Победа!

За първи път идвам сама в Париж.
Беше странно да видя това чудовище сама. Да се сблъскам с него изведнъж, без да съм подготвена, без да съм откъснала мислите си от София.
Естествено валеше.
Винаги вали. Това е неговият начин да се предпазва.
След дълго въртене и чакане се качих на някакво автобусче, което води към Gare de Lyon (близо до вкъщи).
Минахме през огромните магазини извън града, през блоковете, приличащи на стари соц измислици, през хилядите коли и сгради, мигащи с неоновите си, изкуствени и евтини лампи...
През целия път си мислих...за Париж...
Всъщност той е мек, добродушен и страхлив.
Той се плаши от хората, от това, че могат да го осквернят и отнемат достойнството, ето защо ги спъва, гони, понякога им пречи, кара ги да спят по пейки, гари и дупки, завира ги в метрото, мокри ги и ги простудява с железния си вятър...
Той е живо същество,поне за мен, той не е просто град, защото в него е нащрек едно огромно чудовище, което се храни с енергия.
Той е един своеобразен свят, едно друго измерение, в което живота протича с други темпове.
Париж не е страшен, не е страшно и неговото чудовище.
Той е твърд отвън, а отвътре се разтапя...
Той е очакване и мечти, той е красив и неспасяем...
Той е като постановка, която те кара да потрепетваш от режисьорските решения и актьорската игра, а като излезеш от залата се оказваш с възбудено въображение...
След 40 минути бяхме там. Пред огромния бароков часовник на красивата гара.
Имах три огромни чанти, един куфар, тежащ 30 килограма, бях сама, съвсем сама, хората, забързани,просто тръгваха към поредната спирка, дъждът се засилваше все повече и повече, бях претърпяла полет-турболенция (клатехме се като в рейс 72 през цялото време), закъсняхме с около 2 часа, имах багаж, който не можех да помръдна, дъждът пълнеше локвите със сълзите си...
Не се дадох на ситуацията, нито на Париж.
Напротив.
Търкалях, влачех, бутах багажа, сменях ръце, крака, стисках зъби, скубах коси, но го завлякох.
Един ужасно тежък куфар + три ужасно тежки чанти...Всичко е разхвърляно по пода в стаята ми, изморена съм, ръцете ми са още червени от тежината, но...съм доволна!
Едно на нула за мен Ха Ха Ха
Париж загуби.
Дано не приема тежко загубата, но той си ме познава, не се давам лесно;)

Сега пия 3 в 1, защото тази нощ ще пиша!
Не знам дали е добре да си емоционален, за пореден път не знам, но пък съм наясно, че отново ми е мъчно за всички ви, ужасно мъчно, ето тук не знам как ще победя Париж, защото той постоянно ми напомня за вас...

Честита Нова Година!

Пожелавам на всички ни да бъдем по-добри, по-човечни, по-красиви, по-влюбени, по-обичани...
Да (пре)открием себе си и приятелите си, както и онова позабравено чувство на душевна хармония и отворени към света сетива...
Нека обичаме повече и мразим по-малко, да четем повече и критикуваме по-малко, да изслушваме хората около нас повече и ги обезоражаваме по-малко ; нека забелязваме красотата на природата по-често и пушим по-рядко, нека се усмихваме по-често и се правим на сърдити по-рядко... Нека...
Хората идват и си отиват...Нека направим така, че да не си отиват...
Хората са различни и често не знаят как да се държат в определени ситуации... Нека им прощаваме и се учим от грешките им...
Хората са алогични, често терзани от вътрешните им проблеми, често страхуващи се... Нека не правим опит да ги уподобяваме на нас самите, а по-скоро да ги разберем, такива, каквито са, объркани, странни, различни, но същевременно интересни и важни...
Пожелавам си година изпълнена с доброта и любов...
Пожелавам си слънце...
Пожелавам си селия свят, както и малка частица от теб, която винаги да ме допълва, и с която да спрягаме глагола „обичам” в един глас...
Постявам новото начало.
Нека всичко започне. Сега.
Нека бъдем добри!

Вкъщи.

