четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Как беше на Nouvelle Vague?

На Дори


Великолепно.

Концертът на Nouvelle Vague, който се състоя 27 октомври в парижката зала Олимпия беше очарователно стилен, наситeн емоционално и една-две дози любовен.

Първа на сцената излезе Мелани Пан, бивша вокалистка на Nouvelle Vague, чийто самостоятелен албум My name е на пазара отскоро. Това, разбира се, не й попречи да се развихри по-късно заедно с бандата. Да слушаш музиката на Мелани е малко като да потопиш ръката си в пакет с желирани бонбони. Ако избереш любимия си аромат несъмнено ще изпиташ почти инфантилно удоволствие от находката си (в случая парчето Ignore-moi, красиво и блестящо), но ако нетърпеливо хапнеш целия пакет рискуваш да се почувстваш неприятно преситен (понякога липсата на динамичност в интерпретациите на Мелани отклоняваше сериозно любопитсвото ми).

Точно в обявеното време светлините изгасват и секунди по-късно светъл ярък лъч осветява вокалистката Надя Миранда, която ще се превърне в звездата на вечерта. Не вокалистка, а цял ураган. Не певица, а свръхенергична запалителна смес от емоции и мощен глас, която избухва на всяко парче, сякаш ще е последното, което изпълнява през живота си. Вдъхновена, усмихната, секси, австралийката Надя е сред създателите на бандата Тhe LoveGods, с които има два албума, и с които е участвала в повечето големи европейски музикални фестивали. В момента живее и работи в Париж, където, освен с Nouvelle Vague твори и по самостоятелния си проект. Невероятно колко свободна беше на сцената – без превзетост, без излишни думи, заучени изказвания от типа „вие сте най-великата публика”, тя съвсем естествено изживя музиката със сърцето си и ни подари света си, доста откачен впрочем.

И така, Nouvelle Vague на живо не бива да бъдат пропускани, поради една важна причина, а именно, че са неверояни музиканти. Не търсят умишлено да превръщат концерта си в „шоу” (ненавиждам репликата „а най-важното е, че е страшно шоу”), но музиката им, подходът им, стилът им, естественото им поведение, умението им да общуват с публиката, да импровизират, да включват уместно различните вокалисти, създаващи чрез културата и личността си специфично звучене на всяко парче, са истинско съвършенство. Много повече от „шоу”. Изкуството не е шоу, хора!


Nouvelle Vague by Dori

Истински музиканти на истинска сцена със загадъчни светлини, less is more, за първи път през този сезон. Освен за Марк Колин (на ударните инструменти, а също така и основател на бандата заедно с Оливие Либо), специалните ми аплодисменти са за контрабасистът, чието име не открих, но беше безпогрешен и стилен в червения си костюм а ла испански тореадор.


Моите три най-силни момента на концерта : Dancing with myself (защото я обичам, защото съм си тактувала и дори танцувала десетки пъти на нея по пътя към училище), Тоо drunk to fuck (защото я чухме в още по-добра интерпретация, което ми напомни още веднъж, че често Nouvelle Vague така улучват кавърите си, че се пораждат съмнения коя е оригиналната версия...), Love will tear us apart (заради публиката, която дълго припяваше и създаваше усещането за един симпатичен свят в тъмната зала).

За съжаление не чухме Don’t go, една от първите песни на Nouvelle Vague, която слушах непрестанно в продължение на часове и която ми носеше много вдъхновение, но пък с Дори си тръгнахме много щастливи от събитието и по пътя към метрото си обещахме да повторим.

P.S. Тази сутрин един съученик ме попита "Как беше на Nouvelle Vague", трябва да е било доста рано, защото отговорих крайно лаконично с "Маgnifique!" и седнах на любимото си място в стая 147 - третия ред до прозореца, откриващ симпатична гледка. Листата, покатерили се по стената на стара къща, оцветени в повечето полутонове на есента, понякога се превръщат в добър повод за моментно бягство от античните трагедии, безкрайните обяснения на елиниста г-н Пиана и още по-безкрайните ми разбъркани записки.

петък, 16 октомври 2009 г.

