От къде да започна?

Не знам от къде да започна.
Черни, бели, дръпнати, дебели, стари, деца, клошари, костюмирани, мацки, къдрави, червенокоси, музиканти, чистачи, гадженца...и аз.
Метрото.
И аз.
Не знам от къде да започна. Всичко в този град се случва сега, веднага, Йосиф казва, че бил град – музей, но не е прав, поне засега.
Тръгваш нанякъде,после тичаш, после спокойно се разхождаш в някоя градинка, после отново препускаш, после музика, после любов, после цветя, после метро, после кафе, после виенско колело, после метро, после лутане по опустелите улици, после входната врата, после Sade…
.. I gave you all the love I gotI gave you more than I could giveI gave you loveI gave you all that I have inside
Искам да кажа толкова много неща...как да ги кажа...Не знам от къде да започна.
Заговарям се с непознати, стават ми познати – всякакви – колумбийци, испанци, италианци, шотландци, афро и други... Обикновено всички са ми симпатични. Но нищо повече.
Разхождам се до припадък, изгубвам се из дебрите на безкрая, искам още, не мога да спрa, искам да опитвам , всичко ми е ново, приятно непознато. Непознатото не ме плаши, почти винаги ме мотивира.
Точно тридесет минути за да стигна до мястото на срещата. Изведнъж – няма ме. Мястото го няма. Изгубена съм.
После се намирам – нова, усмихната, обнадеждена.
Виждам теб в далечината.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am home again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am whole again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am fun again
P.S. Дори мерси за песничката.

за начало

The city feels clean this time of night
Just empty streets and me walking home to clear my head

Виждам частица небе през прозореца на самолета.
Малка частица, отрязък някакъв.
После сметана.Или облаци.
После мъгла.
После Париж.
Хвърлям багажа до леглото, влизам в банята - синьо – зелена е, прилича на море...
Обликът ми в огледалото е странен, меланхоличен, равен по – скоро...
Разхождам се, на сляпо завивам в първата улица, чувам Sade – by your side.
Чува се от някакъв бар, в който няма никой. Освен бармана – почти – побелял – никой. Зачитам се в менюто, не за друго, а за да послушам Sade, малки капчици дъжд карат меланхолията ми да прерастне в плач, който да не успея да контролирам час по-късно. Тръгвам си без да съм чула края на песента, просто не издържах...Сълзите се стичат по бузите ми, дъждът покорява къдриците ми, сещам се за всеки един от вас, липсвате ми, виждам група приятели, седнали заедно на стълбите на една църква, къде сте?
Никой не се смее, аз обаче се смея.
Смея се през сълзи.
В Париж съм. В началото съм. Впрочем имаме новина: „в Париж винаги си в началото!”
Продължавам по улицата. Стигам до малък фонтан.
Величетвените градини ми нашепват колко много ви обичам.
Усмихвам се.
Големите момичета не плачат.

Ще ми липсвате...

Утре.
По дяволите вече ми липсвате. Всички. (Жане, защо ми даде да чета тези стихове, разнежих се;))
Аз всъщност не ви губя – ни най-малко. Напротив. Ще си пишем,ще се гледаме по камерките, ще си говорим по-често дори отколкото когато съм тук. Ще ви обичам както сега, дори повече, защото няма да има поводи да се караме, а само поводи да си разказваме весели случки от студентския живот и да се сещаме за нашия съвместен опит...
Залъгвам се. Всъщност отивам далеч. Два часа със самолет, безкрайно далеч без такъв.
Среща на попа след час – невъзможна.
Среща на change след десет минути – невъзможна.
След пет минути слизам при теб – невъзможно.
Липсвате ми адски много преди да съм тръгнала.
Обичам ви, за всеки от вас имам място в багажа, в квартирата, в сърцето.
Обичам ви, нали няма да ме забравите?!
Аз съм тук.
А и няма нищо невъзможно.
Взимам “last minute” и съм на попа след...ммм три часа, нали ще ме изчакате?

P.S. Жабокът също е готов за път...гледа ме с усмивката си и обещава да ми пази страх, да ми помага за куфара ( ужасно тежък е...), той ще бъде моят домашен любимец, на който ще разказвам за вас...

