четвъртък, 17 декември 2009 г.

Les moments du départ

L’autre jour j’étais à Garе du Nord très tôt le matin. Il faisait encore sombre. Je prenais le train pour l’Allemagne. J’observais tranquillement les gens qui posaient ses lourdes valises sur le sol, qui buvaient un peu de l’eau et qui savouraient inconcieusement les moments du départ.

Les moments du départ qui te laissent toujours dans l’attente.

Les moments du départ qui ne sont jamais obsolètes.

Les moments du départ qui offrent à tes rêves frivoles de l’espace immense.

Les moments du départ où tu as envie de t’allonger sur un banc, d’oublier tout ce qu’on appelle du « passé », d’affronter tes pensées innocentes.

Les moments du départ où tu n’es jamais seul car il y a toujours quelqu’un qui t’attend à la gare suivante.

Les moments du départ où tu te sens absolument perdu car il n’y a personne qui pourra t’aider pour ta valise.

Les moments du départ, pendant la journée ou dans la nuit, où tu entends les bruits différemment, où tu écris les lettres différemment, où tu collectionne les idées différemment.

Les moments du départ où tu veux chouchouter quelques mots, peu étranges, à un inconnu qui pleure à l’aéroport.

Les moments du départ où tu ne t’interroge plus sur la destination.

Les moments du départ où tu ne peux plus choisir ton siège.

Les moments du départ où tu te trompes.

Les moments du départ où tu t’approches enfin vers le train, pas à pas.

Les moments du départ où l’avion est prêt à décoller et tu vois le long changement des couleurs qui en train de s’installer.

Les moments du départ ou tu te souviens pour tout le chemin que tu as parcouru. Chemin plein de bouts. Bouts de tes doutes.

Les moments du départ que tu attends et puis tu pleures.

Les moments du départ que tu n’apprécies pas.

Les moments du départ que tu admires.

« Le train à destination de Cologne partira voie huit. » Je me rapproche lentement, ayant suivi le dernier moment avant le départ qui s’envole brusquement vers le ciel.

Ils sont beaux les moments du départ, non David ?




Photo : Milena

сряда, 9 декември 2009 г.

Le Dragon Bleu



За да бъда честна Le dragon bleu (Синия дракон), един от последните спектакли на Робер Льопаж, не ме развълнува толкова, колкото La Face cachée de la lune (Скритата страна на Луната, който за жалост съм гледала само на запис) или Le projet Andersen (Проектът : Андерсен, който гледах пред две години в Шайо). Стори ми се по-малко наситен от философска гледна точка, която твърде често търся да придам на театъра, но пък визуалното богатство, внимателния подход към изграждането на персонажите, неизменно интересни, самотни и наши съвременници, магичната сценография са налице.

След повече от двадесет години, Роберт Льопаж оживява един персонаж от известната си Трилогия за драконите, създадена през 1985г. Тя завършва със заминаването на канадеца Пиер за Китай, където ще изучава пластични изкуства. Откриваме го, години по-късно, на прага на този Син дракон – живее в Шанхай, където притежава своя галерия, а приятелката му е млада китайска художничка. Пиер предпочита да представя творби на свои колеги, възползвайки се от процъфтяващия пазар на изкуство в тази страна, изоставил собствените си мечти за творчесто... Появява се Клер, която някога е била съпруга на Пиер, а днес е алкохолизирана дама, собственичка на рекламна агенция, дошла в Китай с отчаяното желание да осинови момиченце.

Тръгвайки от този класически любовен триъгълник, Роберт Льопаж и Мари Мишо, която участва в написването на пиесата и играе ролята на Клер, изобретяват една театрална феерия, както магична, така и сериозно вписана в реалността. Льопаж отново ни показва умението си да сблъсква различни култури и различни пространства, докато героите се срещат лице в лице, разучават се в една влажна атмосфера, често напоявана от дъжда и заредена с електричество – и в текста, и в движението.

Като в сън, сценичното пространство тук се преобразява многократно. Веднъж сме на брега на голяма река, наблюдавайки разминаващите се кораби, натоварени със стока, друг път се качваме на нощен влак. Само няколко секунди са нужни, за да се извърши една трансформация и неусетно да се озовем от чакалня на летището в шик апартамент, или от улица на Шанхай в суши бар... Зад тези безкрайно бързи операции се крие екип от десет човека, които се появиха на финалните аплодисменти с присъщата си скромност, която много, много обичам.



