Versailles, 2008
Скъпи Carlos и Antonio,
Вашият спектакъл ме порази и вдъхнови за целия театрален сезон.
Пиша ви това писмо едва след няколко дни, тъй като до скоро бях заета с вълнение, не успявах да събера мислите си. Успях единствено да оставя бележка на една врата : „Отиди да гледаш Carmen в Chaillot до 27 септември – Уникално е!!! София”
Съжалявам, че не успяхме да се срещнем след постановката, но исках първо да интерпретирам сама видяното, а след това да видя и чуя вас, неговите създатели. Почти не съм чела критики из пресата. Харесва ми да обрисувам сама преживяното, да измислям света, за който вие вече ми загатнахте. А именно свят пълен с цветове, хармония, ритъм, танцьори, тропот от техния танц, всички те, така завладяващи и извайващи вкупом концентрични кръгове, символ на натрапчивата идея за световна любов и истинският шанс. Шанс да погледнеш красотата, да усетиш как светът под теб се разлюлява, как сцената на един парижки театър се разтваря, как притежаваш силата да промениш живота си, или да му сложиш край, защото това е единственият начин да се освободиш от желанието... Как кръвта нахлува в ушите ти и в миг успяваш да доловиш такта на нещо съвършено. Как обичаш... Как се освобождаваш и в ритъма на тази си свобода чувстваш слънцето, бреговете на Испания, звездите, позора на влюбването, магическата енергия между хората, страстта, радостта, китарите, фламенкото, прекрасното фламенко... Впрочем признайте, че танцьорите – солисти Stella Arauzo, Adrian Galia, Antonio Hidalgo, Joaquin Mulero са своеобразни наследници на твоята школа Antonio, разпознах именно теб в хармоничната сплав от сила, грация, вдъхновение, вълнение, желание, присъстващи в тримата испанци – колкото истински, толкова и впечетляващо нереални, идващи от сънищата ми. Колкото до Carmen (Stella Arauzo) – блестяща в червената си рокля – бих пожелала на всяка жена частица от нейния темперамент, силен характер, изразителност и женственост.
Не мога да нарека спектакъла ви танцов театър. Нито балет. Нито едно стриктно определение не е достойно за тази Carmen, на която станах свидетел. Както сами отбелязвате танцът тук е „абсолютният пресонаж”, когато има танц, има „ритъм, музика, движение”, има различност. Постановката ви не е откраднала нищо от Бизе, нито от Мериме, нито ги е умаловажила; тя е сляла радостта и страстта, с които сте работили, в едно, поръсила ги е обилно с фламенко и е родила фаталния образ на Carmen – жената от плът и кръв, метафизичната дама с дълбок поглед и вързани на кок черни коси и очертанията на героинята, за която мъжете са умирали.
Усещането по време на вашата есенна вечер в националния театър Chaillot беше върховно, театрален оргазъм за публиката, трепетен флирт със сетивата ни, игра с емоционалната ни памет, с настоящето ни, с евентуалното ни бъдеще, с нашите катранени мисли и розови мечти.
Мили приятели, благодаря, че има режисьори като вас – в пълното понятие на тази дума вие успяхте да покажете танца, театъра, музиката и най-вече всемирното усещане за изкуство, това неопределено състояние на душата, което с цялото си сърце наричам любов.
След Carmen нищо вече не е същото. Спектакълът ви променя величини, изобилства от енергия и пренася в света на желанието. Желание, което само страна като Испания може да породи у мен.
След Carmen никоя жена не е достатъчно фатална, никой мъж не е достатъчно добър танцьор, никой не е способен да спаси себе си от страстта. Затова пък всеки е способен да спаси себе си от поразителната безразличност и непоетичност, обхванала ни напоследък.
След Carmen, непосредствено след Carmen, се чувствам замаяна. Намирам се на едно място, където все още има музи, крале, любов, необезпокоявана от никой и мисля за вас. Изпращам ви снимка и ви обичам безкрайно заради това, което ми подарихте. Трябваше да се родя испанка, или другаде поне!
Винаги ваша
София де ла Маркес
вторник, 30 септември 2008 г.
вторник, 23 септември 2008 г.
Toxic New York
Питам се, какво ли е било точното усещане на Франк Синатра, когато е изпял „New York, New York” ? Възхищение ? Любов ? Магическо привличане към нещо величествено ?
Питам се, каква е подходящата песен за този град, днес, седем години след атентатите от 11 септември 2001 година ? My way или може би The Story ?
Търся стотици отговори около печалната дата.
В отговор на интереса си получавам изложбата Toxic New York, състояща се в Париж, от 4 до 27 септември, на кейя Жемап № 116, в малкото изложбено пространство на кварталния център за изкуства. Мястото е красиво, разположено на самия бряг на Сена, близо до едни от най-живописните кейове в града, но неподходящо за подобен род социално ангажирани дейности. И двата пъти, когато отидох на изложбата, бях абсолютно сама в залата – нямаше дори пазач, поставен от чисто прагматични подбуди. От една страна това ми помогна да обмисля нещата, с които се сблъсквах и да поплача спокойно, а от друга ме нарани – къде са хората, нима са забравили ?
Самата изложба се състои от снимки, заснети от фотографа Francesca Gilibert и от текстовете на Karamo Danfa, съпровождащи всяка фотография. Като художествена стойност, снимките не са особено отличителни, но затова носят изключително силен заряд, подплатен със значещите и внушаващи послания на текста.
Основната тема са „забравените от 11 септември”. Фотографирани са хора, преживели случилото се, загубили здравето си, семействата си, домовете си, работата си. Те са своеобразни герои, но забравени, болни, бедни, предадени. Днес, повечето от тях живеят при приятели, в старчески домове, в коли, или, още по-зле, в болници. Ходят по три пъти седмично на прегледи или процедури, взимат десетки видове лекарства, депресирани и обезверени са, но не са загубили инстинкта си към самосъхранение.
Някои от тях, въпреки състоянието си, не спират да се борят за определени каузи чрез асоциации, имащи за цел решаване проблемите след атентатите (например „Need Change”). Други изискват от правителството да поеме поне разходите за лекарствата им, а трети, болни от левкимия, се молят просто да излязат от болницата. Някога.
Ето какво казва Алекс Санчез, емигрант, работил шест месеца като агент по чистотата в сградите около Световния търговски център : „Нямахме трудов договор, защото бяхме без документи. И въпреки това, понякога работихме седем дни в седмицата, дванадесет часа на ден. Днес нямаме нищо. Нито работа, нито здраве.” Господин Санчез страда от дихателни проблеми, което му пречи да работи.
Майк Мак Кормак, бивш капитан на американсите въздушни сили е работил насред развалините на Кулите близнаци няколко месеца. Днес той страда от хронична астма, алергия и проблеми с белите дробове. Губи работата си вследствие на здравословното си състояние. „Бяха казали, че никога няма да забравят... Но нас, нас ни забравиха твърде бързо”, споделя капитанът и взирайки се в снимката му, долавям самота и съкрушение. Не виждам гняв.
След второто ми посещение, на излизане от залата, докато искренно съжалявах, че съм пропуснала вернисажа на изложбата и възможността да се срещна с организторите, се сблъсквам с жена на средна възраст, изглеждаща видимо притеснена и сякаш забравила нещо. Виждам, че бърза да напише послание в книгата за посетители и да излезе. Крадешком се връщам да прочета написаното със черно мастило – „Никога няма да забравя случилото се, то ме пронизва все така силно.”
Разхождайки се по кея, днес, на 22 Септември 2008 година, първият ден от циганското лято, аз също обещавам да не забравям трагедията, това нефтено петно в океана на човечеството. И поставям, в лицето си на съвсем обикновен чувстващ човек, много висока оценка за авторите, чиято работа, показана в малката заличка на един приличен квартален център, надминава в пъти всяка една съвременна „инсталация” или подобна чикия на съвременното изкуство, която може да срещнеш дори в Лувъра.
Забравените от 9/11 са много повече от документираните за тази изложба.Те искат да живеят като теб, но не могат. Те искат здравето си, но са го загубили във войната. „ Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души.” (Ориана Фалачи).
Не искам да завършвам с война, затова ще кажа просто think different, мотото на Новия сезон 2008/2009.
Питам се, каква е подходящата песен за този град, днес, седем години след атентатите от 11 септември 2001 година ? My way или може би The Story ?
Търся стотици отговори около печалната дата.
В отговор на интереса си получавам изложбата Toxic New York, състояща се в Париж, от 4 до 27 септември, на кейя Жемап № 116, в малкото изложбено пространство на кварталния център за изкуства. Мястото е красиво, разположено на самия бряг на Сена, близо до едни от най-живописните кейове в града, но неподходящо за подобен род социално ангажирани дейности. И двата пъти, когато отидох на изложбата, бях абсолютно сама в залата – нямаше дори пазач, поставен от чисто прагматични подбуди. От една страна това ми помогна да обмисля нещата, с които се сблъсквах и да поплача спокойно, а от друга ме нарани – къде са хората, нима са забравили ?
Самата изложба се състои от снимки, заснети от фотографа Francesca Gilibert и от текстовете на Karamo Danfa, съпровождащи всяка фотография. Като художествена стойност, снимките не са особено отличителни, но затова носят изключително силен заряд, подплатен със значещите и внушаващи послания на текста.
Основната тема са „забравените от 11 септември”. Фотографирани са хора, преживели случилото се, загубили здравето си, семействата си, домовете си, работата си. Те са своеобразни герои, но забравени, болни, бедни, предадени. Днес, повечето от тях живеят при приятели, в старчески домове, в коли, или, още по-зле, в болници. Ходят по три пъти седмично на прегледи или процедури, взимат десетки видове лекарства, депресирани и обезверени са, но не са загубили инстинкта си към самосъхранение.
Някои от тях, въпреки състоянието си, не спират да се борят за определени каузи чрез асоциации, имащи за цел решаване проблемите след атентатите (например „Need Change”). Други изискват от правителството да поеме поне разходите за лекарствата им, а трети, болни от левкимия, се молят просто да излязат от болницата. Някога.
Ето какво казва Алекс Санчез, емигрант, работил шест месеца като агент по чистотата в сградите около Световния търговски център : „Нямахме трудов договор, защото бяхме без документи. И въпреки това, понякога работихме седем дни в седмицата, дванадесет часа на ден. Днес нямаме нищо. Нито работа, нито здраве.” Господин Санчез страда от дихателни проблеми, което му пречи да работи.
Майк Мак Кормак, бивш капитан на американсите въздушни сили е работил насред развалините на Кулите близнаци няколко месеца. Днес той страда от хронична астма, алергия и проблеми с белите дробове. Губи работата си вследствие на здравословното си състояние. „Бяха казали, че никога няма да забравят... Но нас, нас ни забравиха твърде бързо”, споделя капитанът и взирайки се в снимката му, долавям самота и съкрушение. Не виждам гняв.
След второто ми посещение, на излизане от залата, докато искренно съжалявах, че съм пропуснала вернисажа на изложбата и възможността да се срещна с организторите, се сблъсквам с жена на средна възраст, изглеждаща видимо притеснена и сякаш забравила нещо. Виждам, че бърза да напише послание в книгата за посетители и да излезе. Крадешком се връщам да прочета написаното със черно мастило – „Никога няма да забравя случилото се, то ме пронизва все така силно.”
