“Ajouter deux lettres à Paris: c’est le Paradis”
Jules Renard
Бях в небето на Париж.
Пих монако в небето на Париж.
Смях се в небето на Париж.
Говорих си с Валя в небето на Париж.
Обичах в небето на Париж.
Улавях светлини в небето на Париж.
Колите бяха кибритени кутийки в небето на Париж.
Всичко изглеждаше маловажно в небето на Париж, само космическата красота бе от значение.
Надрасках няколко реда в небето на Париж.
Установих, в небето на Париж, че най-важната връзка е тази със самия теб.
Мислих за Windows on the world, за Бегбеде, в небето на Париж.
Както и за любовта, града, заминаването, човешкото отношение, приятелството и други банални неща.
За височината на кулата Монпарнас, на чийто връх се намирах, и за височините, които покоряваме всеки ден, но без асансьор, политащ неусетно бързо към петдесет и шестия етаж, към Le 360 Café, разположено на повече от двеста метра височина, там, в небето на Париж.
Вълнувах се в небето на Париж.
Обадих се по телефона в небето на Париж.
Бях свободна в небето на Париж. Liberta. Да съзерцавам, мечтая, живея.
Раят е в (небето на) Париж. Стига да добавим две букви. И да повярваме, че пътят от Paris до Paradis не е дълъг.
вторник, 24 февруари 2009 г.
сряда, 4 февруари 2009 г.
Послание
Днес, 3 февруари, в Париж е красив, слънчев ден. Ден за размисли.
Влязох в магазина да си купя меденки, а управителят, с който по принцип любезно се поздравяваме, се разкрещя, подминавайки ме, че отново няма кока-кола, че така не може, че като е казал днес, е трябвало днес, сега какво щял да прави без колa... Размахваше пръст на смутен цветнокож, който виновно броеше и записваше в тефтер. Излязох като наказана с пакетче меденки и се благодарих, че не броя бутилки кола, че мога да напиша тези редове и да ги споделя с теб, че на двадесет години живея на двадесет минути от Люксембургските градини, Лувъра, Латинския квартал...
Благодарих се за новия град, в който попаднах, сигурен начин да намеря или поне потърся себе си. Да открия посланието си. Може би затова ме блазни и идеята за Монреал – чисто ново, чисто приключенско, чисто студено, за чисто чуждо не съм сигурна.
Благодарих се и преди седмица, когато се разхождахме с Дори по малките улички в Мarais. Целите омазани в блажна боя, прихваната от вратата на един китайски магазин, смеещи се чистосърдечно и силно на ситуацията, бяхме щастливи. А хората ни заобикаляха с учуден поглед, може би ни взимаха за луди. Смеехме се, откривахме или преоткривахме Париж, обичахме Париж и там, на малките улички, под мрачното небе, се раждаха послания. Лесно е да си щастлив, както и да си благодарен. Трябва да си благодарен и щастлив, за да родиш твоето послание.
Не мога да пиша обобщено, нито по план. Така и не се разбрах с прочутата френска дисертация, разделена абсолютно и задължително на три части, три подчасти и три под-подчасти. „Много интересни идеи, mademoiselle, но ви липсва структура...”
Как да му обясня на професора, че не искам структура, а свобода, че не искам да рамкирам идеите, които не търся, те идват сами, че хиляди емоционално заредени частици живеят в мен и си играят непрекъснато на гоненица, че не мога да подреждам думите, а просто ги оставям да се нареждат сами, да се изливат във форми, да се превръщат в послание, че писането за мен е лично, винаги е било, че обобщението е скучно (поема си въздух) ...
Прекалих с това... Послание?
Финалът е отворен, всеки да си избира послание и да го обгрижва.
Влязох в магазина да си купя меденки, а управителят, с който по принцип любезно се поздравяваме, се разкрещя, подминавайки ме, че отново няма кока-кола, че така не може, че като е казал днес, е трябвало днес, сега какво щял да прави без колa... Размахваше пръст на смутен цветнокож, който виновно броеше и записваше в тефтер. Излязох като наказана с пакетче меденки и се благодарих, че не броя бутилки кола, че мога да напиша тези редове и да ги споделя с теб, че на двадесет години живея на двадесет минути от Люксембургските градини, Лувъра, Латинския квартал...
Благодарих се за новия град, в който попаднах, сигурен начин да намеря или поне потърся себе си. Да открия посланието си. Може би затова ме блазни и идеята за Монреал – чисто ново, чисто приключенско, чисто студено, за чисто чуждо не съм сигурна.
Благодарих се и преди седмица, когато се разхождахме с Дори по малките улички в Мarais. Целите омазани в блажна боя, прихваната от вратата на един китайски магазин, смеещи се чистосърдечно и силно на ситуацията, бяхме щастливи. А хората ни заобикаляха с учуден поглед, може би ни взимаха за луди. Смеехме се, откривахме или преоткривахме Париж, обичахме Париж и там, на малките улички, под мрачното небе, се раждаха послания. Лесно е да си щастлив, както и да си благодарен. Трябва да си благодарен и щастлив, за да родиш твоето послание.
Не мога да пиша обобщено, нито по план. Така и не се разбрах с прочутата френска дисертация, разделена абсолютно и задължително на три части, три подчасти и три под-подчасти. „Много интересни идеи, mademoiselle, но ви липсва структура...”