Пътувахме през времето и пространството чрез ловката режисура на Льопаж. И през емоциите на тримата му герои в Синия Дракон, където канадецът разглежда отблизо сложността на съвременния свят, спирайки се по-специално на днешен Китай, сграбчен между древната си култура, изтормозена през годините на маоизма и трансформациите, настъпили с нахлуването на консуматорското общество.

Това, което ми харесва за пореден път при Льопаж е правото на избор, което ни оставя. В този „дракон” например ни предложи три възможни финала на историята, в които всеки един от героите може да намери най-подходящата за него развръзка ; всеки може да бъде обичан ; всеки може да скалъпи личното си щастие и да се качи усмихнат на самолета, който ще го отведе някъде. Всъщност всеки е поел по егоистичния си път. И любовта, и изборът остават просто възможности.

С текста си режисьорът засяга и въпроса за осиновяването, проблемите, които една самотна жена среща при желанието си да осъществи такова дело. Как убеждава стотиците клиенти на агенцията й от какво точно имат нужда, а не успява да накара едно момиченце на по-малко от две години да повярва, че именно тя трябва да е неговата майка. Е, да, чувствата са много по-сложни от това да изграждаме кариерата си и живота си, следвайки правилата на собствения си свят.

Според мен най-положителното в работата на Льопаж е, че в нито един момент техниката, използвана в творбите му, не обезличава актьорската игра (прекрасна в Синия Дракон), напротив, деликатно я допълва, а също така позволява едно богато разширение към невидимите полета на разказа. Съвсем естествено изглежда смесването на сложни технологии в едни сцени с други, в които персонажът разказва приказка само на лампа (Проектът Андерсен). Льопаж не показва колко добре си служи с техниката, а дава различна гледна точка чрез нея. Всичко остава много органично, много човешко. Много поетично.

P.S. Съжалявам за отсъствието от Мечтатели, но имам сериозни причини като изпити по немско кино, информатика (!!!), курсови работи, доброволно четене за позитивна психология и т.н. Ще наваксвам ваканцията в София между любими хора, баници с късмети, работата ми по връзката на Мейерхолд с руските авангардисти и др.


Снимки : Erick Labbé



сряда, 18 ноември 2009 г.

(A)pollonia


Петък 13, в зала 25 на Сорбоната е пълно с хора. Преподаватели, студенти, директори - всички сме заели местата си предимно на пода и на стълбите в залата, по-рядко на столове и изоставени декори, а пред вратата се извива дълга опашка. Причината е срещата с полския режисьор Кшищоф Варликовски.

Ако някой е имал притеснения от необичайно организираното пространство за подобни срещи, то Жорж Баню, водещ на дискусията, побърза да ги разсее, напомняйки ни с присъщото си неизменно чувство за хумор, че техническата част не е силата на Франция и затова не разполагаме с микрофон, а след това цитира Брук (с който Варликовски е работил) : „Комфортът никога не е производител на енергия”. После постави началото на въпросите и размислите ни със забележката, че би било добре да споделим с Варликовски и негативните си критики относно спектакъла му, припомняйки ни все пак и личния си опит : всеки път когато се опита да обясни на някой режисьор, че не е харесал един единствен прожектор в постановката, последният бърза да му отговори : „Не, не, лъжеш се, Жорж.”

Не бих казала, че диалог с Варликовски липсваше, напротив. Не бих казала, че не прояви арогантност на моменти (основно на напълно безсмислени въпроси от типа „защо използвате камера в спектакъла си?”). Но със сигурност знам, че споделям напълно три от главните идеи в изказванията му, обобщаващи много точно и някои от моите разсъждения за театъра и обясняващи работата му повече от изчерпателно.

(A)pollonia е спектакълът на Варликовски, който предполагам е изглеждал величество в Двореца на папите в Авиньон през юли, спектакълът, който бях гледала вечерта преди срещата с режисьора в националния театър Chaillot, и след който плаках, мислих, почувствах се зле дори физически ; спектакълът, който създаде безпокойство и в сънищата ми, и който е всичко друго, но не и „развлекателен”. Тук идва и първата фраза на Варликовски, с която привлече вниманието ми : „Ако сме щастливи, по-добре да ходим на пикник, отколкото на театър.”

