четвъртък, 29 май 2008 г.
Kaн или духът на фестивала...
Пиша това есе, мислейки за един човек – мама. Искам да я разведа из моите наситени преживявания.
Гарата на Кан се познава лесно – повече от половината влак слиза там.
Обичам гарата в Кан, обичам първата улица, по която се разхождам в този град, декорирана с падащи цветя и огромни пана - снимки на актьори, обичам атмосферата на този фестивал, който за дванадесет дни се превръща в най – голямото културно събитие и не би могло да се сравни с нищо друго...
Усешането да си на фестивала в Кан е неповторимо. Несравнимо. Sublimation.
За шейсет и първа поредна година, улиците на този град, разположен на Лазурния бряг се пълнят с артисти от цял свят, които започват деня си рано с кафе в ръка и го завършват късно на някоя звездна яхта. Или в някой от многобройните клубове, чийто светлини напомнят цели градове.
Хората в Кан са звезди, или бъдещи звезди, или отчаяно искащи да бъдат такива. Целият ти ден в Кан минава в случки.
Виждаме руса жена, разхождаща се почти гола и показваща пищни форми по крайбрежната алея. Нападната е от камери, папараци и рояк мъже, които я заснемат с мобилните си телефони (за какво ли може да бъде използван образа й...?). Говори нещо, което никои не слуша. Снимат я със светкавици, ето ги и трите минути слава, на които всеки има право. Хората често са твърде жалки в желанието си за слава.
На Червения килим е лъскаво, чисто, осветено. Този път светкавиците са стотици, както и сценичните работници, охраната, хората в публиката, опитващи се да уловят някоя усмивка от лицата, които всекидневно виждат по медиите. Особено екзалтични са виковете при появата на Анджелина Джоли ( така и не ми става ясно защо...), Брат Пит (доста реплики от Fight club се появяват неочаквано в главата ми) и Шарън Стоун
(доста интелигентен вид). Клинт Истуд изглежда тържествено, дори мога да викна за него ( не, не, всякакво викане по хората ми се струва доста неприяно...).
На Червения килим имаше много знайни и незнайни войни, много усмивки (доста, от които фалшиви), много рокли, които шумоляха под хилядите прожектори. Сметнахме, че е интересно да си там, и решихме скоро да поотъпчем и ние червената пътечка. Дотогава – работа, фестивали, работа.
След наблюденията ни над кралското войнство, доволни, вечеряхме в някакво капанче на плажа, което имаше голям успех сред изгладнялата тълпа. Звезди, звезди, ама и от тях се огладнява.
Пред погледа ми няколко пъти се натъкнаха три бабички, усилено търсещи внимание, облечени в клоунски, шарени дрехи (всякакви цветове на дъгата) и ужасно високи обувки. В съзнанието ми изпъкват още огромните им шапки и огромни бели слънчеви очила. Истинска карикатура, която мислих, че може да съществува само в някоя зле реализирана комедия. Но не. В Кан филмите могат да бъдат реалност.
Вечерта беше много красива. Колкото и звезди да бях видяла по улиците, по червения килим, по яхтите, скъпите хотели и коли, в този ден най – красиви бяха звездите в небето, които създаваха своеобразен покрив над големия екран, разположен на плажа. Всички, въоражени с одеала (раздадени специално преди прожекцията) и бутилка вино, бяха щастливи. Заради факта, че са в Кан, заради факта, че са на плажа под най – красивите звезди, че животът, на това място и по това време, е прекрасен. Заради това, че морските вълни се разбиват в перфектна хармония с ритъма на музиката, смесица от реге, рага, фънк и соул, изобретявана от Camille Bazbaz непосредствено преди прожекцията на филма. От своя страна, филмът на Богданович ( „What's Up, Doc?”) не беше гениален. Далеч от гениален, един от най – негениалните на този американски режисьор... Съседката до мен ( призната кинаджийка ) дори проспа края и не успя да се събуди от моите побутвания. Но нито съдържанието, нито формата на филма не беше от такова значение в случая, защото имахме свободата да бъдем в Кан и да се наслаждаваме на всяка минута, без анализираме твърде много изкуството, както ние, артистите, правим често в реалния живот. Животът в Кан е нереален и нетипичен.
Вечерта ни завършва в един от най – скъпите и лъскави клубове в Кан, където се влиза само с покани (фотографът, който организира партито е влюбен в България, София и българските жени най-вероятно:). Хората там са богати, пияни и добре облечени. Повечето са скучни до болка. Ние сме като цветно, усмихнато явление на хоризонта. Танцуваме дълго на „диско” музика и се смеем на Фред – „човек, който събира таланти”, който идва да ни пробутва визитки. Малко му е трудно да пази равновесие, но казва, че работи по много продукции. Не се съмняваме. Позираме умело пред обектива на фотографа на вечерта – смешен японец, чиито движения са доста оригинални ( не мога да ги нарека танц...). Запознаваме се с най – красивите мъже, които съм виждала в послените няколко месеца. Звездният купон свършва гороломно в два часа. Красивите мъже си тръгват, ние също, но не сме заедно, грешката в нас, после съжаляваме, късно е, виждаме ги втори път на улицата, Валерия (моят гид в света на киното) и аз сме в смешна криза ( т.е. не спираме да се смеем на всичко, което ни заобикаля), не отговоряме нищо на радостното „Hey, girls!”... После съжаляваме, но животът е такъв. Обмисляме пътуване до Норвегия и операция „Спешно намиране на красивите мъже!”. Хубавите неща свършват бързо, твърде бързо, както тази нощ ( и моята ваканция на юг).
Кан е от градовете, в които искаш да се връщаш. Отново и отново. Има особена атмосфера там, наричам я щастие.
Преди да заспя умаломощена във влака към Марсилия си помислих, че трябва да се обадя на мама за да й благодаря, че ме пусна. Ммм да. После заспах. Благодаря ти, маме.
Есето ми стана малко объркано, малко невежо. Но исках да кажа всичко на мама. Не успях. Следващият Кан повече. Следващият Кан – интервю с Алмодовар и закупуване на яхта. Обещавам, маме.
Гарата на Кан се познава лесно – повече от половината влак слиза там.
Обичам гарата в Кан, обичам първата улица, по която се разхождам в този град, декорирана с падащи цветя и огромни пана - снимки на актьори, обичам атмосферата на този фестивал, който за дванадесет дни се превръща в най – голямото културно събитие и не би могло да се сравни с нищо друго...
Усешането да си на фестивала в Кан е неповторимо. Несравнимо. Sublimation.
За шейсет и първа поредна година, улиците на този град, разположен на Лазурния бряг се пълнят с артисти от цял свят, които започват деня си рано с кафе в ръка и го завършват късно на някоя звездна яхта. Или в някой от многобройните клубове, чийто светлини напомнят цели градове.
Хората в Кан са звезди, или бъдещи звезди, или отчаяно искащи да бъдат такива. Целият ти ден в Кан минава в случки.
Виждаме руса жена, разхождаща се почти гола и показваща пищни форми по крайбрежната алея. Нападната е от камери, папараци и рояк мъже, които я заснемат с мобилните си телефони (за какво ли може да бъде използван образа й...?). Говори нещо, което никои не слуша. Снимат я със светкавици, ето ги и трите минути слава, на които всеки има право. Хората често са твърде жалки в желанието си за слава.
На Червения килим е лъскаво, чисто, осветено. Този път светкавиците са стотици, както и сценичните работници, охраната, хората в публиката, опитващи се да уловят някоя усмивка от лицата, които всекидневно виждат по медиите. Особено екзалтични са виковете при появата на Анджелина Джоли ( така и не ми става ясно защо...), Брат Пит (доста реплики от Fight club се появяват неочаквано в главата ми) и Шарън Стоун
(доста интелигентен вид). Клинт Истуд изглежда тържествено, дори мога да викна за него ( не, не, всякакво викане по хората ми се струва доста неприяно...).
На Червения килим имаше много знайни и незнайни войни, много усмивки (доста, от които фалшиви), много рокли, които шумоляха под хилядите прожектори. Сметнахме, че е интересно да си там, и решихме скоро да поотъпчем и ние червената пътечка. Дотогава – работа, фестивали, работа.
След наблюденията ни над кралското войнство, доволни, вечеряхме в някакво капанче на плажа, което имаше голям успех сред изгладнялата тълпа. Звезди, звезди, ама и от тях се огладнява.
Пред погледа ми няколко пъти се натъкнаха три бабички, усилено търсещи внимание, облечени в клоунски, шарени дрехи (всякакви цветове на дъгата) и ужасно високи обувки. В съзнанието ми изпъкват още огромните им шапки и огромни бели слънчеви очила. Истинска карикатура, която мислих, че може да съществува само в някоя зле реализирана комедия. Но не. В Кан филмите могат да бъдат реалност.
