Събота, 13 февруари,театър Жерар Филип в Сен Дени, едно от северните, „горещи” предградия на Париж. Театърът, с който се очертава да работим през този последен семестър, включва в програмата си фестивалa за деца „Ами аз тогава ?” (Et moi alors?). Освен спектакли, в него са програмирани и различни събития, ориентирани към децата, измежду които и социално-културното ателие за слам поезия, наречено „Големи усти, малки уши”, последвано от отворена за всички слам сцена, където деца и възрастни се срещат зад микрофона.
„Защото никога не е много рано или много късно да започнеш да пишеш слам”, както гласи подзаглавието на ателието. Факт – аз написах първия си слам на 21 години, в тази студена събота.
Проектът за общодостъпната слам поезия, подкрепен от кметството на Сен Дени, се изгражда на епизоди, изтъкавайки образа си от град на град, от училище на училище, от човек на човек. Той е серия от десет ателиета, които започват в няколко начални училища, където възрастни и младежи се втурват да помагат, а после се разрастват в кафета, театри и други пространства. Десетки деца и родители се стичаха в малката зала на театъра Жерар Филип, което беше истинско удоволствие и за организаторите, и за публиката.
Условието на ателието, абсолютно безплатно за всички желаещи, беше дете + възрастен. „Ако нямате свое дете, грабвайте това на съседа и елате”, беше написано някъде из листовките. В последствие се оказа, че не е задължително, но аз бързо намерих новата си седемгодишна приятелка Лара, която беше с майка си и двете си сестри, и с която написахме първите си слам стихове, а после ги прочетохме заедно на сцената. Имахме няколко предложения за начално вдъхновение : „В моя куфар има...”, „В живота обичам / не обичам...”, „Моят вълшебен сладкиш”. И двете с Лара единодушно си избрахме „куфара” – в нейния имаше сладкиш, който ще раздели с всеки, костюм на принцеса, любов, магическа пръчка, колело, а ето какво имаше в моя :
В моя куфар,
има лица, които казват добър ден на много непознати,
има шапки, които покриват всичките мисли в главата ми,
има балони, които пускам на свобода когато летя със самолет,
има щастие, което съм готова да споделя с добрия човек в парка, покрит с магия.
Не е лошо като за първи слам, нали? Но, наистина, какво е "слам" ?
Slam e аристично, социално и културно движение, водено от волята да превърнем творчеството и изразяването в достъпни за всички, демократизирайки поезията.
"To slam" на английски означава "хлопвам ; тръшкам ; удрям ; критикувам остро". Тази дисциплина се появява в САЩ през 80те години, създател е поетът-строител Марк Смит. В произхода си движението слам са литературни състезания, в които правилата са лаконични : без музика, без костюми, без аксесоари, от 3 до 5 минути, предоставени на всеки човек пред микрофона.
Във Франция слам поезията пристига в средата на 90те години, в малко по-различен дух : атмосферата в парижките кафета, където се провеждат първите слам сцени не е състезателна, напротив - приятелска, станала характерна с известния си девиз „един казан текст, една подарена напитка” (действително се спазва, а аз получих дори две!).
В сърцето на слам движението, уважението и изслушването на другия не са идеи, а златни правила. На практика слам поезията е начин да се преоткрият основни обществени ценности : всеки притежава своя шанс, без значение неговата възраст, неговото ниво на образование и неговия произход. Неговите различия. Този вид поезия е още начин да се придаде ценност на думите, които всекидневно употребяваме ; да се приобщят повече хора към една артистична идея, едновременно лична и колективна. Практиката на писане да се придружи с процеси, създаващи различен поглед към творчеството : няколко часово ателие е достатъчно, за да се вдигнат бариери като „страх ме е да не изглеждам смешно”, „не мога да пиша” и показва, че всички могат да пишат. За някои писането ще бъде повод да изяснят себе си, да добият доверие в себе си, най-вече за да могат да изказват мнението си на обществени места и да въздъхнат, установявайки : „не знаех, че съм способен на това.” Слам поезията е начин да се засягат и болезнени въпроси, изглеждащи по-достъпни за коментиране, пречупени на думите. Насилието и расизма бяха централни теми в някои текстове, написани по време на ателието, на което присъствах, най-вече от децата. Слам е несъзнателното надминаване на Аз-а, с който сме свикнали, получаването на признания от непознати и техните аплодисменти.
Децата могат да бъдат включени във всеки момент на творене, без значение дали пишат или все още не – затова са ръцете на възрастните. Да им помагат да напишат първия си слам, да прочетат собствените си текстове, да порастнат. Да подадеш по-силната си ръка може да бъде и начало на здрава социална връзка, на подкрепа, придаваща нови значения на личността. А изглежда лесно...
Подобни слам ателиета, обединяващи различни поколения, имат и огромно хуманно значение : не само, че се борят срещу излолирането на най-възрастните, които с радост излизат от самотните си къщи и участват, но и благоприятстват обмена на знания и са в основата на породили се прекрасни връзки, които продължават далеч извън границите на конкретното събитие. Ето защо организаторите от Slam & Cie работят с различни училища от Сен Дени и други предградия – за да могат всички деца да продължават артистичните си занимания и извън училище, а проектът постепенно да се адаптира към други акции на всички желаещи училища, класове, преподаватели.
На слам сцената, която открихме след ателието присъстваха деца от началното училище Жул Валес и по-специално ученици, чиято учителка бе взела присърце идеята. Повечето текстове бяха на тема „ако имах магическа пръчица...”, а продълженията варираха от „ще превърна брат ми в жаба” до „ще уволня Саркози!”.
Два часа слам сцена е все пак изморителна за децата. Ето защо накрая бройката участници значително намаля, за да чуем последните доста интересни текстове : заплашителните стихове на един китаец, изповедта на цветнокож, ровеща се из спомените от детството, обобщаващите редове на французойка, която завърши с думите : „не обичам хората, които не се обичат” и най-значителния за мен текст в този ден, чийто автор е главната организаторка на това и много други ателиета, акции, проекти, свързани със слам поезията, изключително лъчезарната Ела Дилафе, която уважавам неимоверно заради това, с което се е нагърбила. Тя ни прочете неин любим текст, заедно с дъщеря си - цветнокожо, усмихнато момиченце на плитки. Ела ни сподели, че обича всичко в нея – и различната й кожа, и различните й нос, устни, осанка и най-вече различните й коси, заради които често учудено я питали във фризьорските салони (къде другаде) „Ах, това вашата дъщеря ли е?!”
Стиховете на Ела бяха много човешки, мили, вдъхновяващи, а първият ми „слам ден” поучително, непретенциозно, обогатяващо, освежаващо сетивата преживяване.
P.S. Пропуснах да отбележа, че при слам поезията, всеки измисля свой прякор, наречен „blase” на френски жаргон. Той би могъл да се превърне и в цяла нова идентичност. Аз така и не измислих своя, може би защото през тези няколко слам часа бях себе си повече отвсякога.