Мавзолей

Moжете да прочетете разговора, който проведох с писателката Ружа Лазарова по повод четвъртия й роман Мавзолей в новия, 35 брой на вестник Култура или в сайта на вестника тук.

събота, 10 октомври 2009 г.

De Cara A La Pared

De Cara А La Pared,
меланхолията на Lhasa
и
дъждът.
Писана е за дъжд.
Дъждът е за писане.
Спектакълът снощи беше
моментно спокойствие,
което
прераства в самота,
в широкоекранна самота.
На финала се сблъсквате,
мъжът до мен се разплака,
не го погледнах в очите,
може би от страх.
Монолог с ангелски край.
Празна сцена, на която плахо
отшумяват
думите на Ивоне.
Уличен музикант
в метрото и
бавен ход към вкъщи.
Не разбрах кога
изчезна и последният ми чадър, но
трябва да обичаме дъждовното време
и малките капки
удовлетворение.
Две цигари в тъмното, но
нито една не е моя.

събота, 3 октомври 2009 г.

Jules et Jim

« Le bonheur n’ est pas le but,
mais le moyen de la vie »
Paul Claudel


Вчера по телефона Ханко плахо ме помоли ме бъда щастлива, ако е възможно, и да кажа да другите да са щастливи.

Обиколих три пъти пощата на Place d’Italie, вътре и oтвън, за да търся пощенските кутии, оказа се, че са точно срещу входа, пред погледа ми.

Често гледаме много внимателно, пресмятаме, обмисляне, чакаме, търсим (се), съдим, а след това се оказваме неспособни да видим изкрящо жълтите пощенски кутии, които ще бъдат опразнени точно в 20ч от прилежните служители на la poste, заедно с твоето писмо.

След като се любувах дълго време на този малък оазис в Люксембургските градини,
довършвайки Jazz in Paris на Борис Виан, изпаднах в умиление пред есенните листа. Група испанци ме помислиха за испаноговоряща и ми връчиха фотоапарат за снимка. Последва кратък фреско-испански диалог, а само след едно промъкнало се „si” от моя страна, бях засипана с монолог на каталан или кастияно, или и двете. Имаше мъдрост в думите на тези хора, дори и често да не ги разбирах, усещах щастието им от спонтанното тръгване на път, от есенното слънце, от толерантността им един към друг, от снимките, на които запечатваха настроения. Което пък ми напомни на спектакъла от вторник - L’européenne на французина David Lescot, който на места беше малко ученически, малко gratuit, както обичаме да казваме в университета, но пък поддържаше интересна теза, а именно, че можем съвсем спокойно да общуваме на различни европейски езици, без това да попречи на разбирането помежду ни... Смесицата на различни езици на сцената често е интересна, тук причиняваше ту забавна какафония (накрая дори белгийската преводачка проговори български!), ту леко главоболие от речи и действия, които остават необясними.

Но думата ми е за щастието. Трябва да търсим поводи за щастие, то е средство за живеене, според Клодел. Ето моите скромни, но успешно работещи поводи за щастие през изминалата седмица : една вечер на Марсовите полета, на студената трева с оранжада, любими хора и смях, бонбонките, мило оставени в пощенската ми кутия, насладата от малиновия сладкиш следобед, един красив, спокоен, хармоничен, поетичен, философски спектакъл на Heiner Goebbels в Théatre de la ville. Няколко думи, твои думи, мои думи, изказани, прочетени, написани, недоизказани, мислени, спонтанно появили се... Това прекрасно филмово есе, скъп подарък от баща ми. Всекидневните разговори с майка ми, която днес има рожден ден ; и която със сигурност най-добрата майка в света ; и заради коятo днес отидох да гледам Jules et Jim на любимия й Трюфо. А след прожекцията дори успях да присъствам на среща със сценариста и други интересни хора и сега съм двойно по-щастлива.

неделя, 27 септември 2009 г.