Вечерта беше много красива. Колкото и звезди да бях видяла по улиците, по червения килим, по яхтите, скъпите хотели и коли, в този ден най – красиви бяха звездите в небето, които създаваха своеобразен покрив над големия екран, разположен на плажа. Всички, въоражени с одеала (раздадени специално преди прожекцията) и бутилка вино, бяха щастливи. Заради факта, че са в Кан, заради факта, че са на плажа под най – красивите звезди, че животът, на това място и по това време, е прекрасен. Заради това, че морските вълни се разбиват в перфектна хармония с ритъма на музиката, смесица от реге, рага, фънк и соул, изобретявана от Camille Bazbaz непосредствено преди прожекцията на филма. От своя страна, филмът на Богданович ( „What's Up, Doc?”) не беше гениален. Далеч от гениален, един от най – негениалните на този американски режисьор... Съседката до мен ( призната кинаджийка ) дори проспа края и не успя да се събуди от моите побутвания. Но нито съдържанието, нито формата на филма не беше от такова значение в случая, защото имахме свободата да бъдем в Кан и да се наслаждаваме на всяка минута, без анализираме твърде много изкуството, както ние, артистите, правим често в реалния живот. Животът в Кан е нереален и нетипичен.
Вечерта ни завършва в един от най – скъпите и лъскави клубове в Кан, където се влиза само с покани (фотографът, който организира партито е влюбен в България, София и българските жени най-вероятно:). Хората там са богати, пияни и добре облечени. Повечето са скучни до болка. Ние сме като цветно, усмихнато явление на хоризонта. Танцуваме дълго на „диско” музика и се смеем на Фред – „човек, който събира таланти”, който идва да ни пробутва визитки. Малко му е трудно да пази равновесие, но казва, че работи по много продукции. Не се съмняваме. Позираме умело пред обектива на фотографа на вечерта – смешен японец, чиито движения са доста оригинални ( не мога да ги нарека танц...). Запознаваме се с най – красивите мъже, които съм виждала в послените няколко месеца. Звездният купон свършва гороломно в два часа. Красивите мъже си тръгват, ние също, но не сме заедно, грешката в нас, после съжаляваме, късно е, виждаме ги втори път на улицата, Валерия (моят гид в света на киното) и аз сме в смешна криза ( т.е. не спираме да се смеем на всичко, което ни заобикаля), не отговоряме нищо на радостното „Hey, girls!”... После съжаляваме, но животът е такъв. Обмисляме пътуване до Норвегия и операция „Спешно намиране на красивите мъже!”. Хубавите неща свършват бързо, твърде бързо, както тази нощ ( и моята ваканция на юг).
Кан е от градовете, в които искаш да се връщаш. Отново и отново. Има особена атмосфера там, наричам я щастие.
Преди да заспя умаломощена във влака към Марсилия си помислих, че трябва да се обадя на мама за да й благодаря, че ме пусна. Ммм да. После заспах. Благодаря ти, маме.
Есето ми стана малко объркано, малко невежо. Но исках да кажа всичко на мама. Не успях. Следващият Кан повече. Следващият Кан – интервю с Алмодовар и закупуване на яхта. Обещавам, маме.
неделя, 11 май 2008 г.
Универсалното е в своеобразния човек...
Това е мотото на интервюто, което имам да направя за домашно с двама човека, за предпочитане приятели. Упътванията, които учителката ни дава са достатъчно абстрактни – да изберем своеобразни хора с различно мислене, да подготним странни въпроси, които да бъдат кратки и асоциативни, но нито прекалено конкретни, нито прекалено отнесени, така че тези, които не познават да успеят на влязат поне за кратко във въображението им... Към задачата се прибавят и начинът, по който ше проведем разговорът – ако човекът пред вас е интровертен, задължително направете това, ако екстровертен тръгнете по този път, но не забравяйте да взимате записки, защото след интервюто ви остават само 7 % от това, което е казано – 55 % от не-вербалната част...
За край добавяме и синтезиран анализ на интервюто, в който представяме нашата гледна точка върху казаното...
Мисля че накрая всеки е действал по усет. Бях подготвила съвсем различен концепт, но понякога развитието на ситуацията те изненадва. И винаги трябва да си наблюдателен и подготвен. Ето къде ме отведе моето усещане за странност, хаотичност и въображение... Не съм променила нито дума от казаното от Милена и Йосиф. И ми беше много интересно, за което им благодаря.
Йосиф : И сега се приближаваме към масата, на която има вино с канела... Така ..... И сега да поговорим..
Милена : смее се
Ралица : Задачата на интервюто...
Йосиф : Не те чувам... По-високо.
Ралица : Така, задачата на интервюто са въпроси, които са с кратки отговори т.е. отговаряш каквото ти дойде на момента...
Й : А аз днес съм в просташко настроние, така че...
Р : Можеш да отговориш каквото си искаш...
Й : Така че да не се притеснявам...
Р : Да, само мисли, че после трябва да го превеждам на френски... Ааа, това е едната задача на интервюто, а другата задача е въпросите да бъдат странни... Като не уточняваме какво имаме в предвид под странни...
Й : Мастурбираш ли под душа...
Милена: Хаха...
Р : Аааа първо трябва да започнем от въпроса, който е „как се казваш”, защото... аз предлагам първо Милена да отговаря и после ти...
Й : Разбира се, тя е момиче...
М : Еееее мерси...
Р : Та, „Как се казваш”, защото...
Й : Ти вече и каза името, но няма значение...
М : Сега не може да ме питаш как се казвам...
Р : Ще ви питам ! (настойчиво)
М : Добре....
Р : Та, искам да кажа „как се казваш”, защото трябва да... после да правя презентация, пред хора, които не ви познават...
Й : Така е, така е...
Р : Добреее, как се казваш?
М : Милена
Й : Йосиф !
Р : Защо са те кръстили така?
М : На баба ми.
Й : Не знам... Трябва да кажа? Миии, искали са да ме кръстят Филип, но майка ми е харесала повече Йосиф.
Р : Ако би могъл сега да промениш името си би ли го направил и защо?
М : Не.
Й : Не.
Р : А нещо в живота си дотук ?
М : Ми много неща, да... усмихва се
Р : Например ?
М : Де да знам... нямаше да уча в електронно-техническо училище... А да уча рисуване...
Й : Да променя нещо ? Тишина. Да променя нещо в живота, т’ва ли е въпроса ?
М : Даа..
Р : Би ли променил ако... да
М : Много мислиш...
Й : Това са сложни въпроси...
М : Йосиф никога не си мислил над тоя въпрос...
Й : Не.
Р : Не са сложни, просто първото нещо, което ти идва да ума...
Й : Ми няма... В смисъл...
Р : Няма значи...
Й : Нещо конкретно няма... Сирурно има, но...
Р : Какъв искаш да станеш като порастнеш ?
М : Космонафт.
Й : Не сме ли порастнали... Амиии... Тишина...
Р : Първото ти нещо, асоциативно...
Й : Учител
Р : Има ли определена рецепта за това?
М : Да , трябва да имаш здрави зъби...
Й : Да, трябва да си живял много... Еми така е смисъл...
Р : Къде искаш да живееш след три години?
М : В Париж.
Й : На морето, в Испания...
Р : Ако днес ти предложат да заминеш за Нова Зеландия като ти дават всичко... подслон, но трябва да работиш във ферма, би ли го направил?
М : Нее.... ферма...
Р : Но ти дават всичко : подслон, пари, но трябва да си във ферма...
М : Не...
Й : Да...
Р : Кога са най – красиви хората ?
М : Тишина. Към Йосиф : Йосиф, кажи ако знаеш отговора! ( смее се)
Р : Не, Милена, първо ти...
М : Е, даа... Когато са искренни...
Й : И след секс...
М : Е, те тогава са искренни...
Й : Даа.
Р : Какво сънуваш напоследък ? И какъв е сънят ти, който се повтаря най – често или който се е повторил поне веднъж ?
М : Ооо, напоследък изобщо не съм сънувала междудругото...
Р : Сънят който се повтаря ?
М : Че се запознавам с хора...
Й : Аз сънувах, че имам питбул... а мразя питбули... и питбула се разболя и умря... като последното ми куче...
М : Е, значи е хубаво т’ва, в смисъл че като...
Й : Ама в съня беше много гадно, щото майка ми го поля със некви гадории... абе няма значение много гадно... Нямам сън, а имам сън, преди две-три години сънувах, така примерно пет – шест пъти, че съм в Созопол...
М : И аз т’ва съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Ма много често смисъл...
М : Поне три пъти съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Е така, един някъв огромен сън, който се повтаря, повтаря и аз не съм бил в Созопол, преди да отида и си представям някъв град и некви случки. На сън...........
М : А аз си предствям постоянно как съм на една улица в Габрово. А съм ходила само един път...
Й : Следващия въпрос...
М : Да
Р : Ааа като беше малък на какви игри обичаше на играеш?
М : На криеница.
Й : Всякакви.
Р : А сега ?
Й : Всякакви.
М : Да...
Р : Всякакви ?
Й : Абсолютно на всякви игри...
М : Добре чакай аз ще измисля нещо оригинално... Любовни… (смее се)
Р : Как трябва да се събуждаме сутрин ?
Й : Голи.
М : Весели.
Р : С какво трябва да си лягаме ?
М : С хора от противоположния пол.