Как да му обясня на професора, че не искам структура, а свобода, че не искам да рамкирам идеите, които не търся, те идват сами, че хиляди емоционално заредени частици живеят в мен и си играят непрекъснато на гоненица, че не мога да подреждам думите, а просто ги оставям да се нареждат сами, да се изливат във форми, да се превръщат в послание, че писането за мен е лично, винаги е било, че обобщението е скучно (поема си въздух) ...
Прекалих с това... Послание?
Финалът е отворен, всеки да си избира послание и да го обгрижва.
сряда, 28 януари 2009 г.
Зелената Земя на Пина Бауш
One, two, three… Simply and lovely… Това повтаря изкусния латиноамерикански танцьор Eddi Martinez по време на танца му с шест красиви жени, облечени в дълги, цветни и бляскави рокли. Те заедно, с простичките стъпки едно, две, три, достигаха съвършенство.
Всъщност целият спектакъл на Пина Бауш Wiesenland (Зелена земя) е изграден на този принцип : Simply and lovely. Или простичко и възхитително, през студения януари, в Театъра на Града, в центъра на Париж.
Wiesenland е създаден през 2000г след престоя на Tanztheater (трупата на Пина Бауш) в Будапеща и принадлежи към онова поколение пътешественически творби, които хореографката реализира след Palermo Palermo. Да срещнеш мозайка от култури, да се слееш с въздуха на една страна, изработвайки своя собствена субективна същност, да отпразнуваш радостно „естетиката на различното”, днес застрашена от уеднаквяването на глобалния свят ; такива са някой от залозите, които хореографката си е поставяла в Мадрид, Аржентина, Лос Анджелес, Хонк-Конг, Лисабон, Истанбул, Япония, Южна Корея и Индия за скорошния Bamboo blues, представен отново в Театърът на Града миналата година.
Wiesenland е събрал различни парченца в себе си, от бреговете на Дунав до пейзажите на Трансилвания, спектакълът утаява емоционална памет, растителна жизненост, чувствено окриляване.
Величествената сценография на Петер Пабст представлява импозантна, зелена и мъхеста скала, изваяна с неравности и извивки ; водата, която пада по нея на тежки водопади, поставя рамката на една жива и конкретна география, но би могла да бъде и алюзия за приказна страна, обитавана от забавни духчета.
Водата е основен момент от Wiesenland ; многобройни са етюдите, в които танцьорите се сливат с водните струи, където природа и човешки движения трогват зрителя, където Човека изпитва наслада от възможността за пречистване, която притежава. Толкова е истиннен, уникален и естествен този контакт със стихията.
Прозата на реалността и поезията на бляновете се сблъскват тук, показвайки наяве пищни образи, които се освобождават от всякаква всекидневна логика. Wiesenland - за отношенията между мъже и жени и вечната им нужда от любов, която се вплита помежду им и съставя лайтмотива на най-неочаквани ситуации.
Tanztheater, преди да се бъде определяно като естетическо течение и да блести, с повече или по-малко успех на всички съвременни сцени, е най-вече вълнуващо натрупване на човечност.
Моята сцена фаворит, която ме накара да потрепетя на седалката си, е моментът, в който на фона на тревожна електронна музика, шест двойки танцуват блус на извисената зелена земя, а „долу”, на сцената, Pascal Merighi, единствен, магичен като същество от друг свят, прави соло, смесица от брейк, балетните техники на Марта Греъм, емблематичните за танца на Пина Бауш състояния и настроения на тялото и много, много душа. За няколко минути исках да имам деца от него (за да станат и те такива добри танцьори).
Друг важен и повтарящ се мотив е цигарeният дим, въвличащ въздуха и публиката в своята игра, в своята осезаемост, в своя мирис, обик, цвят или безцветност.
Седим в тъмното с моята чисто нова приятелка, с която се запознахме на дъъългата опашка. Името й не запомних, затова ще я нарека първосигнално Бразилката. Седим и гледаме спектакъл на нейния идол. И тя, и аз сме развълнувани. Надяваме се тайничко и силно да зърнем Пина Бауш. Тя естествено не се появи, а ние не я видяхме.
След спектакъла разговарях с хора, които обвиниха същата Пина Бауш в ретроградност, упрекнаха я, защото трупата й се включва до голяма степен в създаването на спектаклите, а тя се обявява като единствена, залепяйки етикетчето „режисьор” и прибирала в десния си джоб вниманието и наградите.
Други сравняваха Wiesenland с предишни нейни спектакли и не криеха, че им е трудно - преди театърът й успявал да достига до изключителното сливане на форма и смисъл, и именно там се получавало божественото творение. Вече не било така. „Красиво? А, да, да, но формата не е достатъчна, както в живота, така и в изкуството, разбираш ли? Видяхме, че жената може да лети като самолет (етюд от спектакъла), както и че може да бъде великолепна в нова рокля на зелената земя. Много добре, но не стига, tu vois ?”
Едната близначка в мен (по-критичната) започна да разбира и да обмисля как точно да съгласува подобни твърдения със себе си, за да ги сподели после и с вас. Другата обаче (по-настоятелната) си помисли, че спектакълът на Пина Бауш беше прекрасен. Simply and lovely. Често пъти това е достатъчно.
Прекрасен до степен, в която и студената вечер ми се струваше топла, и ритмите на адски непохватния дежурен цветнокож на спирка Châtelet ми се струваха приятни, и хората ми се струваха по-добронамерени, и лицата ми се струваха по-одухотворени, и мечтите ми се струваха по-осъществими.