С (А)pollonia Варликовски предлага на зрителя многопластова литературна основа - монтаж от текстове на Есхил (Орестия), Еврипид (Ифигения в Авлида), Хана Крал (разказът Pola от сборника La-bas, il n’y a plus de rivière и Narozny dom z wiezyczkq от Zal), Джонатан Литъл (Благопожелателите) и др. Многобройните качества на тази постановка се коренят най-вече в диалога между антична и модерна трагедия.

Варликовски поставя в началото на разработките си темата за войната и идеята, че този спектакъл е трябвало да бъде поставен в Полша през 1946 г. В сърцето на заплетените разкази е Pola, текстът на полската писателка Хана Крал, която разказва реалната история на Аполония Мачзинска, майка, опитваща се да скрие двадесет и пет еврейски деца, за да ги спаси. Предадена, тя се укрива при баща си. Цялото семейство, а може би и цялото село рискуват да бъдат обречени на смърт, според нацистките правила. Бащата обаче отказва да се предаде на германците в името на Аполония, ето защо тя ще бъде екзекутирана, успявайки да спаси все пак едно момиченце, а той ще спре да се храни и да говори и ще намери на свой ред смъртта си след по-малко от два месеца. Жертвоприношението на Аполония е поставено в резонанс с това на Ифигения, която се съгласява да умре по молба на своя баща Агамемнон. Виждаме я как върви към смъртта в екзалтирано състояние, близко до истерия. Дълбоко обезпокояваща е тази картина, която очертава и цялостната тоналност на спектакъла. Именно тук е силата и най-голямото предимство на тази творба - фактът, че се сблъсква с мрачното, блуждаещо лице на съществуването ни, с двойнствената натура на човека и частта в него, оставаща в сянка.

Освен тази смес от култури, епохи и послания, не бих омаловажила и другите елементи на (А)pollonia. А именно изключително интензивната игра на актьорите, развитата музикална част – няколко музиканта и една певица задълбочават или смекчават разказа, ярко, самостоятелно и наситено ; своеобразния декор, представляващ два огромни стъклени куба, в който с помощта на камера, Варликовски развежда зрителя, позволявайки му да забележи всеки детайл на мъчение или ярост, всяка дребна реакция, изписани на лицата на актьорите, прожектирайки ги в едър план на стената в дъното.

Най-малко трима колеги се изказаха негативно относно монтажа на текстовете, тъй като не са разбрали цялостта на разказа, т.е. са останали апатични към пресъздаденото на сцената. Варликовски използва момента да се пошегува с това, че малката бройка момчета в залата не го учудва, а след това да сподели, че освен мозъка, с който „разбираме”, имаме и сърцето, с което можем да достигнем до друг тип разбиране, не по-малко същностно и съществено. И колко хубаво е, че го има.

Античните трагедии трябва да се поставят точно толкова смело, колкото си е позволил Варликовски. Да престанем да отдалечаваме античния театър, говорейки за него със специално подбрани термини и давайки за пример наръч от няколко образцови „възстановени” постановки, тотално лишени от връзка с настоящето ! В този ред на мисли харесах изключително сцената, в която Орест разговаря по скайп с Клитемнестра, завършвайки с думите : „В момента, в който тя отвори очите си, аз ще запаля огъня си.” Самият Варликовски си призна, че преди да направи (А)pollonia псевдонима му в скайп е бил Аполон... А така впрочем се засяга и необятната тема, свързана с „новите” начини, по които общуваме или не, споделяме или не, обичаме или не.

Често ставаме роби на твърдението, че отивайки на театър зрителят трябва да е подготвен, да разбира всичко, да обосновава всеки детайл и да получава точно формулирани отговори. Напълно подкрепям Варликовски и подобно на него симпатизирам на Жан Вилар, дълги години директор на Chaillot (наричан Народен театър по неговото време) и създател на Фестивала в Авиньон, обявяващ се за популярен театър и откриващ това изкуство на стотици хора, правейки го достъпно чрез множество промени.