Разхождайки се по кея, днес, на 22 Септември 2008 година, първият ден от циганското лято, аз също обещавам да не забравям трагедията, това нефтено петно в океана на човечеството. И поставям, в лицето си на съвсем обикновен чувстващ човек, много висока оценка за авторите, чиято работа, показана в малката заличка на един приличен квартален център, надминава в пъти всяка една съвременна „инсталация” или подобна чикия на съвременното изкуство, която може да срещнеш дори в Лувъра.
Забравените от 9/11 са много повече от документираните за тази изложба.Те искат да живеят като теб, но не могат. Те искат здравето си, но са го загубили във войната. „ Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души.” (Ориана Фалачи).
Не искам да завършвам с война, затова ще кажа просто think different, мотото на Новия сезон 2008/2009.
неделя, 14 септември 2008 г.
Градът на желанията
Не исках да се сбогувам с теб.
А трябваше.
Вече седмица кръстосвам неуморно града на желанията.
На красивите, поетични, необятни градини и неароматните цветя.
На лесните запознанства и трудните приятелства.
На Фредерик Бегбеде, Дюма, Марк Леви и на стотици литератори, тънещи в мизерия.
На величествените катедрали и кварталите с много червени клубове.
На любовта като понятие и на любовта, траеща три години.
На грандиозните спектакли и нискобюджетните театрални компании.
На духовността останала у Човека и неговата смазваща невзрачност.
На тихото говорене и силните изказвания.
На корабите по Сена, където хората вечерят, танцуват, целуват се и на клошарските сбирки под мостовете на реката, чийто вид е смразяващ през студените нощи.
На многото коли и малкото таксита.
На страхотните барове и скучните дискотеки.
На шувинистичните французи и безкрайните тълпи от чужденци.
На бързите темпове на живот и недоразвитите отношения между хората.
На метрото без ватман, развиващо хипер висока скорост и затворените супермаркети в неделя.
На многото прочетени книги, многото библиотеки, многото поетични послания и многото безработни журналисти.
На безкрайно скъпите наеми и малките пространства за живеене.
На уникалните писатели и плашещите съвременни художници.
На високите кули и ниските критерии за щастие.
На многото записани задачи в agenda и бавните действия на френската администрация.
На писмата по пощата и недоразвитите сайтове.
На интересните хора по улиците и скучните водещи по радиото.
На безценните уроци по възпитание и понякога изнервящата подреденост.
На лучената супа и огромните обедни менюта.
На Революцията...
На моето настояще...
На твоето минало...
На ветровитата зима...
На джаза...
На градските легенди...
На детските истории...
На студентските ми години...
Париж е град на крайности. За да се почувстваш добре тук, трябва да си импулсивен, непукист и една доза драматичен.
Трябваше да се сбогувам с теб. Сега съжалявам.
А трябваше.
Вече седмица кръстосвам неуморно града на желанията.
На красивите, поетични, необятни градини и неароматните цветя.
На лесните запознанства и трудните приятелства.
На Фредерик Бегбеде, Дюма, Марк Леви и на стотици литератори, тънещи в мизерия.
На величествените катедрали и кварталите с много червени клубове.
На любовта като понятие и на любовта, траеща три години.
На грандиозните спектакли и нискобюджетните театрални компании.
На духовността останала у Човека и неговата смазваща невзрачност.
На тихото говорене и силните изказвания.
На корабите по Сена, където хората вечерят, танцуват, целуват се и на клошарските сбирки под мостовете на реката, чийто вид е смразяващ през студените нощи.
На многото коли и малкото таксита.
На страхотните барове и скучните дискотеки.
На шувинистичните французи и безкрайните тълпи от чужденци.
На бързите темпове на живот и недоразвитите отношения между хората.
На метрото без ватман, развиващо хипер висока скорост и затворените супермаркети в неделя.
На многото прочетени книги, многото библиотеки, многото поетични послания и многото безработни журналисти.
На безкрайно скъпите наеми и малките пространства за живеене.
На уникалните писатели и плашещите съвременни художници.
На високите кули и ниските критерии за щастие.
На многото записани задачи в agenda и бавните действия на френската администрация.
На писмата по пощата и недоразвитите сайтове.
На интересните хора по улиците и скучните водещи по радиото.
На безценните уроци по възпитание и понякога изнервящата подреденост.
На лучената супа и огромните обедни менюта.
На Революцията...
На моето настояще...
На твоето минало...
На ветровитата зима...
На джаза...
На градските легенди...
На детските истории...
На студентските ми години...
Париж е град на крайности. За да се почувстваш добре тук, трябва да си импулсивен, непукист и една доза драматичен.
Трябваше да се сбогувам с теб. Сега съжалявам.
сряда, 3 септември 2008 г.
Духът на Фестивала
Някъде бях прочела, че Spirit of Bourgas е на няколко крачки от Exit фестивала в Сърбия, на който обикновено критерият за музика и организация е сериозно приравнен спрямо европейски и световни мащаби. Мисля че реагирах по-скоро скептично.
Сега, когато с усмивка си спомням за вечерта прекарана на бургаския Централен плаж (за съжаление само една, следващата година – повече), съм изцяло позитивно настроена. За това, че може би излазваме от ужасяващата пропаст на културно безвремие и вдигаме поглед към нещо европейско, нещо не-чалга, нещо ярко.
Когато попадам във фестивалното градче ме обзема добро настроение. Още от входа проличава качеството на организацията – отлично, без напрежение на входа, изхода, касите, своеобразните улици, пространствата около сцените. На всяка крачка можеш да срещнеш мил човек от организацията или някой от стотиците доброволци, който да те упъти чрез цветна карта и програма. Не липсват барове, тоалетни, пейки… Това е прозаичната част. Еуфоричната е в огромните красиви, цветни фенери, част от декорацията, както и кукерите, клоуните и актьорите, които бяха там за да ни карат да се усмихнем, в случай, че нямаме повод.
Самите сцени бяха шест, всяка с различна тематика, разположени съвсем адекватно спрямо публиката, така че да няма недоволни сред недовиждащите като мен. Без да имам каквито и да е било претенции за вещ познавач на добрия звук, все си мисля че разбирам поне малко от музика. А в онази вечер, на този фестивал, тя звучеше по много и много добре.
Аsian Dub Foundation, които бяха главният виновник за присъствието ми на Spirit of Bourgas, се оказаха по-скоро скучни, поне за мен, която като малка слушах старите им неща до втръсване. Без особено присъствие, без особено разтърсващи изпълнения. На 16 август те бяха в Бургас, България, а може би мислиха, че са в Краков, Полша, тъй като, в един момент поздравиха полската публика. Asian Dub Foundation без съмнение са добри музиканти, но не ми предадоха никакъв музикален заряд. Тяхната музика е идейна и заразителна, но в онази вечер нямах никакво желание да се сливам с тълпата, която пригласяше на групата. Нещо повече – някои хора преспокойно ходеха до тоалетна, разхождаха се и си купуваха бира от бара, докато англичаните се потяха на сцената. Жалко.
Затова пък следващият концерт, на който станахме свидетели, а именно
„Уикеда! Уикеда! Уикеда!”, излъчваше страхотно позитивна енергия, сила и заразяващо добро настроение. Смело заявявам, че бяха в пъти по-добри от Аsian - откъм импровизация, сценично поведение, стил. Откъм интерпретация на песните, защото ние в оригинал сме ги чували хиляди пъти. Откъм различност и артистичност. Ерол и компания ни зарибиха, вдъхновиха, поразиха, измориха, изпотиха, заразиха! И ни пуснаха да си ходим. Ние не искахме, скачаше ни се, пееше ни се още за Мариана, Панталей, кашкавала, приятелите и Ернесто. За Иван. Уикеда са нещо, от което българската сцена се нуждае – истинност.
За финал на музикалната вечер под звездите избрахме единодушно рага, реге и хип-хоп, отделени на т.нар. латино сцена. Мелодичните песни от младите години ме напълниха със спомени – за ученическите изживявания, за времето, когато бяхме по-безгрижни и се радвахме на този род събития много повече. И така, в спомени и закачки, останахме доста дълго под звуците на Боб Марли и компания, адски приятно. И съжалих хората, които по същото време се настъпваха, издаваха нечленоразделни звуци и намираха нещо хубаво в ужасно немузикантската, непоетична и грозна музика, наричат я минимъл и е убиец на сетива, това е гледната ми точка. Бих я изхвърлила от програмата на фестивала, поради една причина – страхувам се да не нарани истинската музика, или по-зле, да я убие!
Според моите лични проучвания, хората на фестивала бяха добронамерени, усмихнати и весели. А това вече е нещо!
Когато на сутринта излизахме от фестивалното градче, си помислих, че инициативи от този род, не само трябва да се подкрепят – трябва да се обгрижват! После си помислих, че имам страхотни приятели, с които споделих тези музикални-фестивални-морски нощи. Точно под звездите, право в целта !
Сега, когато с усмивка си спомням за вечерта прекарана на бургаския Централен плаж (за съжаление само една, следващата година – повече), съм изцяло позитивно настроена. За това, че може би излазваме от ужасяващата пропаст на културно безвремие и вдигаме поглед към нещо европейско, нещо не-чалга, нещо ярко.
Когато попадам във фестивалното градче ме обзема добро настроение. Още от входа проличава качеството на организацията – отлично, без напрежение на входа, изхода, касите, своеобразните улици, пространствата около сцените. На всяка крачка можеш да срещнеш мил човек от организацията или някой от стотиците доброволци, който да те упъти чрез цветна карта и програма. Не липсват барове, тоалетни, пейки… Това е прозаичната част. Еуфоричната е в огромните красиви, цветни фенери, част от декорацията, както и кукерите, клоуните и актьорите, които бяха там за да ни карат да се усмихнем, в случай, че нямаме повод.
Самите сцени бяха шест, всяка с различна тематика, разположени съвсем адекватно спрямо публиката, така че да няма недоволни сред недовиждащите като мен. Без да имам каквито и да е било претенции за вещ познавач на добрия звук, все си мисля че разбирам поне малко от музика. А в онази вечер, на този фестивал, тя звучеше по много и много добре.
Аsian Dub Foundation, които бяха главният виновник за присъствието ми на Spirit of Bourgas, се оказаха по-скоро скучни, поне за мен, която като малка слушах старите им неща до втръсване. Без особено присъствие, без особено разтърсващи изпълнения. На 16 август те бяха в Бургас, България, а може би мислиха, че са в Краков, Полша, тъй като, в един момент поздравиха полската публика. Asian Dub Foundation без съмнение са добри музиканти, но не ми предадоха никакъв музикален заряд. Тяхната музика е идейна и заразителна, но в онази вечер нямах никакво желание да се сливам с тълпата, която пригласяше на групата. Нещо повече – някои хора преспокойно ходеха до тоалетна, разхождаха се и си купуваха бира от бара, докато англичаните се потяха на сцената. Жалко.
Затова пък следващият концерт, на който станахме свидетели, а именно
„Уикеда! Уикеда! Уикеда!”, излъчваше страхотно позитивна енергия, сила и заразяващо добро настроение. Смело заявявам, че бяха в пъти по-добри от Аsian - откъм импровизация, сценично поведение, стил. Откъм интерпретация на песните, защото ние в оригинал сме ги чували хиляди пъти. Откъм различност и артистичност. Ерол и компания ни зарибиха, вдъхновиха, поразиха, измориха, изпотиха, заразиха! И ни пуснаха да си ходим. Ние не искахме, скачаше ни се, пееше ни се още за Мариана, Панталей, кашкавала, приятелите и Ернесто. За Иван. Уикеда са нещо, от което българската сцена се нуждае – истинност.
