Честит Рожден Ден, Дори!
Пиша ти това писмо, специално издание от брега на морето. Намирам се на малък остров, на един час път от Барселона със самолет. Къщата, в която сме отседнали с Javier Bardem е страхотна – малка, тъмно розова на цвят, с дървени щори, с малка веранда, на която вечер топлия въздух се слива с аромата на някакво тайнствено цвете, което цъфти само вечер! Имам си собствена стая, идеална за писане – сутрин, когато се събудя слънцето вече е приятно усмихнато, лъчите прелестно се отразяват в морето, което, представи си, е точно пред прозореца ми! Тук е от онези места, на които се чувстваш безкрайно спокоен и влюбен – в малките капчици роса, в музиката на Нина Симон и Нора Джоунс, която слушаш по залез слънце, в яркия пламък на огъня в камината късно вечер. Тук няма омраза, няма хорска завист и глупост – има място само за мечти и дихание на слънчева свежест. Няма театри, нито кина, нито кафета, нито суета. Можеш да останеш сам си мислите си, но се чувстваш самотен, защото си обграден от аромати, цветове, гледки. Dolce vita. Следобед си чета в цветната градинка, в която има огромна люлка. Понякога запивам на тази люлка, след като съм изяла огромно количество смокини. Вечер, преди да затворя очи, докато дописвам последните си редове се сещам за много моменти прекарани заедно и често слушам Тинтява 6 на Уикеда, става ми весело, фестивално и лятно. Сънищата ми тук също са различни – по-розови, по-смели, още по-театрални и даващи още по-голяма свобода на въображението. “Въображение” е Думата, думата с много важно значение, към която трябва да се отнасяме с внимание. Пази въображението си!
Та така... иска ми се всичко това да е истина, но не е. Пиша ти това писмо от Париж, където, атмосферата е също така уникална, но по различен начин. За съжаление не съм с Javier Bardem, но може би ще го срещна някои ден и ще му кажа „здравейте гледала съм всичките филми с ваше участие по... 13 пъти...”
Е, пожелавам ти следващата година, на този ден да прануваме заедно на някой таен остров от мечтите, или поне в Париж (усмихва се). С вино, балони, подаръци, торта и всичко останало. И Javier Bardem, не мисля, че ще откаже поканата, все пак всички ни харесват (отново се усмихва).
Знаеш, че от сърце ти желая всичко най-прекрасно, така че ще ти кажа само: пази чувството си за хумор и положителната си енергия, обичай мечтите си и се усмихвай! И учи френски, нали!?
Приказката продължава...
Рали
събота, 25 октомври 2008 г.
петък, 17 октомври 2008 г.
Less is more
Минималистичната режисура на Любовникът по текста на Дюрас ми даде много теми за размисъл, забележки към хората и мен самата. Спектакълът, който беше поставен в малката, но препълнена зала на националния театър Colline, може преспокойно да послужи за учебник. Заради лекотата, с която е построена постановката, създаваща усещане за неизмерима дълбочина на думите, звуците, движенията ; заради силните моменти, които, в унисон с музиката, подкрепят тезата, че „по-малкото е повече”. Само един чифт женски обувки на сцената, семпли костюми, изчистени от всякакви маниери движения. Обожавам минимализма в театъра. По-малко в архитектурата и пластичните изкуства. И никак в музиката.
Предложението е на Astrid Bas и Ami Flamer. Режисьорската им работа е извършена със завидна прецизност, която тук, за разлика от други спектакли, не означава скука. Те са и главните герои на сцената. Astrid e aктрисата, която изигра Нея, момичето, впечетляващия образ, символ на авантюрата, наречена Дюрас, и която си служеше с думите, както и с тялото си като с инструмент, на който свири поне от петнадесет години. Играта й набеляза множество пътеки, но остави на зрителя, сам за себе си, да ги направи проходими. По-интересно е. Присъствието й прикова публиката, отвлече я, разказа й историята, която трябваше да бъде казана, шокира я, приласка я, мотивира я, разплака я. Накрая я пусна да си ходи, все така отвлечена, съвсем неподозираща за мислите, които ще я обхванат.
Прибирайки се вкъщи след спектакъла, побързах да взема книгата на Дюрас в ръце и да извадя последния своеобразен монолог. Повторих го около шест пъти. Повярвайте, по-изморително е отколкото какъвто и да е спорт. Защото натоварва душата. Упражнението ми позволи да се възхитя още повече на актрисата и сериозната й игра, на страхотния й стремеж към съвършенство, на моментите, които успя да увековечи. Понякога дори един миг е достатъчен, less is more.
Не си мислете, че ролята на Ami Flamer е била тази на Мъжа, на китаеца от Фу Чуен, на собственика на малка гарсониера в Чо Лън. Не. Него го няма. Отишъл си е със скъпата лимузина, или пък е заминал за Китай, или само споменът, оставен от него, личащ в думите й е предостатъчен. Имам усещането, че репликите на любовника са изрязани, сякаш не съществува, а друг път имам чувството, че Тя не му дава да говори. Тя е едновременно смела, едновременно твърде малка, за да знае каквото и да е било – като мен.
Музиката, изцяло съчинена от Ami, неговата цигулка, с която остава през цялото време на сцената, поражда у мен и страх, и наслада, и възбужда въображението ми, и го вцепенява, и живея, и не.
Не бих могла да пропусна и друг основен елемент от спектакъла, а именно светлините на Georges Lavaudant, които променят пространствата на сцената, съсредоточават се върху определени детайли, с което пресъздават перфектно атмосферата. Пестеливо, с няколко простични ефекта, сцената, а и цялата зала, изведнъж заговори сама – разказваше най-вече за една любов.
Признавам, че ако не познаваш историята на Дюрас, би било малко трудно да разбереш спектакъла, който продължава цели 45 минути. Признанието ми, разбира се, е само отбелязване – не мисля че има някой, който да не познава Любовникът.
Треперя при мисълта за китаеца, Сейгон, петнадесетгодиното момиче, любовта им – истинска, болезнена, сексуално брутална, желана, отбягвана, изстрадана, максимална, радикална, отблъскваща. Любов, която можеш да наречеш абсолютно луда и неконвеционална, която можеш да не пожелаеш, но на която ще се възхитиш – защото ще свърши единствено с нечия смърт. Нито миг по-рано. Ще свърши тук, на Земята. Иначе Тя и Той, Рай и Ад ще продължат да съществуват.
За финал – нещо у-бийс-т-вено! Intimacy. Своеобразен връх, апосиотеза, sublimation, еуфоричен пик на актьорската игра, финални акорди на текста, стряскащи, болезнено искренни тонове от цигулката, последен звънец, оповестяващ края на спектакъла.
Защо не и на живота. Жалко, че не го видяхте, че не го живяхте.
Ралица
Предложението е на Astrid Bas и Ami Flamer. Режисьорската им работа е извършена със завидна прецизност, която тук, за разлика от други спектакли, не означава скука. Те са и главните герои на сцената. Astrid e aктрисата, която изигра Нея, момичето, впечетляващия образ, символ на авантюрата, наречена Дюрас, и която си служеше с думите, както и с тялото си като с инструмент, на който свири поне от петнадесет години. Играта й набеляза множество пътеки, но остави на зрителя, сам за себе си, да ги направи проходими. По-интересно е. Присъствието й прикова публиката, отвлече я, разказа й историята, която трябваше да бъде казана, шокира я, приласка я, мотивира я, разплака я. Накрая я пусна да си ходи, все така отвлечена, съвсем неподозираща за мислите, които ще я обхванат.