Да се крием зад каменни интелектуални послания, губейки диалога в ангажирания политически или естетически театър, или да приемем, че се той се променя с темповете на нашето съвремие и има нужда от наситена енергия. Струва ми се, вече не ходим на театър с рокли и перли, а по дънки и кецове. Вече не бива да се опасяваме, че ще излезем „неразбрали” от театралната зала, стига да отворим сетивата си и да се уверим, че сме любопитни към света и мястото ни в него. „Никъде не се казва, че в театъра става въпрос само за „разбиране” , вметна няколко пъти Варликовски. Ще добавя, че структурите на същото това разбиране, в които строго се самозатваряме изглеждат твърде жалки пред въпросите за размитите граници на добро и зло, за жертвоприношението днес, за любовта и възмездието, представени в болезнена истинност от актьорите в (A)pollonia.

Финалът на спектакъла е песен. Пропита с красива и дълбока меланхолия песен, която всички участващи в спектакъла преживяха заедно, събрани в един от стъклените кубове, преобразен на апартамент. Всички те усещаха различно финалните акорди на (А)pollonia, изморени, развълнувани, красиви ; за пет минути те бяха изолирани в пространство, където нямаше война, нямаше жертви, нямаше омраза. Момент на спокойствие. Sublime. Разбира се, имаше някой, който не е разбрал. Краят не бил ясен...

В моето въображение посланията се очерваха съвсем естествено, усещах музиката в тялото си, както и нещо много лично от вселената на артиста, нещо от чувствената му ангажираност в този свят. Именно тогава плаках и се сетих за една прекрасна мисъл на Чоран „Само един признак удостоверява, че всико сме разбрали : плачът без повод”.

Варликовски ни прелага пътуване. Далечно и вълнуващо. Някой в залата (отново мъж) побърза да отбележи, че е загубил билетчето си по пътя. Полякът се засмя и предложи да го потърси следващия път... После усмихнатите му плътни устни застинаха сериозно и на перфектен френски, на който ставахме свидетели през цялата среща, прошепнаха на г-н Баню, че е говорил достатъчно и му отстъпва обобщаващите думи.

Чувствах се обнадеждена след срещата в този дъждовен следобед – свободата в изкуството отново ми се струваше могъща.


понеделник, 2 ноември 2009 г.

И после?

От няколко дни често се натъквам на огромни плакати в метрото, относно рекламата на някакъв филм, който ще излезе на 11 ноември. Казва се 2012, а подзаглавието гласи - Бяхме предупредени... (Nous étions prévеnus…). Картината е на разбит свят, достигнат от серия катастрофи - потоп, заметресение, цунами и какво ли още не.

Не мога да разбера този панически страх у хората, че светът „ще свърши” през 2012 година – филми, знаци, послания, митологии. След наглия, егоистичен начин, по който живеем, струва ми се, би трябвало да сме наясно, че да очакваме рая е твърде наивно.

Ако краят е през 2012г, имаме едва две години и два месеца да обичаме, пътуваме, вярваме, танцуваме, четем... Само толкова за да се смеем, да бъдем полезни, да мечтаем и едва толкова, за да се разхождаме по любимите си улици, да слушаме дъжда, да отидем на концерт, да си пожелаем нещо.

Светът щял да свърши през 2012. И после?

Ах, изненаданият поглед на едно европейско общество, което уж те прегръща, а след това ти поставя стотици задължения : да бъдеш красив, интелигентен, възпитан, да говориш повече от един „чужд” език, да имаш хубава работа, която да ти позволява да живееш в хубава къща, да ходиш на театър, на кино, на опера, да излизаш в шик клубове с интересни хора, после да имаш красиви деца с красивия ти съпруг/а, самият ти да остарееш красив, разказвайки за многобройните си пътувания, оставайки информиран по всякакви въпроси, имайки желанието да се погледнеш в огледалото рано сутрин, да се усмихнеш на себе си и да кажеш, че днес ще е прекрасен ден, че светът е прекрасно място... И после?

Впрочем, светът щял да свърши през 2012г.

Ако това е вярно, имам само две години, за да отида в Тунис, подобно на героите от Вещите, две години, за да напиша пиеса, две години, за да подаря апартамент за ваканции в Кан на майка ми.