И така ето ме. Вкъщи.
Минали са само три месеца, имам чувството че са изминали години.
Минали са цели три месеца, имам чувството че са изминали като миг.
Равносметка:
много познати...
много контакти...
малко истински приятели...
много лица...
много нации...
много езици...
много театри...
много бяло боро...
много книги...
много красиви места...
много емоции...
много монако...
втори куфар ( и то тежък)...
един месец блокаж на университета...
един нов телефон...
едно ново чувство...
една нова квартира...
един нов брат...
три нови шапки...
много надежди...
малко разочарования...
една песен...
една носталгия...
много целувки...
много топъл шоколад...
много опит...
много събития в agenda...
три жетона за пералня...
много картички...
един полу-пропуснат рожден ден...
един Париж...

честит рожден ден !

Ако никога не си имал най-добър приятел малко трудно ще ме разбереш.
Ако никога не си имал приятел, който да поставяш след майка си и баща си, трудно ще ме разбереш.
Ако не си се разделял с някого за повече от 2 седмици в продължение на години, трудно ще ме разбереш.
Ако не си имал приятел, който знае какво мислиш и чувстваш, какво те терзае и какво те прави щастлив,то няма да ме разбереш.
Ако нямаш приятел на който не си изпускал рождения ден от 12 години, то няма да ме разбереш.
Ако не си ходил с най-добрия ти приятел на море през цялата ти съзнателна ти възраст, ако не си преживял с него пубертетски купони и терзания, висене в районно, еволюция на съзнанието и на вкуса, любовни делири, фалшиви бележки и неизвинени отсъствия, първите ти стъпки в нощния живот, то няма да ме разбереш.
Ако няма човек, с който разговорите ви да продължават по цял следобед и да имате още много да си кажете...то тогава няма да ме разбереш.
Ако нямаш някой, който да наричаш приятел и да нямаш никакво съмнение по повод съдържанието на думата, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш някой, който винаги е знаел къде и кога да бъде в живота ти, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш толкова близък приятел, с когото да си имате дори думи за асоциации, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш този човек, за който можеш да разказваш с часове, то няма да ме разбереш...
Няма да ме разбереш в оше много случаи,но аз и не държа.
Може би всеки човек има такъв приятел
Може би.
Аз съм щастлива да имам.
It’s good you’re around!

P.S. Кити, това е за рождения ти ден, за всички моменти, които сме имали заедно, и които ще продължаваме да имаме, защото има неща,които не се променят...има неща, които остават красиви като лятното слънце, като пролетния дъжд, като коледното настроение...те никога няма да се променят, поне в моето съзнание...
Хубаво е, че ги има…Хубаво е, че ви има...

***

Не искам да съм банална.
Затова не говоря (пиша) за любов.
Предпочитам да работя през нощта, вместо през деня.
Обожавам дъжда, който мнозина ненавиждат.
Харесва ми да оставам насаме със себе си и да се самонаблюдавам (трудно е, признавам).
Алтруист съм, поне правя опити, живея заради хората, за да бъда с тях, за да ги разбирам ,подкрепям, критикувам, обичам; за да избягвам да ги мразя , дори когато правят грешки, безумни грешки...
Когато ме обзема тъга, отдавам този факт на себе си, единствено на себе си, търся грешките първо у себе си,извинявам се, дори и да не съм виновна...
Понякога крещя.
Крещя на себе си.
Съдя се прекалено строго за постъпките на други.
Не щадя нито време, нито нерви, нито емоции за други.
Не съжалявам за нищо, защото хората ме правят щастлива.










Между другото не съм избягала, аз съм там, тогава, до теб и те чакам...