За финал на музикалната вечер под звездите избрахме единодушно рага, реге и хип-хоп, отделени на т.нар. латино сцена. Мелодичните песни от младите години ме напълниха със спомени – за ученическите изживявания, за времето, когато бяхме по-безгрижни и се радвахме на този род събития много повече. И така, в спомени и закачки, останахме доста дълго под звуците на Боб Марли и компания, адски приятно. И съжалих хората, които по същото време се настъпваха, издаваха нечленоразделни звуци и намираха нещо хубаво в ужасно немузикантската, непоетична и грозна музика, наричат я минимъл и е убиец на сетива, това е гледната ми точка. Бих я изхвърлила от програмата на фестивала, поради една причина – страхувам се да не нарани истинската музика, или по-зле, да я убие!
Според моите лични проучвания, хората на фестивала бяха добронамерени, усмихнати и весели. А това вече е нещо!
Когато на сутринта излизахме от фестивалното градче, си помислих, че инициативи от този род, не само трябва да се подкрепят – трябва да се обгрижват! После си помислих, че имам страхотни приятели, с които споделих тези музикални-фестивални-морски нощи. Точно под звездите, право в целта !
сряда, 27 август 2008 г.
За сиянието около Mo' Horizons
Джаз, латино, соул, фънк, афро елементи, боса нова, електро, бразилско звучене... Това са само „думи, думи, думи” (Шекспир), загатващи музиката, която Мo’ Horizons създават. Пълна е с лято.
Днес, седмици след концерта, слушам тяхната песен Kikiribu и в съзнанието ми нахълтват стотици лица, спомени, цветове, думи, образи. Енергия. Невероятният късмет, че съм ги чула/видяла/усетила наживо, там, в Летния театър във Варна, сред зелените увивни растения, сгушена между музиката, морската градина и един човек, на който адски много държа.
Мo’ Horizons са свежи, променящи се, креативни и адски добри импровизатори. В основата на проекта са диджеите и продуценти Ралф Дрьосмайер и Марк „Фон” Велцер, музикантите от Хановър, които носят нещо от плажовете на Рио, нещо от лятното неповторимо щастие, нещо от носталгията по вълшебните мигове, които, за жалост, се търкулват като песъчинки между пръстите.
Онази вечер във Варна, освен от супер професионалното дуо, бяхме очаровани и от други музиканти, включени в музикалното събитие. А именно афроамериканската соул вокалистка Дениз М’ Байе, чиято нежна душа прозираше зад дълбокия й глас, както и перкусионистът Нене Васкез, носител на награда „Грами”. Той си служеше така умело с доброто настроение, перкусиите, публиката и латино стъпките, че ми се прииска да го попитам каква е рецептата му : освен всичките му артистични качества, той беше и безсрамно естествен и непретенциозен – такъв, какъвто трябва да бъде един истински творец.
Всъщност именно той ни предупреди : „тази вечер концерт няма да има, ще има парти”. И се получи особена магия, излята в нещо специално, което не остана в пространствата на Летния театър, а продължи пътечката си към небесните сияния. За да ни завладее, за да не спрем да танцуваме до полунощ, за да се качи по-голямата част от публиката на сцената. И да се забавлява – някои като на училищен концерт, някои като на истинска бразилска фиеста на плажа, някои като в приказка – от онези, с хубавия край.
След няколко часовото шоу, което Мо’ Horizons и компания забъркаха, след шарените моменти, които ни подариха, след изключително органичното им поведение, в главата ми се въртяха няколкоко много важни извода. А именно, че музиката на бандата, която стъпи първа на сцена (Brazilectro), беше свежа, но бледнееше сериозно пред опияняващата музикална сплав, поднесена от чуждестранните музанти. Отсъствието на Белослава, въпреки обявяването й в програмата, във всички случаи бе грешка, но лесно поправима от доброто настроение на двама диджеи и стотици усмихнати хора, изглеждащи интелигентно. Няколкото пропуски в организацията за мен бяха породени по-скоро от невнимание, със сигурност не от нежелание. Началото на събитието беше обявено с близо двучасово закъснение, но това някак мина покрай нас, изтече с жълтата фанта и зелената мента, сля се с елипсовидните форми на Летния театър.
По време на концерта ми хрумнаха много идеи за това как да започна/завърша есето си. Днес не помня нищо от тях. Но това е без значение. Важното е, че Мо’ Horizons излъчваха едно особено сияние и оставиха остатъчен вкус на щастие, лято и слънце у мен. Важното е, че атмосферата онази вечер беше подобаващо вдъхновяваща, очарователно поддържана от Varna All Stars, също гости на събитието. Важното е, че такива пиршества предизвикат сетивата ми, които по начало през лятото пируват.
Днес, седмици след концерта, слушам тяхната песен Kikiribu и в съзнанието ми нахълтват стотици лица, спомени, цветове, думи, образи. Енергия. Невероятният късмет, че съм ги чула/видяла/усетила наживо, там, в Летния театър във Варна, сред зелените увивни растения, сгушена между музиката, морската градина и един човек, на който адски много държа.
Мo’ Horizons са свежи, променящи се, креативни и адски добри импровизатори. В основата на проекта са диджеите и продуценти Ралф Дрьосмайер и Марк „Фон” Велцер, музикантите от Хановър, които носят нещо от плажовете на Рио, нещо от лятното неповторимо щастие, нещо от носталгията по вълшебните мигове, които, за жалост, се търкулват като песъчинки между пръстите.
Онази вечер във Варна, освен от супер професионалното дуо, бяхме очаровани и от други музиканти, включени в музикалното събитие. А именно афроамериканската соул вокалистка Дениз М’ Байе, чиято нежна душа прозираше зад дълбокия й глас, както и перкусионистът Нене Васкез, носител на награда „Грами”. Той си служеше така умело с доброто настроение, перкусиите, публиката и латино стъпките, че ми се прииска да го попитам каква е рецептата му : освен всичките му артистични качества, той беше и безсрамно естествен и непретенциозен – такъв, какъвто трябва да бъде един истински творец.
Всъщност именно той ни предупреди : „тази вечер концерт няма да има, ще има парти”. И се получи особена магия, излята в нещо специално, което не остана в пространствата на Летния театър, а продължи пътечката си към небесните сияния. За да ни завладее, за да не спрем да танцуваме до полунощ, за да се качи по-голямата част от публиката на сцената. И да се забавлява – някои като на училищен концерт, някои като на истинска бразилска фиеста на плажа, някои като в приказка – от онези, с хубавия край.
След няколко часовото шоу, което Мо’ Horizons и компания забъркаха, след шарените моменти, които ни подариха, след изключително органичното им поведение, в главата ми се въртяха няколкоко много важни извода. А именно, че музиката на бандата, която стъпи първа на сцена (Brazilectro), беше свежа, но бледнееше сериозно пред опияняващата музикална сплав, поднесена от чуждестранните музанти. Отсъствието на Белослава, въпреки обявяването й в програмата, във всички случаи бе грешка, но лесно поправима от доброто настроение на двама диджеи и стотици усмихнати хора, изглеждащи интелигентно. Няколкото пропуски в организацията за мен бяха породени по-скоро от невнимание, със сигурност не от нежелание. Началото на събитието беше обявено с близо двучасово закъснение, но това някак мина покрай нас, изтече с жълтата фанта и зелената мента, сля се с елипсовидните форми на Летния театър.
По време на концерта ми хрумнаха много идеи за това как да започна/завърша есето си. Днес не помня нищо от тях. Но това е без значение. Важното е, че Мо’ Horizons излъчваха едно особено сияние и оставиха остатъчен вкус на щастие, лято и слънце у мен. Важното е, че атмосферата онази вечер беше подобаващо вдъхновяваща, очарователно поддържана от Varna All Stars, също гости на събитието. Важното е, че такива пиршества предизвикат сетивата ми, които по начало през лятото пируват.
неделя, 3 август 2008 г.
My Blueberry nights
Първо филмът на Уонг Кар Уай Моите Боровинкови нощи е вдъхновяващ, красив и мечтателно-реалистичен. За ценители. За любими, чувствителни, нежни и не-романтични в блудкавия смисъл на думата, хора.
Нора Джоунс, Джъд Лоу, Рейчъл Уайз, Натали Портман, Дейвид Стратън са перфектно подбрани; във възложените им задачи те са органични, смели и деликатни. The look of Love. Тези актьори притежават отличителна черта, която ги свързва, нарича се Лице (и то красиво), нещо, което липсва при много хора (на изкуството) напоследък. Стремежът на героите, въплътени с много чувствена наслада, е да подредят по особена логика човешките сълзи и усмивки, спотаени между две разбити сърца, кутия с изоставени ключове, както и емоциите, произтичащи от спомените и мечтите.
Не бих казала, че сюжетът е необикновен – след тежка раздяла с любимия си Елизабет (Нора Джоунс) решително поема по нови пътища из Америка с цел да забрави Него и да намери Себе си. По пътя, съвсем логично, тя среща други личности с разбити сърца и с травми, причинени от раздялата ; нови характерни образи, които пият, плачат, обичат, залагат всичко на покер, съмняват се, оставят бакшиши и се усмихват. Те, от своя страна, обогатяват младото момиче, загатват й житейски мъдрости, преоткриването на личността и любовта. Фабулата е повече от ясна, и именно това ни дава огромната свобода да развиваме собствените си възприятия, личните си приумици и въображението си. Този празник за сетивата, наречен Моите Боровинкови нощи, трябва да присъства в колекцията на всеки един от нас – в случай, че искаме да сме поне малко по-добри и красиви.
Филмът на хонг-конгският режисьор е реализиран по блестящ начин. Текстът се превръща в повод, а всеки жест или гримаса в значещ елемент. Музиката е божествена, неизменна част от безвремието, което настава след първия кадър. И докато някои са гледали нервно часовниците си по време на филма, то други, въпреки неудобните седалки, се оставихме на пътуването – из дебрите на нощен Ню Йорк, където всичко е поетично, а въздухът е напоен с аромат на боровинков пай и любов. Там, където всичко е лично и специално. За теб.
Второ да се разхождаш из пустите улици на София в неделя вечер, след този прекрасен филм, когато всички са на море, а ти обсъждаш купуването на нови джапанки с някой много специален за теб човек, е прекрасно.
Му blueberry nights. Нощна София не е красива, но пък затова е моя, жива и специфично оцветена в различни настроения, краски и хора (доста чужденци напоследък, което е супер!). Нощна София не е това, което усещам, че трябва да бъде, но затова пък в нея има много история. А без история не може, става скучно, както веднъж вече обсъдихме.
На моменти усетих, че съм още под влияние на филма и разказвам суперлативи на ляво и дясно. Някак ми се иска този впечетляващ вкус на боровинки да остане за по-дълго в съзнанието ми.
Трето by the way е страхотно място.
Нора Джоунс, Джъд Лоу, Рейчъл Уайз, Натали Портман, Дейвид Стратън са перфектно подбрани; във възложените им задачи те са органични, смели и деликатни. The look of Love. Тези актьори притежават отличителна черта, която ги свързва, нарича се Лице (и то красиво), нещо, което липсва при много хора (на изкуството) напоследък. Стремежът на героите, въплътени с много чувствена наслада, е да подредят по особена логика човешките сълзи и усмивки, спотаени между две разбити сърца, кутия с изоставени ключове, както и емоциите, произтичащи от спомените и мечтите.