Ако това е вярно, няма да успея да дочакам стогодишнината от рождението на Дюрас през 2014г и да си купя последните два от четирите тома с пълните й творби, които ще бъдат издадени от Плеяда през същата година.

Ако това е вярно със сигурност няма да имам време да гледам филма 2012, който продължава цели 2 часа и 40 минути.

четвъртък, 29 октомври 2009 г.

Как беше на Nouvelle Vague?

На Дори


Великолепно.

Концертът на Nouvelle Vague, който се състоя 27 октомври в парижката зала Олимпия беше очарователно стилен, наситeн емоционално и една-две дози любовен.

Първа на сцената излезе Мелани Пан, бивша вокалистка на Nouvelle Vague, чийто самостоятелен албум My name е на пазара отскоро. Това, разбира се, не й попречи да се развихри по-късно заедно с бандата. Да слушаш музиката на Мелани е малко като да потопиш ръката си в пакет с желирани бонбони. Ако избереш любимия си аромат несъмнено ще изпиташ почти инфантилно удоволствие от находката си (в случая парчето Ignore-moi, красиво и блестящо), но ако нетърпеливо хапнеш целия пакет рискуваш да се почувстваш неприятно преситен (понякога липсата на динамичност в интерпретациите на Мелани отклоняваше сериозно любопитсвото ми).

Точно в обявеното време светлините изгасват и секунди по-късно светъл ярък лъч осветява вокалистката Надя Миранда, която ще се превърне в звездата на вечерта. Не вокалистка, а цял ураган. Не певица, а свръхенергична запалителна смес от емоции и мощен глас, която избухва на всяко парче, сякаш ще е последното, което изпълнява през живота си. Вдъхновена, усмихната, секси, австралийката Надя е сред създателите на бандата Тhe LoveGods, с които има два албума, и с които е участвала в повечето големи европейски музикални фестивали. В момента живее и работи в Париж, където, освен с Nouvelle Vague твори и по самостоятелния си проект. Невероятно колко свободна беше на сцената – без превзетост, без излишни думи, заучени изказвания от типа „вие сте най-великата публика”, тя съвсем естествено изживя музиката със сърцето си и ни подари света си, доста откачен впрочем.

И така, Nouvelle Vague на живо не бива да бъдат пропускани, поради една важна причина, а именно, че са неверояни музиканти. Не търсят умишлено да превръщат концерта си в „шоу” (ненавиждам репликата „а най-важното е, че е страшно шоу”), но музиката им, подходът им, стилът им, естественото им поведение, умението им да общуват с публиката, да импровизират, да включват уместно различните вокалисти, създаващи чрез културата и личността си специфично звучене на всяко парче, са истинско съвършенство. Много повече от „шоу”. Изкуството не е шоу, хора!


Nouvelle Vague by Dori

Истински музиканти на истинска сцена със загадъчни светлини, less is more, за първи път през този сезон. Освен за Марк Колин (на ударните инструменти, а също така и основател на бандата заедно с Оливие Либо), специалните ми аплодисменти са за контрабасистът, чието име не открих, но беше безпогрешен и стилен в червения си костюм а ла испански тореадор.


Моите три най-силни момента на концерта : Dancing with myself (защото я обичам, защото съм си тактувала и дори танцувала десетки пъти на нея по пътя към училище), Тоо drunk to fuck (защото я чухме в още по-добра интерпретация, което ми напомни още веднъж, че често Nouvelle Vague така улучват кавърите си, че се пораждат съмнения коя е оригиналната версия...), Love will tear us apart (заради публиката, която дълго припяваше и създаваше усещането за един симпатичен свят в тъмната зала).

За съжаление не чухме Don’t go, една от първите песни на Nouvelle Vague, която слушах непрестанно в продължение на часове и която ми носеше много вдъхновение, но пък с Дори си тръгнахме много щастливи от събитието и по пътя към метрото си обещахме да повторим.

