„Това, което веднага се набива на очи при петте пейки е отсъствието на пейка. Всъщност, останала е една, видимо изхабена от времето и от температурните промени. Нейното желязно тяло е познало различни поколения, облягащи гърба си и отпечатъците от дългите им престои. Впрочем, бихме могли да кажем, че в началото пейките бяха пет. Разположени в кръг около нещо като квадратен фонтан, който, уви, само наричахме така. Никога не сме имали удоволствието да видим вода, течаща от медената му уста.
Голямото ни желание да се усамотим оставаше нереализирано в твърде малките ни жилища и при твърде многобройните ни семейства. Изглежда, че младостта трябва да минава... е, нашата премина на петте пейки.”
Това е част от личния и силен текст на Хосин Бен (Hocine Ben), чиято пиеса Петте пейки (Les Cinq bancs) е част от фестивала Градове (Vi(ll)es) в театъра Жерар Филип, Национален драматичен център на Сен Дени. Режисурата е на Мохамед Руаби (Mohamed Rouabhi), който изгражда образа на един от персонажите в пиесата. В другия се въплъщава самия автор, известен слам поет и въздействащ актьор.
Спектакълът е програмиран в залата, наречена Дупката (Le Terrier), логично разположена в мрачните, изпълнени с дух, подземия на театъра. За да стигнем до нея, преминаваме през своеобразен лабиринт, в който на два екрана наблюдаваме снимки от града и по-точно от тези така противоречиви негови части - предградията. В случая се запознаваме със съвсем конкретно пространство – родното място на автора.
На заден план във влажното мазе отекват слам стиховете на Хосин Бен. Неговите думи се запечатват по сивите стени и остават там. Завинаги. Кратка увертюра към поезията, на която се наслаждаваме минути по-късно в Петте пейки.
Част от малкото червени седалки са разположени директно на сцената, по която силно личат следи от наводнение. Едно злокобно сценично пространство, маркирано от мръсна пейка, която няколко пъти се огъва като акордеон под ударите на спомените, от две кофи за боклук и малка стая, скрита зад правоъгълен прозорец в задната част на сцената, която изобразява вътрешното пространство, от което героите често ще бягат, за да намерят покой.
Отново два екрана, на които се редуват образи и заглавия, измъкнати от текста - едновременно ода, упрек, завръщане към родното място ; едновременно почит, любов, спомен, мемоар. С леки импресионистични похвати, с предпазливост и привързаност, Х. Бен ни въвежда в живота на типичното население в неговия квартал, La Maladrerie (наричан от местните La Mala), построен в началото на 80те години, част от предградието Обервилие.
Забавлявайки се с клишетата за предградията и техните обитатели, често свързвани с архаичния начин на живот, в който цари бруталността и страхът, пиесата третира ежедневието на обикновените хора, понякога безделници и твърде безгрижни. Авторът ни предоставя точни и завършени портрети, без сервилност, с помощта на искренната му поезия и особената му, прозорлива доброжелателност.
Светлините са приглушени, вечер е, имаме среща със Заки на реално съществуващото място, наречено „петте пейки”, уязвим център на квартала. Но Заки – Годо ? няма да дойде. Затова пък Далил ще скицира и разнищва, една след друга, различни фигури ; лица, които изглежда трябва да се срещнат, сякаш привличани от някаква сила. Само един червен, заслепяващ прожектор право в целта, нощта е обхванала всичко с пипалата си, с нея се появява и неочакван посетител, контекстуализиран наскоро след смъртта му, един дух, който е прекосил океана, за да се присъедини към лутащите се души : Джеймс Браун, Soul Brother Number One, който ще посещава нощите на Далил с един и същи въпрос : „Damn right, are you somebody !?”
Документалният стил на прожектираните снимки, музикалният фон, няколкото асоциативни предмета – накратко елементарните театрални средства ни пренасят отвъд конкретното пространство, отвъд хората, често объркани между моменти на самота и на съмнения ; спектакълът поставя на преден план един друг, колосален, неизбежен персонаж, който се налага със сила и спокойствие. Градът.