Не бих казала, че сюжетът е необикновен – след тежка раздяла с любимия си Елизабет (Нора Джоунс) решително поема по нови пътища из Америка с цел да забрави Него и да намери Себе си. По пътя, съвсем логично, тя среща други личности с разбити сърца и с травми, причинени от раздялата ; нови характерни образи, които пият, плачат, обичат, залагат всичко на покер, съмняват се, оставят бакшиши и се усмихват. Те, от своя страна, обогатяват младото момиче, загатват й житейски мъдрости, преоткриването на личността и любовта. Фабулата е повече от ясна, и именно това ни дава огромната свобода да развиваме собствените си възприятия, личните си приумици и въображението си. Този празник за сетивата, наречен Моите Боровинкови нощи, трябва да присъства в колекцията на всеки един от нас – в случай, че искаме да сме поне малко по-добри и красиви.
Филмът на хонг-конгският режисьор е реализиран по блестящ начин. Текстът се превръща в повод, а всеки жест или гримаса в значещ елемент. Музиката е божествена, неизменна част от безвремието, което настава след първия кадър. И докато някои са гледали нервно часовниците си по време на филма, то други, въпреки неудобните седалки, се оставихме на пътуването – из дебрите на нощен Ню Йорк, където всичко е поетично, а въздухът е напоен с аромат на боровинков пай и любов. Там, където всичко е лично и специално. За теб.
Второ да се разхождаш из пустите улици на София в неделя вечер, след този прекрасен филм, когато всички са на море, а ти обсъждаш купуването на нови джапанки с някой много специален за теб човек, е прекрасно.
Му blueberry nights. Нощна София не е красива, но пък затова е моя, жива и специфично оцветена в различни настроения, краски и хора (доста чужденци напоследък, което е супер!). Нощна София не е това, което усещам, че трябва да бъде, но затова пък в нея има много история. А без история не може, става скучно, както веднъж вече обсъдихме.
На моменти усетих, че съм още под влияние на филма и разказвам суперлативи на ляво и дясно. Някак ми се иска този впечетляващ вкус на боровинки да остане за по-дълго в съзнанието ми.
Трето by the way е страхотно място.
понеделник, 28 юли 2008 г.
Революцията на Лени
As long as I'm living, I'll be waiting
As long as I'm breathing, I'll be there
Whenever you call me, I'll be waiting
Whenever you need me, I'll be there...
Революцията на Лени Кравиц успя.
Тя започна със „Sex in the morning” на подгряващата банда, любимите ми Остава, и завърши в 4 часа сутринта когато затворих очите си и си намислих желание – да чуя I’ll be waiting отново. На живо.
Първите акорди на Свилен и компания са като кафе рано сутрин, като хубавото настроение, за което нямаш определена причина. После заедно достигнахме до „Ще дойдеш ли със мен” и „Шоколад”, които прозвучаха лятно, красиво, замечтано. Както звучат Остава по принцип. Имаше един проблем - дали заради енергията у публиката, която първоначално не беше никак настойчива, или поради друга причина, бих казала че Остава си тръгнаха от сцената по-скоро плахо и не оставиха кой знае какъв заряд след себе си. А обикновено им се получава.
След тридесет минути излезе Той и промени атмосферата, усмихвайки се. Лени, Музикантът, Американецът с най-секси глас евър. Излишно е да изброявам едно по едно качествата му на музикален талант в световен мащаб, както и сетлиста, както и с какво е бил облечен. Защото качването му на сцената, думите, че са му трябвали 19 години за да дойде в България и че не иска да си тръгне оттук (надявам се, че не го казва навсякъде:) , фактът, че ни присъедини, и с думи, и с дела към любовната си революция, превърна Момента в сюблимен, исторически, легендарен, феноменален. Моментът, в който се усещащ жив, по средата на едно чакано лято, в което се случват чудеса, под звездите на едно небе, оцветено в розово и настинено с любов... Лени Кравиц, за два часа ни разкри нещо, което всеки от хората около мен заслужават, нарича се щастие. Той, както и перфектният му екип от музиканти, ни спечелиха чрез енергията си. Усещахме я и по време на зашеметяващото соло на тромпетиста на групата, и по време на биса – „Are You Gonna go My Way”, в моментите, в които Лени, въодушевен се покланяше на публиката или когато решен слезе при нея в знак на благодарност, кеф, любов.
А когато накрая, след особеното, неизмеримо чувство, с което бяхме заразени, Лени седна зад барабаните и се развихри, сякаш нямаше учудени. Бяхме сигурни, че може и това.
Около нас се мяркаха лица от българските музикални среди. Изглеждаха бледи пред Лени, не само заради цвета на кожата му, музикалните му и артистични способности, истеричните и оправдани крясъци на публиката „Лени, Лени” (и моите в това число)... Основната причина е стилът на рок музикантът, който е неподражаем, изящен, еротизиращ. Вдъхновяващ. Такъв, че да накара публиката да полети с него на Fly Away ; да надвие собствените си стереотипи, егоизма си, реалното измерение, да обещае, че ще е там, че ще чака...
Въпреки че Аmerican Woman не ми е от любимите, мисля че парчето достигна върхова форма на този лайф, пробяга из терена, трибуните, излезе извън стадион „Академик”, извън София, извън нас, за да влезе в съзнанието ни, сърцето ни и да си остане там.
При други обстоятелства бих плакала заради чувствеността и истинността на It Ain’t Over ‘Til It’s Over, вчера реших, че не е редно. Все пак това е моят подарък. Страхотен, при това !
Посланията на този американец, имал шанса да се среща от млад с величия като Дюк Елингтън, Ела Фицджералд и Майлс Дейвис, са общовалидни, метафизични и трябва да станат водещи в нашия свят. Защо ? Защото Лени Кравиц говори/пее/мисли любовта като космогонично, извънреално, неконвенционално, сакрално, общовалидно, световно и безгранично понятие. Такова, каквото би трябвало да бъде. Затова.
На 27 юли, неделя, аз се влюбих. За пореден път. В истинските неща, в мелодичната, истинска, бляскава музика, в поетичните текстове, в хармоничните светлини на сцената, които се превръщаха в своеобразен декор за мощния взрив, наречен Лени Кравиц. В София, чийто дихания бяха допълнение към въздушните пространства, напоени с love love love, с които се сляхме, обикнахме, пяхме.
Революцията на Лени Кравиц успя. Тя е в сърцето ми.
P.S. Есето ми стана адски субективно, супер емоционално и една-две дози объркано. Признавам. Но без емоции ни остава да се превърнем в сухари, които не могат да опишат, да преживеят, да полудеят, да обичат, да се дразнят, да крещят, да се смеят, да отидат на концерт и да усещат, че са живи.
As long as I'm breathing, I'll be there
Whenever you call me, I'll be waiting
Whenever you need me, I'll be there...
Революцията на Лени Кравиц успя.
Тя започна със „Sex in the morning” на подгряващата банда, любимите ми Остава, и завърши в 4 часа сутринта когато затворих очите си и си намислих желание – да чуя I’ll be waiting отново. На живо.
Първите акорди на Свилен и компания са като кафе рано сутрин, като хубавото настроение, за което нямаш определена причина. После заедно достигнахме до „Ще дойдеш ли със мен” и „Шоколад”, които прозвучаха лятно, красиво, замечтано. Както звучат Остава по принцип. Имаше един проблем - дали заради енергията у публиката, която първоначално не беше никак настойчива, или поради друга причина, бих казала че Остава си тръгнаха от сцената по-скоро плахо и не оставиха кой знае какъв заряд след себе си. А обикновено им се получава.
След тридесет минути излезе Той и промени атмосферата, усмихвайки се. Лени, Музикантът, Американецът с най-секси глас евър. Излишно е да изброявам едно по едно качествата му на музикален талант в световен мащаб, както и сетлиста, както и с какво е бил облечен. Защото качването му на сцената, думите, че са му трябвали 19 години за да дойде в България и че не иска да си тръгне оттук (надявам се, че не го казва навсякъде:) , фактът, че ни присъедини, и с думи, и с дела към любовната си революция, превърна Момента в сюблимен, исторически, легендарен, феноменален. Моментът, в който се усещащ жив, по средата на едно чакано лято, в което се случват чудеса, под звездите на едно небе, оцветено в розово и настинено с любов... Лени Кравиц, за два часа ни разкри нещо, което всеки от хората около мен заслужават, нарича се щастие. Той, както и перфектният му екип от музиканти, ни спечелиха чрез енергията си. Усещахме я и по време на зашеметяващото соло на тромпетиста на групата, и по време на биса – „Are You Gonna go My Way”, в моментите, в които Лени, въодушевен се покланяше на публиката или когато решен слезе при нея в знак на благодарност, кеф, любов.
А когато накрая, след особеното, неизмеримо чувство, с което бяхме заразени, Лени седна зад барабаните и се развихри, сякаш нямаше учудени. Бяхме сигурни, че може и това.
Около нас се мяркаха лица от българските музикални среди. Изглеждаха бледи пред Лени, не само заради цвета на кожата му, музикалните му и артистични способности, истеричните и оправдани крясъци на публиката „Лени, Лени” (и моите в това число)... Основната причина е стилът на рок музикантът, който е неподражаем, изящен, еротизиращ. Вдъхновяващ. Такъв, че да накара публиката да полети с него на Fly Away ; да надвие собствените си стереотипи, егоизма си, реалното измерение, да обещае, че ще е там, че ще чака...
Въпреки че Аmerican Woman не ми е от любимите, мисля че парчето достигна върхова форма на този лайф, пробяга из терена, трибуните, излезе извън стадион „Академик”, извън София, извън нас, за да влезе в съзнанието ни, сърцето ни и да си остане там.
При други обстоятелства бих плакала заради чувствеността и истинността на It Ain’t Over ‘Til It’s Over, вчера реших, че не е редно. Все пак това е моят подарък. Страхотен, при това !
Посланията на този американец, имал шанса да се среща от млад с величия като Дюк Елингтън, Ела Фицджералд и Майлс Дейвис, са общовалидни, метафизични и трябва да станат водещи в нашия свят. Защо ? Защото Лени Кравиц говори/пее/мисли любовта като космогонично, извънреално, неконвенционално, сакрално, общовалидно, световно и безгранично понятие. Такова, каквото би трябвало да бъде. Затова.
На 27 юли, неделя, аз се влюбих. За пореден път. В истинските неща, в мелодичната, истинска, бляскава музика, в поетичните текстове, в хармоничните светлини на сцената, които се превръщаха в своеобразен декор за мощния взрив, наречен Лени Кравиц. В София, чийто дихания бяха допълнение към въздушните пространства, напоени с love love love, с които се сляхме, обикнахме, пяхме.
Революцията на Лени Кравиц успя. Тя е в сърцето ми.
P.S. Есето ми стана адски субективно, супер емоционално и една-две дози объркано. Признавам. Но без емоции ни остава да се превърнем в сухари, които не могат да опишат, да преживеят, да полудеят, да обичат, да се дразнят, да крещят, да се смеят, да отидат на концерт и да усещат, че са живи.
петък, 25 юли 2008 г.
Evolution
Вечерта на 24 срещу 25 юли е специална поради няколко причини.
Първо (разбира се) е рожденният ден на Пантелей, второ концертът на група Evolution и трето лекотата, с която се диша по софийските улици.
Мястото е Swinging Hall, a хората са разноообразни, преобладаващо усмихнати, със засилено присъствие на малолетните фенки, които са леко нервни при мисълта, че ще останат единствено в периферното зрение на един днешен, модерен, еволюирал coolplayer. Предишната изява на Evolution ме зареди с известна доза резервираност – прекалено шумни за моя нежен джаз-слух, или прекалено алтернативни. Този път, на онова място, близо до което прекарах голяма част от живота си, беше различно. Добре озвучено, приятно, ненатрапливо, меко, стилно и премерено.