лично

Това е лично за теб.
Обичам морето, там където вълните се разбиват в едрия, поласкан от слънцето пясък.
Там, където сме истински, красиви, усмихнати, нови, свежи, цветни, незабравими.
Всъщност интересните хора са интересни навсякъде. Ето защо няма значение къде ще бъда аз, без значение е и къде ще бъдеш ти.
Моето настроение, моето море, моята улица, моят плаж, моите приятели.
Опитвам се да уловя всичко това в шепи. Не става. Нещо винаги ми се изплъзва. Времето, може би.
Следващото лято, следващото море, следващото...време...
То идва неочаквано, неосъзнавано, непожелавано. Поне не сега.
Стана объркващо с това време...
Всъщност това е за теб.
Аз заминавам. Колкото и да не ти се вярва. Заминавам. От чисто егоистични подбуди ако искаш. Край.
Заминавам без да осъзнавам, че в далечината не свети моят прозорец, че това там не е моето кафене, че в края на улицата не ме чакаш ти.
Чака ме някой друг.
Все си повтарям, че си струва да опитам.
Все си повтарям, че времето до следващото наше любимо и прекрасно море е малко. Много малко.
Това е за теб.
Без уговорки, без фалш, без да съм поетична.
Прекрасно е, че се познаваме.

мореее

Извадих си банския от гардероба. Заминавам.
Не мислих, че ще дойде толкова бързо. Мечтая си за морето точно от момента, в който приятно изморена, почерняла, с 20 ст в джоба, с пясък в чантичката, с добре запечатани спомени се прибрах вкъщи. Беше миналото лято. Горе- долу по същото време.
Сега съм по-различна, по- променена, по-добра ( надявам се), по-по-най...
Разчитам, че морето е същото. И че ме чака с нетърпение.
Хайде на мореееее!
Последното „е” води в синия безкрай, а когато се върна ще ме отведе може би на летището, може би в Париж, може би...
Но сега имам по-важна работа. Нов бански, старият ми е омръзнал. А, и да скачам върху куфара, докато най - после се затвори...(май е време и за по-голям куфар).
Заминавам. Най-после.

Ех, театър...

Нямам извинение за дългото ми отсъствие. Нито пък имам извинение, че нямах вдъхновение. Сега имам. Само един повод е достатъчен и той се нарича Театър.
И по-точно „Старицата от Калкута” на Явор Гърдев.И Захари (невероятен, както винаги). Смях до сълзи, смях през сълзи, смях, смях, плача, не, смея се, подигравам се!
Подигравка с абсолютно всичко! Без страх и свян – ебавка със смъртта, отделителните нужди, ануса, любовта, регламентираното пикаене преди лягане, болестта, космите на онези места...
Споменах ли Захари? А сценичното пространство, организирано до най- дребния детайл а ла кабаре – noire? А перфектаната режисьорска идея за сглобката с песните ( както и цялостната концепция) ? А играта на четиримата ( Вяра Коларова, Снежина Петрова, Захари Бахаров, Малин Кръстев), в която нямаше нищо излишно, нито пък нещо ми лиспваше ? И която ме откъсна от всичко и всички, за да се втренча в сцената, за да се слея с настроението на черния хумор, за да бутам госпожицата до мен, искайки да й докажа колко е смешен скечът ( все едно тя не гледа)...
„Много хубаво не е на хубаво”. Според народната мъдрост. Да го духа народната мъдрост, защото тази вечер всичко беше на хубаво. И задушаващия смях на публиката, и почти – пребиването на Захари на финалните аплодисменти, и позабравеното искрено и възторжено „Браво!”, и задължителното чакане след постановка, изпълнено с много (приятна) носталгия.
Музиката, която звучи, докато навън се разразява буря и остатъчния вкус от гениална постановка – това е на хубаво. Никой не може да ме убеди в обратното!
P.S. И в случай, че ме питаш – не съжалявам за нищо, за нито една вечер прекарана в театъра този сезон, за нито едно мое решение, още по-малко за това, че ще уча театър!
,

Научи ме...