Двамата актьори използват максимално възможностите на залата, рисувайки едно въображаемо и точно копие на квартала им в Обервилие, което създава усещане у зрителя, че не наблюдава просто отвън, а е вътре, в центъра, в града, в момента ; че усеща мириса на бедност и на марихуана между бетонните сгради с ужасна архитектура. Вижда ясно как героя влиза през едно място, а излиза през съвсем друго, сблъсква се с неговото реално лутане, неговото желание за слънце, за мечти, неговото любопитство, което често бива наказвано от социалния контекст. Потреперва при желанието на непознатия да посещава Париж, който е същевременно толкова близо и толкова недостъпен. Чува молбите му за това, никога повече да не губи безвъзвратно близък приятел.
Петте пейки тръгва от един конкретен разговор между двама приятели, които са силно увлечени по колекциите си от музикални плочи и по хип-хоп музиката, за достигне, по философски и поетични пътища до глобални теми като търсенето и изграждането на личността, спомените, съществуването, смъртта в тези сиви, болезнено сиви пространства, които са изградени около централните части на градовете, за да се превърнат в топоси, приютяващи маргиналните герои, чийто живот може да бъде разбит твърде рано и никой, никога да не си даде сметка в нашето така толерантно общество.
В Петте пейки провокацията е заложена в текста, в тревожния глас, чийто запис създава усещането, че идва от дълбините на пустинята. Пустинята на Европа. Употребата на визуални опори е премерена, избегнати са клишетата, а подбраните снимки съвсем не са шокиращи, а обективни и лишени от патос и от драматизъм, оплакване или пресищане на определена тематика. Подобно текста, който в разрез с метафоричното пространство около една празна пейка, сам по себе си ни кара (най-после!!!) да реагираме, да говорим, да се интересуваме от нечии спомени и истории, различни от нашите собствени ; да откриваме части от света, за които сме забравили или които никога не сме познавали.
Х. Бен и М. Руаби само за час, в абсолютно минималистична атмосфера и със съвсем пестеливи костюми, успяха да ме заинтригуват, представяйки ми родното си място, често пропито с болка. За час дишах от техния градски въздух и виждах през техните търсещи, изразителни и топли кафяви очи. Чрез този спектакъл двамата артисти правят остър завой към основното – текстът и актьорското присъствие. Един реверанс към „бедния театър”, към експресивния портрет на жена, рисувана на фазер с фрагментарен фон, чийто поглед се втурва брутално в сърцето, реверанс към мъртвите люляци...
Ралица
Париж
Времето забавя хода си в библиотеката, минутите заемат мързелива походка между масите, затрупани с учебници. Прочетените думи внимателно отмерват тихите крачки на приближаващата вечер.
Замислени погледи над някоя книга.
Няколко идеи, записани в полето на лекциите.
Изведнъж неистово желание да напусна това място и да побегна към безкрая.
Да напусна затвореното пространство на библиотеката, разпилявайки небрежно записките си на пода ; да сложа слънчевите си очила и да поглъщам всеки детайл на деня, на пейзажа в сепия, на дърветата, чиято сянка също има свойството да забавя времето.
Да проследя всички настроения на пролетния дъжд – лекото смрачаване, внезапния дъждовен облак, краткия, но интензивен валеж, придружен с динамични гръмотевици и най-сетне изгряващото слънце. Нетърпеливо, топло, игриво, досущ като пролетно пробуждане...
P.S. Обичам ви, мили цветя!
PP.S. "Пролетно пробуждане", незабравимата пиеса на Франк Ведекинд...
Да обичате едно същество означава да признаете, че то съществува точно толкова, колкотo и вие.
Симон Вейл
След тази мисъл на Симон Вейл и след тази "Жена с цигара" на Цветомир Асенов бих могла да формулирам пожеланието си по повод изминалия Международен ден за правата на жените и настъпващата пролет в нюансите на цитата от френската писателка...
