Дължа сравнително скорошното си влюбване в джаза на майка ми. На нейното непрестанно слушане на джаз в колата. На звученето на този ритъм на път за морето.
Джазът е желание, щастие, тъга, болка, емоция, пристрастяване, стихийност, свобода, интелигентност. Джасът е стил, придаващ една особена класа на завладените oт него хора, места, времена. Джазът е оргазъм, според учителят ми по „американски авангард”. За пореден път си припомних си всичко това при посещението ми на изложбата Le siècle du jazz (Векът на джаза) в Музея на кей Бранли.
Експозицията предлага антропологично отражение върху едно от най-забележителните културни събития за последните сто години. Музеят на кей Бранли ни представя един от най-удивителните стилове, роден от артистичното преплитане на историята, в която са се смесили както африкански първоизточници, така и американски, и европейски, и което успява да развълнува не само вкусовете, но и начините на мислене. Повече от музикален жанр, джазът е също така нов начин да „бъдеш” в обществото.
Историята на джаза потвърждава волята на артистите да разтърсят академизма и да потърсят други начини на изразяване. Истински феномен, тази музика маркира всеки аспект на световната култура. От живопистта до фотографията, през киното и литературата, без да пропусне графиката и комиксите, изложбата засяга всички полета на естетически произведения от миналия век, през които по някакъв начин е преминала следата на джаза.
Изложбеното пространтсво е организирано в десет хронологично подредени части – Преди 1917 (през 1917г е издаден първия диск, съдържащ думата джаз, или по-точно „jass”), Годината на Джаза в Америка 1917-1930, Ренесансът в Харлем 1917-1936, Лудите години в Европа 1917-1930, Ерата на суинга 1930-1939, Темпото на войната 1939-1945, Bebop 1945-1960, West Coast Jazz 1953-1961, Free Революцията 1960-1980, Съвременници 1960-2002. Етапите от развитието са свързани помежду си чрез червена линия, timeline, която архитектът на изложбата интерпретира като улица, на която следват, година след година, събитията от историята на джаза. Събрани са повече от хиляда експоната, измежду които няколко „лъча” на живопистта на ХХ век.
Множество предмети и документи, илюстрирани партитури, афиши, дискове и обложки, музикални списания и вестници, книги, фотографии, филми, анимации и записи напомнят важни моменти от епопеята на джаза.
Като популярна музика, джазът естествено израства и с киното. От средата на четиридесетте години, дори става задължително гориво за киното, преди да ускори, на края на петдесетте години, своето допринасяне за свобода и съвременност.
Ето защо Векът на джаза е придружен и с доста богата кино-програма, търсеща да изучава многопластовата и силна връзка между тези две форми на изкуството, които олицетворяват ХХ век.
Документални, фантастични, късометражни, цветни, черно-бели филми, танцуващи джаз хора, jungle, be-bop, free jazz стилове, Чарли Паркър, Чет Бейкър, Джон Касаветс, Клинт Истууд, Сесил Тейлър, Мартин Скорсезе, една цяла палитра от стилове, форми, личности, които се пресичат по този път с множество входове, и които с лекота създават както класики, така и рядко срещани филми. Всички тези подбуди, за да се оставим увлечени от ритмите, акцентите, звуците, за да се потопим в джунглата на джаза в киното.
Цялата тази програма, както и организираните срещи с музикални критици, философи, артисти, ме навежда на мисълта, че музеят вече не е просто музей – за да предизвика интерес трябва да се превърне в разнородно място, обединяващо повече стилове. Динамично, завладяващо, променливо. Особено когато става въпрос за джаз.
Изложбата е организирана от Le Museo di Arte Moderna e Contemporanea di trento e Rovereto, Музеят на кей Бранли, Centre de Cultura Contemporania de Barcelona, комисар на изложбата е Daniel Soutif, философ и критик.
Ето ги и любимите ми моменти от Векът на Джаза :
Getting Religion, картина на Archibald J. Motley, от 1948г., масло върху платно
Една джаз-литография на Франсис Пикабиа от 1924г.
Портретът на Bill Robinson от Carl van Vechten, 1933г. Портрет, събрал цялото джаз настроение в себе си... в усмивката си...
Джазът е спектакъл – статия във френския вестник Le Point
I like Jazz – oбложка на плоча J
Fall in Jazz – плакат за концерт J
Black Nationalism and the Revolution in Music (надпис на стена)
Прожектиран филм от 1983 - Funk Lesson by Adrian Piper (Урок по фънк от Адриан Пипър)... White people can’t dance?
Откъс от филма Swing Time (поздрав за Дани) от Джордж Стивънс
Корицата на Jazz Magazine от март 1937
Откъс от Тhe Ladies Man – Jerry Lewis, филм от 1961
Фотографията на Jeff Wall, роден през 1946, After Invisible Man by Ralph Ellison, The Prologue, 1999-2000, височина 174 см и широчина 250,5 см
Вдъхновено послание на Мариан, която пише в книгата за впечатления, че идването й от Марсилия (близо 900 км), специално заради тази изложба определено си е струвало... Аз оставам в очакване на мама от София...
вторник, 28 април 2009 г.
вторник, 21 април 2009 г.
EXIT
Умишлено е закъснението ми с есето по повод 27 март или световният ден на театъра. Отпразнувах го с театралния фестивал EXIT, голям брой колеги и много емоции. Исках изживяното да отлежи, да го обсъдя с други видяли и чули същото, да обогатя, защо не и да променя някои от идеите си. След дълги форум и live дебати не промених нищо, но може би доизясних нещо...
По повод световния ден на театъра прекъснах страхотния си следобед в Монмартър и пропътувах цял Париж, заедно със Сара. И двете с учудване установихме, че сме прекарали цял час под земята в компанията на линия 8 и много непознати...
В парижкото предградие Кретей, където се намира MAC (Къща на изкуствата в Кретей), въздухът е различен, а явно и театърът.
Твърде закъснели пропускаме предвидената изложба „нови чудовища”. И с право, само едно надникване ми подсказва кичозни машини, които никак се вписват в театралния ден. Нямам нужда от чудовища. Още по-малко от нови.
Затова сме тъкмо навреме за първия спектакъл тази вечер – Arias with a Twist по режисура на Mr. Twist. Той, заедно с травестита Joey Arias развихрят максимално въображението си, за да достигнат до невиждана абсурдна екстравагантност. Почерка на Тwist е специфичен, въвличащ легендарния глас на Аrias във вълнообразен диалог с музиканти като Led Zeppelin, The Beatles, Madonna и Aretha Franklin. Придружени от тълпа невероятни марионетки (извънземни), двамата артисти ни пренасят в непридвидими светове, изпълнени с екстатични чувства, възпламенителни кошмари, странни предчувствия, разврат в сърцето на джунглата, луд космос... Една кабаре от New York downtown, за което се питаш „може ли да бъде истина”... It was gorgeous!
Спектакъл номер две Red Fly / Blue Bottle : Tinder отново идва от New York, но попада директно в графата „разочарования”, въпреки любопитното начало. Или не съм успяла да вникна в дълбокия смисъл, или такъв въобще е липсвал. Според надеждни френски и испански източници е второто, но според рекламните слова в американско списание това е „ ... нова форма на музикален театър от ХХI век, умело смесване на образ, музика и текст...” За мен беше от онези съвременни спектакли, в които нито силен текст, нито многопластови образи, нито оригинални идеи привличат вниманието ти. Само едно скрибуцане с трогателна хармоничка и жалки опити с електрическа цигулка а ла Лори Андерсън не са достатъчни... Но сигурно е имало скрит смисъл... навярно е така...