Й : С любимия човек... подиграваелна интонация
М : Т’ва е малко... банално...
Р : Наистина ли го мислите ?
Й : Аз да.
М : Ами... не знам..
Й : Не, яко е да си легнеш с някой...
М : Да, яко е..
Р : Изгрев или залез ?
М : Залез.
Й : Изгрев.
Р : Предлагам сега Йосиф да отговаря първи, щото мисля че ти като отговаряш първа той има малко повече...
М : Той казва обратното според мене...
Р : Не, той има малко повече време да мисли, а пък той и така много мисли...
М : Добре.
Й : А хааа.. Атака...
Р : А ха ха ха.. Животът кратък ли е и ти наслаждаваш ли му се ?
Й : Ми... достатъчно...
М : Не е кратък, много е дълъг даже.
Р : Към Йосиф : Според теб кратък ли е?
Й : Достатъчно е.
Р : Достатъчно и за двете... Можеш ли да назовеш най – добрия си приятел по име веднага ?
Й : Какво може ли...
Р : Да назовеш най – добрия си приятел по име веднага... или ти трябва време да помислиш...
Й : Не.
М : Не, аз имам, поне смятам че имам повече от един най – добър приятел... Няма такова нещо като „най – добър приятел” ...
Р : Показваш ли емоциите си ?
Й : Да. Много силна сирена от някакъв камион...
М : Понякога...
Р : Чувстваш ли се длъжен на някого ?
Й : Да... трябва да кажа на кой ли ?
Р : Ако искаш... Може и да не казваш...
Й : Към въпроса ли е... (смее се)
М : Аз казвам, че се чувствам длъжна на майка ми...
Й : Аз, на семейството си...
М : Да...
Р : Къде мечтаеш най – често ?
Й : Къде ? Къде мечтая най – често ?..... Тишина.
М : Аз преди да заспя мечтая най – често...
Й : Иииии аз. Да...
М : В леглото се мечтае много добре щото си сам...
Й : В леглото и ако си сам, да............ Или ако споделяш с някой, с някого мечтите си също... Ааааам
М : Нямаш ли други въпроси... ( смее се)
Р : Koга се чувстваш самотен ?
М : Смее се...
Й : Когато ми липсва някой... някого...
М : Не знам... Като изпадна в някоя меланхолична фаза...
Р : А щастлив ?
Й : Кога съм щастлив ? Тишина
М : Като не съм тъжна...
Р : Например ?
М : Трябва да дам пример? Мии...
Й : Банално е да кажеш, примерно може да кажеш като постигнеш нещо, че си щастлив...
М : Ема ти тогава не си щастлив, просто си доволен... Щастлив си като си осъществиш мечтата...
Й : Точно, като постигнеш нещо...
М : Ема, едно е да си осъществиш мечтата, друго е да постигнеш нещо... Тишина. Може да постигнеш нещо, ама ти да не си мечтал за него...
Й : А може и да си мечтал за него и да го постигнеш...
М : Еми да, тогава си си осъществил мечта...
Р : Топло или студено ?
М : Топло.
Й : Студено...
Р : Участвал ли си в измислена група между приятели като малък ?
Й : Не
М : Измислена група, spice girls, да, да… смее се.
Р : А би ли участвал сега ?
М : Не...
Й : Не знам...
Р : Никога не си участвал в група като малък ? Никога не сте имали група?
Й : Кима отрицателно
Р : C’est dommage…
Й : А ?
Р : C’est dommage… Ааа театър или кино ?
Й : Театър.
М : Кино.
Р : Защо ?
М : Защото ми е омръзнало от театъра...
Й : Ми защото киното е по - фалшиво...
М : Фалшиво кино ( бел.ред. песента на Остава )
Р : Вредно ли е сълцето ?
М : Вредно ли е слънцето ?! Не !
Й : Усмихва се. От 12 до 6...
М : Смее се...
Р : Ааа репетиран сценарии или импровизация ?
Й : Импровизация...
М : Да, импровизация...
Р : Във всички случаи ?
Й : Много често... Освен ако не е свързано с работа и такива неща... За по-сериозно нещо трябва, според мене, трябва да си подготвен...
М : Да, ама зависи колко сериозно...чак толкова
Й : Зависи от работата, т’ва да... Но когото и да питаш ще ти каже... Да, сериозно, като става дума за работа, трябва да си се подготвиш...
М : Е ма вие сте по –сериозно хора, икономисти сте... Смее се.
Й : Еми ше дойдеш догодина и ше видиш...
М : Може... Като дойда ше видя... Усмихва се
Р : Какъв е твоят цвят ?
Й : Аз ли да отговарям сега ? Чакай че забравих... Моят цвят ? Ми едно време беше черен, после мина в зелено...
Р : Не, не те питам в к’ви цветове се обличаш...
Й : А сега е в синьо... Не са цветове, това са мойте цветове различни...
М : Моя е лилав...
Р : А цвете ?
Й : Т’ва пък никога не съм мислил... Кокиче... (с любопитство)
М : Фрезия, тя ми е любимата... (с нежност)
Р : Така ли ?... И какво ще правиш утре ?
Й : Заминавам.
М : Утре ще се разхождаме... ( смее се)
Р : Благодаря ви много...
Много ми се искаше да ви разкажа колко много валеше онази вечер, колко бързо трябваше да се случи всичко и колко още въпроси ми се искаше да задам без магнетофонът да е включен. Много ми се искаше да ви разкажа, че универсалността наистина е в онзи човек, който би могъл да бъде поставен адекватно в много ситуации, онзи, който уважава човека срещу себе си. Много ми се искаше да ви разкажа как на другия ден Йосиф замина, а ние с Милена обикаляхме потайностите на Париж до късно вечерта. Много ми се искаше да ви кажа, че се познаваме много малко, че трябва да обръщаме повече внимание на личността срещу нас и най – вече на промените в нея, защото те са изключително значими.
Много ми се искаше да ви разкажа за ангелите, за моята поезия, за моите щастливи мигове и за моите цветя. Но нямам време. Ще ви кажа само едно :
Универсалното е в своеобразния човек...
Париж, Април 2008
Това е мотото на интервюто, което имам да направя за домашно с двама човека, за предпочитане приятели. Упътванията, които учителката ни дава са достатъчно абстрактни – да изберем своеобразни хора с различно мислене, да подготним странни въпроси, които да бъдат кратки и асоциативни, но нито прекалено конкретни, нито прекалено отнесени, така че тези, които не познават да успеят на влязат поне за кратко във въображението им... Към задачата се прибавят и начинът, по който ше проведем разговорът – ако човекът пред вас е интровертен, задължително направете това, ако екстровертен тръгнете по този път, но не забравяйте да взимате записки, защото след интервюто ви остават само 7 % от това, което е казано – 55 % от не-вербалната част...
За край добавяме и синтезиран анализ на интервюто, в който представяме нашата гледна точка върху казаното...
Мисля че накрая всеки е действал по усет. Бях подготвила съвсем различен концепт, но понякога развитието на ситуацията те изненадва. И винаги трябва да си наблюдателен и подготвен. Ето къде ме отведе моето усещане за странност, хаотичност и въображение... Не съм променила нито дума от казаното от Милена и Йосиф. И ми беше много интересно, за което им благодаря.
Йосиф : И сега се приближаваме към масата, на която има вино с канела... Така ..... И сега да поговорим..
Милена : смее се
Ралица : Задачата на интервюто...
Йосиф : Не те чувам... По-високо.
Ралица : Така, задачата на интервюто са въпроси, които са с кратки отговори т.е. отговаряш каквото ти дойде на момента...
Й : А аз днес съм в просташко настроние, така че...
Р : Можеш да отговориш каквото си искаш...
Й : Така че да не се притеснявам...
Р : Да, само мисли, че после трябва да го превеждам на френски... Ааа, това е едната задача на интервюто, а другата задача е въпросите да бъдат странни... Като не уточняваме какво имаме в предвид под странни...
Й : Мастурбираш ли под душа...
Милена: Хаха...
Р : Аааа първо трябва да започнем от въпроса, който е „как се казваш”, защото... аз предлагам първо Милена да отговаря и после ти...
Й : Разбира се, тя е момиче...
М : Еееее мерси...
Р : Та, „Как се казваш”, защото...
Й : Ти вече и каза името, но няма значение...
М : Сега не може да ме питаш как се казвам...
Р : Ще ви питам ! (настойчиво)
М : Добре....
Р : Та, искам да кажа „как се казваш”, защото трябва да... после да правя презентация, пред хора, които не ви познават...
Й : Така е, така е...
Р : Добреее, как се казваш?
М : Милена
Й : Йосиф !
Р : Защо са те кръстили така?
М : На баба ми.
Й : Не знам... Трябва да кажа? Миии, искали са да ме кръстят Филип, но майка ми е харесала повече Йосиф.
Р : Ако би могъл сега да промениш името си би ли го направил и защо?
М : Не.
Й : Не.
Р : А нещо в живота си дотук ?
М : Ми много неща, да... усмихва се
Р : Например ?
М : Де да знам... нямаше да уча в електронно-техническо училище... А да уча рисуване...