Прибирайки се вкъщи след спектакъла, побързах да взема книгата на Дюрас в ръце и да извадя последния своеобразен монолог. Повторих го около шест пъти. Повярвайте, по-изморително е отколкото какъвто и да е спорт. Защото натоварва душата. Упражнението ми позволи да се възхитя още повече на актрисата и сериозната й игра, на страхотния й стремеж към съвършенство, на моментите, които успя да увековечи. Понякога дори един миг е достатъчен, less is more.
Не си мислете, че ролята на Ami Flamer е била тази на Мъжа, на китаеца от Фу Чуен, на собственика на малка гарсониера в Чо Лън. Не. Него го няма. Отишъл си е със скъпата лимузина, или пък е заминал за Китай, или само споменът, оставен от него, личащ в думите й е предостатъчен. Имам усещането, че репликите на любовника са изрязани, сякаш не съществува, а друг път имам чувството, че Тя не му дава да говори. Тя е едновременно смела, едновременно твърде малка, за да знае каквото и да е било – като мен.
Музиката, изцяло съчинена от Ami, неговата цигулка, с която остава през цялото време на сцената, поражда у мен и страх, и наслада, и възбужда въображението ми, и го вцепенява, и живея, и не.
Не бих могла да пропусна и друг основен елемент от спектакъла, а именно светлините на Georges Lavaudant, които променят пространствата на сцената, съсредоточават се върху определени детайли, с което пресъздават перфектно атмосферата. Пестеливо, с няколко простични ефекта, сцената, а и цялата зала, изведнъж заговори сама – разказваше най-вече за една любов.
Признавам, че ако не познаваш историята на Дюрас, би било малко трудно да разбереш спектакъла, който продължава цели 45 минути. Признанието ми, разбира се, е само отбелязване – не мисля че има някой, който да не познава Любовникът.
Треперя при мисълта за китаеца, Сейгон, петнадесетгодиното момиче, любовта им – истинска, болезнена, сексуално брутална, желана, отбягвана, изстрадана, максимална, радикална, отблъскваща. Любов, която можеш да наречеш абсолютно луда и неконвеционална, която можеш да не пожелаеш, но на която ще се възхитиш – защото ще свърши единствено с нечия смърт. Нито миг по-рано. Ще свърши тук, на Земята. Иначе Тя и Той, Рай и Ад ще продължат да съществуват.
За финал – нещо у-бийс-т-вено! Intimacy. Своеобразен връх, апосиотеза, sublimation, еуфоричен пик на актьорската игра, финални акорди на текста, стряскащи, болезнено искренни тонове от цигулката, последен звънец, оповестяващ края на спектакъла.
Защо не и на живота. Жалко, че не го видяхте, че не го живяхте.
Ралица
сряда, 1 октомври 2008 г.
вторник, 30 септември 2008 г.
Carmen
Versailles, 2008
Скъпи Carlos и Antonio,
Вашият спектакъл ме порази и вдъхнови за целия театрален сезон.
Пиша ви това писмо едва след няколко дни, тъй като до скоро бях заета с вълнение, не успявах да събера мислите си. Успях единствено да оставя бележка на една врата : „Отиди да гледаш Carmen в Chaillot до 27 септември – Уникално е!!! София”
Съжалявам, че не успяхме да се срещнем след постановката, но исках първо да интерпретирам сама видяното, а след това да видя и чуя вас, неговите създатели. Почти не съм чела критики из пресата. Харесва ми да обрисувам сама преживяното, да измислям света, за който вие вече ми загатнахте. А именно свят пълен с цветове, хармония, ритъм, танцьори, тропот от техния танц, всички те, така завладяващи и извайващи вкупом концентрични кръгове, символ на натрапчивата идея за световна любов и истинският шанс. Шанс да погледнеш красотата, да усетиш как светът под теб се разлюлява, как сцената на един парижки театър се разтваря, как притежаваш силата да промениш живота си, или да му сложиш край, защото това е единственият начин да се освободиш от желанието... Как кръвта нахлува в ушите ти и в миг успяваш да доловиш такта на нещо съвършено. Как обичаш... Как се освобождаваш и в ритъма на тази си свобода чувстваш слънцето, бреговете на Испания, звездите, позора на влюбването, магическата енергия между хората, страстта, радостта, китарите, фламенкото, прекрасното фламенко... Впрочем признайте, че танцьорите – солисти Stella Arauzo, Adrian Galia, Antonio Hidalgo, Joaquin Mulero са своеобразни наследници на твоята школа Antonio, разпознах именно теб в хармоничната сплав от сила, грация, вдъхновение, вълнение, желание, присъстващи в тримата испанци – колкото истински, толкова и впечетляващо нереални, идващи от сънищата ми. Колкото до Carmen (Stella Arauzo) – блестяща в червената си рокля – бих пожелала на всяка жена частица от нейния темперамент, силен характер, изразителност и женственост.
Не мога да нарека спектакъла ви танцов театър. Нито балет. Нито едно стриктно определение не е достойно за тази Carmen, на която станах свидетел. Както сами отбелязвате танцът тук е „абсолютният пресонаж”, когато има танц, има „ритъм, музика, движение”, има различност. Постановката ви не е откраднала нищо от Бизе, нито от Мериме, нито ги е умаловажила; тя е сляла радостта и страстта, с които сте работили, в едно, поръсила ги е обилно с фламенко и е родила фаталния образ на Carmen – жената от плът и кръв, метафизичната дама с дълбок поглед и вързани на кок черни коси и очертанията на героинята, за която мъжете са умирали.
Усещането по време на вашата есенна вечер в националния театър Chaillot беше върховно, театрален оргазъм за публиката, трепетен флирт със сетивата ни, игра с емоционалната ни памет, с настоящето ни, с евентуалното ни бъдеще, с нашите катранени мисли и розови мечти.
Мили приятели, благодаря, че има режисьори като вас – в пълното понятие на тази дума вие успяхте да покажете танца, театъра, музиката и най-вече всемирното усещане за изкуство, това неопределено състояние на душата, което с цялото си сърце наричам любов.
След Carmen нищо вече не е същото. Спектакълът ви променя величини, изобилства от енергия и пренася в света на желанието. Желание, което само страна като Испания може да породи у мен.
След Carmen никоя жена не е достатъчно фатална, никой мъж не е достатъчно добър танцьор, никой не е способен да спаси себе си от страстта. Затова пък всеки е способен да спаси себе си от поразителната безразличност и непоетичност, обхванала ни напоследък.
След Carmen, непосредствено след Carmen, се чувствам замаяна. Намирам се на едно място, където все още има музи, крале, любов, необезпокоявана от никой и мисля за вас. Изпращам ви снимка и ви обичам безкрайно заради това, което ми подарихте. Трябваше да се родя испанка, или другаде поне!
Винаги ваша
София де ла Маркес
Скъпи Carlos и Antonio,
Вашият спектакъл ме порази и вдъхнови за целия театрален сезон.