Ралица
Всъщност целият спектакъл на Пина Бауш Wiesenland (Зелена земя) е изграден на този принцип : Simply and lovely. Или простичко и възхитително, през студения януари, в Театъра на Града, в центъра на Париж.
Wiesenland е създаден през 2000г след престоя на Tanztheater (трупата на Пина Бауш) в Будапеща и принадлежи към онова поколение пътешественически творби, които хореографката реализира след Palermo Palermo. Да срещнеш мозайка от култури, да се слееш с въздуха на една страна, изработвайки своя собствена субективна същност, да отпразнуваш радостно „естетиката на различното”, днес застрашена от уеднаквяването на глобалния свят ; такива са някой от залозите, които хореографката си е поставяла в Мадрид, Аржентина, Лос Анджелес, Хонк-Конг, Лисабон, Истанбул, Япония, Южна Корея и Индия за скорошния Bamboo blues, представен отново в Театърът на Града миналата година.
Wiesenland е събрал различни парченца в себе си, от бреговете на Дунав до пейзажите на Трансилвания, спектакълът утаява емоционална памет, растителна жизненост, чувствено окриляване.
Величествената сценография на Петер Пабст представлява импозантна, зелена и мъхеста скала, изваяна с неравности и извивки ; водата, която пада по нея на тежки водопади, поставя рамката на една жива и конкретна география, но би могла да бъде и алюзия за приказна страна, обитавана от забавни духчета.
Водата е основен момент от Wiesenland ; многобройни са етюдите, в които танцьорите се сливат с водните струи, където природа и човешки движения трогват зрителя, където Човека изпитва наслада от възможността за пречистване, която притежава. Толкова е истиннен, уникален и естествен този контакт със стихията.
Прозата на реалността и поезията на бляновете се сблъскват тук, показвайки наяве пищни образи, които се освобождават от всякаква всекидневна логика. Wiesenland - за отношенията между мъже и жени и вечната им нужда от любов, която се вплита помежду им и съставя лайтмотива на най-неочаквани ситуации.
Tanztheater, преди да се бъде определяно като естетическо течение и да блести, с повече или по-малко успех на всички съвременни сцени, е най-вече вълнуващо натрупване на човечност.
Моята сцена фаворит, която ме накара да потрепетя на седалката си, е моментът, в който на фона на тревожна електронна музика, шест двойки танцуват блус на извисената зелена земя, а „долу”, на сцената, Pascal Merighi, единствен, магичен като същество от друг свят, прави соло, смесица от брейк, балетните техники на Марта Греъм, емблематичните за танца на Пина Бауш състояния и настроения на тялото и много, много душа. За няколко минути исках да имам деца от него (за да станат и те такива добри танцьори).
Друг важен и повтарящ се мотив е цигарeният дим, въвличащ въздуха и публиката в своята игра, в своята осезаемост, в своя мирис, обик, цвят или безцветност.
Седим в тъмното с моята чисто нова приятелка, с която се запознахме на дъъългата опашка. Името й не запомних, затова ще я нарека първосигнално Бразилката. Седим и гледаме спектакъл на нейния идол. И тя, и аз сме развълнувани. Надяваме се тайничко и силно да зърнем Пина Бауш. Тя естествено не се появи, а ние не я видяхме.
След спектакъла разговарях с хора, които обвиниха същата Пина Бауш в ретроградност, упрекнаха я, защото трупата й се включва до голяма степен в създаването на спектаклите, а тя се обявява като единствена, залепяйки етикетчето „режисьор” и прибирала в десния си джоб вниманието и наградите.
Други сравняваха Wiesenland с предишни нейни спектакли и не криеха, че им е трудно - преди театърът й успявал да достига до изключителното сливане на форма и смисъл, и именно там се получавало божественото творение. Вече не било така. „Красиво? А, да, да, но формата не е достатъчна, както в живота, така и в изкуството, разбираш ли? Видяхме, че жената може да лети като самолет (етюд от спектакъла), както и че може да бъде великолепна в нова рокля на зелената земя. Много добре, но не стига, tu vois ?”
Едната близначка в мен (по-критичната) започна да разбира и да обмисля как точно да съгласува подобни твърдения със себе си, за да ги сподели после и с вас. Другата обаче (по-настоятелната) си помисли, че спектакълът на Пина Бауш беше прекрасен. Simply and lovely. Често пъти това е достатъчно.
Прекрасен до степен, в която и студената вечер ми се струваше топла, и ритмите на адски непохватния дежурен цветнокож на спирка Châtelet ми се струваха приятни, и хората ми се струваха по-добронамерени, и лицата ми се струваха по-одухотворени, и мечтите ми се струваха по-осъществими.
Ралица
вторник, 13 януари 2009 г.
Изпитите за първия семестър свършиха. Приключиха точно минути преди тоталното ми откачане. В момента степента на откачанe се нормализира по своему.
Видях мъж, божествено красив. В метрото. Седях срещу него, а накрая не издържах и му казах, че е красив като бог (често използвано сравнение на френски). Бях толкова изморена, че ми беше абсолютно безразлично какво ще каже, направи, помисли. А той спокойно отвърна, че съм красива като богиня и преспокойно слезе на спирка Invalides, а аз две спирки по-нагоре – Madeleine.