Й : Да променя нещо ? Тишина. Да променя нещо в живота, т’ва ли е въпроса ?
М : Даа..
Р : Би ли променил ако... да
М : Много мислиш...
Й : Това са сложни въпроси...
М : Йосиф никога не си мислил над тоя въпрос...
Й : Не.
Р : Не са сложни, просто първото нещо, което ти идва да ума...
Й : Ми няма... В смисъл...
Р : Няма значи...
Й : Нещо конкретно няма... Сирурно има, но...
Р : Какъв искаш да станеш като порастнеш ?
М : Космонафт.
Й : Не сме ли порастнали... Амиии... Тишина...
Р : Първото ти нещо, асоциативно...
Й : Учител
Р : Има ли определена рецепта за това?
М : Да , трябва да имаш здрави зъби...
Й : Да, трябва да си живял много... Еми така е смисъл...
Р : Къде искаш да живееш след три години?
М : В Париж.
Й : На морето, в Испания...
Р : Ако днес ти предложат да заминеш за Нова Зеландия като ти дават всичко... подслон, но трябва да работиш във ферма, би ли го направил?
М : Нее.... ферма...
Р : Но ти дават всичко : подслон, пари, но трябва да си във ферма...
М : Не...
Й : Да...
Р : Кога са най – красиви хората ?
М : Тишина. Към Йосиф : Йосиф, кажи ако знаеш отговора! ( смее се)
Р : Не, Милена, първо ти...
М : Е, даа... Когато са искренни...
Й : И след секс...
М : Е, те тогава са искренни...
Й : Даа.
Р : Какво сънуваш напоследък ? И какъв е сънят ти, който се повтаря най – често или който се е повторил поне веднъж ?
М : Ооо, напоследък изобщо не съм сънувала междудругото...
Р : Сънят който се повтаря ?
М : Че се запознавам с хора...
Й : Аз сънувах, че имам питбул... а мразя питбули... и питбула се разболя и умря... като последното ми куче...
М : Е, значи е хубаво т’ва, в смисъл че като...
Й : Ама в съня беше много гадно, щото майка ми го поля със некви гадории... абе няма значение много гадно... Нямам сън, а имам сън, преди две-три години сънувах, така примерно пет – шест пъти, че съм в Созопол...
М : И аз т’ва съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Ма много често смисъл...
М : Поне три пъти съм сънувала, че съм в Габрово...
Й : Е така, един някъв огромен сън, който се повтаря, повтаря и аз не съм бил в Созопол, преди да отида и си представям някъв град и некви случки. На сън...........
М : А аз си предствям постоянно как съм на една улица в Габрово. А съм ходила само един път...
Й : Следващия въпрос...
М : Да
Р : Ааа като беше малък на какви игри обичаше на играеш?
М : На криеница.
Й : Всякакви.
Р : А сега ?
Й : Всякакви.
М : Да...
Р : Всякакви ?
Й : Абсолютно на всякви игри...
М : Добре чакай аз ще измисля нещо оригинално... Любовни… (смее се)
Р : Как трябва да се събуждаме сутрин ?
Й : Голи.
М : Весели.
Р : С какво трябва да си лягаме ?
М : С хора от противоположния пол.
Й : С любимия човек... подиграваелна интонация
М : Т’ва е малко... банално...
Р : Наистина ли го мислите ?
Й : Аз да.
М : Ами... не знам..
Й : Не, яко е да си легнеш с някой...
М : Да, яко е..
Р : Изгрев или залез ?
М : Залез.
Й : Изгрев.
Р : Предлагам сега Йосиф да отговаря първи, щото мисля че ти като отговаряш първа той има малко повече...
М : Той казва обратното според мене...
Р : Не, той има малко повече време да мисли, а пък той и така много мисли...
М : Добре.
Й : А хааа.. Атака...
Р : А ха ха ха.. Животът кратък ли е и ти наслаждаваш ли му се ?
Й : Ми... достатъчно...
М : Не е кратък, много е дълъг даже.
Р : Към Йосиф : Според теб кратък ли е?
Й : Достатъчно е.
Р : Достатъчно и за двете... Можеш ли да назовеш най – добрия си приятел по име веднага ?
Й : Какво може ли...
Р : Да назовеш най – добрия си приятел по име веднага... или ти трябва време да помислиш...
Й : Не.
М : Не, аз имам, поне смятам че имам повече от един най – добър приятел... Няма такова нещо като „най – добър приятел” ...
Р : Показваш ли емоциите си ?
Й : Да. Много силна сирена от някакъв камион...
М : Понякога...
Р : Чувстваш ли се длъжен на някого ?
Й : Да... трябва да кажа на кой ли ?
Р : Ако искаш... Може и да не казваш...
Й : Към въпроса ли е... (смее се)
М : Аз казвам, че се чувствам длъжна на майка ми...
Й : Аз, на семейството си...
М : Да...
Р : Къде мечтаеш най – често ?
Й : Къде ? Къде мечтая най – често ?..... Тишина.
М : Аз преди да заспя мечтая най – често...
Й : Иииии аз. Да...
М : В леглото се мечтае много добре щото си сам...
Й : В леглото и ако си сам, да............ Или ако споделяш с някой, с някого мечтите си също... Ааааам
М : Нямаш ли други въпроси... ( смее се)
Р : Koга се чувстваш самотен ?
М : Смее се...
Й : Когато ми липсва някой... някого...
М : Не знам... Като изпадна в някоя меланхолична фаза...
Р : А щастлив ?
Й : Кога съм щастлив ? Тишина
М : Като не съм тъжна...
Р : Например ?
М : Трябва да дам пример? Мии...
Й : Банално е да кажеш, примерно може да кажеш като постигнеш нещо, че си щастлив...
М : Ема ти тогава не си щастлив, просто си доволен... Щастлив си като си осъществиш мечтата...
Й : Точно, като постигнеш нещо...
М : Ема, едно е да си осъществиш мечтата, друго е да постигнеш нещо... Тишина. Може да постигнеш нещо, ама ти да не си мечтал за него...
Й : А може и да си мечтал за него и да го постигнеш...
М : Еми да, тогава си си осъществил мечта...
Р : Топло или студено ?
М : Топло.
Й : Студено...
Р : Участвал ли си в измислена група между приятели като малък ?
Й : Не
М : Измислена група, spice girls, да, да… смее се.
Р : А би ли участвал сега ?
М : Не...
Й : Не знам...
Р : Никога не си участвал в група като малък ? Никога не сте имали група?
Й : Кима отрицателно
Р : C’est dommage…
Й : А ?
Р : C’est dommage… Ааа театър или кино ?
Й : Театър.
М : Кино.
Р : Защо ?
М : Защото ми е омръзнало от театъра...
Й : Ми защото киното е по - фалшиво...
М : Фалшиво кино ( бел.ред. песента на Остава )
Р : Вредно ли е сълцето ?
М : Вредно ли е слънцето ?! Не !
Й : Усмихва се. От 12 до 6...
М : Смее се...
Р : Ааа репетиран сценарии или импровизация ?
Й : Импровизация...
М : Да, импровизация...
Р : Във всички случаи ?
Й : Много често... Освен ако не е свързано с работа и такива неща... За по-сериозно нещо трябва, според мене, трябва да си подготвен...
М : Да, ама зависи колко сериозно...чак толкова
Й : Зависи от работата, т’ва да... Но когото и да питаш ще ти каже... Да, сериозно, като става дума за работа, трябва да си се подготвиш...
М : Е ма вие сте по –сериозно хора, икономисти сте... Смее се.
Й : Еми ше дойдеш догодина и ше видиш...
М : Може... Като дойда ше видя... Усмихва се
Р : Какъв е твоят цвят ?
Й : Аз ли да отговарям сега ? Чакай че забравих... Моят цвят ? Ми едно време беше черен, после мина в зелено...
Р : Не, не те питам в к’ви цветове се обличаш...
Й : А сега е в синьо... Не са цветове, това са мойте цветове различни...
М : Моя е лилав...
Р : А цвете ?
Й : Т’ва пък никога не съм мислил... Кокиче... (с любопитство)
М : Фрезия, тя ми е любимата... (с нежност)
Р : Така ли ?... И какво ще правиш утре ?
Й : Заминавам.
М : Утре ще се разхождаме... ( смее се)
Р : Благодаря ви много...
Много ми се искаше да ви разкажа колко много валеше онази вечер, колко бързо трябваше да се случи всичко и колко още въпроси ми се искаше да задам без магнетофонът да е включен. Много ми се искаше да ви разкажа, че универсалността наистина е в онзи човек, който би могъл да бъде поставен адекватно в много ситуации, онзи, който уважава човека срещу себе си. Много ми се искаше да ви разкажа как на другия ден Йосиф замина, а ние с Милена обикаляхме потайностите на Париж до късно вечерта. Много ми се искаше да ви кажа, че се познаваме много малко, че трябва да обръщаме повече внимание на личността срещу нас и най – вече на промените в нея, защото те са изключително значими.
Много ми се искаше да ви разкажа за ангелите, за моята поезия, за моите щастливи мигове и за моите цветя. Но нямам време. Ще ви кажа само едно :
Универсалното е в своеобразния човек...