Третия и последен за тази наситена театрална вечер спектакъл е Cries and Whispers (Шепот и Викове) по едноименния филм на Ингмар Бергман. Режисьор е белгиецът Иво ван Хове. Знаех, че г-н Иво ван Хове е добър. Винаги съм се впечетлявала от идеите му за театъра, от комплексната му работа, прекарала съм не малко часове в гледане на негови спектакли на запис в библиотеката. Но не знаех, че на живо театърът му е брилянтен. Sublime, обожавам тази дума, която някак описва цялостното ми чувство на възхищение пред една творба като тази.
За разлика от мен и събралата се агитка в защита на Иво ван Хове, Арно (френски задник, пардон за израза, но го заслужава) написа във форума на групата ни, че спектакълът бил „празен, скучен, лишен от драматургична линия, бавен, претрупан с екрани, изображения и техника, гласовете на актьорите деформирани заради употребата на микрофон, играта им „като на кино, а сценографията бяло петно... ” И накрая защо въобще този Иво адаптира филм в театъра с разни странни идеи, по-добре да си прави класически театър със съвсем логично-класически решения, с какъвто Арно е закърмен още от бебе, с какъвто чувства катарзис днес и с какъвто ще остарее... Цялата агитка вкупом се зае да му отговаря – някои по-сдържано по френски, други по-емоционални по балкански... Този Арно... мисля, че още при първата лекция след спектакъла вече съжаляваше за написаното. Ето и в какво се състояха нашите, много по-обективни напрактика коментари.
Драматургичната линия тук е абсолютно осезаема. Освен че съм гледала филма на Бергман кадър по кадър, прочетох и сценария (ред по ред:). Текстът остава непроменен с изключение на последния монолог на Агнес, играещ главна роля в целия спектакъл. Самият Иво ван Хове в повечето си интервюта заявява, че именно текста е най-важния при него, Арно пак не си е прочел урока.
Употребата на микрофон тук е вид zoom върху гласа и въобще не е защото залата е голяма, както смело предположи нашият приятел Арно. Това е техника, която позволява всеки дъх и звук да бъде доловен еднакво силно и въздействащо от всеки зрител.
Иво ван Хове използва различни и оригинални похвати. Всички до един – похвални. Сенките на актьорите, прожектирани върху екран, които той на няколко пъти включва носят особена магия в залата. Препратките към пластичните изкуства също са забележителни - синьото на Клайн на огромно платно, „нарисувано” от умиращата Агнес, която е намерила в изкуството начин на общува. Всъщност Арно недоволстваше най-вече срещу техническата част, разположена на сцената (екрани, камера, видео). Дали включването на осезаем образ, различен от този на актьорите е смърт за театралната практика? Така излиза. Но тук, за ужас на Арно, новите технологии и актьорска игра съжителстваха повече от добре. Защото имаше история. А именно : за умиращата Агнес се грижат три жени. Двете й сестри и прислужничката Ана я наблюдават, безсилни пред напредващата й болест. Агнес използва последните си сили, за да свидетелства страданието си в няколко записа. Затворени в семейната къша, нейните сестри се чувстват обречени и яростно разчистват сметките си от миналото. В красноречиви flashbacks Бергман показва „много объркани лъжи”, липсата на любов и сексуални фрустрации, които са маркирали техните съпружески истории.
Смъртта на Агнес сближава трите жени. За много кратко.
Смъртта на Агнес задължава трите жени да се приемат за първи път в цялата си интимност. Шепот и викове показва трудните опити да бъде даден смисъл на смъртта, и най-вече на живота.
За музикалните писти, които Иво ван Хов и музикалния му директор си позволяват - “Cry Baby” на Janis Joplin и “Death to everyone” на Bonny Princе Billy отново определението е sublime. Отново истинско, крещящо, стилно, лично.
Накрая Арно държеше на своя катарзис. „Ами какъв катарзис търсим днес, Арно?”, запитахме всички ние, знаещи наизуст аристотеловото определение за катарзис (духовно прочистване чрез изпитване на страх и състрадание).
Днес, струва ми се, е различно. Не сме в Древна Гърция, а в Кретей. Финалните думи са на болна от рак жена, която има силата, чрез своето изкуство, да достигне до върховно силно и световно послание. Нещо, струва ми се, като катарзис на нашия век.
И докато Иво ван Хове прави интернационална кариера, работейки по постановки в Ню Йорк, Антверпен, Амстердам, преподавайки в Кралската Академия на Антверпен, организирайки Holland Festival, където всяка година селектира спектакли от цял свят, Арно прави фокуси. Съвсем истински. Което не е никак лошо. За изказването по разни театрални форуми мисля вече споменах...
Малко се отдалечих от фестивала, но така или иначе вечерта завърши с Шепот и Викове. И автобусчето на театъра, чийто любезен шофьор ни закара до площад Бастии.
В следващите епизоди : Барселона, Барселонета, Хавиер и отново театър.
Ралица
По повод световния ден на театъра прекъснах страхотния си следобед в Монмартър и пропътувах цял Париж, заедно със Сара. И двете с учудване установихме, че сме прекарали цял час под земята в компанията на линия 8 и много непознати...
В парижкото предградие Кретей, където се намира MAC (Къща на изкуствата в Кретей), въздухът е различен, а явно и театърът.
Твърде закъснели пропускаме предвидената изложба „нови чудовища”. И с право, само едно надникване ми подсказва кичозни машини, които никак се вписват в театралния ден. Нямам нужда от чудовища. Още по-малко от нови.
Затова сме тъкмо навреме за първия спектакъл тази вечер – Arias with a Twist по режисура на Mr. Twist. Той, заедно с травестита Joey Arias развихрят максимално въображението си, за да достигнат до невиждана абсурдна екстравагантност. Почерка на Тwist е специфичен, въвличащ легендарния глас на Аrias във вълнообразен диалог с музиканти като Led Zeppelin, The Beatles, Madonna и Aretha Franklin. Придружени от тълпа невероятни марионетки (извънземни), двамата артисти ни пренасят в непридвидими светове, изпълнени с екстатични чувства, възпламенителни кошмари, странни предчувствия, разврат в сърцето на джунглата, луд космос... Една кабаре от New York downtown, за което се питаш „може ли да бъде истина”... It was gorgeous!
Спектакъл номер две Red Fly / Blue Bottle : Tinder отново идва от New York, но попада директно в графата „разочарования”, въпреки любопитното начало. Или не съм успяла да вникна в дълбокия смисъл, или такъв въобще е липсвал. Според надеждни френски и испански източници е второто, но според рекламните слова в американско списание това е „ ... нова форма на музикален театър от ХХI век, умело смесване на образ, музика и текст...” За мен беше от онези съвременни спектакли, в които нито силен текст, нито многопластови образи, нито оригинални идеи привличат вниманието ти. Само едно скрибуцане с трогателна хармоничка и жалки опити с електрическа цигулка а ла Лори Андерсън не са достатъчни... Но сигурно е имало скрит смисъл... навярно е така...
Третия и последен за тази наситена театрална вечер спектакъл е Cries and Whispers (Шепот и Викове) по едноименния филм на Ингмар Бергман. Режисьор е белгиецът Иво ван Хове. Знаех, че г-н Иво ван Хове е добър. Винаги съм се впечетлявала от идеите му за театъра, от комплексната му работа, прекарала съм не малко часове в гледане на негови спектакли на запис в библиотеката. Но не знаех, че на живо театърът му е брилянтен. Sublime, обожавам тази дума, която някак описва цялостното ми чувство на възхищение пред една творба като тази.