Без да имам музикално образование и дори без да съм особено музикална бих определила Evolution като притежаващи интересен стил, звучащи идейно, надеждно и мелодично. И са изненадващо млади. Не се учудвам на това, че са участвали два пъти в рок-фестивала „Цвете за Гошо”, нито пък ще бъда изненадана от супер скоростното разпространение на музиката им, сплав от алтернатив, гръндж, рок. Аз самата се сдобих с един своеобразен албум, който беше къде измолено, къде доброжелателно надписан.
Тримата членове на групата – Адриан /козирог/, Димо /скорпион/ и Матей /везни/ нямат особено вдъхновяващо сценично поведение, не чупят палки, не блъскат главите си, не правят stage diving, не са нито най-дивите метъли, нито най-дръзките хора/музиканти/, които съм виждала. И именно това ми харесва. Наричам го умереност. В музиката им откривам “много и различни влиания”, както самите те признават, а когато се разравям из личните им писания съвсем уместно прочитам и за техните герои, а именно: Muse, Metallica, Nirvana и др. Моята-песен фаворит е Invisible, чуйте я из интеренет пространството на http://www.myspace.com/bgevolution или се подредете на опашката на следващия лайф.
Има неща, които са невидими за теб, за мен, още повече за съседа ти.
Хубаво е, че в тази специална вечер, с едни много специални за мен хора, в едно много специално настроение, разбрах, че не е достатъчно да си интересен, нито добре облечен, нито супер луд, нито прекалено искрен, нито отчаяно краен. Нужен е стил, нарича се мярка. Нещо, което винаги съм знаела. И откривала с радост у хората. Истинският coolplayer не прилича на никого, не иска да бъде като мен, като теб, може би не се интересува от нас и затова го харесваме. Млъквам, защото днес не е модерно да си философ.
Успех Еvolution!
Честит Рожден Ден, Панта!
Първо (разбира се) е рожденният ден на Пантелей, второ концертът на група Evolution и трето лекотата, с която се диша по софийските улици.
Мястото е Swinging Hall, a хората са разноообразни, преобладаващо усмихнати, със засилено присъствие на малолетните фенки, които са леко нервни при мисълта, че ще останат единствено в периферното зрение на един днешен, модерен, еволюирал coolplayer. Предишната изява на Evolution ме зареди с известна доза резервираност – прекалено шумни за моя нежен джаз-слух, или прекалено алтернативни. Този път, на онова място, близо до което прекарах голяма част от живота си, беше различно. Добре озвучено, приятно, ненатрапливо, меко, стилно и премерено.
Без да имам музикално образование и дори без да съм особено музикална бих определила Evolution като притежаващи интересен стил, звучащи идейно, надеждно и мелодично. И са изненадващо млади. Не се учудвам на това, че са участвали два пъти в рок-фестивала „Цвете за Гошо”, нито пък ще бъда изненадана от супер скоростното разпространение на музиката им, сплав от алтернатив, гръндж, рок. Аз самата се сдобих с един своеобразен албум, който беше къде измолено, къде доброжелателно надписан.
Тримата членове на групата – Адриан /козирог/, Димо /скорпион/ и Матей /везни/ нямат особено вдъхновяващо сценично поведение, не чупят палки, не блъскат главите си, не правят stage diving, не са нито най-дивите метъли, нито най-дръзките хора/музиканти/, които съм виждала. И именно това ми харесва. Наричам го умереност. В музиката им откривам “много и различни влиания”, както самите те признават, а когато се разравям из личните им писания съвсем уместно прочитам и за техните герои, а именно: Muse, Metallica, Nirvana и др. Моята-песен фаворит е Invisible, чуйте я из интеренет пространството на http://www.myspace.com/bgevolution или се подредете на опашката на следващия лайф.
Има неща, които са невидими за теб, за мен, още повече за съседа ти.
Хубаво е, че в тази специална вечер, с едни много специални за мен хора, в едно много специално настроение, разбрах, че не е достатъчно да си интересен, нито добре облечен, нито супер луд, нито прекалено искрен, нито отчаяно краен. Нужен е стил, нарича се мярка. Нещо, което винаги съм знаела. И откривала с радост у хората. Истинският coolplayer не прилича на никого, не иска да бъде като мен, като теб, може би не се интересува от нас и затова го харесваме. Млъквам, защото днес не е модерно да си философ.
Успех Еvolution!
Честит Рожден Ден, Панта!
вторник, 22 юли 2008 г.
I hate the art that I don't understand.
Денят е първи юли. Годината е 2008. Времето е горещо. Театърът е Сфумато. Сезонът е Малък. Той се случва за поредна година, след като Той, Големият заключва вратите си за ремонт, подновяване на идеите, репертоара, фасадата. Идва ред на младите, често неконвенционални и креативни автори. Новото поколение, което, къде боязливо, къде уверено, крачи с юлско настроение към една сграда, сгушена в зеления парк. Това пространство ще се превърне в дом. На идеите им.
Тази година те се срещат в различен вид : целенасочени и хаотични, устремени към нови форми и здраво стъпващи на класически подходи. Резултатите са също така разнообразни – от класически текстове (Чехов, Харолд Пинтър, Константин Илиев) с адекватни съвременни решения до модерни тропизми с особени превъплъщения на сцената. При доста постановки наблюдавам тенденции към изместването на текста, към превръщането му в свързващ елемент (подобно на музика, образ, декор), както и към смесването на различни жанрове (театър, кино, танц и др.). Много често младите творци вървят и към „опростяване” на театъра, така че дори звук, знак или движение да играят важна асоциативна роля за зрителя. Пространствата са все по-често изпълвани с декори, които сами по себе имат нужда от анализ и отношение, а често пъти самият театър е решен на базата на символи – понякога изяснени, понякога загатнати. Измежду сценичните изразни средства пърформансът ми се стори най-архаичен, а ролята на класичесият кръговрат текст-актьор-публика най-уместен.
Студенти от Югозападния университет в Благоевград, актьорският клас на доц. Огнян Спиров и х.ас. Биляна Дилкова, изненадаха приятно публиката с интригуващ и вдъхновяващ ефект, а именно играта със сенките в своето „Shakespeare’s tango”. Искренно съжалих, че не запазиха избрания похват до края на спектакъла, защото беше магичен, игрив, включващ освен сенки, цветове, светлини, тела, форми и въображението на самите нас. Работата им е естетска, свързваща текстовете на Шекспир в една „приказка за човешката реалност”, вълнуваща заради аналитичното навлизане във всяка подробност. Целият екип играе по-скоро вдъхновено, ярко се отрояват Биляна Котева и Милена Илиева, които дават своя принос към превъплъщенията в Шекспировите герои като цяло, сами по себе си, комични и титанични.
Дни по-късно в камерната зала се състоя „Нирвана”– пиесата на Константин Илиев, представена от Силвия Станоева и Любен Кънев, студенти по актьорско майсторство за драматичен театър в класа на доц. Веселин Ранков. Слабо е известен фактът, че Яворов пише дяволски стихотворения като „Чудовище” за Лора. На тяхната взаимовръзка, наситена с любов, омраза, крясъци, живот, смърт, е посветен текстът на Константин Илиев. Състояние на пълен покой, на душевно удовлетворение, на екстатично усещане, на Нирвана, която идва, отлита и умира. Човешките отношения, или по-точно тези между две загубени души, са пресъздадени тук, но плътски, истински, агресивно, реалистично, житейски. Двамата актьори се справят прекрасно с поставените превъплъщения, те играят вглъбено, решено, вдъхновено. Героите им се борят срещу монотонността, срещу стереотипите, срешу Другия, срещу самите себе си. Животът тук е на границата, на ръба, на прага на новото пространството. Изчистена сценография, резки звуци, истински психологически театър, където вниманието е приковано с реплика, отговор, стон. Странен е животът на твореца, на неговата муза. Финалът – два изстрела и Край е логичен завършек на терзанието, породено от всичко и нищо, на онова зазиждащо чувство, което витае във въздуха, и което довежда едновременно до умора и нравствен катарзис. Но не катарзисът, изискван според теориите на Аристотел, а този който достигаме самовглъбявайки се и лишавайки се от егоистичното Аз. Може би липсва единно режисьорско решение за някои деликатни моменти, но двамата студенти вече имат предложения за разпространяването на спектакъла си, което е неизменно свързано с усъвършенстването му.
Има два начина да поставиш Чехов на сцена – интересен и скучен. Павлин Петрунов, Венцислав Търнев и Цветелина Стоянова избират първия. „Мечка” е едно интересно предложение, съчетаващо различни похвати спрямо текста, актьорската игра и чувството за хумор. Хумор, отричащ всякакви догми и теории, придаващ по – различна светлина на творчество на Чехов. Костюмите са скромни, както и сценографията, а с влизането в поливалентната зала, по всичко личи, че тук се играе! За пореден път, с лекотата на лекарската си ръка, руският драматург загатва отношенията между хората и най-вече техните състрадание, болка, мисли, доброта, стойност, достойнство. Героите имат своята функция, те са своеобразна пътека към човешкото себепознаване. А финалното съобщение, че това е една малка част и предстои усъвършенстване, породи у мен реакция на умиление – към всички млади хора, които се усмеляват да се занимават с театър.
Моноспектакълът на Силвана Пишимарова „Pas de deux” („Танц за двама”) по текстове от „Баща ми, който действаше на кулинарни и други периоди” от Елизабет Мазев, съчетава идеи и стил, свобода и граница, различност и артистичност. Играта й е повече от органична ; тя е като плоскост, по която вървим, напредваме и хоп – в един момент се хлъзгаме... към необятното чувство за завръщане, спомен, детство. Самия текст е достатъчно игрив, но решението на младата режисьорка Лили Виденова му дава страхотен тласък и възможност за излизане „отвъд”. Силвана Пишимарова се възползва от този плюс и това ни позволява да я намерим именно „отвъд” – отвъд-пространството, отвъд-клишето, отвъд-залата, във въображението. За мен пиесата се случва повече в метафизичното пространство, в което попада зрителя. И това, че сценографията на Маноела Дойчинова е конкретна, реална и асоциативна, помага на публиката, чрез своя емпиричен опит да достигне до състояние на познание и дори до sublimation. Историята за емигранта, за неговото желание да пренесе една своеобразна България както в двора си, така и в сърцето на дъщеря си, е ясна. По-интересното на текста за мен, е че дава поле за пренасяне в други духовни реалии, които извикват последователно спомени, краски и вкус у зрителя. И го карат да се усмихва. Фактът, че е пиесата е автобиографична още повече подсилва отношението баща-дъшеря, търсене-себепознание, предизвикателство-развитие на личността.