Париж, Април 2008
събота, 10 май 2008 г.
Как си ?
Здравей,
Питаш ме как съм. Ето как съм – купих си нова сламена шапка и сандали, кръстосвам улиците на Париж с тях, намирайки огледало в почти всяко стъкло, и радост в почти всеки поглед. Знаеш ли, често си мисля за морето, слагайки тази сламена шапка... На 17 май е последният ми изпит по история на театъра и още същата вечерта отлитам с бързия влак за Монпелие при Валя. После море, Марсилия, море, море, идеи, лято, много идеи, слънце, планове, хора. Sublimation.
Питаш ме как съм. Ще ти отговоря – уча няколко творби едновременно за изпита по драматургия, доволна съм, защото предадох всички досиета в срок. Имам хубава оценка по актьорско, а в сряда, с групата ми, която междудругото, много ще ми липсва, имахме представление в Културния център на Брюксел. Мина перфектно, никога не съм се чувствала по-добре на сцена. Плаша се от изпита по „институции и професии в театъра”, има много цифри, проценти, таблици, социологически анализи, заплати, субсидии, политика, история, логика. Прочетох всички книги за изпита по ”естетика на картината”, най – интересният предмет с много философия и психология. Дори не съм започнала да уча за „история, изкуство и общество”, а има доста понятия на гръцки, още толкова детайли около това, как са заравяли мъртвите древните римняли, с кой крак напред са правили статуите си древните гърци, какви са били дрехите на етруските... Работа, работа...
Питаш ме как съм. Не знам. Чета Дюрас, на бългаски и на френски, попивам всяка нейна дума и всеки неин жест, моля се за частица от нейното съвършенство. Това наричам класа. Пиесите на Ибсен ми дават адски много енергия, имам нужда от тях, макар и понякога да усещам, че в тях има повече безпокойствие, отколото мога да понеса, че трябва да заспя. Обикновено в тези моменти гася лампата. След две минути отново я паля, дочитам няколкото останали страници. Тогава се унасям, обикновено е четири сутринта. Трите Б-та ( Бекет, Барт, Башеларт ) са достаъчни за да променят някои представи, които имам за живота, изкуството и себе си.
Не ме питай как съм, а ме разбери. Имам нужда от хора, които ме разочароват, а други, които са мили с мен, ме отегчават.
Не ме питай как съм. Навън е толкова красиво, че не мога да ти напиша нито ред повече.
Не ме питай как съм. Сбогувам се с теб.
Питаш ме как съм. Ето как съм – купих си нова сламена шапка и сандали, кръстосвам улиците на Париж с тях, намирайки огледало в почти всяко стъкло, и радост в почти всеки поглед. Знаеш ли, често си мисля за морето, слагайки тази сламена шапка... На 17 май е последният ми изпит по история на театъра и още същата вечерта отлитам с бързия влак за Монпелие при Валя. После море, Марсилия, море, море, идеи, лято, много идеи, слънце, планове, хора. Sublimation.
Питаш ме как съм. Ще ти отговоря – уча няколко творби едновременно за изпита по драматургия, доволна съм, защото предадох всички досиета в срок. Имам хубава оценка по актьорско, а в сряда, с групата ми, която междудругото, много ще ми липсва, имахме представление в Културния център на Брюксел. Мина перфектно, никога не съм се чувствала по-добре на сцена. Плаша се от изпита по „институции и професии в театъра”, има много цифри, проценти, таблици, социологически анализи, заплати, субсидии, политика, история, логика. Прочетох всички книги за изпита по ”естетика на картината”, най – интересният предмет с много философия и психология. Дори не съм започнала да уча за „история, изкуство и общество”, а има доста понятия на гръцки, още толкова детайли около това, как са заравяли мъртвите древните римняли, с кой крак напред са правили статуите си древните гърци, какви са били дрехите на етруските... Работа, работа...
Питаш ме как съм. Не знам. Чета Дюрас, на бългаски и на френски, попивам всяка нейна дума и всеки неин жест, моля се за частица от нейното съвършенство. Това наричам класа. Пиесите на Ибсен ми дават адски много енергия, имам нужда от тях, макар и понякога да усещам, че в тях има повече безпокойствие, отколото мога да понеса, че трябва да заспя. Обикновено в тези моменти гася лампата. След две минути отново я паля, дочитам няколкото останали страници. Тогава се унасям, обикновено е четири сутринта. Трите Б-та ( Бекет, Барт, Башеларт ) са достаъчни за да променят някои представи, които имам за живота, изкуството и себе си.
Не ме питай как съм, а ме разбери. Имам нужда от хора, които ме разочароват, а други, които са мили с мен, ме отегчават.
Не ме питай как съм. Навън е толкова красиво, че не мога да ти напиша нито ред повече.
Не ме питай как съм. Сбогувам се с теб.
събота, 26 април 2008 г.
интервю в четвърък
Първото ми интервю мина отлично. Не си правя илюзии, че всички ще минават така, но направих много заключения за важната роля на човека, който е пред теб. И дали ще те допусне той да го предразположиш, дали ще намериш ти правилният подход...
Докато със София се суетихме кой как да започне покрай нас мина младо момиче с прекрасна енергия. Спогледахме се и минути по-късно се оказа, че това е драматургът, който ще интервюираме. Разговорът ни започна още във фоайето на театъра, докато чакахме да ни настанят. Минути по-късно се озовахме в кафето на подземния етаж, на една усамотена маса. Обожавам атмосферата на театъра през деня – лишена от енергията на понякога настървения зрителя, но очарователна с всички сценични работници, които носят или поправят някой декор, с актьорите, които усмихнати излизат за поредната цигара, с режисьорите, чиито идеи не търпят отлагане, с оранизаторката, която отговаря на три телефона едновременно и забравя хиляди неща
( както бе забравила и нашето интервю... ). Има магия на това място.
Аделe се съгласи да запишем разговора, но магнетофонът беше бързо забравен и ние бяхме по-скоро като три приятелки, които не са се виждали дълго, защото са били в различните краища на света, а междувременно едната е работила по няколо проекта като драматург и асистент - режисьор. И сега е радостна да разкаже всички подробности, доволна е от това, че завършила едва миналата година образованието си на драматург, а вече работи за национален театър. И не крие, че се чувства удобно и уютно в сградата му, че правителството отпуска много повече субсидии за националните театри, което помага на един артистичен екип да развие максимално идеите си, както и да отдели специално място на драматурга ( който може да липсва в много други продукции ). И макар че този национален театър дава повече сигурност на работещите там, тя участва в други проекти за частни театри, а също така работи и безплатно за приятели... Няма и нотка на груб материализъм у нея, което прави лицето й благо, а поведението й - меко и уважително към нас. Казва, че ако искаш да си богат материално, то начинът не е театърът. Киното, телевизията, рекламата, реалити –
шоута – може би... Въпреки това, Аделe не се оплаква от заплатата си и мисли, че е добре платена – около 1 300 евро чисто за месец, когато сключи договор, а през останалото време – зависи от продукцията. Прави впечатление, че тя е от хората, за които парите са средство, а не цел. Възхищавам се на такива хора, които целят да споделят труда си с някого, респективно с теб, но не искат особено възнаграждение, освен усмивка на втори балкон в ляво, например. „Е, все пак трябва и ние, артистите да преживяваме с нещо”, добавя тя с усмивка... Може би малко тъжна.
Питам я дали изкуството е тъжно. Отговаря, че се чувства добре в „живия” театър, тъй като докато е работила по дипломната си работа и е правила театър само в книгите, не е успяла да сподели труда си и е била много самотна от този факт. Сега се радва именно на възможността да покаже това, което подготвя месеци наред зад кулисите. Всеки ден. По дванадесет часа или колкото е нужно. Работа върху текста, върху играта на актьорите, върху това на коя дума точно да бъде запалена свещта в хотела, в кой момент да бъде разлята вода... Аделе предпочита работата си по време на репетициите пред тази на кръглата маса и държи да отбележи, че именно драматургът е този, който не позволява на режисьора „да затваря мисълта си в кръг”. Тя осъзнава късмета си, защото последните й два проекта са развиващи и вдъхновяващи, с известни режисьори, едновременно директори на два национални театъра. Често цитира единия ( Алан Франсон ) и мисли, че текстът на Федо, по който работи с него е обогатяващ. Чувства се готова да свърже професионалния си живот с класици като Шекспир, Расин и Бекет и мисли, че това ще дойде естествено. „Съвременният” театър не й въздейства, приема го, защото е за различните форми на спектаклите, но не би участвала в проект, който има за цел да шокира заради самия шок или да хвърля думи в пространството без определена идея. Не се страхува да си признае кога една постановка не й харесва и именно това й помага много при влизането й в националното училище за театър в Страсбург.
Аделе е от усмихнатите хора, от тези, чието лице запомняш и си готов да им се обадиш, просто за да им благодариш, че са ти отделили от времето си. Или за да ти разкажат кои са чеирите етапа при развитието на една постановка, каква е ролята на драматурга в днешния театър, пишат ли се съвременни пиеси днес във Франция, къде често бъркаме по повод културата и защо тя страда първа, когато правителството намалява субсидиите си. И още куп интересни неща.