За разлика от мен и събралата се агитка в защита на Иво ван Хове, Арно (френски задник, пардон за израза, но го заслужава) написа във форума на групата ни, че спектакълът бил „празен, скучен, лишен от драматургична линия, бавен, претрупан с екрани, изображения и техника, гласовете на актьорите деформирани заради употребата на микрофон, играта им „като на кино, а сценографията бяло петно... ” И накрая защо въобще този Иво адаптира филм в театъра с разни странни идеи, по-добре да си прави класически театър със съвсем логично-класически решения, с какъвто Арно е закърмен още от бебе, с какъвто чувства катарзис днес и с какъвто ще остарее... Цялата агитка вкупом се зае да му отговаря – някои по-сдържано по френски, други по-емоционални по балкански... Този Арно... мисля, че още при първата лекция след спектакъла вече съжаляваше за написаното. Ето и в какво се състояха нашите, много по-обективни напрактика коментари.
Драматургичната линия тук е абсолютно осезаема. Освен че съм гледала филма на Бергман кадър по кадър, прочетох и сценария (ред по ред:). Текстът остава непроменен с изключение на последния монолог на Агнес, играещ главна роля в целия спектакъл. Самият Иво ван Хове в повечето си интервюта заявява, че именно текста е най-важния при него, Арно пак не си е прочел урока.
Употребата на микрофон тук е вид zoom върху гласа и въобще не е защото залата е голяма, както смело предположи нашият приятел Арно. Това е техника, която позволява всеки дъх и звук да бъде доловен еднакво силно и въздействащо от всеки зрител.
Иво ван Хове използва различни и оригинални похвати. Всички до един – похвални. Сенките на актьорите, прожектирани върху екран, които той на няколко пъти включва носят особена магия в залата. Препратките към пластичните изкуства също са забележителни - синьото на Клайн на огромно платно, „нарисувано” от умиращата Агнес, която е намерила в изкуството начин на общува. Всъщност Арно недоволстваше най-вече срещу техническата част, разположена на сцената (екрани, камера, видео). Дали включването на осезаем образ, различен от този на актьорите е смърт за театралната практика? Така излиза. Но тук, за ужас на Арно, новите технологии и актьорска игра съжителстваха повече от добре. Защото имаше история. А именно : за умиращата Агнес се грижат три жени. Двете й сестри и прислужничката Ана я наблюдават, безсилни пред напредващата й болест. Агнес използва последните си сили, за да свидетелства страданието си в няколко записа. Затворени в семейната къша, нейните сестри се чувстват обречени и яростно разчистват сметките си от миналото. В красноречиви flashbacks Бергман показва „много объркани лъжи”, липсата на любов и сексуални фрустрации, които са маркирали техните съпружески истории.
Смъртта на Агнес сближава трите жени. За много кратко.
Смъртта на Агнес задължава трите жени да се приемат за първи път в цялата си интимност. Шепот и викове показва трудните опити да бъде даден смисъл на смъртта, и най-вече на живота.
За музикалните писти, които Иво ван Хов и музикалния му директор си позволяват - “Cry Baby” на Janis Joplin и “Death to everyone” на Bonny Princе Billy отново определението е sublime. Отново истинско, крещящо, стилно, лично.
Накрая Арно държеше на своя катарзис. „Ами какъв катарзис търсим днес, Арно?”, запитахме всички ние, знаещи наизуст аристотеловото определение за катарзис (духовно прочистване чрез изпитване на страх и състрадание).
Днес, струва ми се, е различно. Не сме в Древна Гърция, а в Кретей. Финалните думи са на болна от рак жена, която има силата, чрез своето изкуство, да достигне до върховно силно и световно послание. Нещо, струва ми се, като катарзис на нашия век.
И докато Иво ван Хове прави интернационална кариера, работейки по постановки в Ню Йорк, Антверпен, Амстердам, преподавайки в Кралската Академия на Антверпен, организирайки Holland Festival, където всяка година селектира спектакли от цял свят, Арно прави фокуси. Съвсем истински. Което не е никак лошо. За изказването по разни театрални форуми мисля вече споменах...
Малко се отдалечих от фестивала, но така или иначе вечерта завърши с Шепот и Викове. И автобусчето на театъра, чийто любезен шофьор ни закара до площад Бастии.
В следващите епизоди : Барселона, Барселонета, Хавиер и отново театър.
Ралица
петък, 3 април 2009 г.
Две чаши с топъл шоколад
Две чаши с топъл шоколад на малка масичка, точно до прозореца на уютно френско кафе. Първа среща на момче със зелен шал и момиче с кокетна шапка, усмихващи се един на друг, на малката масичка, точно до прозореца.
След няколко метра попадам на École normale supérieure, висше училище, сред най-престижните европейски учебни заведения – на второ място в Европа според Times Higher Education Supplement и на първо място във Франция според класацията на университета Jiao-Tong de Shanghai. Селекцията на ученици е повече от строга, но за сметка на това училището е специфично именно с приемането на два съвсем различни профила : „хуманитарен” и „науки”, окуражавайки интердисциплинарността (т.е. често срещано явление е образование тип математика-история/литература).
Не след дълго се натъквам на ENSAD (Висше национално училище за декоративни изкуства), произхождащо от Кралското художествено училище, създадено през 1766г от Жан-Жак Башелие и открито официално от Луи ХV. Главната цел на училището е била да развие професиите, отнасящи се до изкуството и да подобри качеството на индустриалните продукти. Положени са много усилия за създаване на връзка между занаят и култура, интелигентност и чувствителност, за да може най-добрите занаятчии да се превърнат в креативни артисти. Рисуването е било в основата на обучението, обхващащо геометрия, фигура и орнамент, противопоставящо се на злоупотребата с живопистността по онова време. Сред по-известните ученици на ENSAD са Анри Матис, Ектор Гимар, Огюст Роден, Рене Хербст.
Минута по-късно ме залива неземно ухание на акация, пролет и щастие. По улицата е тихо, чувам дори стъпките на свободата, идваща от бистро Пантеон.
Малък двор с каменни плочи и импозанта ограда, а зад нея една от малкото жилищни сгради тук. Няколко светещи френски прозорци, без пердета, а зад един на втория етаж огромна дървена библиотека с всички томове на Молиер, Расин и Зола. И много други, подредени по големина и може би цвят. И докато моето любопитство се ширеше съвсем спокойно, възрастен господин ме поздрави и с лека досада набра обичайните кодове, за да влезе вкъщи. Отговори и на въпроса ми – кой ли живее тук...
И накрая, издигащ се величествено, светеше той – Le Panthéon. Виновникът, чиято величествена перспектива и тривековна осанка ме накара да сляза от автобус 27. И да поема, макар и закъснявайки, по тротоара на вечерната rue d’Ulm.
Да живееш на rue d’Ulm, да се прибираш всеки ден, усещайки приказните й настроения, да се събуждаш от ароматите й, да подреждаш в библиотеката си купените книги от красива книжарница в съседство, да твориш в слънчев кабинет с гледка към тих заден двор, а само на няколко минути да се намира най-старата сграда на Сорбоната и още няколко университета – в случай, че имаш нужда от енергия, вдъхновение и персонажи... „Е ово е стандарт”, както казваше мама, разказвайки един виц за двама сърби.
След няколко метра попадам на École normale supérieure, висше училище, сред най-престижните европейски учебни заведения – на второ място в Европа според Times Higher Education Supplement и на първо място във Франция според класацията на университета Jiao-Tong de Shanghai. Селекцията на ученици е повече от строга, но за сметка на това училището е специфично именно с приемането на два съвсем различни профила : „хуманитарен” и „науки”, окуражавайки интердисциплинарността (т.е. често срещано явление е образование тип математика-история/литература).