Нищо не сънувах

Нищо не сънувах.
След A bout de souffle изпитах силно желание за онова прекрасно нещо от нар и арабска вода от портокалов цвят и черно-бял Париж.
Искам да опитам от слънцето на друг континент.
Където да чета по цял ден.
Да имам тераса с огромни розови цветя,
да заспивам на нея.
Да отлагам до края на света.
Понякога ми се иска да обичам по-смело и да имам по-къдрава коса.
По-авантюристичен дух.
Да не е есен.
Да се събудя през нощта, да отворя прозореца, да се усмихна,
да съм далеч
и
никога
повече
никога
никога
да не изпитвам несигурност.
2 ч 49 среднощ е.
Тихо, топло, сляпо.
Отварям прозореца. Усмихвам се.
Гледам към вътрешния двор.
Светят само една нелепа антена и два прозореца, в които живеят самотници.
Нищо не сънувах,
само едно междуетажие, в което се лутам наяве.

















четвъртък, 24 септември 2009 г.

Cris et Chuchotements

Изложбата Cris et chuchotements (Шепот и викове) обединява рисунките, скулптурите, фотографиите, колажите, скиците и есетата на двадесет и три художнички, идващи от различни краища на света. Те не са представителки на определено течение или тенденция, а са индивидуалности, говорещи за идентичността, интимността и женското съзнание.
Насред полупразната зала, сред нетипичните женски погледи и творби, които поглъщат с присъствието си, вълнуват зрителя и го поразяват, шепнейки или крещейки, усещам точно определена, натраплива, вече обвързана с мястото енергия. Може да е само женска.
Изложбата свидетелства за освободения подход на едно поколение жени артисти, които след борбата за защита на феминисткото изкуство в края на 60те, поемат и развиват изцяло създадения от тях жанр. Иронията, самоиронията, подигравателният тон се срещат с нежността и интроспекцията, създавайки завладяваща смесица от противоречиви изкази, изразни средства и емоции.

Виковете, гръмки или безмълвни, жестоки или иронични, преобладават в първата част на изложбата, където централно място заемат етюдите, изучашащи женското тяло. Още от края на 80те години, темата за сексуалността на женското тяло поражда особен интерес у редица жени творци. Ликуващи или болезнено наранени тела, цели или на парчета, гравирани или втъкани в щампи, скулптури от стъкло с органични форми (Laurence Dervaux), гравюри и фотографски автопортрети (Kiki Smith), както и надгробни плочи (Chantal Hardy), почит към всички жени, подложени на тормоз... Женски тела, преживяли ужасяващо страдание, откриваме и при Louise Bourgeois, Sylvie Canonne, Isabelle Happart, Izabella Gustowska, Frédérique Loutz, Nancy Spero... Болката често заема елипсовидна форма.

Във втората ос на експозицията доминира интроспективният поглед. Интимността в ежедневието и семейните тайни си шептят. Снимки от детството (Louise Bourgeois, Bénédicte Henderick), от бременността (Sylvie Canonne, Anna de Gelas), творби, вдъхновени от спомените, се намесват както нежно (Marie-France Bonmariage), така и зловещо (Francoise Pétrovitch). Често прозвучават като лекарство срещу страха.
Разкази, приказки, пътеписи, тефтерчета, изписани и облепени с идеи, мечти, случки, измислици и индивидуални митологии, теории, изтъкани от женски търсения, пробягват през сферите на личното и общественото и поставят въпроса за силата на образите и символите, както и този за истинността на документираните моменти в творбите на няколко художнички. На моментите, които ни освобождават или ни пречат да бъдем свободни.

Излизам от изложбеното пространство, събрало творенията на художничките, с единственото желание да бъда свободна. Сядам на паважа пред Бобур с капучино в ръка. Наблюдавам жените. Всяка една носи собствената си любов, история, зора. Всяка една съзерцава безучастно някой залез. Всяка една мечтае, провокира, обича. Някои от тях правят изкуство, ще ги познаете по червените рокли – онова незабравимо червено от Шепот и Викове, шедьовърът на Бергман, обединяващ толкова женски емоции, за които дори прекрасно подредените зали на белгийския културен център в Париж Wallonie-Bruxelles остават тeсни и неизчерпателни.

вторник, 15 септември 2009 г.

Jazz ensuite...