P.S. Тази сутрин един съученик ме попита "Как беше на Nouvelle Vague", трябва да е било доста рано, защото отговорих крайно лаконично с "Маgnifique!" и седнах на любимото си място в стая 147 - третия ред до прозореца, откриващ симпатична гледка. Листата, покатерили се по стената на стара къща, оцветени в повечето полутонове на есента, понякога се превръщат в добър повод за моментно бягство от античните трагедии, безкрайните обяснения на елиниста г-н Пиана и още по-безкрайните ми разбъркани записки.

петък, 16 октомври 2009 г.

Мавзолей

Moжете да прочетете разговора, който проведох с писателката Ружа Лазарова по повод четвъртия й роман Мавзолей в новия, 35 брой на вестник Култура или в сайта на вестника тук.

събота, 10 октомври 2009 г.

De Cara A La Pared

De Cara А La Pared,
меланхолията на Lhasa
и
дъждът.
Писана е за дъжд.
Дъждът е за писане.
Спектакълът снощи беше
моментно спокойствие,
което
прераства в самота,
в широкоекранна самота.
На финала се сблъсквате,
мъжът до мен се разплака,
не го погледнах в очите,
може би от страх.
Монолог с ангелски край.
Празна сцена, на която плахо
отшумяват
думите на Ивоне.
Уличен музикант
в метрото и
бавен ход към вкъщи.
Не разбрах кога
изчезна и последният ми чадър, но
трябва да обичаме дъждовното време
и малките капки
удовлетворение.
Две цигари в тъмното, но
нито една не е моя.

събота, 3 октомври 2009 г.

Jules et Jim

« Le bonheur n’ est pas le but,
mais le moyen de la vie »
Paul Claudel


Вчера по телефона Ханко плахо ме помоли ме бъда щастлива, ако е възможно, и да кажа да другите да са щастливи.

Обиколих три пъти пощата на Place d’Italie, вътре и oтвън, за да търся пощенските кутии, оказа се, че са точно срещу входа, пред погледа ми.

Често гледаме много внимателно, пресмятаме, обмисляне, чакаме, търсим (се), съдим, а след това се оказваме неспособни да видим изкрящо жълтите пощенски кутии, които ще бъдат опразнени точно в 20ч от прилежните служители на la poste, заедно с твоето писмо.

След като се любувах дълго време на този малък оазис в Люксембургските градини,
довършвайки Jazz in Paris на Борис Виан, изпаднах в умиление пред есенните листа. Група испанци ме помислиха за испаноговоряща и ми връчиха фотоапарат за снимка. Последва кратък фреско-испански диалог, а само след едно промъкнало се „si” от моя страна, бях засипана с монолог на каталан или кастияно, или и двете. Имаше мъдрост в думите на тези хора, дори и често да не ги разбирах, усещах щастието им от спонтанното тръгване на път, от есенното слънце, от толерантността им един към друг, от снимките, на които запечатваха настроения. Което пък ми напомни на спектакъла от вторник - L’européenne на французина David Lescot, който на места беше малко ученически, малко gratuit, както обичаме да казваме в университета, но пък поддържаше интересна теза, а именно, че можем съвсем спокойно да общуваме на различни европейски езици, без това да попречи на разбирането помежду ни... Смесицата на различни езици на сцената често е интересна, тук причиняваше ту забавна какафония (накрая дори белгийската преводачка проговори български!), ту леко главоболие от речи и действия, които остават необясними.

Но думата ми е за щастието. Трябва да търсим поводи за щастие, то е средство за живеене, според Клодел. Ето моите скромни, но успешно работещи поводи за щастие през изминалата седмица : една вечер на Марсовите полета, на студената трева с оранжада, любими хора и смях, бонбонките, мило оставени в пощенската ми кутия, насладата от малиновия сладкиш следобед, един красив, спокоен, хармоничен, поетичен, философски спектакъл на Heiner Goebbels в Théatre de la ville. Няколко думи, твои думи, мои думи, изказани, прочетени, написани, недоизказани, мислени, спонтанно появили се... Това прекрасно филмово есе, скъп подарък от баща ми. Всекидневните разговори с майка ми, която днес има рожден ден ; и която със сигурност най-добрата майка в света ; и заради коятo днес отидох да гледам Jules et Jim на любимия й Трюфо. А след прожекцията дори успях да присъствам на среща със сценариста и други интересни хора и сега съм двойно по-щастлива.

неделя, 27 септември 2009 г.