Не след дълго се натъквам на ENSAD (Висше национално училище за декоративни изкуства), произхождащо от Кралското художествено училище, създадено през 1766г от Жан-Жак Башелие и открито официално от Луи ХV. Главната цел на училището е била да развие професиите, отнасящи се до изкуството и да подобри качеството на индустриалните продукти. Положени са много усилия за създаване на връзка между занаят и култура, интелигентност и чувствителност, за да може най-добрите занаятчии да се превърнат в креативни артисти. Рисуването е било в основата на обучението, обхващащо геометрия, фигура и орнамент, противопоставящо се на злоупотребата с живопистността по онова време. Сред по-известните ученици на ENSAD са Анри Матис, Ектор Гимар, Огюст Роден, Рене Хербст.
Минута по-късно ме залива неземно ухание на акация, пролет и щастие. По улицата е тихо, чувам дори стъпките на свободата, идваща от бистро Пантеон.
Малък двор с каменни плочи и импозанта ограда, а зад нея една от малкото жилищни сгради тук. Няколко светещи френски прозорци, без пердета, а зад един на втория етаж огромна дървена библиотека с всички томове на Молиер, Расин и Зола. И много други, подредени по големина и може би цвят. И докато моето любопитство се ширеше съвсем спокойно, възрастен господин ме поздрави и с лека досада набра обичайните кодове, за да влезе вкъщи. Отговори и на въпроса ми – кой ли живее тук...
И накрая, издигащ се величествено, светеше той – Le Panthéon. Виновникът, чиято величествена перспектива и тривековна осанка ме накара да сляза от автобус 27. И да поема, макар и закъснявайки, по тротоара на вечерната rue d’Ulm.
Да живееш на rue d’Ulm, да се прибираш всеки ден, усещайки приказните й настроения, да се събуждаш от ароматите й, да подреждаш в библиотеката си купените книги от красива книжарница в съседство, да твориш в слънчев кабинет с гледка към тих заден двор, а само на няколко минути да се намира най-старата сграда на Сорбоната и още няколко университета – в случай, че имаш нужда от енергия, вдъхновение и персонажи... „Е ово е стандарт”, както казваше мама, разказвайки един виц за двама сърби.
четвъртък, 26 март 2009 г.
Gran Torino
Le Printemps du cinéma. Кино напролет. Пролет на кино. Пролетно кино. Кино-пролет.„На кино виждам своите мечти”, пееха Остава едно време.
Едва срешу 3,50 евро в рамките на „прoлетта на киното”, фестивал, който се състоя от 22 до 24 март в цяла Франция, си подарявате филм. И мечти, и сълзи, и усмивки.
И мисли. Каквото си пожелаете (без пуканки).
Пролетта е пълна с изненади. Моята най-вълнуваща, смислена и човешка изненада тази пролет (засега) се нарича Gran Torino. Изненада ме, не кой да е, а самият Клинт Истууд.
Филмът е чудо, с риск да се повторя. Поезия, написана с мастило върху груба хартия. Човешки живот, който кадрите разгръщат плавно и дълбоко философско, както някое истинско джаз парче прозвучава късно вечер на опустeлия плаж. Любов, която води към пълното постигане на човек, към нравствения му катарзис, към душата. А днес, както казва Кантор : „Няма я душата, душата я няма!”
Gran Torino е значително по-жив и отворен от Changeling, чиято премиера беше отново през 2009. На тази лента Истууд внимателно изгражда образа на възрастен вдовец, расист, бивш служител на завод за коли Форд, изолиран в детройтско предградие от съседите си, които не са „белите” от преди време, а азиатски емигранти. С бира в ръка, хвърлящ погледи върху супер излъсканото си Gran Torino (модел Форд), той дори не прави опити да бъде цивилизован : ръмжи буквално като раздразнено куче при най-малката поява на „чужденец” върху тревата му. И тряска без никакво притеснение вратата под носа на отчето, който непременно иска да спаси душата си.
Ярко и значително е построен контрастът между възрастния кореняк американец, ветеран от войната в Корея и съседите му, дошли от други земи. Кулминацията в отношенията им настъпва именно след първата значителна промяна в цялостния сюжет. Тъй като Walt Кowalski (Истууд) изважда оръжие, за да сложи край на „китайско” сбиване, добрият старец изведнъж е определен за полубог от азиатския род и бива отрупван ежедневно с подаръци. Истински абсурден хепънинг са тези подаръци. Героят, „въпреки него” е поканен на семейно празненство от същите съседи и именно това ражда голяма сцена на отпускане, където таткото-расист, леко подпийнал, се лута из фолклорно-празничната къща, чувстващ се изненадващо удобно, като сред „свои”.
Продължението е малко волунтаристично : разчистване на сметка между банди, които обаче не изчерпват сюжета. Неговите механизми надвишават предвидимото с вкус, деликатност и постепенно връхлитащо напрежение, както и с грижовния, изключително вълнуващ подход на Истууд към персонажа му. По-малко нарцисизъм и повече грижа за света, оставащ след него... Героят е обсебен от предстоящия завършек на живота му, едно обсебване – път към световната best филмография.
Красноречив е моментът, в който завещанието на смелия американец посочва, че мечтаното от всички в квартала Gran Torino ще бъде наследено от „неговия приятел”, около шестнадесетгодишния азиатец Thao.
„Правя го, това е всичко”, заявява Истууд. И там, в думите му, има истинност. Истинност, която го поставя на челна позиция не само сред пионерите на Холивуд, но и сред артистите, интересуващи се от Човека (впрочем застрашен вид).
Велики са хората, които се ангажират социално чрез изкуството си, велики са хората, които притежават човешко отношение, въпреки цвят, раса, култура, велик е зрителят, който съумява да чуе посланието, прозвучало между удобните червени седалки в парижкото кино МК2 Odeon. Зрителят, лишен от пуканки.
понеделник, 16 март 2009 г.
В очакване на...
За да бъда честна има една съвсем малка, но много приятна страна на стачките в Сорбоната. Несъмнено повечето последици са отрицателни - губене на лекции, проблеми с отложени изпити, спорове с млади хора, които всяка пролет очакват с нескрит ентусиазъм май ’68. За жалост ентусиазмът им за затваряне на университета с маси и столове е често пъти плод на масово „недоразбиране” и студентски, чужд за нас, чужденците, мързел. Колкото до страничните добре организирани действия (уви, твърде малко) и искания за промяна в закона – подкрепям ги напълно.
Париж обаче се грижи добре за нас, дори в тежки дни на стачки. Когато е невъзможно някоя лекция да бъде осъществена, оказва се, имам свободно време. Не препускам, не закъснявам, не тичам за метрото, не. Разходам се из слънчев Париж с красиви хора, които с повече късмет ми разказват някоя романтична история, ходя на изложби, на салона на Книгата, чета, пиша, слушам музика, откривам нови места. Ходя на театър (това, оказва се е универсалното ми занимание :)
В тази връзка в сряда гледах В очакване на Годо в театър Athénéé - Louis-Jouvet, в който се помещава една от най-красивите зали à l’italienne в Париж. Освен откъм архитектурни богатства, театърът е силно маркиран и от фигурата на Louis Jouvet, негов директор от 1934 до 1951 и сериозна подкрепа за развитието му.
Тъкмо се зарадвах, че се сдобих с прилично място в последния момент, когато установих, че съм заобиколена от училищна група. Мразя училищни групи. Или поне мразя училищни групи, които дъвчат, викат, слушат музика, играят на телефоните си и най-важното : нямат никакво желание да гледат театър. Всеки път си задавам въпроса защо учителят не помисли преди постановката дали именно тя е най-подходяща за неговия клас : Бекет или може би музикална комедия... Изключително се гордея от идеята децата да се присъединяват към театралното изкуство, още повече уважавам учителите- смели посредници, но какво се случва на практика : два часа голяма досада за децата и двойно по-голямо мъчение за заобикалящите ги... Всеки път при наличието на училищна група излизам със скандал (и в този случай не съм единствена).