Един по-различен човек е в центъра на вселената на британския драматург Харолд Пинтър. Той е сред фаворитите тази година, защото три от текстовете му са избрани от участниците. „Колекцията”, „Гара Виктория” и „Лека болка” са пиесите, включени в програмата, които по настроение, подход и дозата неподправена лудост си приличат. Носител на Нобеловата награда за литература за 2005 година, при Харолд Пинтър не липсва напрежение, породено от ситуациите, в които попада един човек – обикновеният човек. Лично за мен текстовете на Пинтър могат да бъдат измамни, защото с тях рискът да попаднем в една статична ситуация, в състояние на „дежа вю” е осезаем. Те често съзиждат героите си в атмосфера на гняв, страх и мистерия, покриват диалозите им с дълги паузи, дават им търсеща и неуловима натура, чиято специфика не бива да пренебрегваме дори при най-делнични ситуации. Моят отличник от трите поставени пиеси е „Гара Виктория” , чийто текст е избран от Малин Маринов и Йордан Карачилиев. Играта им е чиста, ясна, лишена от излишно напрежение, естествена. Състоянието на героите е пропито със самота и абсурдност ; то е колебаещо се, отвеждащо зрителя до етап, където фабулата на текста прераства в засмукващ вниманието инструмент. Често чуваме думи, извадени от ежедневието, рязко, като изстрели от куршуми, които правят дупки в колата (адекватна част от опростения декор). Всъщност в тази ситуация на безтегловност би могъл да попадне всеки. А едва след нея да се опита да излезе от матрицата и да й противопостави. Задачата към единия герой е проста : да отиде до гара Виктория. Задачата към двамата герои, както и към всички нас се усложнява с развитието на пиесата, а тя е именно да погледнем около нас, за миг да спрем устремения си ход към легендарната гара, и да променим посоката си към вечността.
Един друг автор, изучаващ дълбоко психологическата нагласа на персонажите, но с комична нагласа, е включен в програмата - Фейдо. Без съмнение едноактовите пиеси на този френски драматург, са добре подбрани и съобразени в спектакъла „Без съмнение”, а играта на актьорите – Ивайло Захариев, Диана Николаева и Харитина Агопян, изящна. Проектът включва първите две цялостни пиеси на Фейдо – „През прозореца” (1882г., поставена за първи път когато авторът е на деветнадесет години), „Любов и пиано” (1883г.) и „Нашият годеник” (1894г.). Самата природа на този автор е изменчива, хлъзгава, изненадваща. Той хлътва ту към отношенията между хората, ту към отношението на човека към самия себе си. И днес Фейдо говори за съвременното общество, ето защо е интересно да проследим пътуването на текстовете му между времената, да видим това, което остава, това, което изглежда излязло от употреба. В „Без съмнение” игривите текстове са добре поставени драматургично, а образите много умело и живо реализирани - често жертви на недоразумения, на любовен хаос, на невъзможността за общуване между мъж и жена, на техните изменчиви отношения. Героите са често обезпокоявани в своето ежедневие и търсенето си на щастие... Костюми, светлини, текст и актьори се сливат в хомогенна смес за да позволят на зрителя на надникне зад кулисите на фарса, лекия водевил, драматургията на деветнадесети век, както и в своите собствени влюбвания, странности и поведение.
Друг мой фаворит в програмата е „Хирошима, моя любов”, спектакъл с режисьор Йосиф Шамлиев, който се състоя в голямата зала на ТР Сфумато. Един отрязък от Дюрас завладя атмосферата онази вечер, и в залата, и в мислите ми, така, както само тя умее да завладява – без свян и страх, истинска, странна, обсебваща, изискана, изкряща. Текстът на френската писателка е силен. Много силен. Симона Костова, Велислав Павлов и Даниел Рашев се възползват изключително добре от това, техните думи звучат космополитно, те съумяват да пресъздадат реалистично разликата между Историята (атомната бомба, Окупацията, Освобождението) и историята (двама любовници в Хирошима, двама влюбени в Невер). Натрапчивото кинематографично отражение, което се върти усилено в мислите ми в началото на спектакъла, отстъпва постепенно на завладяващите екстатични страсти на пресъздадените образи, на усещането, за това, че си жив, за това, че си обичан, че обичаш, и че ставаш свидетел на един различен вариант на този текст, получил се завидно естетски, ясен и надежден.
Този красив размисъл върху живота, любовта, невъзможността, времето и паметта дава възможност на зрителя да се бори срещу забравата, да се почувства значим, да живее днес, стига да поиска. В реализацията на тези млади творци има моменти от очарованието на вечността, от музикалността на думите и тишината, от разбърканите театрални конвенции на Дюрас.
На последния ден от Сезона станахме свидетели на „Най-горния етаж”, документална радиопиеса от Александра Чаушова. Централният й сюжет е лудостта, но не престорената, фалшивата, а тази „без присмех и съжаление” . Онова истинско състояние, което откриваме в психиатрични клиники, на улицата или в очите на един човек... Авторката избрира съвсем достоверни образи, които освен влиятелни за нашето съзнание, са съвсем реални, съвсем чисти и непокътнати и изключителни актьори. Фотографиите на Игор Христов са красиво допълнение към състоянията на страх, нервен смях, разкриване, умиление и естествено самовглъбяване, редуващи се у зрителя. Ако можехме да игнорираме реалността, най-вероятно бихме го направили. Но не можем. Ето защо експерименти като този, са не само полезни, те са и път към необятните пространства на Другия, Различния. Те са начин за прекрояване на хоризонти.
Освен на театрални събития, в рамките на „Малък сезон” в Сфумато, станахме свидетели и на премиерата на книгата „Антология на живите”, в която взеха участие Тома Марков, Мартин Карбовски, Калин Терзйски – Кайо, Ангел Константинов, Светослав Терзийски - Батьо, Стефан Иванов, Радослав Парушев, Момчил Николов. Книгата, събираща поетичните откровения на писателите, бе артистично предствена пред препълнената зала на Сфумато. В онзи четвъртък, когато София осъмна с взривове, а по-късно бе разлюлята от земетресение, литературните бунтари с доза искренност и уиски се възползваха от сцената, за да заявят, както обикновено нестандартната си и неизменно интересна позиция, за да провокират, за да прочетат поезия, всеки по свой начин, за да проявят чувството си за хумор. Гласувам изцяло „за” новото поколение творци (във всички области, не само в литературата). Има обаче една доза показност, която ми се струва опасна за някои поети. Защото тя умъртвява всички знания, опити и артистичен чар и ги прави напразни. Гласувам „за” „Антология на живите”, за начинанието на живите творци изобщо, за тези, които се осмеляват да пишат, за тези, които обичат думите и ги подреждат във форми, изкуство, желание... И все пак в думата „поет” не се съдържа вулгарност, г-н Парушев! Point of view, има я във всеки от нас.
Сред театралните приключения, преложени от „Малък сезон” имаше и достатъчно нови форми на съвременното изкуство, най-често изразени в думата „пърформанс”, която бих искала да употребя за последен път в това есе и да я изхвърля завинаги от действащия ми речник. Дори и нагласата ми преди подобен род „спектакли” да не е прекалено критична, а по-скоро положителна, винаги излизам твърде, твърде разочарована. Можете да ме обвините в най-първичната реакция у един човек – да отхвърля това, което не разбира. И можете да се окажете прави. После можете да ме заклеймите като „противник на новите форми” и отново може да бъдете прави. Но аз, в първо лице единствено число, отказвам да приемам в графата „театър” експерименти, които сами по себе си не представляват изкуство, нямат обособени и логични идеи, действия и послания. Добрата новина е, че при изкуството няма правила. Лошата е, че днес прекаляваме с това. С асоциативното, съвременно и анти-психологическо изкуство, което маркира идеи, а после оставя на зрителя да се справи с цялата забъркана каша, да прояви въобразжение, да излезе заинтригуван от залата и да реши, че е гледал театър. В по-голямата част от случаите един Чехов, Ибсен или една Дюрас, поставени интелигентно, звучат много по-съвременно, отколкото „пърформанс”, съчетаващ низ от действия, думи и снимки, без абсолютно никаква връзка помежду си. Впрочем този тип нови форми се наместват напоследък и в пластичните изкуства, и в танца. Ето защо за гостите си в Париж, оставям за последно многобройните изложби на съвременно изкуство, като първо ги изморявам подобаващо в Музей д’Орсе, например. Зашото за да отритнеш класиката, трябва да я познаваш из основи. И ако съм абсолютно готова да подкрепя идея като тази на проекта „Fantomati”, представен на пространството пред театъра, към който с право стотици хора се стичаха с интерес, и тълкуваха по различни начини, то пърформанси като „Колаж по Пикасо” или „Чай в пустинята” не само не ме спечелиха като зрител, но и потвърдиха за пореден път мътната (за мен) природа на тези, бих ги нарекла изпитания за търпението. В началото на „Колаж по Пикасо”, Орлин Дворянов вежливо ни предупреди, че ако очакваме на гледаме театър, ще бъдем разочаровани, защото това чудо тук се нарича пърформанс. Беше прав – разочаровахме си. И не само – на моменти имах чувството, че сдружението „Изкуство в действие” има за цел да погребе театъра с този си проект. За щастие не успя. И ако в естетиката на „Пеперудите са всъщност изтребители” имаше красиви движения, образи, думи и силно присъствие на Ирина Дочева, аз все пак не можах да си обясня факта, че след края, голяма част от публиката беше в еуфория и на крака. И за да не кажете отново, че действам първично, аз се терзаех от това ми неразбиране.
След финалните думи на Маргарита Младенова и Иван Добчев, по повод края на сезона и отличените участници, грижливо събрах надеждите си, следвашата година тази своеобразна „търсачка” на нови таланти да се разраства в изцяло положителна насока. И се включих към общото обещание, че догодина ще сме отново там за нова доза С – Сфумато, Сезон, Сцена. И ще сме все така млади.
Логичния завършек на всеки театрален следобед, прерастващ в настъпваща вечер, беше музика. И макар че всички музиканти заслужават аплодисментите ни, аз усетих концерта на „Senior Buffo & The Synchronizers” в една топла събота като победител. Заради настроението, обзело постоянните и непостоянни посетители, както и цялото пространство пред театъра. Тяхната музика е смесица от ска и реге и едно особено чувство. Аз го наричам „лятно щастие”.
Финалният концерт беше на група БГз, която събра доста фенове на театъра, ска-музиката и хипи-прическите. Горди участници в Малкия сезон вървяха между хората с информация за следващи идеи, проекти и желания. Аз можех да остана на пейката цяла вечер, наблюдавайки Човека и неговите театралани превъплъщения, настроения, гримаси.
Помислих си, че денят е десети юли. Времето - все така горещо. Малкият сезон свърши, подобно на усиления работен период. Но идеите са неизчепаеми. Нека ги събираме в шепи. За наесен.
Тази година те се срещат в различен вид : целенасочени и хаотични, устремени към нови форми и здраво стъпващи на класически подходи. Резултатите са също така разнообразни – от класически текстове (Чехов, Харолд Пинтър, Константин Илиев) с адекватни съвременни решения до модерни тропизми с особени превъплъщения на сцената. При доста постановки наблюдавам тенденции към изместването на текста, към превръщането му в свързващ елемент (подобно на музика, образ, декор), както и към смесването на различни жанрове (театър, кино, танц и др.). Много често младите творци вървят и към „опростяване” на театъра, така че дори звук, знак или движение да играят важна асоциативна роля за зрителя. Пространствата са все по-често изпълвани с декори, които сами по себе имат нужда от анализ и отношение, а често пъти самият театър е решен на базата на символи – понякога изяснени, понякога загатнати. Измежду сценичните изразни средства пърформансът ми се стори най-архаичен, а ролята на класичесият кръговрат текст-актьор-публика най-уместен.