Нищо не сънувах

Нищо не сънувах.
След A bout de souffle изпитах силно желание за онова прекрасно нещо от нар и арабска вода от портокалов цвят и черно-бял Париж.
Искам да опитам от слънцето на друг континент.
Където да чета по цял ден.
Да имам тераса с огромни розови цветя,
да заспивам на нея.
Да отлагам до края на света.
Понякога ми се иска да обичам по-смело и да имам по-къдрава коса.
По-авантюристичен дух.
Да не е есен.
Да се събудя през нощта, да отворя прозореца, да се усмихна,
да съм далеч
и
никога
повече
никога
никога
да не изпитвам несигурност.
2 ч 49 среднощ е.
Тихо, топло, сляпо.
Отварям прозореца. Усмихвам се.
Гледам към вътрешния двор.
Светят само една нелепа антена и два прозореца, в които живеят самотници.
Нищо не сънувах,
само едно междуетажие, в което се лутам наяве.

















четвъртък, 24 септември 2009 г.

Cris et Chuchotements

Изложбата Cris et chuchotements (Шепот и викове) обединява рисунките, скулптурите, фотографиите, колажите, скиците и есетата на двадесет и три художнички, идващи от различни краища на света. Те не са представителки на определено течение или тенденция, а са индивидуалности, говорещи за идентичността, интимността и женското съзнание.
Насред полупразната зала, сред нетипичните женски погледи и творби, които поглъщат с присъствието си, вълнуват зрителя и го поразяват, шепнейки или крещейки, усещам точно определена, натраплива, вече обвързана с мястото енергия. Може да е само женска.
Изложбата свидетелства за освободения подход на едно поколение жени артисти, които след борбата за защита на феминисткото изкуство в края на 60те, поемат и развиват изцяло създадения от тях жанр. Иронията, самоиронията, подигравателният тон се срещат с нежността и интроспекцията, създавайки завладяваща смесица от противоречиви изкази, изразни средства и емоции.

Виковете, гръмки или безмълвни, жестоки или иронични, преобладават в първата част на изложбата, където централно място заемат етюдите, изучашащи женското тяло. Още от края на 80те години, темата за сексуалността на женското тяло поражда особен интерес у редица жени творци. Ликуващи или болезнено наранени тела, цели или на парчета, гравирани или втъкани в щампи, скулптури от стъкло с органични форми (Laurence Dervaux), гравюри и фотографски автопортрети (Kiki Smith), както и надгробни плочи (Chantal Hardy), почит към всички жени, подложени на тормоз... Женски тела, преживяли ужасяващо страдание, откриваме и при Louise Bourgeois, Sylvie Canonne, Isabelle Happart, Izabella Gustowska, Frédérique Loutz, Nancy Spero... Болката често заема елипсовидна форма.

Във втората ос на експозицията доминира интроспективният поглед. Интимността в ежедневието и семейните тайни си шептят. Снимки от детството (Louise Bourgeois, Bénédicte Henderick), от бременността (Sylvie Canonne, Anna de Gelas), творби, вдъхновени от спомените, се намесват както нежно (Marie-France Bonmariage), така и зловещо (Francoise Pétrovitch). Често прозвучават като лекарство срещу страха.
Разкази, приказки, пътеписи, тефтерчета, изписани и облепени с идеи, мечти, случки, измислици и индивидуални митологии, теории, изтъкани от женски търсения, пробягват през сферите на личното и общественото и поставят въпроса за силата на образите и символите, както и този за истинността на документираните моменти в творбите на няколко художнички. На моментите, които ни освобождават или ни пречат да бъдем свободни.

Излизам от изложбеното пространство, събрало творенията на художничките, с единственото желание да бъда свободна. Сядам на паважа пред Бобур с капучино в ръка. Наблюдавам жените. Всяка една носи собствената си любов, история, зора. Всяка една съзерцава безучастно някой залез. Всяка една мечтае, провокира, обича. Някои от тях правят изкуство, ще ги познаете по червените рокли – онова незабравимо червено от Шепот и Викове, шедьовърът на Бергман, обединяващ толкова женски емоции, за които дори прекрасно подредените зали на белгийския културен център в Париж Wallonie-Bruxelles остават тeсни и неизчерпателни.