След като спряха магнетофона, трите приятелки, изпили сутрешното си кафе, се отправиха към изхода, взеха метрото и до последно обсъждаха младите хора и фестивалите, нуждата от чуждите езици, България и Черно море... Както и това, че пътят на изкуството е труден, но имаме един живот и трябва да следваме страстта си и това, което ни прави щастливи, нащето слънце... После се разделихме с обещанието да поддържаме връзка чрез майли и прочие.
Устремена към едната от любимите ми лекции, минах през една от специалните градини на Париж, седнах за кратко под слънчевите лъчи и видях самолет в небето. Пожелах си да има повече хора като Аделе, които разказват ИНТЕРЕСНИ неща и посвещават времето си между две репетиции на две студентки.
И макар че слънцето ме молеше да остана на пейката, казах, че го правя заради театъра и то ме пусна да отида на лекция. После ме покани да седна до прозореца и ми позволи да се усмихвам през целия ден.
Докато със София се суетихме кой как да започне покрай нас мина младо момиче с прекрасна енергия. Спогледахме се и минути по-късно се оказа, че това е драматургът, който ще интервюираме. Разговорът ни започна още във фоайето на театъра, докато чакахме да ни настанят. Минути по-късно се озовахме в кафето на подземния етаж, на една усамотена маса. Обожавам атмосферата на театъра през деня – лишена от енергията на понякога настървения зрителя, но очарователна с всички сценични работници, които носят или поправят някой декор, с актьорите, които усмихнати излизат за поредната цигара, с режисьорите, чиито идеи не търпят отлагане, с оранизаторката, която отговаря на три телефона едновременно и забравя хиляди неща
( както бе забравила и нашето интервю... ). Има магия на това място.
Аделe се съгласи да запишем разговора, но магнетофонът беше бързо забравен и ние бяхме по-скоро като три приятелки, които не са се виждали дълго, защото са били в различните краища на света, а междувременно едната е работила по няколо проекта като драматург и асистент - режисьор. И сега е радостна да разкаже всички подробности, доволна е от това, че завършила едва миналата година образованието си на драматург, а вече работи за национален театър. И не крие, че се чувства удобно и уютно в сградата му, че правителството отпуска много повече субсидии за националните театри, което помага на един артистичен екип да развие максимално идеите си, както и да отдели специално място на драматурга ( който може да липсва в много други продукции ). И макар че този национален театър дава повече сигурност на работещите там, тя участва в други проекти за частни театри, а също така работи и безплатно за приятели... Няма и нотка на груб материализъм у нея, което прави лицето й благо, а поведението й - меко и уважително към нас. Казва, че ако искаш да си богат материално, то начинът не е театърът. Киното, телевизията, рекламата, реалити –
шоута – може би... Въпреки това, Аделe не се оплаква от заплатата си и мисли, че е добре платена – около 1 300 евро чисто за месец, когато сключи договор, а през останалото време – зависи от продукцията. Прави впечатление, че тя е от хората, за които парите са средство, а не цел. Възхищавам се на такива хора, които целят да споделят труда си с някого, респективно с теб, но не искат особено възнаграждение, освен усмивка на втори балкон в ляво, например. „Е, все пак трябва и ние, артистите да преживяваме с нещо”, добавя тя с усмивка... Може би малко тъжна.
Питам я дали изкуството е тъжно. Отговаря, че се чувства добре в „живия” театър, тъй като докато е работила по дипломната си работа и е правила театър само в книгите, не е успяла да сподели труда си и е била много самотна от този факт. Сега се радва именно на възможността да покаже това, което подготвя месеци наред зад кулисите. Всеки ден. По дванадесет часа или колкото е нужно. Работа върху текста, върху играта на актьорите, върху това на коя дума точно да бъде запалена свещта в хотела, в кой момент да бъде разлята вода... Аделе предпочита работата си по време на репетициите пред тази на кръглата маса и държи да отбележи, че именно драматургът е този, който не позволява на режисьора „да затваря мисълта си в кръг”. Тя осъзнава късмета си, защото последните й два проекта са развиващи и вдъхновяващи, с известни режисьори, едновременно директори на два национални театъра. Често цитира единия ( Алан Франсон ) и мисли, че текстът на Федо, по който работи с него е обогатяващ. Чувства се готова да свърже професионалния си живот с класици като Шекспир, Расин и Бекет и мисли, че това ще дойде естествено. „Съвременният” театър не й въздейства, приема го, защото е за различните форми на спектаклите, но не би участвала в проект, който има за цел да шокира заради самия шок или да хвърля думи в пространството без определена идея. Не се страхува да си признае кога една постановка не й харесва и именно това й помага много при влизането й в националното училище за театър в Страсбург.
Аделе е от усмихнатите хора, от тези, чието лице запомняш и си готов да им се обадиш, просто за да им благодариш, че са ти отделили от времето си. Или за да ти разкажат кои са чеирите етапа при развитието на една постановка, каква е ролята на драматурга в днешния театър, пишат ли се съвременни пиеси днес във Франция, къде често бъркаме по повод културата и защо тя страда първа, когато правителството намалява субсидиите си. И още куп интересни неща.
След като спряха магнетофона, трите приятелки, изпили сутрешното си кафе, се отправиха към изхода, взеха метрото и до последно обсъждаха младите хора и фестивалите, нуждата от чуждите езици, България и Черно море... Както и това, че пътят на изкуството е труден, но имаме един живот и трябва да следваме страстта си и това, което ни прави щастливи, нащето слънце... После се разделихме с обещанието да поддържаме връзка чрез майли и прочие.
Устремена към едната от любимите ми лекции, минах през една от специалните градини на Париж, седнах за кратко под слънчевите лъчи и видях самолет в небето. Пожелах си да има повече хора като Аделе, които разказват ИНТЕРЕСНИ неща и посвещават времето си между две репетиции на две студентки.
И макар че слънцето ме молеше да остана на пейката, казах, че го правя заради театъра и то ме пусна да отида на лекция. После ме покани да седна до прозореца и ми позволи да се усмихвам през целия ден.
вторник, 1 април 2008 г.
безкраен празник...
Бях решила да ви излъжа нещо по повод първи април. Но всичко, за което се сетих, ми се стори плоско и скучно.
Затова ще ви разкажа една съвсем истинска история.
В годините на т.нар. ми пубертет, баща ми обожаваше да ми дава куп интересни книги. Аз прочитах сравнително малка част от тях. Понякога се стигаше и до скандали заради моето безхаберие, но бързо се помирявахме, като след кратък пролетен дъжд.
Една сутрин се събудих рано, бях сънувала кошмар. А именно, че никога няма да мога да сбъдна мечтата си и да стана журналистка, защото съм глупава и не чета достатъчно. И онази сутрин бавно започнах да навлизам в света на литературата, който днес е моето най – красиво убежище. Ставайки, взех книгата, която беше най – отгоре на рафта. Годината беше далечната 2004, а книгата „ Безкраен Празник” на Хемингуей. Пасажът, който ме изкуси и направи верен читател си спомням и днес. Разказваше се за пролетта в Париж, истинската пролет в този град, която е едно от най – красивите неща на този свят; това време, когато усещаш как топлият въздух и слънчевите лъчи придават особен чар на зелените тераси и цъфналите кестени ( булевард Араго, нали г – н Кортасар :), а неизбежният дъжд, след който обожаваш да посещаваш любимите си кътчета, си играе нежно с минувачите. И само едно нещо може да развали тази магия – това са хората. Ако съумееш да избягаш от неприятните хора и се срещаш само с онези, красиви като истинската пролет личностти, то животът ти става един безкраен празник... Това е съдържанието на пасажа, който беше прилежно преписан в няколко тефтера. Сега, години по-късно, се оказва, че мога да усетя, и колко хубаво е че мога, всяка една дума от тези редове и съм абсолютно съгласна с тях. Освен любими, те са превърнаха и в реалност за мен.
Никога не съм споделяла с никого, че това е началото на страстта ми към литературата. Защо ? Защото не е вярно. Излъгах. Не помня кога се запалих по книгите, знам, че със сигурност е било заради баща ми, но кога и по какъв повод не помня. Измислих си историята със съня, както всекидневно си измислям хиляди други истории, но не разказвам на никого, освен на другата в мен.
Иначе истинската пролет в Париж не е полет на поетическата ми фантазията ми, тя е съвсем реална и красива. Не си измислям. Навън е пролет.
неделя, 30 март 2008 г.
нежен четвъртък
Срещата с Mathieu Bauer и Richard Sandra минава бързо. Може би се дължи на това, че режисьорът и актьорът имат прекрасна енергия; живи са и отворени към диалог, който често липсва в нашето ежедневие, както Bauer тъжно признава. Той приема от самото началото ролята на по – приказливия от двамата, може би защото е свързан от самото начало с компанията „Sentimental Bourreau” ( „Чувствителен палач”) и би могъл да ни даде повече детайли около създаването на спектаклите на тяхната „банда”.