На всики ви цветна, хармонична, празнична пролет...
Ралица
Събота, 13 февруари,театър Жерар Филип в Сен Дени, едно от северните, „горещи” предградия на Париж. Театърът, с който се очертава да работим през този последен семестър, включва в програмата си фестивалa за деца „Ами аз тогава ?” (Et moi alors?). Освен спектакли, в него са програмирани и различни събития, ориентирани към децата, измежду които и социално-културното ателие за слам поезия, наречено „Големи усти, малки уши”, последвано от отворена за всички слам сцена, където деца и възрастни се срещат зад микрофона.Проектът за общодостъпната слам поезия, подкрепен от кметството на Сен Дени, се изгражда на епизоди, изтъкавайки образа си от град на град, от училище на училище, от човек на човек. Той е серия от десет ателиета, които започват в няколко начални училища, където възрастни и младежи се втурват да помагат, а после се разрастват в кафета, театри и други пространства. Десетки деца и родители се стичаха в малката зала на театъра Жерар Филип, което беше истинско удоволствие и за организаторите, и за публиката.
Условието на ателието, абсолютно безплатно за всички желаещи, беше дете + възрастен. „Ако нямате свое дете, грабвайте това на съседа и елате”, беше написано някъде из листовките. В последствие се оказа, че не е задължително, но аз бързо намерих новата си седемгодишна приятелка Лара, която беше с майка си и двете си сестри, и с която написахме първите си слам стихове, а после ги прочетохме заедно на сцената. Имахме няколко предложения за начално вдъхновение : „В моя куфар има...”, „В живота обичам / не обичам...”, „Моят вълшебен сладкиш”. И двете с Лара единодушно си избрахме „куфара” – в нейния имаше сладкиш, който ще раздели с всеки, костюм на принцеса, любов, магическа пръчка, колело, а ето какво имаше в моя :
В моя куфар,
има лица, които казват добър ден на много непознати,
има шапки, които покриват всичките мисли в главата ми,
има балони, които пускам на свобода когато летя със самолет,
има щастие, което съм готова да споделя с добрия човек в парка, покрит с магия.
Не е лошо като за първи слам, нали? Но, наистина, какво е "слам" ?
Slam e аристично, социално и културно движение, водено от волята да превърнем творчеството и изразяването в достъпни за всички, демократизирайки поезията.
"To slam" на английски означава "хлопвам ; тръшкам ; удрям ; критикувам остро". Тази дисциплина се появява в САЩ през 80те години, създател е поетът-строител Марк Смит. В произхода си движението слам са литературни състезания, в които правилата са лаконични : без музика, без костюми, без аксесоари, от 3 до 5 минути, предоставени на всеки човек пред микрофона.
Във Франция слам поезията пристига в средата на 90те години, в малко по-различен дух : атмосферата в парижките кафета, където се провеждат първите слам сцени не е състезателна, напротив - приятелска, станала характерна с известния си девиз „един казан текст, една подарена напитка” (действително се спазва, а аз получих дори две!).
В сърцето на слам движението, уважението и изслушването на другия не са идеи, а златни правила. На практика слам поезията е начин да се преоткрият основни обществени ценности : всеки притежава своя шанс, без значение неговата възраст, неговото ниво на образование и неговия произход. Неговите различия. Този вид поезия е още начин да се придаде ценност на думите, които всекидневно употребяваме ; да се приобщят повече хора към една артистична идея, едновременно лична и колективна. Практиката на писане да се придружи с процеси, създаващи различен поглед към творчеството : няколко часово ателие е достатъчно, за да се вдигнат бариери като „страх ме е да не изглеждам смешно”, „не мога да пиша” и показва, че всички могат да пишат. За някои писането ще бъде повод да изяснят себе си, да добият доверие в себе си, най-вече за да могат да изказват мнението си на обществени места и да въздъхнат, установявайки : „не знаех, че съм способен на това.” Слам поезията е начин да се засягат и болезнени въпроси, изглеждащи по-достъпни за коментиране, пречупени на думите. Насилието и расизма бяха централни теми в някои текстове, написани по време на ателието, на което присъствах, най-вече от децата. Слам е несъзнателното надминаване на Аз-а, с който сме свикнали, получаването на признания от непознати и техните аплодисменти.
