъде.
На работа може би.
В осем.
Бутат се когато няма място, но аз не ги усещам, възприятията ми към тях още не са се събудили...
Раздават ми няколко сутрешни вестника, стъпвам в няколко локви, изчаквам един червен сфетофар
Стигам точно в 8.00.
За първи път от началото на годината отивам на време за лекцията по комуникации.
Комуникации в осем сутринта, когато дори името не мога да си кажа!!!
Навреме съм, а Ясмина и Лори веднага бързат да ме попитат какво ми е – „нещо си бледичка, да не си болна?”.
Да, разболявам се всеки път само при мисълта, че трябва да стана рано... Нечовешко е. Мислих си,че като завърша училище никога повече няма да ставам в седем, но ето ти сега...
С много усилия се опитвам да внимавам в лекцията, трудно е, макар че учителката е един от най – интелигентните, най – интересни и най- добри хора, които познавам.
Малко ме събужда фактът, че имам 17 от 20 на домашното за Алмодовар. Явно ми носи късмет този магьосник.
После една колежка прави експозе за „Герника” на Пикасо, залепя картината на дъската и започва да обяснява всяка линийка и всеки детайл, измисля понякога малко наивни интерпретации, от които ми се доспива много, но се опитвам, опитвам се... Дори се включих с нещо за Диоген, не знам какво, но беше на място и добре казано.
Навън е светло.
Най – после.
Така не се чувстам толкова прецакана – да ходя на лекция преди изгрев слънце, на това му викам аз саможертва.
Два часа минават бързо.
Всички се втурват към кафето да се подкрепят с по един кроасан и кафе.
Преди три месеца никога нямаше да го направя, но сега си изядох най – прилежно pain au chocolat + капучино.
После си говорих дълго с Ясмина за огньове, Румъния, България, английски, Елиаде, Йонеско и локум...
Бях решила да уча в библиотеката, но не успях да се съсредоточа, защото където и да седнех срещу мен имаше придремващи студенти. Ето до това води ранното ставане – през целия ден търсиш да опреш глава, но знаеш че не трябва да заспиваш... и се наливаш с кафета ако имаш важни неща за правене, от които още повече ти се доспива... Какъв ужас!
Реших да взема автобуса и да се разходя.
Слязох на Notre – Dame, после през френския „поп” по булевард St Michel, през Пантеона, през любимата ми книжарница и така до градините на Люксембург... Валеше, но аз имах шапка и колко странно, вече не ми се спеше...
Разпъваха масите за обяд.
Всичко беше прекрасно, само едно притеснение ме терзаеше...
Втория семестър имам лекция точно в осем. Всеки петък. Само предмета е различен – анализ на картината и презентацията или нещо подобно...
В осем !!!
Всеки петък...
Какво мъчение, по-страшно е от гилотина...
Абонамент за:
Публикации (Atom)