Мисля, че вече рискувам никой да не дочете този текст до края...
Минути преди началото на спектакъла, няколко момченца, настанявайки се удобно, си крещяха през балконите („ей, mec, ти яде ли бе?”), а един нахалник с тъповата физиономия си позволяваше доста нагло да обижда цветнокожата си съученичка, подвиквайки фрази като „Откога черните ходят на театър?... А имаш телефон моторола, да, това са телефони за черни... Добре, че нямахме време да вечеряме, защото щеще да станеш още по-дебела...” . Помислих си, че не всички момичета на четиринадест-петнадесет години имат смелост да отговорят на подобни нападки. Тъкмо насочвах суровата си ответна реакция, когато французина до мен посочи оживено две места на четвърти ред, а само след миг и двамата тичахме по стълбите - за да се спасим от училищната група и височината на втори балкон... За жалост в бързината, речта ми към момчето се сведе само до едно самотно, но емоционално „Connard!”…
Иначе от удобното си място на четвърти ред гледах един красив спектакъл, който ми оправи горчивия вкус след скучния Вуйчо Ваньо от миналата седмица.
В очакване на Годо - първата, най-поставяна и най-четена пиеса на Бекет.
Пиеса, съзнателно или несъзнателно съпоставяна с множество реализирани или бъдещи Годо. Пиеса, чиято памет е съставена от образи, станали клишета : двама скитници с бомбета, едно странно дърво, мъж, който води своя роб с побелели коси, вързан на въже. Но тази памет, тя е също така съвкупност от многообразието на възможните интерпретации : една метафизична пиеса, изиграна от клоуни, вариации върху приятелството, басня за мястото на човека, гледащ към един хипотетичен Бог... Всъщост има ли религия в Годо? Кой е митичния господин, който чакаме през цялото време, а той така и не се появява?
Може би Свети Августин ни дава най-точния отговор : „Господ е едно същество, за което говорим без да можем да кажем каквото и да е било”.
Според помощник-режисьора на артистичния екип, Jean-Luc Vincent, чрез специфичната работа върху паметта, се оказваме неочаквано близо до персонажите от Годо : „персонажи, жертви на отминаващото време, които се съмняват в своите собствени спомени и непрестанно търсят да си спомнят или да забравят. Подобно на тях, ние се питаме какво е нашето настояще...”
В решението на спектакъла няма наложен отговор, а внимателно развита многозначност, най-голямото богатство на Бекетовата творба...
Има ли отговор изобщо?
Владимир : „Не е сигурно.”
Естрагон : „Нищо не е сигурно.”
Париж обаче се грижи добре за нас, дори в тежки дни на стачки. Когато е невъзможно някоя лекция да бъде осъществена, оказва се, имам свободно време. Не препускам, не закъснявам, не тичам за метрото, не. Разходам се из слънчев Париж с красиви хора, които с повече късмет ми разказват някоя романтична история, ходя на изложби, на салона на Книгата, чета, пиша, слушам музика, откривам нови места. Ходя на театър (това, оказва се е универсалното ми занимание :)
В тази връзка в сряда гледах В очакване на Годо в театър Athénéé - Louis-Jouvet, в който се помещава една от най-красивите зали à l’italienne в Париж. Освен откъм архитектурни богатства, театърът е силно маркиран и от фигурата на Louis Jouvet, негов директор от 1934 до 1951 и сериозна подкрепа за развитието му.
Тъкмо се зарадвах, че се сдобих с прилично място в последния момент, когато установих, че съм заобиколена от училищна група. Мразя училищни групи. Или поне мразя училищни групи, които дъвчат, викат, слушат музика, играят на телефоните си и най-важното : нямат никакво желание да гледат театър. Всеки път си задавам въпроса защо учителят не помисли преди постановката дали именно тя е най-подходяща за неговия клас : Бекет или може би музикална комедия... Изключително се гордея от идеята децата да се присъединяват към театралното изкуство, още повече уважавам учителите- смели посредници, но какво се случва на практика : два часа голяма досада за децата и двойно по-голямо мъчение за заобикалящите ги... Всеки път при наличието на училищна група излизам със скандал (и в този случай не съм единствена).
Мисля, че вече рискувам никой да не дочете този текст до края...
Минути преди началото на спектакъла, няколко момченца, настанявайки се удобно, си крещяха през балконите („ей, mec, ти яде ли бе?”), а един нахалник с тъповата физиономия си позволяваше доста нагло да обижда цветнокожата си съученичка, подвиквайки фрази като „Откога черните ходят на театър?... А имаш телефон моторола, да, това са телефони за черни... Добре, че нямахме време да вечеряме, защото щеще да станеш още по-дебела...” . Помислих си, че не всички момичета на четиринадест-петнадесет години имат смелост да отговорят на подобни нападки. Тъкмо насочвах суровата си ответна реакция, когато французина до мен посочи оживено две места на четвърти ред, а само след миг и двамата тичахме по стълбите - за да се спасим от училищната група и височината на втори балкон... За жалост в бързината, речта ми към момчето се сведе само до едно самотно, но емоционално „Connard!”…
Иначе от удобното си място на четвърти ред гледах един красив спектакъл, който ми оправи горчивия вкус след скучния Вуйчо Ваньо от миналата седмица.
В очакване на Годо - първата, най-поставяна и най-четена пиеса на Бекет.
Пиеса, съзнателно или несъзнателно съпоставяна с множество реализирани или бъдещи Годо. Пиеса, чиято памет е съставена от образи, станали клишета : двама скитници с бомбета, едно странно дърво, мъж, който води своя роб с побелели коси, вързан на въже. Но тази памет, тя е също така съвкупност от многообразието на възможните интерпретации : една метафизична пиеса, изиграна от клоуни, вариации върху приятелството, басня за мястото на човека, гледащ към един хипотетичен Бог... Всъщост има ли религия в Годо? Кой е митичния господин, който чакаме през цялото време, а той така и не се появява?
Може би Свети Августин ни дава най-точния отговор : „Господ е едно същество, за което говорим без да можем да кажем каквото и да е било”.
Според помощник-режисьора на артистичния екип, Jean-Luc Vincent, чрез специфичната работа върху паметта, се оказваме неочаквано близо до персонажите от Годо : „персонажи, жертви на отминаващото време, които се съмняват в своите собствени спомени и непрестанно търсят да си спомнят или да забравят. Подобно на тях, ние се питаме какво е нашето настояще...”
В решението на спектакъла няма наложен отговор, а внимателно развита многозначност, най-голямото богатство на Бекетовата творба...
Има ли отговор изобщо?
Владимир : „Не е сигурно.”
Естрагон : „Нищо не е сигурно.”
понеделник, 9 март 2009 г.
Pais tropical
Трябва да призная, че малко завиждам на бразилците.
На особения, неангажиращ и адски жив дух, който притежават.
На това, че всички бразилци танцуват самба. Поне всички бразилци в Париж. Най-малко всички бразилци, които бяха в бар Bizz’art на специална самба вечер, в чийто ритми се впуснах по повод рождения ден на актрисата Фернанда.
На това, че всички бразилци са свободни да импровизират, да докарват до тотален samba-екстаз дори и не особено танцуващите французи, да се впускат в безкрайни вълнения и движения.
На това, че всички бразилци чувстват и обичат.
На това, че са артистични, без да се натрапват, на това, че се събуват боси през една мартенска вечер и заявяват : „в Бразилия правим така”, на това, че дори когато главата ти се върти подобаващо, самбата продължава.
На това, че бразилците обичат своята pais tropical, но не се самовглъбяват в носталгия, не страдат от вечна неразбраност, а носят празника, езика и живота си, радват им се, адаптират ги, където и да са.