Децата могат да бъдат включени във всеки момент на творене, без значение дали пишат или все още не – затова са ръцете на възрастните. Да им помагат да напишат първия си слам, да прочетат собствените си текстове, да порастнат. Да подадеш по-силната си ръка може да бъде и начало на здрава социална връзка, на подкрепа, придаваща нови значения на личността. А изглежда лесно...
Подобни слам ателиета, обединяващи различни поколения, имат и огромно хуманно значение : не само, че се борят срещу излолирането на най-възрастните, които с радост излизат от самотните си къщи и участват, но и благоприятстват обмена на знания и са в основата на породили се прекрасни връзки, които продължават далеч извън границите на конкретното събитие. Ето защо организаторите от Slam & Cie работят с различни училища от Сен Дени и други предградия – за да могат всички деца да продължават артистичните си занимания и извън училище, а проектът постепенно да се адаптира към други акции на всички желаещи училища, класове, преподаватели.
На слам сцената, която открихме след ателието присъстваха деца от началното училище Жул Валес и по-специално ученици, чиято учителка бе взела присърце идеята. Повечето текстове бяха на тема „ако имах магическа пръчица...”, а продълженията варираха от „ще превърна брат ми в жаба” до „ще уволня Саркози!”.
Два часа слам сцена е все пак изморителна за децата. Ето защо накрая бройката участници значително намаля, за да чуем последните доста интересни текстове : заплашителните стихове на един китаец, изповедта на цветнокож, ровеща се из спомените от детството, обобщаващите редове на французойка, която завърши с думите : „не обичам хората, които не се обичат” и най-значителния за мен текст в този ден, чийто автор е главната организаторка на това и много други ателиета, акции, проекти, свързани със слам поезията, изключително лъчезарната Ела Дилафе, която уважавам неимоверно заради това, с което се е нагърбила. Тя ни прочете неин любим текст, заедно с дъщеря си - цветнокожо, усмихнато момиченце на плитки. Ела ни сподели, че обича всичко в нея – и различната й кожа, и различните й нос, устни, осанка и най-вече различните й коси, заради които често учудено я питали във фризьорските салони (къде другаде) „Ах, това вашата дъщеря ли е?!”
Стиховете на Ела бяха много човешки, мили, вдъхновяващи, а първият ми „слам ден” поучително, непретенциозно, обогатяващо, освежаващо сетивата преживяване.
P.S. Пропуснах да отбележа, че при слам поезията, всеки измисля свой прякор, наречен „blase” на френски жаргон. Той би могъл да се превърне и в цяла нова идентичност. Аз така и не измислих своя, може би защото през тези няколко слам часа бях себе си повече отвсякога.
Вървях до училище по тези стъпки, разбира се закъснях, но поне г-н Пиана, с който през изминалия семестър постигнахме сериозен напредък в областта на древногръцките трагедии, а през настоящия ще изучаваме ревюто и анатомията на тази сензационна форма, вече е свикнал и дори ми се усмихва съучастнически докато произнася почти правилно името ми.
В Париж снегът идва в сутрин, в която очакваш слънце, след като вдигнеш щорите, в деня, в който откриваш, че е невъзможно да излезеш без шапка, в деня, в който се случва да се разплачеш без повод или по съвсем конкретен повод.