Поне двама човека в Париж ме питаха какво е сценография. Поне трима в София какво е театрознание. Поне двадесет ме питаха защо нямам facebook. На поне десет от тях отговорих, че имам блог и ако някой иска да надниква в живота ми, то всичко е тук. По-добре е от снимки, уверявам ви, не съм добър фотограф, а да пиша (поне малко) умея.
Остава някой да ме попита какво е живота и ще ме изуми.
Много реалност ми се събра последните дни, ще гледам да се откъсна малко през дните почивка, които следват. А именно чрез спектакли, ненатоварващи хора, изложби, кънки на лед (общо десетина пързалки в Париж, на открито), Пътеписите на Карбовски, музиката на радио ТSF Jazz, няколко нови филма по кината само за три евро, няколко пиеси за четене и довършване на моята, отдавна отлежаваща в папка „ралица”.
Звучи добре, но не мисля, че ще бягството от реалността ще се реализира някога. Ха ха.
Не исках да ви занимавам толкова дълго с мен, но поне двама човека в София ми казаха, че предпочитат текстовете ми именно когато споделям нещо лично и преживяно, а не когато пиша за културно събитие. И в София, и в Париж ми омръзна от хора, които не радват други хора, ето защо силно се надявам да зарадвам поне (тези) двама човека.
Why pretend to be original. It’s so much work.
Why not pretend life has color. I like red.
Why not pretend my life has form. I see an outline.
Видях мъж, божествено красив. В метрото. Седях срещу него, а накрая не издържах и му казах, че е красив като бог (често използвано сравнение на френски). Бях толкова изморена, че ми беше абсолютно безразлично какво ще каже, направи, помисли. А той спокойно отвърна, че съм красива като богиня и преспокойно слезе на спирка Invalides, а аз две спирки по-нагоре – Madeleine.
Поне двама човека в Париж ме питаха какво е сценография. Поне трима в София какво е театрознание. Поне двадесет ме питаха защо нямам facebook. На поне десет от тях отговорих, че имам блог и ако някой иска да надниква в живота ми, то всичко е тук. По-добре е от снимки, уверявам ви, не съм добър фотограф, а да пиша (поне малко) умея.
Остава някой да ме попита какво е живота и ще ме изуми.
Много реалност ми се събра последните дни, ще гледам да се откъсна малко през дните почивка, които следват. А именно чрез спектакли, ненатоварващи хора, изложби, кънки на лед (общо десетина пързалки в Париж, на открито), Пътеписите на Карбовски, музиката на радио ТSF Jazz, няколко нови филма по кината само за три евро, няколко пиеси за четене и довършване на моята, отдавна отлежаваща в папка „ралица”.
Звучи добре, но не мисля, че ще бягството от реалността ще се реализира някога. Ха ха.
Не исках да ви занимавам толкова дълго с мен, но поне двама човека в София ми казаха, че предпочитат текстовете ми именно когато споделям нещо лично и преживяно, а не когато пиша за културно събитие. И в София, и в Париж ми омръзна от хора, които не радват други хора, ето защо силно се надявам да зарадвам поне (тези) двама човека.
Why pretend to be original. It’s so much work.
Why not pretend life has color. I like red.
Why not pretend my life has form. I see an outline.
събота, 3 януари 2009 г.
Честита Нова Година !
И така, започвам новата година на чисто.
Не съвсем на чисто, но съвсем по ралински (29 май, 2009, ralitsa29 и други).
За равносметка нямах време, унесох се във ваканционно настроение, красиви хора и живот, всичко друго, но не и учене... Надявам се това да не се отрази пагубно на първия изпит по сценография във вторник. Утре кацам и отварям учебника. Е, първо, кратка разходка, разбира се.
Тук щях да пиша за незабравимите и незаменими хора, но междуличностните отношения винаги са били сюжет на по-слабите писатели. Като военните репортажи на посредствените журналисти (доста голяма смелост се изисква за да отидеш на война, но само това не е достатъчно). Ето защо оставям проблема за разочарованието, несериозността и нелоялността в старата година, а за новата си пожелавам да не се сблъсквам с хора, които пленени от собствената си самоличност, прегърнали с две ръце философията на егоцентризма си въобразяват, че приятелите им са персонажи от света на персоналната им психоза и които напоследък, получили сили от place natale играят тази скучна пиеска до самозабрава...
Именно тук исках да посветя няколко реда на най-скъпите за мен хора през 2008, а и по принцип, но на повечето заявих любовта си в новогодишен тост, на други, надявам се, доказвах я през цялата година, а на трети ще го направя лично, след 3 януари. Искам да им пожелая да вярват все повече в мечтите си, защото те ни помагат да бъдем истински, да усещаме истинското, да се обичаме... Продължвайте да бъдете все така силни и уникални !
Щях да ви обяснявам, че ваканцията ми беше твърде недостатъчна, но лятото повече...
Не исках това есе да прозвучи така лениво-празнично-новогодишно, а по-скоро да бъде бодро, като за начало. Навън обаче е студено, което не ми дава енергия, а обратното, иска ми се да се скрия в софийското ми легло, да проспя всички студени месеци и да се събудя, разцъфнала като цвете Ралица, напролет.
(Къде ше ходиш тогава, Ралицо, в студената Канада ?!) - опозицията на другия ми глас.
Не съвсем на чисто, но съвсем по ралински (29 май, 2009, ralitsa29 и други).
