„Това, което веднага се набива на очи при петте пейки е отсъствието на пейка. Всъщност, останала е една, видимо изхабена от времето и от температурните промени. Нейното желязно тяло е познало различни поколения, облягащи гърба си и отпечатъците от дългите им престои. Впрочем, бихме могли да кажем, че в началото пейките бяха пет. Разположени в кръг около нещо като квадратен фонтан, който, уви, само наричахме така. Никога не сме имали удоволствието да видим вода, течаща от медената му уста.
Голямото ни желание да се усамотим оставаше нереализирано в твърде малките ни жилища и при твърде многобройните ни семейства. Изглежда, че младостта трябва да минава... е, нашата премина на петте пейки.”
Това е част от личния и силен текст на Хосин Бен (Hocine Ben), чиято пиеса Петте пейки (Les Cinq bancs) е част от фестивала Градове (Vi(ll)es) в театъра Жерар Филип, Национален драматичен център на Сен Дени. Режисурата е на Мохамед Руаби (Mohamed Rouabhi), който изгражда образа на един от персонажите в пиесата. В другия се въплъщава самия автор, известен слам поет и въздействащ актьор.
Спектакълът е програмиран в залата, наречена Дупката (Le Terrier), логично разположена в мрачните, изпълнени с дух, подземия на театъра. За да стигнем до нея, преминаваме през своеобразен лабиринт, в който на два екрана наблюдаваме снимки от града и по-точно от тези така противоречиви негови части - предградията. В случая се запознаваме със съвсем конкретно пространство – родното място на автора.
На заден план във влажното мазе отекват слам стиховете на Хосин Бен. Неговите думи се запечатват по сивите стени и остават там. Завинаги. Кратка увертюра към поезията, на която се наслаждаваме минути по-късно в Петте пейки.
Част от малкото червени седалки са разположени директно на сцената, по която силно личат следи от наводнение. Едно злокобно сценично пространство, маркирано от мръсна пейка, която няколко пъти се огъва като акордеон под ударите на спомените, от две кофи за боклук и малка стая, скрита зад правоъгълен прозорец в задната част на сцената, която изобразява вътрешното пространство, от което героите често ще бягат, за да намерят покой.
Отново два екрана, на които се редуват образи и заглавия, измъкнати от текста - едновременно ода, упрек, завръщане към родното място ; едновременно почит, любов, спомен, мемоар. С леки импресионистични похвати, с предпазливост и привързаност, Х. Бен ни въвежда в живота на типичното население в неговия квартал, La Maladrerie (наричан от местните La Mala), построен в началото на 80те години, част от предградието Обервилие.
Забавлявайки се с клишетата за предградията и техните обитатели, често свързвани с архаичния начин на живот, в който цари бруталността и страхът, пиесата третира ежедневието на обикновените хора, понякога безделници и твърде безгрижни. Авторът ни предоставя точни и завършени портрети, без сервилност, с помощта на искренната му поезия и особената му, прозорлива доброжелателност.
Светлините са приглушени, вечер е, имаме среща със Заки на реално съществуващото място, наречено „петте пейки”, уязвим център на квартала. Но Заки – Годо ? няма да дойде. Затова пък Далил ще скицира и разнищва, една след друга, различни фигури ; лица, които изглежда трябва да се срещнат, сякаш привличани от някаква сила. Само един червен, заслепяващ прожектор право в целта, нощта е обхванала всичко с пипалата си, с нея се появява и неочакван посетител, контекстуализиран наскоро след смъртта му, един дух, който е прекосил океана, за да се присъедини към лутащите се души : Джеймс Браун, Soul Brother Number One, който ще посещава нощите на Далил с един и същи въпрос : „Damn right, are you somebody !?”
Документалният стил на прожектираните снимки, музикалният фон, няколкото асоциативни предмета – накратко елементарните театрални средства ни пренасят отвъд конкретното пространство, отвъд хората, често объркани между моменти на самота и на съмнения ; спектакълът поставя на преден план един друг, колосален, неизбежен персонаж, който се налага със сила и спокойствие. Градът.
Двамата актьори използват максимално възможностите на залата, рисувайки едно въображаемо и точно копие на квартала им в Обервилие, което създава усещане у зрителя, че не наблюдава просто отвън, а е вътре, в центъра, в града, в момента ; че усеща мириса на бедност и на марихуана между бетонните сгради с ужасна архитектура. Вижда ясно как героя влиза през едно място, а излиза през съвсем друго, сблъсква се с неговото реално лутане, неговото желание за слънце, за мечти, неговото любопитство, което често бива наказвано от социалния контекст. Потреперва при желанието на непознатия да посещава Париж, който е същевременно толкова близо и толкова недостъпен. Чува молбите му за това, никога повече да не губи безвъзвратно близък приятел.
Петте пейки тръгва от един конкретен разговор между двама приятели, които са силно увлечени по колекциите си от музикални плочи и по хип-хоп музиката, за достигне, по философски и поетични пътища до глобални теми като търсенето и изграждането на личността, спомените, съществуването, смъртта в тези сиви, болезнено сиви пространства, които са изградени около централните части на градовете, за да се превърнат в топоси, приютяващи маргиналните герои, чийто живот може да бъде разбит твърде рано и никой, никога да не си даде сметка в нашето така толерантно общество.
В Петте пейки провокацията е заложена в текста, в тревожния глас, чийто запис създава усещането, че идва от дълбините на пустинята. Пустинята на Европа. Употребата на визуални опори е премерена, избегнати са клишетата, а подбраните снимки съвсем не са шокиращи, а обективни и лишени от патос и от драматизъм, оплакване или пресищане на определена тематика. Подобно текста, който в разрез с метафоричното пространство около една празна пейка, сам по себе си ни кара (най-после!!!) да реагираме, да говорим, да се интересуваме от нечии спомени и истории, различни от нашите собствени ; да откриваме части от света, за които сме забравили или които никога не сме познавали.
Х. Бен и М. Руаби само за час, в абсолютно минималистична атмосфера и със съвсем пестеливи костюми, успяха да ме заинтригуват, представяйки ми родното си място, често пропито с болка. За час дишах от техния градски въздух и виждах през техните търсещи, изразителни и топли кафяви очи. Чрез този спектакъл двамата артисти правят остър завой към основното – текстът и актьорското присъствие. Един реверанс към „бедния театър”, към експресивния портрет на жена, рисувана на фазер с фрагментарен фон, чийто поглед се втурва брутално в сърцето, реверанс към мъртвите люляци...
Ралица
Париж
Imik Si Mik, тази песен на Инди Зара, чието заглавие означава „малко по малко”, беше специално пожелана втори път от публиката. За тези, които говорят арабски преполагам е било особено удоволствие да пеят на родния си език този поетичен текст. За тези, които не го говорим и не разбираме, а само крадем по някоя преведена фраза, също беше удоволсвие. Защото името й събира една философия, донякъде посветена на загубения в огромния град човек. Остава ни цялото време на света, за да я изживеем. Без безкрайно много мислене, което съпътсва дългите дни, с малко повече стил и достойнство.