Днес валя, намокри цветните чадъри, и мен, както обикновено без чадър.
Днес гледах филм за 4 евро в рамките на La Rentrée du Cinema.
Днес, слушайки ТSF Jazz открих, че любимата ми Madeleine Peyroux ще има концерт през ноември. Чакам с нетърпение.
Днес бях на Mарсовите полета с двама американци, двама уругвайци, двама българи и един проливен дъжд.
Днес видях Люк Бесон, леко изнервен, на снимачната площадка, разположена на улица Риволи.
Днес получих пощенска картичка с античния театър в Епидаврус. Обожавам картички, особено днес, когато е изпратена първата такава въобще. Годината е 1870, градът е Страсбург, поводът е загадъчен.
Всяко „днес” може да има специално значение, не само в Париж. Стига да обичаш живота.

сряда, 9 септември 2009 г.

Едно мое любимо стихотворение на Пламен Александров по повод заминаването :

Пейзаж с лодки
А вчера плющеше дъждът
на надеждата
и никнеха книжни цветя.
Днес хоризонтът е старт
за книжните лодчици,
които попиват сълзата
и спират в сухото време.



вторник, 8 септември 2009 г.

...

В подлеза на Плиска,
в магазин за чаши,
в огромна златна рамка
се намира Целувката на Климт .

До нея сервиз с чинии, чаши и чайник,
отново обляти със съвършенството на Целувката.

Думата е кич,
вечерта е дъждовна,
да живее подлезът на Плиска.




вторник, 25 август 2009 г.

Нещо морско




Надявам се, не съм забравила да пиша след самозабравянето ми на морето, защото имам да ви разкажа някои морски впечатления...

От Лозенец към Слънчев бряг

В случай, че ми поставят задача да измисля реклама за българското черноморие бих започнала така : „Ако сте на път да се откажете напълно от почивки на Черно море, ако нямате авантюристичен дух и желание да разпъвате палатки в красиви местности като Иракли, Горица или поне Градина, но не желаете ваканцията ви да премине сред бетон, то съветът ми към вас е да минете през с. Лозенец. Най-малко по три причини.”

После бих продължила с това, че в Лозенец няма чалга. На първо място. И все още сергийките за делфинчета, мидички и гривнички не са навсякъде. И все още има нормален бар на плажа. Нормален!!! В селото и околностите цари едно определено спокойствие. И то не идва от това, че хората са сравнително малко, а от това че хората тук са на море. Не за да обличат рокли с гол гръб като за парти в Кан (Сл. Бряг), не за да пият в дискотеки с малолетни (Несебър), а за да се кефят. На морето, преди всичко. После бих изтъкнала като плюс не преобладаващите софийски регистрации (както вече ме обвиниха), а благоприятното разположение на Лозенец - в случай, че зажаднеете за тълпа – Созопол не е далеч, до дивата Арапя се стига и пеша, а нощем пътят е особено живописен с многобройните звезди, оцветени в полутоновете на морския мрак. Можете спокойно да си позволите и разходка до къмпинг Градина – поне заради кинематографичния изгрев, който неминуемо ще посрещнете след онази нощ на бара...

И последният ми, смятам изключително важен аргумент в полза на Лозенец, е плажът Корал в близост до централния плаж (който също не е лош). Въпреки че има разположени палатки и волейболно игрище в единия край и уроци по сърф в другия, чувството за безлюдност прониква в мен. Чист плаж, където хората са на достатъчно разстояние един от друг – никой не ти стъпва на главата, на кърпата, в пространството, не чуваш чалга или други производни, можеш спокойно да се вглъбиш в книжката си, без непременно да бъдеш прекъсван от летящи предмети (топки, пояси, чадъри). Можеш да останеш насаме с морето, да плуваш в кристална вода или да си говориш с приятни хора на ненатрапващото се дървено барче... Да дишаш, да ти ухае на малинова лимонада (това май беше на друг бар по Черноморието, но няма значение...) и лято, да събираш мидички.

В седми клас една учителка по литература ми обясни конструкцията тези - антитеза. Беше ми интересно и оттогава я включвам в някои от есетата си. Сега например много ми се иска да ви споделя единствено чувствата, обагрени в топли емоционални тонове, които изпитах на места като Лозенец, Градина, Иракли, Камен бряг и др. Много ми се иска есето ми да приключи с твърдението, че на морето е безкрайно красиво към 9 вечерта и че във въздуха се носи единствено бурен, спонтанен, споделен смях, който пък е моето най-голямо съкровище и повод за щастие. Но няма да съм честна пред себе си, а това ме докарва до дисхармония, така че...