За равносметка нямах време, унесох се във ваканционно настроение, красиви хора и живот, всичко друго, но не и учене... Надявам се това да не се отрази пагубно на първия изпит по сценография във вторник. Утре кацам и отварям учебника. Е, първо, кратка разходка, разбира се.
Тук щях да пиша за незабравимите и незаменими хора, но междуличностните отношения винаги са били сюжет на по-слабите писатели. Като военните репортажи на посредствените журналисти (доста голяма смелост се изисква за да отидеш на война, но само това не е достатъчно). Ето защо оставям проблема за разочарованието, несериозността и нелоялността в старата година, а за новата си пожелавам да не се сблъсквам с хора, които пленени от собствената си самоличност, прегърнали с две ръце философията на егоцентризма си въобразяват, че приятелите им са персонажи от света на персоналната им психоза и които напоследък, получили сили от place natale играят тази скучна пиеска до самозабрава...
Именно тук исках да посветя няколко реда на най-скъпите за мен хора през 2008, а и по принцип, но на повечето заявих любовта си в новогодишен тост, на други, надявам се, доказвах я през цялата година, а на трети ще го направя лично, след 3 януари. Искам да им пожелая да вярват все повече в мечтите си, защото те ни помагат да бъдем истински, да усещаме истинското, да се обичаме... Продължвайте да бъдете все така силни и уникални !
Щях да ви обяснявам, че ваканцията ми беше твърде недостатъчна, но лятото повече...
Не исках това есе да прозвучи така лениво-празнично-новогодишно, а по-скоро да бъде бодро, като за начало. Навън обаче е студено, което не ми дава енергия, а обратното, иска ми се да се скрия в софийското ми легло, да проспя всички студени месеци и да се събудя, разцъфнала като цвете Ралица, напролет.
(Къде ше ходиш тогава, Ралицо, в студената Канада ?!) - опозицията на другия ми глас.
понеделник, 22 декември 2008 г.
Един Ден в Париж (предколедно)
Твърде малко дни остават преди Коледа – „няма време”, тиктака човечето от Минута е много, а парижани само това и чакат – грабват чадъри, деца, списъци, кой каквото има, и обявяват препускането. Това не е просто обичайно съботно препускане, не. Станах свидетел на целодневен маратон, на моменти същинска корида, а в късния следобед състезание по борба в свободен стил за чаша топло „коледно” кафе в американската верига Starbucks.
Каква наслада е да наблюдаваш всички тези хора, преминали през повечето невероятно украсени витрини със зайчета, мечки, снежанки, доставящи огромно удоволствие на възрастните, за децата не съм толкова сигурна! Какво удоволствие, след като ти самият си правил точно това, което ти се искало в този съботен ден. Kaкво удоволствие, след като самия ти, ще празнуваш Коледа вкъщи с любимите си хора. Какво удоволствие, след като, и тази година, си взел важни решения за себе си, припяваш си La vie en rose между две лекции, две кафета и две бели нощи, и знаеш, че чувстваш неща, които ти дават свобода ; че правиш жертви заради тази свобода, че свободата е абстрактна и трудна, че изкуството е субективно и тъжно, но въпреки това го обичаш. И си казваш, че Tо е коледния ти подарък, най-големия..
Късно вечерта, по улиците нямаше и спомен от дневната тълпа. Само зайчетата от витрините, няколко случайни минувача и две момчета, които заключваха празния и добре почистен Starbucks на булевард Опера. Само една закъсняла жена, която се бори с добре опакован подарък, клошар, готов да пренощува, увит в скъсано одеало и танцуващ дядо Коледа пред магазин за скъпи шоколади. Само вятъра, остатъчния вкус на студа и светлините, които, изляни в различни форми, придават специално настроение на булевард Осман.
Каква наслада е да наблюдаваш всички тези хора, преминали през повечето невероятно украсени витрини със зайчета, мечки, снежанки, доставящи огромно удоволствие на възрастните, за децата не съм толкова сигурна! Какво удоволствие, след като ти самият си правил точно това, което ти се искало в този съботен ден. Kaкво удоволствие, след като самия ти, ще празнуваш Коледа вкъщи с любимите си хора. Какво удоволствие, след като, и тази година, си взел важни решения за себе си, припяваш си La vie en rose между две лекции, две кафета и две бели нощи, и знаеш, че чувстваш неща, които ти дават свобода ; че правиш жертви заради тази свобода, че свободата е абстрактна и трудна, че изкуството е субективно и тъжно, но въпреки това го обичаш. И си казваш, че Tо е коледния ти подарък, най-големия..
Късно вечерта, по улиците нямаше и спомен от дневната тълпа. Само зайчетата от витрините, няколко случайни минувача и две момчета, които заключваха празния и добре почистен Starbucks на булевард Опера. Само една закъсняла жена, която се бори с добре опакован подарък, клошар, готов да пренощува, увит в скъсано одеало и танцуващ дядо Коледа пред магазин за скъпи шоколади. Само вятъра, остатъчния вкус на студа и светлините, които, изляни в различни форми, придават специално настроение на булевард Осман.
вторник, 4 ноември 2008 г.
След Залез
Разхождаше се из парижките улици, след като бе прекарала целия си понеделник в библиотелата на центъра Pompidou.
Луната беше изгряла – тънка, нежна, прозрачно-магична. Цвета на небето беше по-необикновен, по-наситено син и по-въображаем отвсякога.