Пиша ви това писмо едва след няколко дни, тъй като до скоро бях заета с вълнение, не успявах да събера мислите си. Успях единствено да оставя бележка на една врата : „Отиди да гледаш Carmen в Chaillot до 27 септември – Уникално е!!! София”
Съжалявам, че не успяхме да се срещнем след постановката, но исках първо да интерпретирам сама видяното, а след това да видя и чуя вас, неговите създатели. Почти не съм чела критики из пресата. Харесва ми да обрисувам сама преживяното, да измислям света, за който вие вече ми загатнахте. А именно свят пълен с цветове, хармония, ритъм, танцьори, тропот от техния танц, всички те, така завладяващи и извайващи вкупом концентрични кръгове, символ на натрапчивата идея за световна любов и истинският шанс. Шанс да погледнеш красотата, да усетиш как светът под теб се разлюлява, как сцената на един парижки театър се разтваря, как притежаваш силата да промениш живота си, или да му сложиш край, защото това е единственият начин да се освободиш от желанието... Как кръвта нахлува в ушите ти и в миг успяваш да доловиш такта на нещо съвършено. Как обичаш... Как се освобождаваш и в ритъма на тази си свобода чувстваш слънцето, бреговете на Испания, звездите, позора на влюбването, магическата енергия между хората, страстта, радостта, китарите, фламенкото, прекрасното фламенко... Впрочем признайте, че танцьорите – солисти Stella Arauzo, Adrian Galia, Antonio Hidalgo, Joaquin Mulero са своеобразни наследници на твоята школа Antonio, разпознах именно теб в хармоничната сплав от сила, грация, вдъхновение, вълнение, желание, присъстващи в тримата испанци – колкото истински, толкова и впечетляващо нереални, идващи от сънищата ми. Колкото до Carmen (Stella Arauzo) – блестяща в червената си рокля – бих пожелала на всяка жена частица от нейния темперамент, силен характер, изразителност и женственост.
Не мога да нарека спектакъла ви танцов театър. Нито балет. Нито едно стриктно определение не е достойно за тази Carmen, на която станах свидетел. Както сами отбелязвате танцът тук е „абсолютният пресонаж”, когато има танц, има „ритъм, музика, движение”, има различност. Постановката ви не е откраднала нищо от Бизе, нито от Мериме, нито ги е умаловажила; тя е сляла радостта и страстта, с които сте работили, в едно, поръсила ги е обилно с фламенко и е родила фаталния образ на Carmen – жената от плът и кръв, метафизичната дама с дълбок поглед и вързани на кок черни коси и очертанията на героинята, за която мъжете са умирали.
Усещането по време на вашата есенна вечер в националния театър Chaillot беше върховно, театрален оргазъм за публиката, трепетен флирт със сетивата ни, игра с емоционалната ни памет, с настоящето ни, с евентуалното ни бъдеще, с нашите катранени мисли и розови мечти.
Мили приятели, благодаря, че има режисьори като вас – в пълното понятие на тази дума вие успяхте да покажете танца, театъра, музиката и най-вече всемирното усещане за изкуство, това неопределено състояние на душата, което с цялото си сърце наричам любов.
След Carmen нищо вече не е същото. Спектакълът ви променя величини, изобилства от енергия и пренася в света на желанието. Желание, което само страна като Испания може да породи у мен.
След Carmen никоя жена не е достатъчно фатална, никой мъж не е достатъчно добър танцьор, никой не е способен да спаси себе си от страстта. Затова пък всеки е способен да спаси себе си от поразителната безразличност и непоетичност, обхванала ни напоследък.
След Carmen, непосредствено след Carmen, се чувствам замаяна. Намирам се на едно място, където все още има музи, крале, любов, необезпокоявана от никой и мисля за вас. Изпращам ви снимка и ви обичам безкрайно заради това, което ми подарихте. Трябваше да се родя испанка, или другаде поне!
Винаги ваша
София де ла Маркес
вторник, 23 септември 2008 г.
Toxic New York
Питам се, какво ли е било точното усещане на Франк Синатра, когато е изпял „New York, New York” ? Възхищение ? Любов ? Магическо привличане към нещо величествено ?
Питам се, каква е подходящата песен за този град, днес, седем години след атентатите от 11 септември 2001 година ? My way или може би The Story ?
Търся стотици отговори около печалната дата.
В отговор на интереса си получавам изложбата Toxic New York, състояща се в Париж, от 4 до 27 септември, на кейя Жемап № 116, в малкото изложбено пространство на кварталния център за изкуства. Мястото е красиво, разположено на самия бряг на Сена, близо до едни от най-живописните кейове в града, но неподходящо за подобен род социално ангажирани дейности. И двата пъти, когато отидох на изложбата, бях абсолютно сама в залата – нямаше дори пазач, поставен от чисто прагматични подбуди. От една страна това ми помогна да обмисля нещата, с които се сблъсквах и да поплача спокойно, а от друга ме нарани – къде са хората, нима са забравили ?
Самата изложба се състои от снимки, заснети от фотографа Francesca Gilibert и от текстовете на Karamo Danfa, съпровождащи всяка фотография. Като художествена стойност, снимките не са особено отличителни, но затова носят изключително силен заряд, подплатен със значещите и внушаващи послания на текста.
Основната тема са „забравените от 11 септември”. Фотографирани са хора, преживели случилото се, загубили здравето си, семействата си, домовете си, работата си. Те са своеобразни герои, но забравени, болни, бедни, предадени. Днес, повечето от тях живеят при приятели, в старчески домове, в коли, или, още по-зле, в болници. Ходят по три пъти седмично на прегледи или процедури, взимат десетки видове лекарства, депресирани и обезверени са, но не са загубили инстинкта си към самосъхранение.
Някои от тях, въпреки състоянието си, не спират да се борят за определени каузи чрез асоциации, имащи за цел решаване проблемите след атентатите (например „Need Change”). Други изискват от правителството да поеме поне разходите за лекарствата им, а трети, болни от левкимия, се молят просто да излязат от болницата. Някога.
Ето какво казва Алекс Санчез, емигрант, работил шест месеца като агент по чистотата в сградите около Световния търговски център : „Нямахме трудов договор, защото бяхме без документи. И въпреки това, понякога работихме седем дни в седмицата, дванадесет часа на ден. Днес нямаме нищо. Нито работа, нито здраве.” Господин Санчез страда от дихателни проблеми, което му пречи да работи.
Майк Мак Кормак, бивш капитан на американсите въздушни сили е работил насред развалините на Кулите близнаци няколко месеца. Днес той страда от хронична астма, алергия и проблеми с белите дробове. Губи работата си вследствие на здравословното си състояние. „Бяха казали, че никога няма да забравят... Но нас, нас ни забравиха твърде бързо”, споделя капитанът и взирайки се в снимката му, долавям самота и съкрушение. Не виждам гняв.
След второто ми посещение, на излизане от залата, докато искренно съжалявах, че съм пропуснала вернисажа на изложбата и възможността да се срещна с организторите, се сблъсквам с жена на средна възраст, изглеждаща видимо притеснена и сякаш забравила нещо. Виждам, че бърза да напише послание в книгата за посетители и да излезе. Крадешком се връщам да прочета написаното със черно мастило – „Никога няма да забравя случилото се, то ме пронизва все така силно.”
Разхождайки се по кея, днес, на 22 Септември 2008 година, първият ден от циганското лято, аз също обещавам да не забравям трагедията, това нефтено петно в океана на човечеството. И поставям, в лицето си на съвсем обикновен чувстващ човек, много висока оценка за авторите, чиято работа, показана в малката заличка на един приличен квартален център, надминава в пъти всяка една съвременна „инсталация” или подобна чикия на съвременното изкуство, която може да срещнеш дори в Лувъра.
Забравените от 9/11 са много повече от документираните за тази изложба.Те искат да живеят като теб, но не могат. Те искат здравето си, но са го загубили във войната. „ Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души.” (Ориана Фалачи).
Не искам да завършвам с война, затова ще кажа просто think different, мотото на Новия сезон 2008/2009.