На това, че на бразилските вечери се танцува по много и много красиво. Без значение с кого. На това, че сто човека имат енергия за половин карнавал.
На това, че слушайки бразилската певица и съпровождащата я група, съм склонна да забравя абсолютно за себе си.
Иначе всички бразилци са прекалено спокойни, нехайни, егоистични, несериозни, шумни. Което също може би е за завиждане, зависи от гледната точка.
Посвещавам този емоционален текст на Милена, която от днес нататък спокойно може да се чувства пълнолетна дори когато пее „New York, New York” на Пето авеню.
Милена, пожелавам ти спокойствието и свободата на духа, които бразилците носят, танцувайки самба, чувственността и целеустремеността, с които испанците дават живот на фламенкото, вдъхновението и любовта, с които кубинците желаят салсата.
Много танци по различните крайща на света. Много нови светове. Много изкуство.
На особения, неангажиращ и адски жив дух, който притежават.
На това, че всички бразилци танцуват самба. Поне всички бразилци в Париж. Най-малко всички бразилци, които бяха в бар Bizz’art на специална самба вечер, в чийто ритми се впуснах по повод рождения ден на актрисата Фернанда.
На това, че всички бразилци са свободни да импровизират, да докарват до тотален samba-екстаз дори и не особено танцуващите французи, да се впускат в безкрайни вълнения и движения.
На това, че всички бразилци чувстват и обичат.
На това, че са артистични, без да се натрапват, на това, че се събуват боси през една мартенска вечер и заявяват : „в Бразилия правим така”, на това, че дори когато главата ти се върти подобаващо, самбата продължава.
На това, че бразилците обичат своята pais tropical, но не се самовглъбяват в носталгия, не страдат от вечна неразбраност, а носят празника, езика и живота си, радват им се, адаптират ги, където и да са.
На това, че на бразилските вечери се танцува по много и много красиво. Без значение с кого. На това, че сто човека имат енергия за половин карнавал.
На това, че слушайки бразилската певица и съпровождащата я група, съм склонна да забравя абсолютно за себе си.
Иначе всички бразилци са прекалено спокойни, нехайни, егоистични, несериозни, шумни. Което също може би е за завиждане, зависи от гледната точка.
Посвещавам този емоционален текст на Милена, която от днес нататък спокойно може да се чувства пълнолетна дори когато пее „New York, New York” на Пето авеню.
Милена, пожелавам ти спокойствието и свободата на духа, които бразилците носят, танцувайки самба, чувственността и целеустремеността, с които испанците дават живот на фламенкото, вдъхновението и любовта, с които кубинците желаят салсата.
Много танци по различните крайща на света. Много нови светове. Много изкуство.
вторник, 24 февруари 2009 г.
Le ciel de Paris
“Ajouter deux lettres à Paris: c’est le Paradis”
Jules Renard
Бях в небето на Париж.
Пих монако в небето на Париж.
Смях се в небето на Париж.
Говорих си с Валя в небето на Париж.
Обичах в небето на Париж.
Улавях светлини в небето на Париж.
Колите бяха кибритени кутийки в небето на Париж.
Всичко изглеждаше маловажно в небето на Париж, само космическата красота бе от значение.
Надрасках няколко реда в небето на Париж.
Установих, в небето на Париж, че най-важната връзка е тази със самия теб.
Мислих за Windows on the world, за Бегбеде, в небето на Париж.
Както и за любовта, града, заминаването, човешкото отношение, приятелството и други банални неща.
За височината на кулата Монпарнас, на чийто връх се намирах, и за височините, които покоряваме всеки ден, но без асансьор, политащ неусетно бързо към петдесет и шестия етаж, към Le 360 Café, разположено на повече от двеста метра височина, там, в небето на Париж.
Вълнувах се в небето на Париж.
Обадих се по телефона в небето на Париж.
Бях свободна в небето на Париж. Liberta. Да съзерцавам, мечтая, живея.
Раят е в (небето на) Париж. Стига да добавим две букви. И да повярваме, че пътят от Paris до Paradis не е дълъг.
Jules Renard
Бях в небето на Париж.
Пих монако в небето на Париж.
Смях се в небето на Париж.
Говорих си с Валя в небето на Париж.
Обичах в небето на Париж.
Улавях светлини в небето на Париж.
Колите бяха кибритени кутийки в небето на Париж.
Всичко изглеждаше маловажно в небето на Париж, само космическата красота бе от значение.
Надрасках няколко реда в небето на Париж.
Установих, в небето на Париж, че най-важната връзка е тази със самия теб.
Мислих за Windows on the world, за Бегбеде, в небето на Париж.
Както и за любовта, града, заминаването, човешкото отношение, приятелството и други банални неща.
За височината на кулата Монпарнас, на чийто връх се намирах, и за височините, които покоряваме всеки ден, но без асансьор, политащ неусетно бързо към петдесет и шестия етаж, към Le 360 Café, разположено на повече от двеста метра височина, там, в небето на Париж.
Вълнувах се в небето на Париж.
Обадих се по телефона в небето на Париж.
Бях свободна в небето на Париж. Liberta. Да съзерцавам, мечтая, живея.
Раят е в (небето на) Париж. Стига да добавим две букви. И да повярваме, че пътят от Paris до Paradis не е дълъг.
сряда, 4 февруари 2009 г.
Послание
Днес, 3 февруари, в Париж е красив, слънчев ден. Ден за размисли.
Влязох в магазина да си купя меденки, а управителят, с който по принцип любезно се поздравяваме, се разкрещя, подминавайки ме, че отново няма кока-кола, че така не може, че като е казал днес, е трябвало днес, сега какво щял да прави без колa... Размахваше пръст на смутен цветнокож, който виновно броеше и записваше в тефтер. Излязох като наказана с пакетче меденки и се благодарих, че не броя бутилки кола, че мога да напиша тези редове и да ги споделя с теб, че на двадесет години живея на двадесет минути от Люксембургските градини, Лувъра, Латинския квартал...
Благодарих се за новия град, в който попаднах, сигурен начин да намеря или поне потърся себе си. Да открия посланието си. Може би затова ме блазни и идеята за Монреал – чисто ново, чисто приключенско, чисто студено, за чисто чуждо не съм сигурна.
Благодарих се и преди седмица, когато се разхождахме с Дори по малките улички в Мarais. Целите омазани в блажна боя, прихваната от вратата на един китайски магазин, смеещи се чистосърдечно и силно на ситуацията, бяхме щастливи. А хората ни заобикаляха с учуден поглед, може би ни взимаха за луди. Смеехме се, откривахме или преоткривахме Париж, обичахме Париж и там, на малките улички, под мрачното небе, се раждаха послания. Лесно е да си щастлив, както и да си благодарен. Трябва да си благодарен и щастлив, за да родиш твоето послание.
Не мога да пиша обобщено, нито по план. Така и не се разбрах с прочутата френска дисертация, разделена абсолютно и задължително на три части, три подчасти и три под-подчасти. „Много интересни идеи, mademoiselle, но ви липсва структура...”
Как да му обясня на професора, че не искам структура, а свобода, че не искам да рамкирам идеите, които не търся, те идват сами, че хиляди емоционално заредени частици живеят в мен и си играят непрекъснато на гоненица, че не мога да подреждам думите, а просто ги оставям да се нареждат сами, да се изливат във форми, да се превръщат в послание, че писането за мен е лично, винаги е било, че обобщението е скучно (поема си въздух) ...
Прекалих с това... Послание?
Финалът е отворен, всеки да си избира послание и да го обгрижва.