Еt balancez mes cendres sur Mickey

И след края – Шок.
Първо – нямаме определени места.
Това ме обърква – да се бутам ли пред всички сякаш съм на устен изпит по журналистика или да изчакам с цялото си спокойствие, както френският маниер повелява?
Да се бутам или не?!
Никой не се бута, по-добре не...Ами ако остана без място? 20 лева за билет и да гледам някъде от ъглите!? Не, не , няма как да се предреждам...Няма ли да отворят вратите най-после?
Отварят ги.
Посрещат ни момчета в черно-сини прилепнали трика,които те отрупват с програми и пожелания за „приятен спектакъл” и те съпровождат до мястото ти(вече съм спокойна имам си място и то на първия ред! Така е, ние българите имаме особен чар;))
Актьорите,овързани с канапи, са вече на сцената, заедно с един мини-купър, купчина ламарини, кашони, огромен аквариум и множество...боклуци...
Текста е на испански,но субтитрите са прожектирани на огромен екран – така, че дори недовиждащите хора като мен да вникнат в текста... Всъщност изписването на текста на екрана е ефект, често използван от автора – Родриго Гарсия. Неговата концепция за протичането на постановката е доста объркваща.
Прожектираният текст на платното не трябва да има нищо общо(наистина нищо!) с това, което актьорите правят на сцената...
Пример 1: мъж и жена, които голи се поливат с мед, а след това,лепкави, се въргалят доволно в козина, а текста като фон е изпълнен с мъдри, лаконични послания, свързани с ужасно бързото, задължаващо и често ограбващо природата ежедневие на човечеството.
Пример номер 2: мъж и жена, които голи се е**т в главата(не питайте как става това и аз бях шокирана!) и текст, изтъкан от познати до болка изречения като : „Батерията ви е изтощена, моля презаредете!”, „Следваща спирка: Gare de Lyon, внимавайте като слизате от влака!”, „ Надвишавате кредитния ви лимит!”.
Пример 3: момиче с коса до кръста е остригана почти нула номер само за десет минути от момче, имащо вид на сериен убиец,а по време на този акт на екрана наблюдаваме скачаща жена с парашут и нейните размисли и страсти.
Пример 4: два хамстера са потапяни във вода и наблюдавани как се давят в продължение на петнадесет минути и съвсем малко преди да се удавят все пак биват изваждани(доста природозащитници си излязоха от залата, аз обаче удържах), а текстовия съпровод са истини от сорта на: точно ти, точно сега имаш силата и възможността да промениш стереотипите, да бъдеш себе си, да плюеш на системата,...
Пример 5: увиване на актьорите в нещо лепкаво и хлъзгаво, а след това силно,бурно и доста дълго мятане, лазене, падане и приадане по сцената...текстът ми се изгуби от поглед( кое да гледам по дяволите?!).
Примерите са много. Целият слектакъл е съставен от примери, изглеждащи по този начин – шокиращи заради самия шок, силни по внушение и изпълнение, импровизирани, но не и лишени от смисъл, oсланящи се на това, че днес „една гора е хиляда пъти по-малко привлекателна от Дисниленд” ...
И след края – шок!
Един колега побърза да отбележи, че нямало смисъл от този тип театър, а аз като един истински театрал дръзко му заявих, че има смисъл от всякакъв вид театър, така както има смисъл от различните раси, култури и т.н.
Странното е, че това момче е в моята група по „ателие на зрителя”,а не осъзнава богатството, което различието предполага.
Странното е, че аз също не съм фен на този тип „модерни” постановки, нито на спряганото за „модерно” изкуство като цяло.
Но без да харесвам този тип на изказ съм склонна да защитя режисьора и труда му.
Особено след изчерпателните му отговори на всички въпроси, които му бяха поставени на нашата мини-конференция ( а те не бяха никак малко).
Особено след изказването му, че го привлича именно това, което не се прави в театъра ( разбира се получи доста критики за хамстерите!).
Особено след проявеното му чувство за хумор, след бохемския му вид и след това, че ми каза коя зодия е;).
Склонна съм да защитя всяко изкуство, което по някакъв начин е обосновано.И в което е вложена идея. Много идеи.
Ако този театър не беше в програмата ми, във вторник вечерта щах да избера Калдерон, Молиер или Ева Енслер.
Радвам се, че избрах това. Радвам се, че има хора, отдадени на изкуството заради самото него, а не заради пари и слава. Радвам се, че има личностти, като Гарсия, които имат побелели къдрави коси, правят школи за млади хора и търсят декорите за постановките си в боклука.
Не предпочитам този театър, но съм убедена, че трява да съществува, за да има вторник-вечери като тази, в която да мина по Шанз-Елизе,после през Конкорд,после през градините Тюйлери, после да стигна вкъщи и да съм все още объркана от това, което съм преживяла,от това, което съществува по света!