Питам се, каква е подходящата песен за този град, днес, седем години след атентатите от 11 септември 2001 година ? My way или може би The Story ?
Търся стотици отговори около печалната дата.
В отговор на интереса си получавам изложбата Toxic New York, състояща се в Париж, от 4 до 27 септември, на кейя Жемап № 116, в малкото изложбено пространство на кварталния център за изкуства. Мястото е красиво, разположено на самия бряг на Сена, близо до едни от най-живописните кейове в града, но неподходящо за подобен род социално ангажирани дейности. И двата пъти, когато отидох на изложбата, бях абсолютно сама в залата – нямаше дори пазач, поставен от чисто прагматични подбуди. От една страна това ми помогна да обмисля нещата, с които се сблъсквах и да поплача спокойно, а от друга ме нарани – къде са хората, нима са забравили ?
Самата изложба се състои от снимки, заснети от фотографа Francesca Gilibert и от текстовете на Karamo Danfa, съпровождащи всяка фотография. Като художествена стойност, снимките не са особено отличителни, но затова носят изключително силен заряд, подплатен със значещите и внушаващи послания на текста.
Основната тема са „забравените от 11 септември”. Фотографирани са хора, преживели случилото се, загубили здравето си, семействата си, домовете си, работата си. Те са своеобразни герои, но забравени, болни, бедни, предадени. Днес, повечето от тях живеят при приятели, в старчески домове, в коли, или, още по-зле, в болници. Ходят по три пъти седмично на прегледи или процедури, взимат десетки видове лекарства, депресирани и обезверени са, но не са загубили инстинкта си към самосъхранение.
Някои от тях, въпреки състоянието си, не спират да се борят за определени каузи чрез асоциации, имащи за цел решаване проблемите след атентатите (например „Need Change”). Други изискват от правителството да поеме поне разходите за лекарствата им, а трети, болни от левкимия, се молят просто да излязат от болницата. Някога.
Ето какво казва Алекс Санчез, емигрант, работил шест месеца като агент по чистотата в сградите около Световния търговски център : „Нямахме трудов договор, защото бяхме без документи. И въпреки това, понякога работихме седем дни в седмицата, дванадесет часа на ден. Днес нямаме нищо. Нито работа, нито здраве.” Господин Санчез страда от дихателни проблеми, което му пречи да работи.
Майк Мак Кормак, бивш капитан на американсите въздушни сили е работил насред развалините на Кулите близнаци няколко месеца. Днес той страда от хронична астма, алергия и проблеми с белите дробове. Губи работата си вследствие на здравословното си състояние. „Бяха казали, че никога няма да забравят... Но нас, нас ни забравиха твърде бързо”, споделя капитанът и взирайки се в снимката му, долавям самота и съкрушение. Не виждам гняв.
След второто ми посещение, на излизане от залата, докато искренно съжалявах, че съм пропуснала вернисажа на изложбата и възможността да се срещна с организторите, се сблъсквам с жена на средна възраст, изглеждаща видимо притеснена и сякаш забравила нещо. Виждам, че бърза да напише послание в книгата за посетители и да излезе. Крадешком се връщам да прочета написаното със черно мастило – „Никога няма да забравя случилото се, то ме пронизва все така силно.”
Разхождайки се по кея, днес, на 22 Септември 2008 година, първият ден от циганското лято, аз също обещавам да не забравям трагедията, това нефтено петно в океана на човечеството. И поставям, в лицето си на съвсем обикновен чувстващ човек, много висока оценка за авторите, чиято работа, показана в малката заличка на един приличен квартален център, надминава в пъти всяка една съвременна „инсталация” или подобна чикия на съвременното изкуство, която може да срещнеш дори в Лувъра.
Забравените от 9/11 са много повече от документираните за тази изложба.Те искат да живеят като теб, но не могат. Те искат здравето си, но са го загубили във войната. „ Война, която може и да няма за цел завземането на нашата територия, но със сигурност цели завземането на нашите души.” (Ориана Фалачи).
Не искам да завършвам с война, затова ще кажа просто think different, мотото на Новия сезон 2008/2009.
неделя, 14 септември 2008 г.
Градът на желанията
Не исках да се сбогувам с теб.
А трябваше.
Вече седмица кръстосвам неуморно града на желанията.
На красивите, поетични, необятни градини и неароматните цветя.
На лесните запознанства и трудните приятелства.
На Фредерик Бегбеде, Дюма, Марк Леви и на стотици литератори, тънещи в мизерия.
На величествените катедрали и кварталите с много червени клубове.
На любовта като понятие и на любовта, траеща три години.
На грандиозните спектакли и нискобюджетните театрални компании.
На духовността останала у Човека и неговата смазваща невзрачност.
На тихото говорене и силните изказвания.
На корабите по Сена, където хората вечерят, танцуват, целуват се и на клошарските сбирки под мостовете на реката, чийто вид е смразяващ през студените нощи.
На многото коли и малкото таксита.
На страхотните барове и скучните дискотеки.
На шувинистичните французи и безкрайните тълпи от чужденци.
На бързите темпове на живот и недоразвитите отношения между хората.
На метрото без ватман, развиващо хипер висока скорост и затворените супермаркети в неделя.
На многото прочетени книги, многото библиотеки, многото поетични послания и многото безработни журналисти.
На безкрайно скъпите наеми и малките пространства за живеене.
На уникалните писатели и плашещите съвременни художници.
На високите кули и ниските критерии за щастие.
На многото записани задачи в agenda и бавните действия на френската администрация.
На писмата по пощата и недоразвитите сайтове.
На интересните хора по улиците и скучните водещи по радиото.
На безценните уроци по възпитание и понякога изнервящата подреденост.
На лучената супа и огромните обедни менюта.
На Революцията...
На моето настояще...
На твоето минало...
На ветровитата зима...
На джаза...
На градските легенди...
На детските истории...
На студентските ми години...
Париж е град на крайности. За да се почувстваш добре тук, трябва да си импулсивен, непукист и една доза драматичен.
Трябваше да се сбогувам с теб. Сега съжалявам.
А трябваше.
Вече седмица кръстосвам неуморно града на желанията.
На красивите, поетични, необятни градини и неароматните цветя.
На лесните запознанства и трудните приятелства.
На Фредерик Бегбеде, Дюма, Марк Леви и на стотици литератори, тънещи в мизерия.
На величествените катедрали и кварталите с много червени клубове.
На любовта като понятие и на любовта, траеща три години.
На грандиозните спектакли и нискобюджетните театрални компании.
На духовността останала у Човека и неговата смазваща невзрачност.
На тихото говорене и силните изказвания.
На корабите по Сена, където хората вечерят, танцуват, целуват се и на клошарските сбирки под мостовете на реката, чийто вид е смразяващ през студените нощи.
На многото коли и малкото таксита.
На страхотните барове и скучните дискотеки.
На шувинистичните французи и безкрайните тълпи от чужденци.
На бързите темпове на живот и недоразвитите отношения между хората.
На метрото без ватман, развиващо хипер висока скорост и затворените супермаркети в неделя.
На многото прочетени книги, многото библиотеки, многото поетични послания и многото безработни журналисти.
На безкрайно скъпите наеми и малките пространства за живеене.
На уникалните писатели и плашещите съвременни художници.
На високите кули и ниските критерии за щастие.
На многото записани задачи в agenda и бавните действия на френската администрация.
На писмата по пощата и недоразвитите сайтове.
На интересните хора по улиците и скучните водещи по радиото.
На безценните уроци по възпитание и понякога изнервящата подреденост.
На лучената супа и огромните обедни менюта.