Светът, в който попадаме за час и половина с двамата артистични мъже, а междудругото и чрез спектакълът „Tendre Jeudi” („Нежен Четвъртък”) е далеч от насилието и ужаса на днешния свят. Отговорите на двамата са разбираеми, с чувство за хумор, изчерпателни, с един особен стил, който носи усещане за „щастие” на участващите в разговора. Докосвам се до същата енергия и същото усещане, каквото изпитах по време на спектакъла. А то е свързано с поетичен, „меланхоличен, но не носталгичен свят” ( Bauer) , където текстът, „никога написан специално за театър”
( Bauer) е в перфектна хармония с картината.
Препратките съм киното в спектакъла, както и в думите на Bauer са много чести, но винаги обосновани. Или с пример за определен филм, или с разсъждението, че ако за Англия Sex Pistols и британския рок постигат изключително развитие, то във Франция киното на Годард е „последният момент, в който естетиката на тази страна се развива”
( Bauer ). Музиката също е важен елемент, както за създаването на “Тendre Jeudi”, така и персонално за Bauer. И ако Richard Sandra не набляга изобщо на пътя на обучение, който изминава, за да стане актьор, като го нарича „нормален” и „традиционен”, то в погледа, жестовете и енергията на Mathieu ясно личи желанието, с което споделя както времето, в който е участвал в рок – група, така и времето на далечната 1989, в която компанията „Sentimental Bourreau” е създадена. От група приятели. И макар, че казва, че за него театърът е „ влизане и излизане”, то за момента той е само „влязъл” , без изгледи да търси обратния път. Защото е намерил място не само като режисьор, като и като създадел на по-специфични спектакли, които подбуждат хората към алтруизъм, „държат зрителя буден” и го отдалечават от консуматорското общество. Доколкото това е възможно. Защото се интересува от второстепенните герои на днешния свят, които така често пренебрегваме, а понякога именно те са в основата на всичко...
Изглежда, че работата в екипа на „Sentimental Bourreau” е щастлива и човешка, както и финалната им продукция. Всеки един от тях би могъл според идеята на Mathieu Bauer „да хване зрителя за ръка и да му открие дебрите спектакъла”. Но понякога е достатъчно само да бъдем допуснати до тяхната вселена, до техния микрокосмос. Защото „ дори една идея е достатъчна”, казва Bauer усмихвайки се . Идеята за
„важните неща, които са по-скоро красиви случайности”, за думата „нежен”, която става причина за различния поглед върху един роман на Стайнбек ( „Нежен Четвъртък” ), за топлото посрещане на спектакъла от публиката на фестивала в Авиньон, подчертано от Sandra.
И не по-маловажната идея на Bauer, за това, „да се учим да гледаме снимка или картина така както се учим да пишем и четем например”. Би било много добре „да вземем фотоапарат и да научим едно дете да снима” , казва червенокосият режисьор, защото снимката може да бъде началото на една история. А историята може да е на улица Сардин, в Монтерей, може да разказва за любовта между Сюзи и Док, а може да бъде метафизична, а може и да засяга пряко собствените ни души. Ако са ни останали въобще такива... „Tendre Jeudi” докосва и социални аспекти, и проблеми на съвременното общество, но нежно, така че да оставят именно личността ни да избере пътя към откриването на един по-различен свят, в чието дъно се усеща ухание на меланхолия...
След срещата всеки oт нас потъва отново в своята работа... Защото Art is work, както гласи надписът, красящ вратата на ателието на известният американски графист Мilton Glaser. И все пак мисля, че остатъчният вкус остава у всеки. Този, на истинския допир до изкуството, чрез хора като Mathieu Bauer и Richard Sandra, които развиват не само театъра, но и човешкото съзнание, които правят хората щастливи, но въпреки това не се взимат на сериозно и си позволяват да изпушат много цигари в зала 245 на Sorbonne Nouvelle Paris 3. Ммхаха
P.S. Срещата се проведе в един нежен четвъртък, в лекцията по „начини на изразяване”. Навън се усмихваше слънце, проправящо плахо път из дъждовните облаци. Младата ни преподавателка, доволна, че е успяла да организира срещата и показваща сериозни симпатии към режисьора ( и с основание J), изпадна в тих ужас, когато той заяви, че ще направи нещо нередно и запали цигара, предлагайки и на колегата си. Госпожицата побърза да отвори всички прозорци, за да „ не ни усетят детекторите за дим”. Финално и тя видимо се отпусна, и когато, малко преди края на разговора някой отвори вратата, а Мathieu изкрещя „елате да видите, ние тук пушим”, се смя сърдечно заедно с нас. Дори и стана неудобно. После всички задружно отидохме да пием кафе на улицата, където пушенето и изкуството са позволени. Кеф.
Светът, в който попадаме за час и половина с двамата артистични мъже, а междудругото и чрез спектакълът „Tendre Jeudi” („Нежен Четвъртък”) е далеч от насилието и ужаса на днешния свят. Отговорите на двамата са разбираеми, с чувство за хумор, изчерпателни, с един особен стил, който носи усещане за „щастие” на участващите в разговора. Докосвам се до същата енергия и същото усещане, каквото изпитах по време на спектакъла. А то е свързано с поетичен, „меланхоличен, но не носталгичен свят” ( Bauer) , където текстът, „никога написан специално за театър”
( Bauer) е в перфектна хармония с картината.
Препратките съм киното в спектакъла, както и в думите на Bauer са много чести, но винаги обосновани. Или с пример за определен филм, или с разсъждението, че ако за Англия Sex Pistols и британския рок постигат изключително развитие, то във Франция киното на Годард е „последният момент, в който естетиката на тази страна се развива”
( Bauer ). Музиката също е важен елемент, както за създаването на “Тendre Jeudi”, така и персонално за Bauer. И ако Richard Sandra не набляга изобщо на пътя на обучение, който изминава, за да стане актьор, като го нарича „нормален” и „традиционен”, то в погледа, жестовете и енергията на Mathieu ясно личи желанието, с което споделя както времето, в който е участвал в рок – група, така и времето на далечната 1989, в която компанията „Sentimental Bourreau” е създадена. От група приятели. И макар, че казва, че за него театърът е „ влизане и излизане”, то за момента той е само „влязъл” , без изгледи да търси обратния път. Защото е намерил място не само като режисьор, като и като създадел на по-специфични спектакли, които подбуждат хората към алтруизъм, „държат зрителя буден” и го отдалечават от консуматорското общество. Доколкото това е възможно. Защото се интересува от второстепенните герои на днешния свят, които така често пренебрегваме, а понякога именно те са в основата на всичко...
Изглежда, че работата в екипа на „Sentimental Bourreau” е щастлива и човешка, както и финалната им продукция. Всеки един от тях би могъл според идеята на Mathieu Bauer „да хване зрителя за ръка и да му открие дебрите спектакъла”. Но понякога е достатъчно само да бъдем допуснати до тяхната вселена, до техния микрокосмос. Защото „ дори една идея е достатъчна”, казва Bauer усмихвайки се . Идеята за
„важните неща, които са по-скоро красиви случайности”, за думата „нежен”, която става причина за различния поглед върху един роман на Стайнбек ( „Нежен Четвъртък” ), за топлото посрещане на спектакъла от публиката на фестивала в Авиньон, подчертано от Sandra.
И не по-маловажната идея на Bauer, за това, „да се учим да гледаме снимка или картина така както се учим да пишем и четем например”. Би било много добре „да вземем фотоапарат и да научим едно дете да снима” , казва червенокосият режисьор, защото снимката може да бъде началото на една история. А историята може да е на улица Сардин, в Монтерей, може да разказва за любовта между Сюзи и Док, а може да бъде метафизична, а може и да засяга пряко собствените ни души. Ако са ни останали въобще такива... „Tendre Jeudi” докосва и социални аспекти, и проблеми на съвременното общество, но нежно, така че да оставят именно личността ни да избере пътя към откриването на един по-различен свят, в чието дъно се усеща ухание на меланхолия...
След срещата всеки oт нас потъва отново в своята работа... Защото Art is work, както гласи надписът, красящ вратата на ателието на известният американски графист Мilton Glaser. И все пак мисля, че остатъчният вкус остава у всеки. Този, на истинския допир до изкуството, чрез хора като Mathieu Bauer и Richard Sandra, които развиват не само театъра, но и човешкото съзнание, които правят хората щастливи, но въпреки това не се взимат на сериозно и си позволяват да изпушат много цигари в зала 245 на Sorbonne Nouvelle Paris 3. Ммхаха
P.S. Срещата се проведе в един нежен четвъртък, в лекцията по „начини на изразяване”. Навън се усмихваше слънце, проправящо плахо път из дъждовните облаци. Младата ни преподавателка, доволна, че е успяла да организира срещата и показваща сериозни симпатии към режисьора ( и с основание J), изпадна в тих ужас, когато той заяви, че ще направи нещо нередно и запали цигара, предлагайки и на колегата си. Госпожицата побърза да отвори всички прозорци, за да „ не ни усетят детекторите за дим”. Финално и тя видимо се отпусна, и когато, малко преди края на разговора някой отвори вратата, а Мathieu изкрещя „елате да видите, ние тук пушим”, се смя сърдечно заедно с нас. Дори и стана неудобно. После всички задружно отидохме да пием кафе на улицата, където пушенето и изкуството са позволени. Кеф.