Мостът, по който вървеше, беше осветен с безброй светлини, създващи илюзията за безброй запалени свещи. В далечината светеха още мостове, сгради, прозорци. Погледът й не можеше да обгърне всичко.
Изведнъж попадна на тесен пасаж, в който откри най-малката, най-кокетна и най- красиво украсена книжарница в града.
Един човек, както си вървеше, падна и изпусна плика, който носеше. Други двама, мъж и жена се караха, залепени на оградата около градината пред Notre Dame ; караха се, а сякаш се обясняваха в любов. Трети пък носеше огромен куфар и плачеше, гледайки Сена. Сигурно се сбогуваше, най-гадния момент.
Всичко това се случваше с темповете, настроението и тихите стъпки на театрален спектакъл.
Не й стигаха думите, въпреки че ги колекционираше, да опише, сама на себе си, колко е красива Катедралата в този момент, колко мъдро, сияйно и могъщо е синьото небе, колко изящна е луната, как целият им блясък се отразява в Сена – достойно поемаща на вълните си поредния туристически кораб, пълен със стотици очи – попиващи, поемащи, оценяващи всеки лъч, детайл и парченце вечност.
Нямаше какво да каже. Цялата красота се беше стоварила на гърба й, беше щастлива, че живее, усеща, обича този град. Каза си, че никога не иска да го напуска, а после си помисли, че е миг на върховно умиление и е прекалено млада за тези заключения. Забави хода си, спря, облегна се на един каменен зид, където букинистите подреждат книги, картички, фигурки и заплака. От щастие. За втори път в живота си.
Луната беше изгряла – тънка, нежна, прозрачно-магична. Цвета на небето беше по-необикновен, по-наситено син и по-въображаем отвсякога.
Мостът, по който вървеше, беше осветен с безброй светлини, създващи илюзията за безброй запалени свещи. В далечината светеха още мостове, сгради, прозорци. Погледът й не можеше да обгърне всичко.
Изведнъж попадна на тесен пасаж, в който откри най-малката, най-кокетна и най- красиво украсена книжарница в града.
Един човек, както си вървеше, падна и изпусна плика, който носеше. Други двама, мъж и жена се караха, залепени на оградата около градината пред Notre Dame ; караха се, а сякаш се обясняваха в любов. Трети пък носеше огромен куфар и плачеше, гледайки Сена. Сигурно се сбогуваше, най-гадния момент.
Всичко това се случваше с темповете, настроението и тихите стъпки на театрален спектакъл.
Не й стигаха думите, въпреки че ги колекционираше, да опише, сама на себе си, колко е красива Катедралата в този момент, колко мъдро, сияйно и могъщо е синьото небе, колко изящна е луната, как целият им блясък се отразява в Сена – достойно поемаща на вълните си поредния туристически кораб, пълен със стотици очи – попиващи, поемащи, оценяващи всеки лъч, детайл и парченце вечност.
Нямаше какво да каже. Цялата красота се беше стоварила на гърба й, беше щастлива, че живее, усеща, обича този град. Каза си, че никога не иска да го напуска, а после си помисли, че е миг на върховно умиление и е прекалено млада за тези заключения. Забави хода си, спря, облегна се на един каменен зид, където букинистите подреждат книги, картички, фигурки и заплака. От щастие. За втори път в живота си.
събота, 25 октомври 2008 г.
Приказка Част II
Честит Рожден Ден, Дори!
Пиша ти това писмо, специално издание от брега на морето. Намирам се на малък остров, на един час път от Барселона със самолет. Къщата, в която сме отседнали с Javier Bardem е страхотна – малка, тъмно розова на цвят, с дървени щори, с малка веранда, на която вечер топлия въздух се слива с аромата на някакво тайнствено цвете, което цъфти само вечер! Имам си собствена стая, идеална за писане – сутрин, когато се събудя слънцето вече е приятно усмихнато, лъчите прелестно се отразяват в морето, което, представи си, е точно пред прозореца ми! Тук е от онези места, на които се чувстваш безкрайно спокоен и влюбен – в малките капчици роса, в музиката на Нина Симон и Нора Джоунс, която слушаш по залез слънце, в яркия пламък на огъня в камината късно вечер. Тук няма омраза, няма хорска завист и глупост – има място само за мечти и дихание на слънчева свежест. Няма театри, нито кина, нито кафета, нито суета. Можеш да останеш сам си мислите си, но се чувстваш самотен, защото си обграден от аромати, цветове, гледки. Dolce vita. Следобед си чета в цветната градинка, в която има огромна люлка. Понякога запивам на тази люлка, след като съм изяла огромно количество смокини. Вечер, преди да затворя очи, докато дописвам последните си редове се сещам за много моменти прекарани заедно и често слушам Тинтява 6 на Уикеда, става ми весело, фестивално и лятно. Сънищата ми тук също са различни – по-розови, по-смели, още по-театрални и даващи още по-голяма свобода на въображението. “Въображение” е Думата, думата с много важно значение, към която трябва да се отнасяме с внимание. Пази въображението си!
Та така... иска ми се всичко това да е истина, но не е. Пиша ти това писмо от Париж, където, атмосферата е също така уникална, но по различен начин. За съжаление не съм с Javier Bardem, но може би ще го срещна някои ден и ще му кажа „здравейте гледала съм всичките филми с ваше участие по... 13 пъти...”