На Революцията...
На моето настояще...
На твоето минало...
На ветровитата зима...
На джаза...
На градските легенди...
На детските истории...
На студентските ми години...
Париж е град на крайности. За да се почувстваш добре тук, трябва да си импулсивен, непукист и една доза драматичен.
Трябваше да се сбогувам с теб. Сега съжалявам.
сряда, 3 септември 2008 г.
Духът на Фестивала
Някъде бях прочела, че Spirit of Bourgas е на няколко крачки от Exit фестивала в Сърбия, на който обикновено критерият за музика и организация е сериозно приравнен спрямо европейски и световни мащаби. Мисля че реагирах по-скоро скептично.
Сега, когато с усмивка си спомням за вечерта прекарана на бургаския Централен плаж (за съжаление само една, следващата година – повече), съм изцяло позитивно настроена. За това, че може би излазваме от ужасяващата пропаст на културно безвремие и вдигаме поглед към нещо европейско, нещо не-чалга, нещо ярко.
Когато попадам във фестивалното градче ме обзема добро настроение. Още от входа проличава качеството на организацията – отлично, без напрежение на входа, изхода, касите, своеобразните улици, пространствата около сцените. На всяка крачка можеш да срещнеш мил човек от организацията или някой от стотиците доброволци, който да те упъти чрез цветна карта и програма. Не липсват барове, тоалетни, пейки… Това е прозаичната част. Еуфоричната е в огромните красиви, цветни фенери, част от декорацията, както и кукерите, клоуните и актьорите, които бяха там за да ни карат да се усмихнем, в случай, че нямаме повод.
Самите сцени бяха шест, всяка с различна тематика, разположени съвсем адекватно спрямо публиката, така че да няма недоволни сред недовиждащите като мен. Без да имам каквито и да е било претенции за вещ познавач на добрия звук, все си мисля че разбирам поне малко от музика. А в онази вечер, на този фестивал, тя звучеше по много и много добре.
Аsian Dub Foundation, които бяха главният виновник за присъствието ми на Spirit of Bourgas, се оказаха по-скоро скучни, поне за мен, която като малка слушах старите им неща до втръсване. Без особено присъствие, без особено разтърсващи изпълнения. На 16 август те бяха в Бургас, България, а може би мислиха, че са в Краков, Полша, тъй като, в един момент поздравиха полската публика. Asian Dub Foundation без съмнение са добри музиканти, но не ми предадоха никакъв музикален заряд. Тяхната музика е идейна и заразителна, но в онази вечер нямах никакво желание да се сливам с тълпата, която пригласяше на групата. Нещо повече – някои хора преспокойно ходеха до тоалетна, разхождаха се и си купуваха бира от бара, докато англичаните се потяха на сцената. Жалко.
Затова пък следващият концерт, на който станахме свидетели, а именно
„Уикеда! Уикеда! Уикеда!”, излъчваше страхотно позитивна енергия, сила и заразяващо добро настроение. Смело заявявам, че бяха в пъти по-добри от Аsian - откъм импровизация, сценично поведение, стил. Откъм интерпретация на песните, защото ние в оригинал сме ги чували хиляди пъти. Откъм различност и артистичност. Ерол и компания ни зарибиха, вдъхновиха, поразиха, измориха, изпотиха, заразиха! И ни пуснаха да си ходим. Ние не искахме, скачаше ни се, пееше ни се още за Мариана, Панталей, кашкавала, приятелите и Ернесто. За Иван. Уикеда са нещо, от което българската сцена се нуждае – истинност.
За финал на музикалната вечер под звездите избрахме единодушно рага, реге и хип-хоп, отделени на т.нар. латино сцена. Мелодичните песни от младите години ме напълниха със спомени – за ученическите изживявания, за времето, когато бяхме по-безгрижни и се радвахме на този род събития много повече. И така, в спомени и закачки, останахме доста дълго под звуците на Боб Марли и компания, адски приятно. И съжалих хората, които по същото време се настъпваха, издаваха нечленоразделни звуци и намираха нещо хубаво в ужасно немузикантската, непоетична и грозна музика, наричат я минимъл и е убиец на сетива, това е гледната ми точка. Бих я изхвърлила от програмата на фестивала, поради една причина – страхувам се да не нарани истинската музика, или по-зле, да я убие!
Според моите лични проучвания, хората на фестивала бяха добронамерени, усмихнати и весели. А това вече е нещо!
Когато на сутринта излизахме от фестивалното градче, си помислих, че инициативи от този род, не само трябва да се подкрепят – трябва да се обгрижват! После си помислих, че имам страхотни приятели, с които споделих тези музикални-фестивални-морски нощи. Точно под звездите, право в целта !
Сега, когато с усмивка си спомням за вечерта прекарана на бургаския Централен плаж (за съжаление само една, следващата година – повече), съм изцяло позитивно настроена. За това, че може би излазваме от ужасяващата пропаст на културно безвремие и вдигаме поглед към нещо европейско, нещо не-чалга, нещо ярко.
Когато попадам във фестивалното градче ме обзема добро настроение. Още от входа проличава качеството на организацията – отлично, без напрежение на входа, изхода, касите, своеобразните улици, пространствата около сцените. На всяка крачка можеш да срещнеш мил човек от организацията или някой от стотиците доброволци, който да те упъти чрез цветна карта и програма. Не липсват барове, тоалетни, пейки… Това е прозаичната част. Еуфоричната е в огромните красиви, цветни фенери, част от декорацията, както и кукерите, клоуните и актьорите, които бяха там за да ни карат да се усмихнем, в случай, че нямаме повод.
Самите сцени бяха шест, всяка с различна тематика, разположени съвсем адекватно спрямо публиката, така че да няма недоволни сред недовиждащите като мен. Без да имам каквито и да е било претенции за вещ познавач на добрия звук, все си мисля че разбирам поне малко от музика. А в онази вечер, на този фестивал, тя звучеше по много и много добре.
Аsian Dub Foundation, които бяха главният виновник за присъствието ми на Spirit of Bourgas, се оказаха по-скоро скучни, поне за мен, която като малка слушах старите им неща до втръсване. Без особено присъствие, без особено разтърсващи изпълнения. На 16 август те бяха в Бургас, България, а може би мислиха, че са в Краков, Полша, тъй като, в един момент поздравиха полската публика. Asian Dub Foundation без съмнение са добри музиканти, но не ми предадоха никакъв музикален заряд. Тяхната музика е идейна и заразителна, но в онази вечер нямах никакво желание да се сливам с тълпата, която пригласяше на групата. Нещо повече – някои хора преспокойно ходеха до тоалетна, разхождаха се и си купуваха бира от бара, докато англичаните се потяха на сцената. Жалко.
Затова пък следващият концерт, на който станахме свидетели, а именно
„Уикеда! Уикеда! Уикеда!”, излъчваше страхотно позитивна енергия, сила и заразяващо добро настроение. Смело заявявам, че бяха в пъти по-добри от Аsian - откъм импровизация, сценично поведение, стил. Откъм интерпретация на песните, защото ние в оригинал сме ги чували хиляди пъти. Откъм различност и артистичност. Ерол и компания ни зарибиха, вдъхновиха, поразиха, измориха, изпотиха, заразиха! И ни пуснаха да си ходим. Ние не искахме, скачаше ни се, пееше ни се още за Мариана, Панталей, кашкавала, приятелите и Ернесто. За Иван. Уикеда са нещо, от което българската сцена се нуждае – истинност.