сряда, 26 март 2008 г.
Sept Secondes In God We Trust
Установен свят. Свят без дупки и пукнатини. Сигурен свят, сполучливо сътворен от Бога. Учени приятели ми бяха казали, че в Кабалата било описано как Бог имал двайсет и седем опита да създаде вселената. Сегашният бил двайсет и осмият, най – добрият. Какви ли са били предишните? Кога ли Бог ще направи съвсем успешен опит? Имам чувството, че вече се е отказал от настоящето си творение и ни е оставил да се сгромолясваме в бездната на нищото. Ние сме на несигурен остров и не се знае дали този остров ще бъде включен с окончателния вариант на вселената. Така някои разбират нещата.
Чета този пасаж от „Самотникът” на Йонеско в метрото, отивайки към театъра. Ту-дуф, ту-дуф. Пропускам спирката. После тръгвам в обратната посока, към Триумфалната Арка, вместо към „Конкорд”. Тичам, за да не закъснея, а и испанската ми приятелка вече ме чака. Дълго се разхождам из касите за да открия билета си. Каква ли изненада ме очаква още?
Изненадата се казва Sept secondes In god we trust и е поредният „съвременен” спектакъл, който Тhéâtre du Rond – Point ( един от най – нашумелите театри в Париж, чиято специфика са именно съвременните спектакли ) представя.
Влизайки в залата усещам нещо странно, чуждо, мистично. Миг по - късно – заслепяваща светлина. Театралното пространство е малко, но осветено от хиляди неонови лампи. Очите ми не свикват с тази светлина до края на спектакъла. Тя е като светкавица, от която се криеш под възглавницата, като крясък, заради който запушваш ушите си, като слънцето по пладне, което никога не гледаш пряко. И въпреки нея избираме втори ред. Първият е пуст.
Идеи, родени в главата ми, наблюдавайки актьорите, които вървят по платото преди началото на спектакъла – стотици. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем секунди, седем актьора* . Двама от тях – познати от други спектакли. Едно момиче, свирещо на китара, прикачена към усилвател, деформиращ произлизащия звук, шест човека, изграещи само и единствено със силата на произнесените думи. Седем тениски с емблеми на Елвис, човечета, животни. Декори – нула. Каквито и да е било предмети (освен китарата и „музикалната кутия”) на сцената – нула. Сценография – ледена. Текст – поетичен.
Темите, които порязващият сърцето текст на германеца Falk Richter третира, са болезнено познати. Но не скучни. Вярата в Бог, или псевдо – вярата, войната в Ирак, фарсът на съвременното консуматорско общество, измислените идеали на Холивуд, манипулациите и лъжите на масовите медии, безразличието. И други.
Седем секунди разкрива ежедневието на един пилот от военно – въздушните служби на Америка, пускащ бомби над Ирак, по начин, по който един тинейджър играе на видео игра. Съпругата му и децата му, горди със своя татко, подготвят пикник по този повод... Светът е разглобен. Заплаха, смърт, експлозия. Няколко пъти.
Режисурата на Stanislas Nordey се промъква плахо, оставя достатъчно място на актьорите за имровизации и за анализ на случващото се с тях и около тях, за да оживее като крясъкът на Медуза от картината на Караваджио.
Естетиката на спектакъла силно напомня на филма Elephant - шедьoвърът на Gus Van Sant, за който режисьoрът получава Златна палма. Същото мрачно, неспокойно усещане, същият забавен каданс, който не предвещава нищо добро, същите мотиви за „лесно” насилие, война, разбиване на самолет, експлозия, нелепо клане, вяра... Същият край – неочакван, но неизбежен, приличащ на малко парченце стъкло, забиващо се в кожата ти, на ято птици, които нервно кръжат около покрива на къщата ти и жадно впиват погледи в мрака...
Мрак. Това е и краят на спектакъла. Изненада – постановката продължава точно 45 минути. С аплодисментите. Лаконично, но ясно, символично и силно.
Метро. Червена, силна, изкряща, пламенна, обезпокоителна, мигаща. Светлина в дъното на тунела. Ту - дуф, ту - дуф. Изненада - последна спирка. „Молим най - учтиво всички пътници са слязат”. Слизам. Качвам се в асансьoра. Улица. Дъжд. Ситни капки. Врата, кодове, асансьор, врата, ключ, стая. Чаша. Изненада – бутам чашата, разбива се на малки парченца. Купих я днес. Мислих, че е изгодно и ще й се радвам поне малко. Нищо трайно. Нищо изгодно. Нещо преходно. Изненада – нещо свято. Нещо,в което вярваш.
* Моhad Azzoug, Olivier Dupuy, Vanille Fiaux, Moanda Daddy Kamono, Julie Moreau, Margot Segreto, Anne – Sophie Sterck
Чета този пасаж от „Самотникът” на Йонеско в метрото, отивайки към театъра. Ту-дуф, ту-дуф. Пропускам спирката. После тръгвам в обратната посока, към Триумфалната Арка, вместо към „Конкорд”. Тичам, за да не закъснея, а и испанската ми приятелка вече ме чака. Дълго се разхождам из касите за да открия билета си. Каква ли изненада ме очаква още?
Изненадата се казва Sept secondes In god we trust и е поредният „съвременен” спектакъл, който Тhéâtre du Rond – Point ( един от най – нашумелите театри в Париж, чиято специфика са именно съвременните спектакли ) представя.
Влизайки в залата усещам нещо странно, чуждо, мистично. Миг по - късно – заслепяваща светлина. Театралното пространство е малко, но осветено от хиляди неонови лампи. Очите ми не свикват с тази светлина до края на спектакъла. Тя е като светкавица, от която се криеш под възглавницата, като крясък, заради който запушваш ушите си, като слънцето по пладне, което никога не гледаш пряко. И въпреки нея избираме втори ред. Първият е пуст.
Идеи, родени в главата ми, наблюдавайки актьорите, които вървят по платото преди началото на спектакъла – стотици. Едно, две, три, четири, пет, шест, седем. Седем секунди, седем актьора* . Двама от тях – познати от други спектакли. Едно момиче, свирещо на китара, прикачена към усилвател, деформиращ произлизащия звук, шест човека, изграещи само и единствено със силата на произнесените думи. Седем тениски с емблеми на Елвис, човечета, животни. Декори – нула. Каквито и да е било предмети (освен китарата и „музикалната кутия”) на сцената – нула. Сценография – ледена. Текст – поетичен.
Темите, които порязващият сърцето текст на германеца Falk Richter третира, са болезнено познати. Но не скучни. Вярата в Бог, или псевдо – вярата, войната в Ирак, фарсът на съвременното консуматорско общество, измислените идеали на Холивуд, манипулациите и лъжите на масовите медии, безразличието. И други.
Седем секунди разкрива ежедневието на един пилот от военно – въздушните служби на Америка, пускащ бомби над Ирак, по начин, по който един тинейджър играе на видео игра. Съпругата му и децата му, горди със своя татко, подготвят пикник по този повод... Светът е разглобен. Заплаха, смърт, експлозия. Няколко пъти.
Режисурата на Stanislas Nordey се промъква плахо, оставя достатъчно място на актьорите за имровизации и за анализ на случващото се с тях и около тях, за да оживее като крясъкът на Медуза от картината на Караваджио.
Естетиката на спектакъла силно напомня на филма Elephant - шедьoвърът на Gus Van Sant, за който режисьoрът получава Златна палма. Същото мрачно, неспокойно усещане, същият забавен каданс, който не предвещава нищо добро, същите мотиви за „лесно” насилие, война, разбиване на самолет, експлозия, нелепо клане, вяра... Същият край – неочакван, но неизбежен, приличащ на малко парченце стъкло, забиващо се в кожата ти, на ято птици, които нервно кръжат около покрива на къщата ти и жадно впиват погледи в мрака...
Мрак. Това е и краят на спектакъла. Изненада – постановката продължава точно 45 минути. С аплодисментите. Лаконично, но ясно, символично и силно.
Метро. Червена, силна, изкряща, пламенна, обезпокоителна, мигаща. Светлина в дъното на тунела. Ту - дуф, ту - дуф. Изненада - последна спирка. „Молим най - учтиво всички пътници са слязат”. Слизам. Качвам се в асансьoра. Улица. Дъжд. Ситни капки. Врата, кодове, асансьор, врата, ключ, стая. Чаша. Изненада – бутам чашата, разбива се на малки парченца. Купих я днес. Мислих, че е изгодно и ще й се радвам поне малко. Нищо трайно. Нищо изгодно. Нещо преходно. Изненада – нещо свято. Нещо,в което вярваш.
* Моhad Azzoug, Olivier Dupuy, Vanille Fiaux, Moanda Daddy Kamono, Julie Moreau, Margot Segreto, Anne – Sophie Sterck
Абонамент за:
Публикации (Atom)