Студенти от Югозападния университет в Благоевград, актьорският клас на доц. Огнян Спиров и х.ас. Биляна Дилкова, изненадаха приятно публиката с интригуващ и вдъхновяващ ефект, а именно играта със сенките в своето „Shakespeare’s tango”. Искренно съжалих, че не запазиха избрания похват до края на спектакъла, защото беше магичен, игрив, включващ освен сенки, цветове, светлини, тела, форми и въображението на самите нас. Работата им е естетска, свързваща текстовете на Шекспир в една „приказка за човешката реалност”, вълнуваща заради аналитичното навлизане във всяка подробност. Целият екип играе по-скоро вдъхновено, ярко се отрояват Биляна Котева и Милена Илиева, които дават своя принос към превъплъщенията в Шекспировите герои като цяло, сами по себе си, комични и титанични.
Дни по-късно в камерната зала се състоя „Нирвана”– пиесата на Константин Илиев, представена от Силвия Станоева и Любен Кънев, студенти по актьорско майсторство за драматичен театър в класа на доц. Веселин Ранков. Слабо е известен фактът, че Яворов пише дяволски стихотворения като „Чудовище” за Лора. На тяхната взаимовръзка, наситена с любов, омраза, крясъци, живот, смърт, е посветен текстът на Константин Илиев. Състояние на пълен покой, на душевно удовлетворение, на екстатично усещане, на Нирвана, която идва, отлита и умира. Човешките отношения, или по-точно тези между две загубени души, са пресъздадени тук, но плътски, истински, агресивно, реалистично, житейски. Двамата актьори се справят прекрасно с поставените превъплъщения, те играят вглъбено, решено, вдъхновено. Героите им се борят срещу монотонността, срещу стереотипите, срешу Другия, срещу самите себе си. Животът тук е на границата, на ръба, на прага на новото пространството. Изчистена сценография, резки звуци, истински психологически театър, където вниманието е приковано с реплика, отговор, стон. Странен е животът на твореца, на неговата муза. Финалът – два изстрела и Край е логичен завършек на терзанието, породено от всичко и нищо, на онова зазиждащо чувство, което витае във въздуха, и което довежда едновременно до умора и нравствен катарзис. Но не катарзисът, изискван според теориите на Аристотел, а този който достигаме самовглъбявайки се и лишавайки се от егоистичното Аз. Може би липсва единно режисьорско решение за някои деликатни моменти, но двамата студенти вече имат предложения за разпространяването на спектакъла си, което е неизменно свързано с усъвършенстването му.
Има два начина да поставиш Чехов на сцена – интересен и скучен. Павлин Петрунов, Венцислав Търнев и Цветелина Стоянова избират първия. „Мечка” е едно интересно предложение, съчетаващо различни похвати спрямо текста, актьорската игра и чувството за хумор. Хумор, отричащ всякакви догми и теории, придаващ по – различна светлина на творчество на Чехов. Костюмите са скромни, както и сценографията, а с влизането в поливалентната зала, по всичко личи, че тук се играе! За пореден път, с лекотата на лекарската си ръка, руският драматург загатва отношенията между хората и най-вече техните състрадание, болка, мисли, доброта, стойност, достойнство. Героите имат своята функция, те са своеобразна пътека към човешкото себепознаване. А финалното съобщение, че това е една малка част и предстои усъвършенстване, породи у мен реакция на умиление – към всички млади хора, които се усмеляват да се занимават с театър.
Моноспектакълът на Силвана Пишимарова „Pas de deux” („Танц за двама”) по текстове от „Баща ми, който действаше на кулинарни и други периоди” от Елизабет Мазев, съчетава идеи и стил, свобода и граница, различност и артистичност. Играта й е повече от органична ; тя е като плоскост, по която вървим, напредваме и хоп – в един момент се хлъзгаме... към необятното чувство за завръщане, спомен, детство. Самия текст е достатъчно игрив, но решението на младата режисьорка Лили Виденова му дава страхотен тласък и възможност за излизане „отвъд”. Силвана Пишимарова се възползва от този плюс и това ни позволява да я намерим именно „отвъд” – отвъд-пространството, отвъд-клишето, отвъд-залата, във въображението. За мен пиесата се случва повече в метафизичното пространство, в което попада зрителя. И това, че сценографията на Маноела Дойчинова е конкретна, реална и асоциативна, помага на публиката, чрез своя емпиричен опит да достигне до състояние на познание и дори до sublimation. Историята за емигранта, за неговото желание да пренесе една своеобразна България както в двора си, така и в сърцето на дъщеря си, е ясна. По-интересното на текста за мен, е че дава поле за пренасяне в други духовни реалии, които извикват последователно спомени, краски и вкус у зрителя. И го карат да се усмихва. Фактът, че е пиесата е автобиографична още повече подсилва отношението баща-дъшеря, търсене-себепознание, предизвикателство-развитие на личността.
Един по-различен човек е в центъра на вселената на британския драматург Харолд Пинтър. Той е сред фаворитите тази година, защото три от текстовете му са избрани от участниците. „Колекцията”, „Гара Виктория” и „Лека болка” са пиесите, включени в програмата, които по настроение, подход и дозата неподправена лудост си приличат. Носител на Нобеловата награда за литература за 2005 година, при Харолд Пинтър не липсва напрежение, породено от ситуациите, в които попада един човек – обикновеният човек. Лично за мен текстовете на Пинтър могат да бъдат измамни, защото с тях рискът да попаднем в една статична ситуация, в състояние на „дежа вю” е осезаем. Те често съзиждат героите си в атмосфера на гняв, страх и мистерия, покриват диалозите им с дълги паузи, дават им търсеща и неуловима натура, чиято специфика не бива да пренебрегваме дори при най-делнични ситуации. Моят отличник от трите поставени пиеси е „Гара Виктория” , чийто текст е избран от Малин Маринов и Йордан Карачилиев. Играта им е чиста, ясна, лишена от излишно напрежение, естествена. Състоянието на героите е пропито със самота и абсурдност ; то е колебаещо се, отвеждащо зрителя до етап, където фабулата на текста прераства в засмукващ вниманието инструмент. Често чуваме думи, извадени от ежедневието, рязко, като изстрели от куршуми, които правят дупки в колата (адекватна част от опростения декор). Всъщност в тази ситуация на безтегловност би могъл да попадне всеки. А едва след нея да се опита да излезе от матрицата и да й противопостави. Задачата към единия герой е проста : да отиде до гара Виктория. Задачата към двамата герои, както и към всички нас се усложнява с развитието на пиесата, а тя е именно да погледнем около нас, за миг да спрем устремения си ход към легендарната гара, и да променим посоката си към вечността.
Един друг автор, изучаващ дълбоко психологическата нагласа на персонажите, но с комична нагласа, е включен в програмата - Фейдо. Без съмнение едноактовите пиеси на този френски драматург, са добре подбрани и съобразени в спектакъла „Без съмнение”, а играта на актьорите – Ивайло Захариев, Диана Николаева и Харитина Агопян, изящна. Проектът включва първите две цялостни пиеси на Фейдо – „През прозореца” (1882г., поставена за първи път когато авторът е на деветнадесет години), „Любов и пиано” (1883г.) и „Нашият годеник” (1894г.). Самата природа на този автор е изменчива, хлъзгава, изненадваща. Той хлътва ту към отношенията между хората, ту към отношението на човека към самия себе си. И днес Фейдо говори за съвременното общество, ето защо е интересно да проследим пътуването на текстовете му между времената, да видим това, което остава, това, което изглежда излязло от употреба. В „Без съмнение” игривите текстове са добре поставени драматургично, а образите много умело и живо реализирани - често жертви на недоразумения, на любовен хаос, на невъзможността за общуване между мъж и жена, на техните изменчиви отношения. Героите са често обезпокоявани в своето ежедневие и търсенето си на щастие... Костюми, светлини, текст и актьори се сливат в хомогенна смес за да позволят на зрителя на надникне зад кулисите на фарса, лекия водевил, драматургията на деветнадесети век, както и в своите собствени влюбвания, странности и поведение.
Друг мой фаворит в програмата е „Хирошима, моя любов”, спектакъл с режисьор Йосиф Шамлиев, който се състоя в голямата зала на ТР Сфумато. Един отрязък от Дюрас завладя атмосферата онази вечер, и в залата, и в мислите ми, така, както само тя умее да завладява – без свян и страх, истинска, странна, обсебваща, изискана, изкряща. Текстът на френската писателка е силен. Много силен. Симона Костова, Велислав Павлов и Даниел Рашев се възползват изключително добре от това, техните думи звучат космополитно, те съумяват да пресъздадат реалистично разликата между Историята (атомната бомба, Окупацията, Освобождението) и историята (двама любовници в Хирошима, двама влюбени в Невер). Натрапчивото кинематографично отражение, което се върти усилено в мислите ми в началото на спектакъла, отстъпва постепенно на завладяващите екстатични страсти на пресъздадените образи, на усещането, за това, че си жив, за това, че си обичан, че обичаш, и че ставаш свидетел на един различен вариант на този текст, получил се завидно естетски, ясен и надежден.
Този красив размисъл върху живота, любовта, невъзможността, времето и паметта дава възможност на зрителя да се бори срещу забравата, да се почувства значим, да живее днес, стига да поиска. В реализацията на тези млади творци има моменти от очарованието на вечността, от музикалността на думите и тишината, от разбърканите театрални конвенции на Дюрас.
На последния ден от Сезона станахме свидетели на „Най-горния етаж”, документална радиопиеса от Александра Чаушова. Централният й сюжет е лудостта, но не престорената, фалшивата, а тази „без присмех и съжаление” . Онова истинско състояние, което откриваме в психиатрични клиники, на улицата или в очите на един човек... Авторката избрира съвсем достоверни образи, които освен влиятелни за нашето съзнание, са съвсем реални, съвсем чисти и непокътнати и изключителни актьори. Фотографиите на Игор Христов са красиво допълнение към състоянията на страх, нервен смях, разкриване, умиление и естествено самовглъбяване, редуващи се у зрителя. Ако можехме да игнорираме реалността, най-вероятно бихме го направили. Но не можем. Ето защо експерименти като този, са не само полезни, те са и път към необятните пространства на Другия, Различния. Те са начин за прекрояване на хоризонти.
Освен на театрални събития, в рамките на „Малък сезон” в Сфумато, станахме свидетели и на премиерата на книгата „Антология на живите”, в която взеха участие Тома Марков, Мартин Карбовски, Калин Терзйски – Кайо, Ангел Константинов, Светослав Терзийски - Батьо, Стефан Иванов, Радослав Парушев, Момчил Николов. Книгата, събираща поетичните откровения на писателите, бе артистично предствена пред препълнената зала на Сфумато. В онзи четвъртък, когато София осъмна с взривове, а по-късно бе разлюлята от земетресение, литературните бунтари с доза искренност и уиски се възползваха от сцената, за да заявят, както обикновено нестандартната си и неизменно интересна позиция, за да провокират, за да прочетат поезия, всеки по свой начин, за да проявят чувството си за хумор. Гласувам изцяло „за” новото поколение творци (във всички области, не само в литературата). Има обаче една доза показност, която ми се струва опасна за някои поети. Защото тя умъртвява всички знания, опити и артистичен чар и ги прави напразни. Гласувам „за” „Антология на живите”, за начинанието на живите творци изобщо, за тези, които се осмеляват да пишат, за тези, които обичат думите и ги подреждат във форми, изкуство, желание... И все пак в думата „поет” не се съдържа вулгарност, г-н Парушев! Point of view, има я във всеки от нас.