За финал на музикалната вечер под звездите избрахме единодушно рага, реге и хип-хоп, отделени на т.нар. латино сцена. Мелодичните песни от младите години ме напълниха със спомени – за ученическите изживявания, за времето, когато бяхме по-безгрижни и се радвахме на този род събития много повече. И така, в спомени и закачки, останахме доста дълго под звуците на Боб Марли и компания, адски приятно. И съжалих хората, които по същото време се настъпваха, издаваха нечленоразделни звуци и намираха нещо хубаво в ужасно немузикантската, непоетична и грозна музика, наричат я минимъл и е убиец на сетива, това е гледната ми точка. Бих я изхвърлила от програмата на фестивала, поради една причина – страхувам се да не нарани истинската музика, или по-зле, да я убие!
Според моите лични проучвания, хората на фестивала бяха добронамерени, усмихнати и весели. А това вече е нещо!
Когато на сутринта излизахме от фестивалното градче, си помислих, че инициативи от този род, не само трябва да се подкрепят – трябва да се обгрижват! После си помислих, че имам страхотни приятели, с които споделих тези музикални-фестивални-морски нощи. Точно под звездите, право в целта !
сряда, 27 август 2008 г.
За сиянието около Mo' Horizons
Джаз, латино, соул, фънк, афро елементи, боса нова, електро, бразилско звучене... Това са само „думи, думи, думи” (Шекспир), загатващи музиката, която Мo’ Horizons създават. Пълна е с лято.
Днес, седмици след концерта, слушам тяхната песен Kikiribu и в съзнанието ми нахълтват стотици лица, спомени, цветове, думи, образи. Енергия. Невероятният късмет, че съм ги чула/видяла/усетила наживо, там, в Летния театър във Варна, сред зелените увивни растения, сгушена между музиката, морската градина и един човек, на който адски много държа.
Мo’ Horizons са свежи, променящи се, креативни и адски добри импровизатори. В основата на проекта са диджеите и продуценти Ралф Дрьосмайер и Марк „Фон” Велцер, музикантите от Хановър, които носят нещо от плажовете на Рио, нещо от лятното неповторимо щастие, нещо от носталгията по вълшебните мигове, които, за жалост, се търкулват като песъчинки между пръстите.
Онази вечер във Варна, освен от супер професионалното дуо, бяхме очаровани и от други музиканти, включени в музикалното събитие. А именно афроамериканската соул вокалистка Дениз М’ Байе, чиято нежна душа прозираше зад дълбокия й глас, както и перкусионистът Нене Васкез, носител на награда „Грами”. Той си служеше така умело с доброто настроение, перкусиите, публиката и латино стъпките, че ми се прииска да го попитам каква е рецептата му : освен всичките му артистични качества, той беше и безсрамно естествен и непретенциозен – такъв, какъвто трябва да бъде един истински творец.
Всъщност именно той ни предупреди : „тази вечер концерт няма да има, ще има парти”. И се получи особена магия, излята в нещо специално, което не остана в пространствата на Летния театър, а продължи пътечката си към небесните сияния. За да ни завладее, за да не спрем да танцуваме до полунощ, за да се качи по-голямата част от публиката на сцената. И да се забавлява – някои като на училищен концерт, някои като на истинска бразилска фиеста на плажа, някои като в приказка – от онези, с хубавия край.
След няколко часовото шоу, което Мо’ Horizons и компания забъркаха, след шарените моменти, които ни подариха, след изключително органичното им поведение, в главата ми се въртяха няколкоко много важни извода. А именно, че музиката на бандата, която стъпи първа на сцена (Brazilectro), беше свежа, но бледнееше сериозно пред опияняващата музикална сплав, поднесена от чуждестранните музанти. Отсъствието на Белослава, въпреки обявяването й в програмата, във всички случаи бе грешка, но лесно поправима от доброто настроение на двама диджеи и стотици усмихнати хора, изглеждащи интелигентно. Няколкото пропуски в организацията за мен бяха породени по-скоро от невнимание, със сигурност не от нежелание. Началото на събитието беше обявено с близо двучасово закъснение, но това някак мина покрай нас, изтече с жълтата фанта и зелената мента, сля се с елипсовидните форми на Летния театър.
По време на концерта ми хрумнаха много идеи за това как да започна/завърша есето си. Днес не помня нищо от тях. Но това е без значение. Важното е, че Мо’ Horizons излъчваха едно особено сияние и оставиха остатъчен вкус на щастие, лято и слънце у мен. Важното е, че атмосферата онази вечер беше подобаващо вдъхновяваща, очарователно поддържана от Varna All Stars, също гости на събитието. Важното е, че такива пиршества предизвикат сетивата ми, които по начало през лятото пируват.
Днес, седмици след концерта, слушам тяхната песен Kikiribu и в съзнанието ми нахълтват стотици лица, спомени, цветове, думи, образи. Енергия. Невероятният късмет, че съм ги чула/видяла/усетила наживо, там, в Летния театър във Варна, сред зелените увивни растения, сгушена между музиката, морската градина и един човек, на който адски много държа.
Мo’ Horizons са свежи, променящи се, креативни и адски добри импровизатори. В основата на проекта са диджеите и продуценти Ралф Дрьосмайер и Марк „Фон” Велцер, музикантите от Хановър, които носят нещо от плажовете на Рио, нещо от лятното неповторимо щастие, нещо от носталгията по вълшебните мигове, които, за жалост, се търкулват като песъчинки между пръстите.
Онази вечер във Варна, освен от супер професионалното дуо, бяхме очаровани и от други музиканти, включени в музикалното събитие. А именно афроамериканската соул вокалистка Дениз М’ Байе, чиято нежна душа прозираше зад дълбокия й глас, както и перкусионистът Нене Васкез, носител на награда „Грами”. Той си служеше така умело с доброто настроение, перкусиите, публиката и латино стъпките, че ми се прииска да го попитам каква е рецептата му : освен всичките му артистични качества, той беше и безсрамно естествен и непретенциозен – такъв, какъвто трябва да бъде един истински творец.
Всъщност именно той ни предупреди : „тази вечер концерт няма да има, ще има парти”. И се получи особена магия, излята в нещо специално, което не остана в пространствата на Летния театър, а продължи пътечката си към небесните сияния. За да ни завладее, за да не спрем да танцуваме до полунощ, за да се качи по-голямата част от публиката на сцената. И да се забавлява – някои като на училищен концерт, някои като на истинска бразилска фиеста на плажа, някои като в приказка – от онези, с хубавия край.
След няколко часовото шоу, което Мо’ Horizons и компания забъркаха, след шарените моменти, които ни подариха, след изключително органичното им поведение, в главата ми се въртяха няколкоко много важни извода. А именно, че музиката на бандата, която стъпи първа на сцена (Brazilectro), беше свежа, но бледнееше сериозно пред опияняващата музикална сплав, поднесена от чуждестранните музанти. Отсъствието на Белослава, въпреки обявяването й в програмата, във всички случаи бе грешка, но лесно поправима от доброто настроение на двама диджеи и стотици усмихнати хора, изглеждащи интелигентно. Няколкото пропуски в организацията за мен бяха породени по-скоро от невнимание, със сигурност не от нежелание. Началото на събитието беше обявено с близо двучасово закъснение, но това някак мина покрай нас, изтече с жълтата фанта и зелената мента, сля се с елипсовидните форми на Летния театър.