P.S. Признавам ,дълго стана, но така е вдъхновениетоJ

Ако знаех

Мислих си за теб. Вчера.
После отидох да се разхождам.
Мислих какво трябва да направя.
Ако знаех – щях, каквото и да ми струва.
Но не знам.
Както никой не знае.
Щях да ти се обадя за да ти кажа, че съм измислила решение.
После се оказа грешно.
Размишлявах върху това как съществуват много хора с излишни претенции, много хора със съзнанието на егоисти, много хора, забързани за да отидат някъде, за спечелят още и още пари, за да натрупат колички, пълни с храна в магазина, за да си подредят всички серии на „Приятели” пред огромната система за домашно кино, за да разглеждат пет звездни хотели за лятната им почивка, за да правят стотици еднакви снимки в ресторанта на рожденния им ден, за да се наричат щастливи когато си купят поредната вещ, за да бъдат нещастни когато любимите им еклерчета са свършили...
Мислих твърде дълго за теб, за мен, за Пол - приятелят на баща ми, който е писател, но спи вече трети месец в парка и иска само малка стаичка, където да се изкъпе и да се наспи, за да отиде на следващия ден на работа, там при другите, нормалните хора, които имат някаква сигурност, някакви малки кутийки (като моята стая), в които вечерят, смеят се,обаждат се по телефона на близките си.
Не знам кой е правилният избор, не знам къде е по-добре – при измамното есенно слънце, която получаваш от материалното или при студения вятър, който навлиза от северния полюс на духовното.
Не знам как, но искам да помогна на човек като Пол.
На деца като тези от болницата, които се радват на най-малкия човешки жест.
На изчезващите гори, на младите хора, искащи да се занимават с театър.
На теб.
На себе си също.

La Vie En Rose

Той ми казваше, че животът е прекрасен.
Казваше го най-отговорно и най-сериозно между две спирки на метрото.
Заявяваше го и се усмихваше като доказателство...
И аз се усмихвах, но не му вярвах.
Заведе ме в най-уютната кръчма - със страхотни, истински хора, които пиеха бира и се наслаждаваха на всичко, което имаха , разпитваха ме с непресторено любопитство защо приличам на испанка и се подиграваха на системата ...и това отново за да ми докаже, че животът е прекрасен.
Аз не му вярвах.
После ми разказваше за Мексико, за слънцето, за музика, за страстта му към всичко позитивно...естествено за да ми каже...животът е такъв...усмихнат, в случай,че и ти си такъв...
Не му вярвах. Просто защото се страхувах...

Не съм го виждала от две седмици.
Но сега му вярвам повече от всякога.

Определен повод:няма.
Определена причина:няколко са.
Невероятни роднини, невероятни приятели, невероятни спомени за миналото.
Настояще в уникален град.
Красиви планове за бъдещето.
И онова чувство на удовлетворение от онова, което си, онова зареждащо чувство, което те кара просто ...да се усмихнеш.
Може би е просто миг.
Може би, но ме докосна.

Dice

Понякога oбичам да се скитам из празните улици.
Идвам, връщам се.
Имам паспорт за света.
Обичам живота, той мен също.
Оставаме сами.
Бавно събличаш дрехите от мен, потънала в загадки.
После бързо се втурваме към изхода, където се споглеждаме –
станало е нощ.
Скитаме се по пустите улици.
Оставям се на теб, да ме заведеш където искаш.
Най-добре в рая.
Раят е често в празните улици.
* * *
Nothing can compare
To when you roll the dice and swear that your love's for me

Art Brut

Когато денят в Париж е ferié (т.е. почивен, празничен) можеш да се подготвиш за една прекалено спокойна, изчистена от ангажименти неделя.
Една неделя, която притежава особена атмосфера – нетипична за забързаното ежедневие, носталгична, обвързваща те с ужасно много въпроси, свързани с личностното ти осъществяване, с това какво в крайна сметка правиш с живота си, за всички затворени и отворени врати. И мечти.
Няма недели, които да не ми напомнят на София.
Няма недели, в които да не си задавам екзистенциални въпроси и да не преоткривам себе си.
Няма недели,в които да не ми е приятно да изпия чаша монако някъде...
А ако това е един случаен бар, сгушен на малка старинна уличка и наречен Art Brut, още по-добре.
Барманът е симпатичен, както и усмихнатите постоянни посетители.
Двамата мъже на моята маса са от хората, чиято компания винаги ми е приятна.
Каменната стена зад тях ми напомня на Робинзон Крузо, а стълбата, която води нагоре, а не стига никъде - на нещастна човешка съдба.
Мирисът на канела и тютюн е прекрасно допълнение към магията.
Има места, които са магични. Точка.
Има дни, които са магични, в които се чувстваш спокоен като в неделен следобед.
Всъщност денят е четвъртък. Празник е. Прилича на неделя. Не, по-хубаво е от неделя…