Влязох в магазина да си купя меденки, а управителят, с който по принцип любезно се поздравяваме, се разкрещя, подминавайки ме, че отново няма кока-кола, че така не може, че като е казал днес, е трябвало днес, сега какво щял да прави без колa... Размахваше пръст на смутен цветнокож, който виновно броеше и записваше в тефтер. Излязох като наказана с пакетче меденки и се благодарих, че не броя бутилки кола, че мога да напиша тези редове и да ги споделя с теб, че на двадесет години живея на двадесет минути от Люксембургските градини, Лувъра, Латинския квартал...
Благодарих се за новия град, в който попаднах, сигурен начин да намеря или поне потърся себе си. Да открия посланието си. Може би затова ме блазни и идеята за Монреал – чисто ново, чисто приключенско, чисто студено, за чисто чуждо не съм сигурна.
Благодарих се и преди седмица, когато се разхождахме с Дори по малките улички в Мarais. Целите омазани в блажна боя, прихваната от вратата на един китайски магазин, смеещи се чистосърдечно и силно на ситуацията, бяхме щастливи. А хората ни заобикаляха с учуден поглед, може би ни взимаха за луди. Смеехме се, откривахме или преоткривахме Париж, обичахме Париж и там, на малките улички, под мрачното небе, се раждаха послания. Лесно е да си щастлив, както и да си благодарен. Трябва да си благодарен и щастлив, за да родиш твоето послание.
Не мога да пиша обобщено, нито по план. Така и не се разбрах с прочутата френска дисертация, разделена абсолютно и задължително на три части, три подчасти и три под-подчасти. „Много интересни идеи, mademoiselle, но ви липсва структура...”
Как да му обясня на професора, че не искам структура, а свобода, че не искам да рамкирам идеите, които не търся, те идват сами, че хиляди емоционално заредени частици живеят в мен и си играят непрекъснато на гоненица, че не мога да подреждам думите, а просто ги оставям да се нареждат сами, да се изливат във форми, да се превръщат в послание, че писането за мен е лично, винаги е било, че обобщението е скучно (поема си въздух) ...
Прекалих с това... Послание?
Финалът е отворен, всеки да си избира послание и да го обгрижва.
сряда, 28 януари 2009 г.
Зелената Земя на Пина Бауш
One, two, three… Simply and lovely… Това повтаря изкусния латиноамерикански танцьор Eddi Martinez по време на танца му с шест красиви жени, облечени в дълги, цветни и бляскави рокли. Те заедно, с простичките стъпки едно, две, три, достигаха съвършенство.
Всъщност целият спектакъл на Пина Бауш Wiesenland (Зелена земя) е изграден на този принцип : Simply and lovely. Или простичко и възхитително, през студения януари, в Театъра на Града, в центъра на Париж.
Wiesenland е създаден през 2000г след престоя на Tanztheater (трупата на Пина Бауш) в Будапеща и принадлежи към онова поколение пътешественически творби, които хореографката реализира след Palermo Palermo. Да срещнеш мозайка от култури, да се слееш с въздуха на една страна, изработвайки своя собствена субективна същност, да отпразнуваш радостно „естетиката на различното”, днес застрашена от уеднаквяването на глобалния свят ; такива са някой от залозите, които хореографката си е поставяла в Мадрид, Аржентина, Лос Анджелес, Хонк-Конг, Лисабон, Истанбул, Япония, Южна Корея и Индия за скорошния Bamboo blues, представен отново в Театърът на Града миналата година.
Wiesenland е събрал различни парченца в себе си, от бреговете на Дунав до пейзажите на Трансилвания, спектакълът утаява емоционална памет, растителна жизненост, чувствено окриляване.
Величествената сценография на Петер Пабст представлява импозантна, зелена и мъхеста скала, изваяна с неравности и извивки ; водата, която пада по нея на тежки водопади, поставя рамката на една жива и конкретна география, но би могла да бъде и алюзия за приказна страна, обитавана от забавни духчета.
Водата е основен момент от Wiesenland ; многобройни са етюдите, в които танцьорите се сливат с водните струи, където природа и човешки движения трогват зрителя, където Човека изпитва наслада от възможността за пречистване, която притежава. Толкова е истиннен, уникален и естествен този контакт със стихията.
Прозата на реалността и поезията на бляновете се сблъскват тук, показвайки наяве пищни образи, които се освобождават от всякаква всекидневна логика. Wiesenland - за отношенията между мъже и жени и вечната им нужда от любов, която се вплита помежду им и съставя лайтмотива на най-неочаквани ситуации.
Tanztheater, преди да се бъде определяно като естетическо течение и да блести, с повече или по-малко успех на всички съвременни сцени, е най-вече вълнуващо натрупване на човечност.
Моята сцена фаворит, която ме накара да потрепетя на седалката си, е моментът, в който на фона на тревожна електронна музика, шест двойки танцуват блус на извисената зелена земя, а „долу”, на сцената, Pascal Merighi, единствен, магичен като същество от друг свят, прави соло, смесица от брейк, балетните техники на Марта Греъм, емблематичните за танца на Пина Бауш състояния и настроения на тялото и много, много душа. За няколко минути исках да имам деца от него (за да станат и те такива добри танцьори).
Друг важен и повтарящ се мотив е цигарeният дим, въвличащ въздуха и публиката в своята игра, в своята осезаемост, в своя мирис, обик, цвят или безцветност.
Седим в тъмното с моята чисто нова приятелка, с която се запознахме на дъъългата опашка. Името й не запомних, затова ще я нарека първосигнално Бразилката. Седим и гледаме спектакъл на нейния идол. И тя, и аз сме развълнувани. Надяваме се тайничко и силно да зърнем Пина Бауш. Тя естествено не се появи, а ние не я видяхме.
След спектакъла разговарях с хора, които обвиниха същата Пина Бауш в ретроградност, упрекнаха я, защото трупата й се включва до голяма степен в създаването на спектаклите, а тя се обявява като единствена, залепяйки етикетчето „режисьор” и прибирала в десния си джоб вниманието и наградите.
Други сравняваха Wiesenland с предишни нейни спектакли и не криеха, че им е трудно - преди театърът й успявал да достига до изключителното сливане на форма и смисъл, и именно там се получавало божественото творение. Вече не било така. „Красиво? А, да, да, но формата не е достатъчна, както в живота, така и в изкуството, разбираш ли? Видяхме, че жената може да лети като самолет (етюд от спектакъла), както и че може да бъде великолепна в нова рокля на зелената земя. Много добре, но не стига, tu vois ?”
Едната близначка в мен (по-критичната) започна да разбира и да обмисля как точно да съгласува подобни твърдения със себе си, за да ги сподели после и с вас. Другата обаче (по-настоятелната) си помисли, че спектакълът на Пина Бауш беше прекрасен. Simply and lovely. Често пъти това е достатъчно.
Прекрасен до степен, в която и студената вечер ми се струваше топла, и ритмите на адски непохватния дежурен цветнокож на спирка Châtelet ми се струваха приятни, и хората ми се струваха по-добронамерени, и лицата ми се струваха по-одухотворени, и мечтите ми се струваха по-осъществими.
Ралица
Всъщност целият спектакъл на Пина Бауш Wiesenland (Зелена земя) е изграден на този принцип : Simply and lovely. Или простичко и възхитително, през студения януари, в Театъра на Града, в центъра на Париж.
Wiesenland е създаден през 2000г след престоя на Tanztheater (трупата на Пина Бауш) в Будапеща и принадлежи към онова поколение пътешественически творби, които хореографката реализира след Palermo Palermo. Да срещнеш мозайка от култури, да се слееш с въздуха на една страна, изработвайки своя собствена субективна същност, да отпразнуваш радостно „естетиката на различното”, днес застрашена от уеднаквяването на глобалния свят ; такива са някой от залозите, които хореографката си е поставяла в Мадрид, Аржентина, Лос Анджелес, Хонк-Конг, Лисабон, Истанбул, Япония, Южна Корея и Индия за скорошния Bamboo blues, представен отново в Театърът на Града миналата година.