По време на концерта ми хрумнаха много идеи за това как да започна/завърша есето си. Днес не помня нищо от тях. Но това е без значение. Важното е, че Мо’ Horizons излъчваха едно особено сияние и оставиха остатъчен вкус на щастие, лято и слънце у мен. Важното е, че атмосферата онази вечер беше подобаващо вдъхновяваща, очарователно поддържана от Varna All Stars, също гости на събитието. Важното е, че такива пиршества предизвикат сетивата ми, които по начало през лятото пируват.
неделя, 3 август 2008 г.
My Blueberry nights
Първо филмът на Уонг Кар Уай Моите Боровинкови нощи е вдъхновяващ, красив и мечтателно-реалистичен. За ценители. За любими, чувствителни, нежни и не-романтични в блудкавия смисъл на думата, хора.
Нора Джоунс, Джъд Лоу, Рейчъл Уайз, Натали Портман, Дейвид Стратън са перфектно подбрани; във възложените им задачи те са органични, смели и деликатни. The look of Love. Тези актьори притежават отличителна черта, която ги свързва, нарича се Лице (и то красиво), нещо, което липсва при много хора (на изкуството) напоследък. Стремежът на героите, въплътени с много чувствена наслада, е да подредят по особена логика човешките сълзи и усмивки, спотаени между две разбити сърца, кутия с изоставени ключове, както и емоциите, произтичащи от спомените и мечтите.
Не бих казала, че сюжетът е необикновен – след тежка раздяла с любимия си Елизабет (Нора Джоунс) решително поема по нови пътища из Америка с цел да забрави Него и да намери Себе си. По пътя, съвсем логично, тя среща други личности с разбити сърца и с травми, причинени от раздялата ; нови характерни образи, които пият, плачат, обичат, залагат всичко на покер, съмняват се, оставят бакшиши и се усмихват. Те, от своя страна, обогатяват младото момиче, загатват й житейски мъдрости, преоткриването на личността и любовта. Фабулата е повече от ясна, и именно това ни дава огромната свобода да развиваме собствените си възприятия, личните си приумици и въображението си. Този празник за сетивата, наречен Моите Боровинкови нощи, трябва да присъства в колекцията на всеки един от нас – в случай, че искаме да сме поне малко по-добри и красиви.
Филмът на хонг-конгският режисьор е реализиран по блестящ начин. Текстът се превръща в повод, а всеки жест или гримаса в значещ елемент. Музиката е божествена, неизменна част от безвремието, което настава след първия кадър. И докато някои са гледали нервно часовниците си по време на филма, то други, въпреки неудобните седалки, се оставихме на пътуването – из дебрите на нощен Ню Йорк, където всичко е поетично, а въздухът е напоен с аромат на боровинков пай и любов. Там, където всичко е лично и специално. За теб.
Второ да се разхождаш из пустите улици на София в неделя вечер, след този прекрасен филм, когато всички са на море, а ти обсъждаш купуването на нови джапанки с някой много специален за теб човек, е прекрасно.
Му blueberry nights. Нощна София не е красива, но пък затова е моя, жива и специфично оцветена в различни настроения, краски и хора (доста чужденци напоследък, което е супер!). Нощна София не е това, което усещам, че трябва да бъде, но затова пък в нея има много история. А без история не може, става скучно, както веднъж вече обсъдихме.
На моменти усетих, че съм още под влияние на филма и разказвам суперлативи на ляво и дясно. Някак ми се иска този впечетляващ вкус на боровинки да остане за по-дълго в съзнанието ми.
Трето by the way е страхотно място.
Нора Джоунс, Джъд Лоу, Рейчъл Уайз, Натали Портман, Дейвид Стратън са перфектно подбрани; във възложените им задачи те са органични, смели и деликатни. The look of Love. Тези актьори притежават отличителна черта, която ги свързва, нарича се Лице (и то красиво), нещо, което липсва при много хора (на изкуството) напоследък. Стремежът на героите, въплътени с много чувствена наслада, е да подредят по особена логика човешките сълзи и усмивки, спотаени между две разбити сърца, кутия с изоставени ключове, както и емоциите, произтичащи от спомените и мечтите.
Не бих казала, че сюжетът е необикновен – след тежка раздяла с любимия си Елизабет (Нора Джоунс) решително поема по нови пътища из Америка с цел да забрави Него и да намери Себе си. По пътя, съвсем логично, тя среща други личности с разбити сърца и с травми, причинени от раздялата ; нови характерни образи, които пият, плачат, обичат, залагат всичко на покер, съмняват се, оставят бакшиши и се усмихват. Те, от своя страна, обогатяват младото момиче, загатват й житейски мъдрости, преоткриването на личността и любовта. Фабулата е повече от ясна, и именно това ни дава огромната свобода да развиваме собствените си възприятия, личните си приумици и въображението си. Този празник за сетивата, наречен Моите Боровинкови нощи, трябва да присъства в колекцията на всеки един от нас – в случай, че искаме да сме поне малко по-добри и красиви.
Филмът на хонг-конгският режисьор е реализиран по блестящ начин. Текстът се превръща в повод, а всеки жест или гримаса в значещ елемент. Музиката е божествена, неизменна част от безвремието, което настава след първия кадър. И докато някои са гледали нервно часовниците си по време на филма, то други, въпреки неудобните седалки, се оставихме на пътуването – из дебрите на нощен Ню Йорк, където всичко е поетично, а въздухът е напоен с аромат на боровинков пай и любов. Там, където всичко е лично и специално. За теб.
Второ да се разхождаш из пустите улици на София в неделя вечер, след този прекрасен филм, когато всички са на море, а ти обсъждаш купуването на нови джапанки с някой много специален за теб човек, е прекрасно.
Му blueberry nights. Нощна София не е красива, но пък затова е моя, жива и специфично оцветена в различни настроения, краски и хора (доста чужденци напоследък, което е супер!). Нощна София не е това, което усещам, че трябва да бъде, но затова пък в нея има много история. А без история не може, става скучно, както веднъж вече обсъдихме.
На моменти усетих, че съм още под влияние на филма и разказвам суперлативи на ляво и дясно. Някак ми се иска този впечетляващ вкус на боровинки да остане за по-дълго в съзнанието ми.
Трето by the way е страхотно място.
понеделник, 28 юли 2008 г.
Революцията на Лени
As long as I'm living, I'll be waiting
As long as I'm breathing, I'll be there
Whenever you call me, I'll be waiting
Whenever you need me, I'll be there...
Революцията на Лени Кравиц успя.
Тя започна със „Sex in the morning” на подгряващата банда, любимите ми Остава, и завърши в 4 часа сутринта когато затворих очите си и си намислих желание – да чуя I’ll be waiting отново. На живо.
Първите акорди на Свилен и компания са като кафе рано сутрин, като хубавото настроение, за което нямаш определена причина. После заедно достигнахме до „Ще дойдеш ли със мен” и „Шоколад”, които прозвучаха лятно, красиво, замечтано. Както звучат Остава по принцип. Имаше един проблем - дали заради енергията у публиката, която първоначално не беше никак настойчива, или поради друга причина, бих казала че Остава си тръгнаха от сцената по-скоро плахо и не оставиха кой знае какъв заряд след себе си. А обикновено им се получава.