Е, пожелавам ти следващата година, на този ден да прануваме заедно на някой таен остров от мечтите, или поне в Париж (усмихва се). С вино, балони, подаръци, торта и всичко останало. И Javier Bardem, не мисля, че ще откаже поканата, все пак всички ни харесват (отново се усмихва).
Знаеш, че от сърце ти желая всичко най-прекрасно, така че ще ти кажа само: пази чувството си за хумор и положителната си енергия, обичай мечтите си и се усмихвай! И учи френски, нали!?
Приказката продължава...
Рали
Пиша ти това писмо, специално издание от брега на морето. Намирам се на малък остров, на един час път от Барселона със самолет. Къщата, в която сме отседнали с Javier Bardem е страхотна – малка, тъмно розова на цвят, с дървени щори, с малка веранда, на която вечер топлия въздух се слива с аромата на някакво тайнствено цвете, което цъфти само вечер! Имам си собствена стая, идеална за писане – сутрин, когато се събудя слънцето вече е приятно усмихнато, лъчите прелестно се отразяват в морето, което, представи си, е точно пред прозореца ми! Тук е от онези места, на които се чувстваш безкрайно спокоен и влюбен – в малките капчици роса, в музиката на Нина Симон и Нора Джоунс, която слушаш по залез слънце, в яркия пламък на огъня в камината късно вечер. Тук няма омраза, няма хорска завист и глупост – има място само за мечти и дихание на слънчева свежест. Няма театри, нито кина, нито кафета, нито суета. Можеш да останеш сам си мислите си, но се чувстваш самотен, защото си обграден от аромати, цветове, гледки. Dolce vita. Следобед си чета в цветната градинка, в която има огромна люлка. Понякога запивам на тази люлка, след като съм изяла огромно количество смокини. Вечер, преди да затворя очи, докато дописвам последните си редове се сещам за много моменти прекарани заедно и често слушам Тинтява 6 на Уикеда, става ми весело, фестивално и лятно. Сънищата ми тук също са различни – по-розови, по-смели, още по-театрални и даващи още по-голяма свобода на въображението. “Въображение” е Думата, думата с много важно значение, към която трябва да се отнасяме с внимание. Пази въображението си!
Та така... иска ми се всичко това да е истина, но не е. Пиша ти това писмо от Париж, където, атмосферата е също така уникална, но по различен начин. За съжаление не съм с Javier Bardem, но може би ще го срещна някои ден и ще му кажа „здравейте гледала съм всичките филми с ваше участие по... 13 пъти...”
Е, пожелавам ти следващата година, на този ден да прануваме заедно на някой таен остров от мечтите, или поне в Париж (усмихва се). С вино, балони, подаръци, торта и всичко останало. И Javier Bardem, не мисля, че ще откаже поканата, все пак всички ни харесват (отново се усмихва).
Знаеш, че от сърце ти желая всичко най-прекрасно, така че ще ти кажа само: пази чувството си за хумор и положителната си енергия, обичай мечтите си и се усмихвай! И учи френски, нали!?
Приказката продължава...
Рали
петък, 17 октомври 2008 г.
Less is more
Минималистичната режисура на Любовникът по текста на Дюрас ми даде много теми за размисъл, забележки към хората и мен самата. Спектакълът, който беше поставен в малката, но препълнена зала на националния театър Colline, може преспокойно да послужи за учебник. Заради лекотата, с която е построена постановката, създаваща усещане за неизмерима дълбочина на думите, звуците, движенията ; заради силните моменти, които, в унисон с музиката, подкрепят тезата, че „по-малкото е повече”. Само един чифт женски обувки на сцената, семпли костюми, изчистени от всякакви маниери движения. Обожавам минимализма в театъра. По-малко в архитектурата и пластичните изкуства. И никак в музиката.
Предложението е на Astrid Bas и Ami Flamer. Режисьорската им работа е извършена със завидна прецизност, която тук, за разлика от други спектакли, не означава скука. Те са и главните герои на сцената. Astrid e aктрисата, която изигра Нея, момичето, впечетляващия образ, символ на авантюрата, наречена Дюрас, и която си служеше с думите, както и с тялото си като с инструмент, на който свири поне от петнадесет години. Играта й набеляза множество пътеки, но остави на зрителя, сам за себе си, да ги направи проходими. По-интересно е. Присъствието й прикова публиката, отвлече я, разказа й историята, която трябваше да бъде казана, шокира я, приласка я, мотивира я, разплака я. Накрая я пусна да си ходи, все така отвлечена, съвсем неподозираща за мислите, които ще я обхванат.
Прибирайки се вкъщи след спектакъла, побързах да взема книгата на Дюрас в ръце и да извадя последния своеобразен монолог. Повторих го около шест пъти. Повярвайте, по-изморително е отколкото какъвто и да е спорт. Защото натоварва душата. Упражнението ми позволи да се възхитя още повече на актрисата и сериозната й игра, на страхотния й стремеж към съвършенство, на моментите, които успя да увековечи. Понякога дори един миг е достатъчен, less is more.
Не си мислете, че ролята на Ami Flamer е била тази на Мъжа, на китаеца от Фу Чуен, на собственика на малка гарсониера в Чо Лън. Не. Него го няма. Отишъл си е със скъпата лимузина, или пък е заминал за Китай, или само споменът, оставен от него, личащ в думите й е предостатъчен. Имам усещането, че репликите на любовника са изрязани, сякаш не съществува, а друг път имам чувството, че Тя не му дава да говори. Тя е едновременно смела, едновременно твърде малка, за да знае каквото и да е било – като мен.