Сред театралните приключения, преложени от „Малък сезон” имаше и достатъчно нови форми на съвременното изкуство, най-често изразени в думата „пърформанс”, която бих искала да употребя за последен път в това есе и да я изхвърля завинаги от действащия ми речник. Дори и нагласата ми преди подобен род „спектакли” да не е прекалено критична, а по-скоро положителна, винаги излизам твърде, твърде разочарована. Можете да ме обвините в най-първичната реакция у един човек – да отхвърля това, което не разбира. И можете да се окажете прави. После можете да ме заклеймите като „противник на новите форми” и отново може да бъдете прави. Но аз, в първо лице единствено число, отказвам да приемам в графата „театър” експерименти, които сами по себе си не представляват изкуство, нямат обособени и логични идеи, действия и послания. Добрата новина е, че при изкуството няма правила. Лошата е, че днес прекаляваме с това. С асоциативното, съвременно и анти-психологическо изкуство, което маркира идеи, а после оставя на зрителя да се справи с цялата забъркана каша, да прояви въобразжение, да излезе заинтригуван от залата и да реши, че е гледал театър. В по-голямата част от случаите един Чехов, Ибсен или една Дюрас, поставени интелигентно, звучат много по-съвременно, отколкото „пърформанс”, съчетаващ низ от действия, думи и снимки, без абсолютно никаква връзка помежду си. Впрочем този тип нови форми се наместват напоследък и в пластичните изкуства, и в танца. Ето защо за гостите си в Париж, оставям за последно многобройните изложби на съвременно изкуство, като първо ги изморявам подобаващо в Музей д’Орсе, например. Зашото за да отритнеш класиката, трябва да я познаваш из основи. И ако съм абсолютно готова да подкрепя идея като тази на проекта „Fantomati”, представен на пространството пред театъра, към който с право стотици хора се стичаха с интерес, и тълкуваха по различни начини, то пърформанси като „Колаж по Пикасо” или „Чай в пустинята” не само не ме спечелиха като зрител, но и потвърдиха за пореден път мътната (за мен) природа на тези, бих ги нарекла изпитания за търпението. В началото на „Колаж по Пикасо”, Орлин Дворянов вежливо ни предупреди, че ако очакваме на гледаме театър, ще бъдем разочаровани, защото това чудо тук се нарича пърформанс. Беше прав – разочаровахме си. И не само – на моменти имах чувството, че сдружението „Изкуство в действие” има за цел да погребе театъра с този си проект. За щастие не успя. И ако в естетиката на „Пеперудите са всъщност изтребители” имаше красиви движения, образи, думи и силно присъствие на Ирина Дочева, аз все пак не можах да си обясня факта, че след края, голяма част от публиката беше в еуфория и на крака. И за да не кажете отново, че действам първично, аз се терзаех от това ми неразбиране.
След финалните думи на Маргарита Младенова и Иван Добчев, по повод края на сезона и отличените участници, грижливо събрах надеждите си, следвашата година тази своеобразна „търсачка” на нови таланти да се разраства в изцяло положителна насока. И се включих към общото обещание, че догодина ще сме отново там за нова доза С – Сфумато, Сезон, Сцена. И ще сме все така млади.
Логичния завършек на всеки театрален следобед, прерастващ в настъпваща вечер, беше музика. И макар че всички музиканти заслужават аплодисментите ни, аз усетих концерта на „Senior Buffo & The Synchronizers” в една топла събота като победител. Заради настроението, обзело постоянните и непостоянни посетители, както и цялото пространство пред театъра. Тяхната музика е смесица от ска и реге и едно особено чувство. Аз го наричам „лятно щастие”.
Финалният концерт беше на група БГз, която събра доста фенове на театъра, ска-музиката и хипи-прическите. Горди участници в Малкия сезон вървяха между хората с информация за следващи идеи, проекти и желания. Аз можех да остана на пейката цяла вечер, наблюдавайки Човека и неговите театралани превъплъщения, настроения, гримаси.
Помислих си, че денят е десети юли. Времето - все така горещо. Малкият сезон свърши, подобно на усиления работен период. Но идеите са неизчепаеми. Нека ги събираме в шепи. За наесен.
понеделник, 7 юли 2008 г.
Maлка Пиеса за Детска Стая
Днес, той, режисьорът, би трябвало да е героят. Със своето умение да създава. Да обобщава, да персонализира. Да приковава. Да прави нещата лични. Да сакрализира. Да обича.
„Малка пиеса за детска стая” е чудо, тя е мaлка - голяма пиеса за метафизичното и същевременно реално поетично чувство, наречено щастие, за загрижеността, за лудостта и още нещо. Текстът на дебютантката Яна Борисова е умело пресъздаден, печупен и поставен. От един герой. Нарича се Галин Стоев и е заслепителен европейски лъч в българското театрално пространство. Той позволява искренността, личностното развитие и поетичността в този текст да излязат наяве ; той внимателно проследява логиката му, започвайки с плахото начало и стигайки до не-универсалния край, онзи отворен край, който имаме право да продължим, замразим, оставим за по-късно през нощта, преживеем, допишем, досънуваме, помислим. Режисьорът е дал шанс на този игрив текст, а актьорите – Снежина Петрова, Стефан Вълдобрев, Радена Вълканова, Вежен Велчовски и Стилян Стоянов навлизат изключително органично в съзнанието на зрителя и постепенно се превръщат в израз на това, което той е, жадува да е или не желае да е. Макар че рядко хората не искат да са своеобразни.
Сценографията е опростена, изчистена и безкрайно подходяща. Заиграване с цветовете, формите, светлините, настроенията, актьорите, текста. Декорите, костюмите и музиката, ах тази музика, са съчетани в перфектна хармония, изтъкана от едно истинско сияние...
Колкто до историята – тя е оригинална и общовалидна, естетска и любопитна, човешка и трогваща. Двама мъже и две жени, адвокат и актьор, журналистка и собственичка на заведение, се запознават в ранните си години и там, тогава, създват своя собствена игра, чиито правила остават загадка за зрителя. Изгонени от час, те поставят основите на Играта, която може би по-късно ще ги обсеби, покори. Веднъж месечно, една вечер е посветена на Нея. Независимо какво се случва в ежедневието на тези хора, какви са настроенията им и къде е вдъхновението им. Играта се е превърнала в сакрално пространство, там, където четиримата са истински, искренни и завладяни от вихъра на нещо неясно. Обикновено никой не отсъства от ритуала, посветен на миналото, на спомените, на настоящето. Освен ако няма изключителна причина. А когато тази причина е факт и един от участниците си тръгва, може би завинаги, светът сякаш се срути върху ми...
Винаги е така когато някой си тръгва. Както казах, краят, който авторката Яна Борисова избира е отворен, и колко хубаво е, че го избира! Защото това ни кара да се връщаме към постановката, запаметена в мислите ни, да потърсим текста й, да чуем музиката й.
И накрая - сълзите на първи, втори или който и да е било ред са обосновани. Защото Галин Стоев и целият екип, след финалните акорди на музиката, ни заварват в едно състояние, нарича се любов. Към тези твои приятели, с които си играл на монополи като малък, с които си строил пясъчни замъци или кули от мечти. Към тези хора, които са твоята награда. Към онези, които ти липсват. И към онези, заради които продължаваш да играеш.
Всеки е свободен да открие собственито си послание в този текст и изливането му на сцената ; аз открих моите в няколко реплики, една песен, един танц и едно настроение. В персонажите, които станаха мои приятели или в които откривах моите приятели.
С билета за тази постановка не си купуваш нито удобно място на първия ред, нито еднократно преживяване, още по-малко се затваряш в залата на Tеатър 199. Чрез този билет търсиш себе си, питаш себе си, работиш над себе си ; той е нужен, както са нужни мечти, приятели и любов за да съществуваш. Този билет ти проправя път към необятното пространство на въображението, към dream a little dream, към нощта, която обхаваща града и твоята (не)ясна представа за детската стая, човекът до теб и театъра. С този билет си купуваш стил, звезди, морски бриз, целувка от актьорите. Купуваш си класа.
Благодаря Ви, господин Стоев !
„Малка пиеса за детска стая” е чудо, тя е мaлка - голяма пиеса за метафизичното и същевременно реално поетично чувство, наречено щастие, за загрижеността, за лудостта и още нещо. Текстът на дебютантката Яна Борисова е умело пресъздаден, печупен и поставен. От един герой. Нарича се Галин Стоев и е заслепителен европейски лъч в българското театрално пространство. Той позволява искренността, личностното развитие и поетичността в този текст да излязат наяве ; той внимателно проследява логиката му, започвайки с плахото начало и стигайки до не-универсалния край, онзи отворен край, който имаме право да продължим, замразим, оставим за по-късно през нощта, преживеем, допишем, досънуваме, помислим. Режисьорът е дал шанс на този игрив текст, а актьорите – Снежина Петрова, Стефан Вълдобрев, Радена Вълканова, Вежен Велчовски и Стилян Стоянов навлизат изключително органично в съзнанието на зрителя и постепенно се превръщат в израз на това, което той е, жадува да е или не желае да е. Макар че рядко хората не искат да са своеобразни.
Сценографията е опростена, изчистена и безкрайно подходяща. Заиграване с цветовете, формите, светлините, настроенията, актьорите, текста. Декорите, костюмите и музиката, ах тази музика, са съчетани в перфектна хармония, изтъкана от едно истинско сияние...
Колкто до историята – тя е оригинална и общовалидна, естетска и любопитна, човешка и трогваща. Двама мъже и две жени, адвокат и актьор, журналистка и собственичка на заведение, се запознават в ранните си години и там, тогава, създват своя собствена игра, чиито правила остават загадка за зрителя. Изгонени от час, те поставят основите на Играта, която може би по-късно ще ги обсеби, покори. Веднъж месечно, една вечер е посветена на Нея. Независимо какво се случва в ежедневието на тези хора, какви са настроенията им и къде е вдъхновението им. Играта се е превърнала в сакрално пространство, там, където четиримата са истински, искренни и завладяни от вихъра на нещо неясно. Обикновено никой не отсъства от ритуала, посветен на миналото, на спомените, на настоящето. Освен ако няма изключителна причина. А когато тази причина е факт и един от участниците си тръгва, може би завинаги, светът сякаш се срути върху ми...
Винаги е така когато някой си тръгва. Както казах, краят, който авторката Яна Борисова избира е отворен, и колко хубаво е, че го избира! Защото това ни кара да се връщаме към постановката, запаметена в мислите ни, да потърсим текста й, да чуем музиката й.
И накрая - сълзите на първи, втори или който и да е било ред са обосновани. Защото Галин Стоев и целият екип, след финалните акорди на музиката, ни заварват в едно състояние, нарича се любов. Към тези твои приятели, с които си играл на монополи като малък, с които си строил пясъчни замъци или кули от мечти. Към тези хора, които са твоята награда. Към онези, които ти липсват. И към онези, заради които продължаваш да играеш.
Всеки е свободен да открие собственито си послание в този текст и изливането му на сцената ; аз открих моите в няколко реплики, една песен, един танц и едно настроение. В персонажите, които станаха мои приятели или в които откривах моите приятели.
С билета за тази постановка не си купуваш нито удобно място на първия ред, нито еднократно преживяване, още по-малко се затваряш в залата на Tеатър 199. Чрез този билет търсиш себе си, питаш себе си, работиш над себе си ; той е нужен, както са нужни мечти, приятели и любов за да съществуваш. Този билет ти проправя път към необятното пространство на въображението, към dream a little dream, към нощта, която обхаваща града и твоята (не)ясна представа за детската стая, човекът до теб и театъра. С този билет си купуваш стил, звезди, морски бриз, целувка от актьорите. Купуваш си класа.
Благодаря Ви, господин Стоев !
Абонамент за:
Публикации (Atom)