Ако сте решили да ходите на почивка в Несебър-Слънчев бряг, които са вече напълно сляти, не го правете! Никога! Това не е море, а жк., кв., вход, гьол, гнус, бетон, чалга, пошлост, лайна, лунапарк, аквапарк, парк за идиоти, сергия. Малък ад. Жалко подобие на нещо. На какво – никой не знае. Защото положително това не са нито курорти, нито нормални морски гардове/села, в които можеш да седнеш с чаша лимонада на дървените пейки по крайбрежната и да напишеш съобщение на приятел : „копеле на морето съм и блаженствам!”. Основните проблеми на тези места бих формулирала така : плаж, хора и музика.

На съветите да се веселя и да не обръщам внимание на околните отговорът ми е : не мога да се абстрахирам от хората около мен! Напротив. Задълбавам сериозно в породилата се дразнеща ситуация и търся решение. Ако няма такова – тръгвам си. Не мога да търпя когато на съседния чадър едър български мъжага се изхрачва без капка свян пред лицето на русата си приятелка, нито когато от дървената постройка на плажа, наречена „Сръбска скара” пускат чалга, така че голяма част от близкото пространството да ехти, а посетителите на заведението да се качват по масите... в 5 следобяд... Пожелахме нормален диалог с управителя на скарата, но за жалост той така и не протече... Никога няма да протече, по такива места диалог няма, а само силно умишлено заглушане на единия участник в подобието на общуване. На скромното ни запитване „не е ли прекалено висока музиката”, отговорът на нахалната сервитьорка беше : „Ами идети на друг плаж бие!”. Наглост. После се намеси едно хипи, което подозирам пускат на всички ядосани минувачи, и започна да ни успива, разказвайки по свой уж философски начин за чалгата, живота и поезията... така че да се отегчим, да махнем с ръка и... да отидем на друг плаж. Фактът обаче, че при подобна забележка от наша страна целият персонал се скупчи и видимо се притесни, ме навежда на мисълта, че музиката е силна не само за мен и няколко други възмутени плажуващи. Ясно е, че за всяко заведение на плажа е по-изгодно и доста по-лесно да плати глобата за надвишаване на позволените децибели – смешната (за тези курорти) сума от 500 лв. И да продължи да печели от хора, които се качват по масите, или от други, които завладени от ритъма на електронната музика са пропуснали да забележат, че тя е крайно неподходяща за плаж.

Струва ми се безсмислено да споменавам, че при толкова скупчени хотели и барове плажът е мръсен, че разхождайки се, си постоянно принуден да прескачаш въжета, хора и водни колела, да влизаш в частни зони на хотели, да се надвикваш със силната музика, споделяйки нещо с човека до теб...

По някакви стечения на обстоятелствата се озовах в Слънчев бряг. За два часа, когато среднощната оргия там едва започва... Два часа, които бяха достатъчни за да си обещаем официално, че няма да се върнем там в следващите десет години. Или повече. В Несебър бих се върнала по-скоро, но само за кратка разходка из стария град (и то в определено време когато не се стичат тълпи), и еко-кафето „При Майкъл”. Намира се на улица Хан Аспарух, отвън изглежда като събрало паяжини мазе, но с прекрачването на дървената врата се открива адски идейното пространство на една пещера, допълвано и поддържано добре от собствениците. След залез слънце, в създалата се приятелска атмосфера, там се смесват цветовете на коктейлите, шума на водопада, разговорите между хората и щракането на апаратчета. Красиво е. Но може би не бих се върнала, колкото и да се впечатлявам от подобни места. Най-вече, защото поглеждайки в далечината се чувствам погнусена от факта, че успяваме да опропастим с лекота прекрасни дадености.

Отново ще строя тези и антитези в следващия текст, отново морски. Построих и доста кули от мечти, по-устойчиви са от пясъчните. Опитайте.