Wiesenland е събрал различни парченца в себе си, от бреговете на Дунав до пейзажите на Трансилвания, спектакълът утаява емоционална памет, растителна жизненост, чувствено окриляване.
Величествената сценография на Петер Пабст представлява импозантна, зелена и мъхеста скала, изваяна с неравности и извивки ; водата, която пада по нея на тежки водопади, поставя рамката на една жива и конкретна география, но би могла да бъде и алюзия за приказна страна, обитавана от забавни духчета.
Водата е основен момент от Wiesenland ; многобройни са етюдите, в които танцьорите се сливат с водните струи, където природа и човешки движения трогват зрителя, където Човека изпитва наслада от възможността за пречистване, която притежава. Толкова е истиннен, уникален и естествен този контакт със стихията.
Прозата на реалността и поезията на бляновете се сблъскват тук, показвайки наяве пищни образи, които се освобождават от всякаква всекидневна логика. Wiesenland - за отношенията между мъже и жени и вечната им нужда от любов, която се вплита помежду им и съставя лайтмотива на най-неочаквани ситуации.
Tanztheater, преди да се бъде определяно като естетическо течение и да блести, с повече или по-малко успех на всички съвременни сцени, е най-вече вълнуващо натрупване на човечност.
Моята сцена фаворит, която ме накара да потрепетя на седалката си, е моментът, в който на фона на тревожна електронна музика, шест двойки танцуват блус на извисената зелена земя, а „долу”, на сцената, Pascal Merighi, единствен, магичен като същество от друг свят, прави соло, смесица от брейк, балетните техники на Марта Греъм, емблематичните за танца на Пина Бауш състояния и настроения на тялото и много, много душа. За няколко минути исках да имам деца от него (за да станат и те такива добри танцьори).
Друг важен и повтарящ се мотив е цигарeният дим, въвличащ въздуха и публиката в своята игра, в своята осезаемост, в своя мирис, обик, цвят или безцветност.
Седим в тъмното с моята чисто нова приятелка, с която се запознахме на дъъългата опашка. Името й не запомних, затова ще я нарека първосигнално Бразилката. Седим и гледаме спектакъл на нейния идол. И тя, и аз сме развълнувани. Надяваме се тайничко и силно да зърнем Пина Бауш. Тя естествено не се появи, а ние не я видяхме.
След спектакъла разговарях с хора, които обвиниха същата Пина Бауш в ретроградност, упрекнаха я, защото трупата й се включва до голяма степен в създаването на спектаклите, а тя се обявява като единствена, залепяйки етикетчето „режисьор” и прибирала в десния си джоб вниманието и наградите.
Други сравняваха Wiesenland с предишни нейни спектакли и не криеха, че им е трудно - преди театърът й успявал да достига до изключителното сливане на форма и смисъл, и именно там се получавало божественото творение. Вече не било така. „Красиво? А, да, да, но формата не е достатъчна, както в живота, така и в изкуството, разбираш ли? Видяхме, че жената може да лети като самолет (етюд от спектакъла), както и че може да бъде великолепна в нова рокля на зелената земя. Много добре, но не стига, tu vois ?”
Едната близначка в мен (по-критичната) започна да разбира и да обмисля как точно да съгласува подобни твърдения със себе си, за да ги сподели после и с вас. Другата обаче (по-настоятелната) си помисли, че спектакълът на Пина Бауш беше прекрасен. Simply and lovely. Често пъти това е достатъчно.
Прекрасен до степен, в която и студената вечер ми се струваше топла, и ритмите на адски непохватния дежурен цветнокож на спирка Châtelet ми се струваха приятни, и хората ми се струваха по-добронамерени, и лицата ми се струваха по-одухотворени, и мечтите ми се струваха по-осъществими.
Ралица
вторник, 13 януари 2009 г.
Изпитите за първия семестър свършиха. Приключиха точно минути преди тоталното ми откачане. В момента степента на откачанe се нормализира по своему.
Видях мъж, божествено красив. В метрото. Седях срещу него, а накрая не издържах и му казах, че е красив като бог (често използвано сравнение на френски). Бях толкова изморена, че ми беше абсолютно безразлично какво ще каже, направи, помисли. А той спокойно отвърна, че съм красива като богиня и преспокойно слезе на спирка Invalides, а аз две спирки по-нагоре – Madeleine.
Поне двама човека в Париж ме питаха какво е сценография. Поне трима в София какво е театрознание. Поне двадесет ме питаха защо нямам facebook. На поне десет от тях отговорих, че имам блог и ако някой иска да надниква в живота ми, то всичко е тук. По-добре е от снимки, уверявам ви, не съм добър фотограф, а да пиша (поне малко) умея.
Остава някой да ме попита какво е живота и ще ме изуми.
Много реалност ми се събра последните дни, ще гледам да се откъсна малко през дните почивка, които следват. А именно чрез спектакли, ненатоварващи хора, изложби, кънки на лед (общо десетина пързалки в Париж, на открито), Пътеписите на Карбовски, музиката на радио ТSF Jazz, няколко нови филма по кината само за три евро, няколко пиеси за четене и довършване на моята, отдавна отлежаваща в папка „ралица”.
Звучи добре, но не мисля, че ще бягството от реалността ще се реализира някога. Ха ха.
Не исках да ви занимавам толкова дълго с мен, но поне двама човека в София ми казаха, че предпочитат текстовете ми именно когато споделям нещо лично и преживяно, а не когато пиша за културно събитие. И в София, и в Париж ми омръзна от хора, които не радват други хора, ето защо силно се надявам да зарадвам поне (тези) двама човека.
Why pretend to be original. It’s so much work.
Why not pretend life has color. I like red.
Why not pretend my life has form. I see an outline.
Видях мъж, божествено красив. В метрото. Седях срещу него, а накрая не издържах и му казах, че е красив като бог (често използвано сравнение на френски). Бях толкова изморена, че ми беше абсолютно безразлично какво ще каже, направи, помисли. А той спокойно отвърна, че съм красива като богиня и преспокойно слезе на спирка Invalides, а аз две спирки по-нагоре – Madeleine.
Поне двама човека в Париж ме питаха какво е сценография. Поне трима в София какво е театрознание. Поне двадесет ме питаха защо нямам facebook. На поне десет от тях отговорих, че имам блог и ако някой иска да надниква в живота ми, то всичко е тук. По-добре е от снимки, уверявам ви, не съм добър фотограф, а да пиша (поне малко) умея.
Остава някой да ме попита какво е живота и ще ме изуми.
Много реалност ми се събра последните дни, ще гледам да се откъсна малко през дните почивка, които следват. А именно чрез спектакли, ненатоварващи хора, изложби, кънки на лед (общо десетина пързалки в Париж, на открито), Пътеписите на Карбовски, музиката на радио ТSF Jazz, няколко нови филма по кината само за три евро, няколко пиеси за четене и довършване на моята, отдавна отлежаваща в папка „ралица”.
Звучи добре, но не мисля, че ще бягството от реалността ще се реализира някога. Ха ха.
Не исках да ви занимавам толкова дълго с мен, но поне двама човека в София ми казаха, че предпочитат текстовете ми именно когато споделям нещо лично и преживяно, а не когато пиша за културно събитие. И в София, и в Париж ми омръзна от хора, които не радват други хора, ето защо силно се надявам да зарадвам поне (тези) двама човека.
Why pretend to be original. It’s so much work.
Why not pretend life has color. I like red.
Why not pretend my life has form. I see an outline.
Абонамент за:
Публикации (Atom)