Музиката, изцяло съчинена от Ami, неговата цигулка, с която остава през цялото време на сцената, поражда у мен и страх, и наслада, и възбужда въображението ми, и го вцепенява, и живея, и не.
Не бих могла да пропусна и друг основен елемент от спектакъла, а именно светлините на Georges Lavaudant, които променят пространствата на сцената, съсредоточават се върху определени детайли, с което пресъздават перфектно атмосферата. Пестеливо, с няколко простични ефекта, сцената, а и цялата зала, изведнъж заговори сама – разказваше най-вече за една любов.
Признавам, че ако не познаваш историята на Дюрас, би било малко трудно да разбереш спектакъла, който продължава цели 45 минути. Признанието ми, разбира се, е само отбелязване – не мисля че има някой, който да не познава Любовникът.
Треперя при мисълта за китаеца, Сейгон, петнадесетгодиното момиче, любовта им – истинска, болезнена, сексуално брутална, желана, отбягвана, изстрадана, максимална, радикална, отблъскваща. Любов, която можеш да наречеш абсолютно луда и неконвеционална, която можеш да не пожелаеш, но на която ще се възхитиш – защото ще свърши единствено с нечия смърт. Нито миг по-рано. Ще свърши тук, на Земята. Иначе Тя и Той, Рай и Ад ще продължат да съществуват.
За финал – нещо у-бийс-т-вено! Intimacy. Своеобразен връх, апосиотеза, sublimation, еуфоричен пик на актьорската игра, финални акорди на текста, стряскащи, болезнено искренни тонове от цигулката, последен звънец, оповестяващ края на спектакъла.
Защо не и на живота. Жалко, че не го видяхте, че не го живяхте.
Ралица
Предложението е на Astrid Bas и Ami Flamer. Режисьорската им работа е извършена със завидна прецизност, която тук, за разлика от други спектакли, не означава скука. Те са и главните герои на сцената. Astrid e aктрисата, която изигра Нея, момичето, впечетляващия образ, символ на авантюрата, наречена Дюрас, и която си служеше с думите, както и с тялото си като с инструмент, на който свири поне от петнадесет години. Играта й набеляза множество пътеки, но остави на зрителя, сам за себе си, да ги направи проходими. По-интересно е. Присъствието й прикова публиката, отвлече я, разказа й историята, която трябваше да бъде казана, шокира я, приласка я, мотивира я, разплака я. Накрая я пусна да си ходи, все така отвлечена, съвсем неподозираща за мислите, които ще я обхванат.
Прибирайки се вкъщи след спектакъла, побързах да взема книгата на Дюрас в ръце и да извадя последния своеобразен монолог. Повторих го около шест пъти. Повярвайте, по-изморително е отколкото какъвто и да е спорт. Защото натоварва душата. Упражнението ми позволи да се възхитя още повече на актрисата и сериозната й игра, на страхотния й стремеж към съвършенство, на моментите, които успя да увековечи. Понякога дори един миг е достатъчен, less is more.
Не си мислете, че ролята на Ami Flamer е била тази на Мъжа, на китаеца от Фу Чуен, на собственика на малка гарсониера в Чо Лън. Не. Него го няма. Отишъл си е със скъпата лимузина, или пък е заминал за Китай, или само споменът, оставен от него, личащ в думите й е предостатъчен. Имам усещането, че репликите на любовника са изрязани, сякаш не съществува, а друг път имам чувството, че Тя не му дава да говори. Тя е едновременно смела, едновременно твърде малка, за да знае каквото и да е било – като мен.
Музиката, изцяло съчинена от Ami, неговата цигулка, с която остава през цялото време на сцената, поражда у мен и страх, и наслада, и възбужда въображението ми, и го вцепенява, и живея, и не.
Не бих могла да пропусна и друг основен елемент от спектакъла, а именно светлините на Georges Lavaudant, които променят пространствата на сцената, съсредоточават се върху определени детайли, с което пресъздават перфектно атмосферата. Пестеливо, с няколко простични ефекта, сцената, а и цялата зала, изведнъж заговори сама – разказваше най-вече за една любов.
Признавам, че ако не познаваш историята на Дюрас, би било малко трудно да разбереш спектакъла, който продължава цели 45 минути. Признанието ми, разбира се, е само отбелязване – не мисля че има някой, който да не познава Любовникът.
Треперя при мисълта за китаеца, Сейгон, петнадесетгодиното момиче, любовта им – истинска, болезнена, сексуално брутална, желана, отбягвана, изстрадана, максимална, радикална, отблъскваща. Любов, която можеш да наречеш абсолютно луда и неконвеционална, която можеш да не пожелаеш, но на която ще се възхитиш – защото ще свърши единствено с нечия смърт. Нито миг по-рано. Ще свърши тук, на Земята. Иначе Тя и Той, Рай и Ад ще продължат да съществуват.
За финал – нещо у-бийс-т-вено! Intimacy. Своеобразен връх, апосиотеза, sublimation, еуфоричен пик на актьорската игра, финални акорди на текста, стряскащи, болезнено искренни тонове от цигулката, последен звънец, оповестяващ края на спектакъла.
Защо не и на живота. Жалко, че не го видяхте, че не го живяхте.
Ралица
сряда, 1 октомври 2008 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)