Научи ме, Господи Велик
Да живея като всички хора.
Далчев

Научи ме да не бъда егоист
Научи ме да изслушвам
Научи ме да рисувам
Научи ме да не бъда толкова суетна
Научи ме да не се затварям из лабиринтите на екзистенциалните питания
Научи ме да го обичам
Научи ме да вярвам повече в себе си, без да съм надменна
Научи ме да се оставям на течението
Научи ме да се впускам в приключения
Научи ме да правя снимки
Научи ме да се отуча от прекалената си емоционалност
Научи ме да не ми пука от чуждите преценки когато те са безпочвени и нелогични
Научи ме да не се привързвам толкова лесно и да забравям толкова бързо
Научи ме да спя на палатка
Научи ме да не отделям внимание на хора, които не заслужават
Научи ме да помагам на природата
Научи ме да се сливам с вятъра, след като дълго съм съзерцавала морето
Научи ме да усещам хората
Научи ме да следвам шестото си чувство
Научи ме да не се срамувам от грешките си
Научи ме да не (се) презирам
Научи ме да не правя компромиси с истински силните ми желания
Научи ме да бъда до него винаги, когато трябва
Научи ме да разбирам различните хора от мен
Научи ме да посрещам изгрева с чувство на удовлетворение
Научи ме на спокойствие
Научи ме да събирам сълзите си в шепи
Научи ме как да извиквам музата
Научи ме да бъда щастлива ...
...научи се сама...

коя песен си избираш?

Useless ( Tyjnoto) – няма такава песен. Почвам директно да рева с глас и да стена заради тежината върху раменете ми. Остани. Не искаш.Тръгваш си. Питам да те чакам ли, ти казваш ако искам. Искам.By your side. Продължавам да плача. Флиртувам с плача си, снимам се, плача, поглеждам отсрещния прозорец, няма те на него, няма никого, сама съм, плача, искам да се отърся от страха си, мила съм със себе си, плача, вдигам телефона, заето е, плача, взимам химкалка, сълзите ми размазват мастилото по листа, плача, излизам, плача, подминаваш ме, плача, не искам да плача...това обаче е света на песента.Tear, докато сълзите са вече ненужни, a самосъжалението излишно. Спирам песента. I Belong To You два пъти.Излизам за цигари и шоколад. Чакам те на перваза. Храня гълъбите. Parallel Universe, няколко пъти. Отварям очи, небето е сиво, споменът за теб уж е изчезнал. If You Want Me To Stay, Dosed, Otherside една след друга. Правя фигурки от станьола на шоколада. Правя си цветенце. Подарявам ти го. Не го искаш. Otherside отново. Три пъти. Най – вече първите акорди.Няма такова начало, не е трудно и изпълнено със съмнения, а точно обратното - силно, завладяващо, непоколебимо, изпълва ме с живот. 33 секунди, а са като цяла вечност. Последно. Посягам към телефона. Не, не и не! On s’attache. Решено. Три пъти е малко. Пускам я четвърти. Телефонът звъни. Два пъти. Вдигам го,казваш че би искал да се видим, да обсъдим нещата, за да няма недоразумения, за да изпием по едно мартини. Домъчняло ти е.”Believe in me.” Да, ама сега не ми се слуша тази песен, колкото и опияняващ да е гласът ти, колкото и сладко да се усмихваш, колкото и нежни слова би могъл да изречеш, колкото и мартини да пием заедно. Дискът зацикли на нея. Give It To Me. Partyyy. С новата ми червена рокля изглеждам прекрасна, излизам, тръгвам си, здравей, напускам те! Destination Unknown. Докато свърши батерията.
Still Haven’t Found What I’m looking for…

последна спирка

Сещаш ли се за последните спирки? Да, да, онези, на които остават клошарят, перманентно следващ цикъла първа-поледна (спирка), жената, която работи на другия край на града, пенсионерът, който има безплатна карта за градския и обича да се шляе, вече измореният шофьор и ти. Първа последна, втора последна, а ето я и твоята последна. Трябва да слезеш.
Ето аз се чувствам така. Трябва да сляза от автобуса и да се кача на самолета. Да полетя в облаците. Ето защо отивам в Париж. Защото съм изпълнена с очакване за нещо ново, за нещо изграждащо, за нова частица от мен. Готова съм. Слизам. Поемам предизвикателството. Слизам в движение.
Но не след дълго отново ще се кача на автобуса. От първата спирка. И ще имам какво да дам, ще имам нови сили, нова енергия, нови мисли. Слизам на последната спирка за да заредя гориво и да погледна маслото. После пак се качвам. Обновена, освежена. Не мога да зарежа автобуса, на който осемнадесет години съм се возила. Поне не за дълго. Той е зацапан, понякога мръсен,често претъпкан, понякога потен, понякога отегчаващ. Но това си е моят автобус, а всичко мое си го обичам. Тук е последната ми спирка. Тук в крайна сметка ( след дълго или кратко скитосване) ще сляза завинаги.