Дълго си говорихме с най-близките ми хора в университета – съвсем хладнокръвно откраднати три часа, прекарани в кафето, придружени от сладки френски приказки, от които стана ясно, че след няколко месеца е края на един етап, не само от образованието ни. Съвсем реално ще поставим края на една (измислена от нас) епоха с много, много театър, срещи, усмивки, китайския ресторант на ул. Муфтар, зеленото кафе срещу Сорбоната, сериозен брой изпити и записки, клюки, танци, тайни, целувки и... приятелство, което вирее въпреки (или благодарение на) различните ни култури и твърде различния живот, който сме имали, докато не се срещнахме в Париж. Епоха, със сигурност кратка, но в която научих много. За себе си най-вече.
За щастие винаги предстои следващото време, още по-наситено от предишното.
След кратко колебание, природата влиза стремглаво през портите на каменния град, пълни чантата ми със сняг и отшумява, отново рязко, след като тъкмо съм се добрала до следващата лекция. Концентрирайки се върху обясненията на г-н Деклер, който говори уморително тихо, изведнъж в съзнанието ми изниква реплика от снощния филм „Театрална е твоята муза!”
Да. И я обичам.
Няколко дни след изпита по „антични трагедии и съвременна режисура” се питам жертвоприношението в знак на любов наистина ли се извършва от любов или от липсата на такава? Мисля по-точно за Алкеста, която приема да умре вместо съпруга си Адмет, след като родителите му отказват да го направят. В спектакъла на Варликовски двамата бяха представени като съвсем обикновена двойка, чийто образи, прожектирани в кратко филмче, отговаряха на въпроси като „кой направи първата стъпка, обичаш ли го/я, какво харесваш в него/нея?”. На въпроса дали вярват в Бог и двамата отговарят в един глас, че не вярват.
Две трагични фигури, които обожествяваме. Нашите трагични фигури, за които реално плачем, отивайки да гледаме антична трагедия. Нашите страхове, които затваряме, проследяваме и понякога рискуваме с освобождаването им.
Катарзисът дали съществува или станаха много въпроси?
Photo : "Eдна обикновена история" на Цветомир Асенов
Тези, който ме познават поне малко най-вероятно ще се учудят, че първият ми текст за 2010г се отнася до нечия смърт. 
L’autre jour j’étais à Garе du Nord très tôt le matin. Il faisait encore sombre. Je prenais le train pour l’Allemagne. J’observais tranquillement les gens qui posaient ses lourdes valises sur le sol, qui buvaient un peu de l’eau et qui savouraient inconcieusement les moments du départ.
Les moments du départ qui te laissent toujours dans l’attente.
Les moments du départ qui ne sont jamais obsolètes.
Les moments du départ qui offrent à tes rêves frivoles de l’espace immense.
Les moments du départ où tu as envie de t’allonger sur un banc, d’oublier tout ce qu’on appelle du « passé », d’affronter tes pensées innocentes.
Les moments du départ où tu n’es jamais seul car il y a toujours quelqu’un qui t’attend à la gare suivante.
Les moments du départ où tu te sens absolument perdu car il n’y a personne qui pourra t’aider pour ta valise.
Les moments du départ, pendant la journée ou dans la nuit, où tu entends les bruits différemment, où tu écris les lettres différemment, où tu collectionne les idées différemment.
Les moments du départ où tu veux chouchouter quelques mots, peu étranges, à un inconnu qui pleure à l’aéroport.
Les moments du départ où tu ne t’interroge plus sur la destination.
Les moments du départ où tu ne peux plus choisir ton siège.
Les moments du départ où tu te trompes.
Les moments du départ où tu t’approches enfin vers le train, pas à pas.
Les moments du départ où l’avion est prêt à décoller et tu vois le long changement des couleurs qui en train de s’installer.
Les moments du départ ou tu te souviens pour tout le chemin que tu as parcouru. Chemin plein de bouts. Bouts de tes doutes.
Les moments du départ que tu attends et puis tu pleures.
Les moments du départ que tu n’apprécies pas.
Les moments du départ que tu admires.
« Le train à destination de Cologne partira voie huit. » Je me rapproche lentement, ayant suivi le dernier moment avant le départ qui s’envole brusquement vers le ciel.
Ils sont beaux les moments du départ, non David ?