След тридесет минути излезе Той и промени атмосферата, усмихвайки се. Лени, Музикантът, Американецът с най-секси глас евър. Излишно е да изброявам едно по едно качествата му на музикален талант в световен мащаб, както и сетлиста, както и с какво е бил облечен. Защото качването му на сцената, думите, че са му трябвали 19 години за да дойде в България и че не иска да си тръгне оттук (надявам се, че не го казва навсякъде:) , фактът, че ни присъедини, и с думи, и с дела към любовната си революция, превърна Момента в сюблимен, исторически, легендарен, феноменален. Моментът, в който се усещащ жив, по средата на едно чакано лято, в което се случват чудеса, под звездите на едно небе, оцветено в розово и настинено с любов... Лени Кравиц, за два часа ни разкри нещо, което всеки от хората около мен заслужават, нарича се щастие. Той, както и перфектният му екип от музиканти, ни спечелиха чрез енергията си. Усещахме я и по време на зашеметяващото соло на тромпетиста на групата, и по време на биса – „Are You Gonna go My Way”, в моментите, в които Лени, въодушевен се покланяше на публиката или когато решен слезе при нея в знак на благодарност, кеф, любов.
А когато накрая, след особеното, неизмеримо чувство, с което бяхме заразени, Лени седна зад барабаните и се развихри, сякаш нямаше учудени. Бяхме сигурни, че може и това.
Около нас се мяркаха лица от българските музикални среди. Изглеждаха бледи пред Лени, не само заради цвета на кожата му, музикалните му и артистични способности, истеричните и оправдани крясъци на публиката „Лени, Лени” (и моите в това число)... Основната причина е стилът на рок музикантът, който е неподражаем, изящен, еротизиращ. Вдъхновяващ. Такъв, че да накара публиката да полети с него на Fly Away ; да надвие собствените си стереотипи, егоизма си, реалното измерение, да обещае, че ще е там, че ще чака...
Въпреки че Аmerican Woman не ми е от любимите, мисля че парчето достигна върхова форма на този лайф, пробяга из терена, трибуните, излезе извън стадион „Академик”, извън София, извън нас, за да влезе в съзнанието ни, сърцето ни и да си остане там.
При други обстоятелства бих плакала заради чувствеността и истинността на It Ain’t Over ‘Til It’s Over, вчера реших, че не е редно. Все пак това е моят подарък. Страхотен, при това !
Посланията на този американец, имал шанса да се среща от млад с величия като Дюк Елингтън, Ела Фицджералд и Майлс Дейвис, са общовалидни, метафизични и трябва да станат водещи в нашия свят. Защо ? Защото Лени Кравиц говори/пее/мисли любовта като космогонично, извънреално, неконвенционално, сакрално, общовалидно, световно и безгранично понятие. Такова, каквото би трябвало да бъде. Затова.
На 27 юли, неделя, аз се влюбих. За пореден път. В истинските неща, в мелодичната, истинска, бляскава музика, в поетичните текстове, в хармоничните светлини на сцената, които се превръщаха в своеобразен декор за мощния взрив, наречен Лени Кравиц. В София, чийто дихания бяха допълнение към въздушните пространства, напоени с love love love, с които се сляхме, обикнахме, пяхме.
Революцията на Лени Кравиц успя. Тя е в сърцето ми.
P.S. Есето ми стана адски субективно, супер емоционално и една-две дози объркано. Признавам. Но без емоции ни остава да се превърнем в сухари, които не могат да опишат, да преживеят, да полудеят, да обичат, да се дразнят, да крещят, да се смеят, да отидат на концерт и да усещат, че са живи.
As long as I'm breathing, I'll be there
Whenever you call me, I'll be waiting
Whenever you need me, I'll be there...
Революцията на Лени Кравиц успя.
Тя започна със „Sex in the morning” на подгряващата банда, любимите ми Остава, и завърши в 4 часа сутринта когато затворих очите си и си намислих желание – да чуя I’ll be waiting отново. На живо.
Първите акорди на Свилен и компания са като кафе рано сутрин, като хубавото настроение, за което нямаш определена причина. После заедно достигнахме до „Ще дойдеш ли със мен” и „Шоколад”, които прозвучаха лятно, красиво, замечтано. Както звучат Остава по принцип. Имаше един проблем - дали заради енергията у публиката, която първоначално не беше никак настойчива, или поради друга причина, бих казала че Остава си тръгнаха от сцената по-скоро плахо и не оставиха кой знае какъв заряд след себе си. А обикновено им се получава.
След тридесет минути излезе Той и промени атмосферата, усмихвайки се. Лени, Музикантът, Американецът с най-секси глас евър. Излишно е да изброявам едно по едно качествата му на музикален талант в световен мащаб, както и сетлиста, както и с какво е бил облечен. Защото качването му на сцената, думите, че са му трябвали 19 години за да дойде в България и че не иска да си тръгне оттук (надявам се, че не го казва навсякъде:) , фактът, че ни присъедини, и с думи, и с дела към любовната си революция, превърна Момента в сюблимен, исторически, легендарен, феноменален. Моментът, в който се усещащ жив, по средата на едно чакано лято, в което се случват чудеса, под звездите на едно небе, оцветено в розово и настинено с любов... Лени Кравиц, за два часа ни разкри нещо, което всеки от хората около мен заслужават, нарича се щастие. Той, както и перфектният му екип от музиканти, ни спечелиха чрез енергията си. Усещахме я и по време на зашеметяващото соло на тромпетиста на групата, и по време на биса – „Are You Gonna go My Way”, в моментите, в които Лени, въодушевен се покланяше на публиката или когато решен слезе при нея в знак на благодарност, кеф, любов.
А когато накрая, след особеното, неизмеримо чувство, с което бяхме заразени, Лени седна зад барабаните и се развихри, сякаш нямаше учудени. Бяхме сигурни, че може и това.
Около нас се мяркаха лица от българските музикални среди. Изглеждаха бледи пред Лени, не само заради цвета на кожата му, музикалните му и артистични способности, истеричните и оправдани крясъци на публиката „Лени, Лени” (и моите в това число)... Основната причина е стилът на рок музикантът, който е неподражаем, изящен, еротизиращ. Вдъхновяващ. Такъв, че да накара публиката да полети с него на Fly Away ; да надвие собствените си стереотипи, егоизма си, реалното измерение, да обещае, че ще е там, че ще чака...
Въпреки че Аmerican Woman не ми е от любимите, мисля че парчето достигна върхова форма на този лайф, пробяга из терена, трибуните, излезе извън стадион „Академик”, извън София, извън нас, за да влезе в съзнанието ни, сърцето ни и да си остане там.
При други обстоятелства бих плакала заради чувствеността и истинността на It Ain’t Over ‘Til It’s Over, вчера реших, че не е редно. Все пак това е моят подарък. Страхотен, при това !
Посланията на този американец, имал шанса да се среща от млад с величия като Дюк Елингтън, Ела Фицджералд и Майлс Дейвис, са общовалидни, метафизични и трябва да станат водещи в нашия свят. Защо ? Защото Лени Кравиц говори/пее/мисли любовта като космогонично, извънреално, неконвенционално, сакрално, общовалидно, световно и безгранично понятие. Такова, каквото би трябвало да бъде. Затова.
На 27 юли, неделя, аз се влюбих. За пореден път. В истинските неща, в мелодичната, истинска, бляскава музика, в поетичните текстове, в хармоничните светлини на сцената, които се превръщаха в своеобразен декор за мощния взрив, наречен Лени Кравиц. В София, чийто дихания бяха допълнение към въздушните пространства, напоени с love love love, с които се сляхме, обикнахме, пяхме.
Революцията на Лени Кравиц успя. Тя е в сърцето ми.
P.S. Есето ми стана адски субективно, супер емоционално и една-две дози объркано. Признавам. Но без емоции ни остава да се превърнем в сухари, които не могат да опишат, да преживеят, да полудеят, да обичат, да се дразнят, да крещят, да се смеят, да отидат на концерт и да усещат, че са живи.
Абонамент за:
Публикации (Atom)