Петък 13, в зала 25 на Сорбоната е пълно с хора. Преподаватели, студенти, директори - всички сме заели местата си предимно на пода и на стълбите в залата, по-рядко на столове и изоставени декори, а пред вратата се извива дълга опашка. Причината е срещата с полския режисьор Кшищоф Варликовски.
Ако някой е имал притеснения от необичайно организираното пространство за подобни срещи, то Жорж Баню, водещ на дискусията, побърза да ги разсее, напомняйки ни с присъщото си неизменно чувство за хумор, че техническата част не е силата на Франция и затова не разполагаме с микрофон, а след това цитира Брук (с който Варликовски е работил) : „Комфортът никога не е производител на енергия”. После постави началото на въпросите и размислите ни със забележката, че би било добре да споделим с Варликовски и негативните си критики относно спектакъла му, припомняйки ни все пак и личния си опит : всеки път когато се опита да обясни на някой режисьор, че не е харесал един единствен прожектор в постановката, последният бърза да му отговори : „Не, не, лъжеш се, Жорж.”
Не бих казала, че диалог с Варликовски липсваше, напротив. Не бих казала, че не прояви арогантност на моменти (основно на напълно безсмислени въпроси от типа „защо използвате камера в спектакъла си?”). Но със сигурност знам, че споделям напълно три от главните идеи в изказванията му, обобщаващи много точно и някои от моите разсъждения за театъра и обясняващи работата му повече от изчерпателно.
(A)pollonia е спектакълът на Варликовски, който предполагам е изглеждал величество в Двореца на папите в Авиньон през юли, спектакълът, който бях гледала вечерта преди срещата с режисьора в националния театър Chaillot, и след който плаках, мислих, почувствах се зле дори физически ; спектакълът, който създаде безпокойство и в сънищата ми, и който е всичко друго, но не и „развлекателен”. Тук идва и първата фраза на Варликовски, с която привлече вниманието ми : „Ако сме щастливи, по-добре да ходим на пикник, отколкото на театър.”
С (А)pollonia Варликовски предлага на зрителя многопластова литературна основа - монтаж от текстове на Есхил (Орестия), Еврипид (Ифигения в Авлида), Хана Крал (разказът Pola от сборника La-bas, il n’y a plus de rivière и Narozny dom z wiezyczkq от Zal), Джонатан Литъл (Благопожелателите) и др. Многобройните качества на тази постановка се коренят най-вече в диалога между антична и модерна трагедия.
Варликовски поставя в началото на разработките си темата за войната и идеята, че този спектакъл е трябвало да бъде поставен в Полша през 1946 г. В сърцето на заплетените разкази е Pola, текстът на полската писателка Хана Крал, която разказва реалната история на Аполония Мачзинска, майка, опитваща се да скрие двадесет и пет еврейски деца, за да ги спаси. Предадена, тя се укрива при баща си. Цялото семейство, а може би и цялото село рискуват да бъдат обречени на смърт, според нацистките правила. Бащата обаче отказва да се предаде на германците в името на Аполония, ето защо тя ще бъде екзекутирана, успявайки да спаси все пак едно момиченце, а той ще спре да се храни и да говори и ще намери на свой ред смъртта си след по-малко от два месеца. Жертвоприношението на Аполония е поставено в резонанс с това на Ифигения, която се съгласява да умре по молба на своя баща Агамемнон. Виждаме я как върви към смъртта в екзалтирано състояние, близко до истерия. Дълбоко обезпокояваща е тази картина, която очертава и цялостната тоналност на спектакъла. Именно тук е силата и най-голямото предимство на тази творба - фактът, че се сблъсква с мрачното, блуждаещо лице на съществуването ни, с двойнствената натура на човека и частта в него, оставаща в сянка.
Освен тази смес от култури, епохи и послания, не бих омаловажила и другите елементи на (А)pollonia. А именно изключително интензивната игра на актьорите, развитата музикална част – няколко музиканта и една певица задълбочават или смекчават разказа, ярко, самостоятелно и наситено ; своеобразния декор, представляващ два огромни стъклени куба, в който с помощта на камера, Варликовски развежда зрителя, позволявайки му да забележи всеки детайл на мъчение или ярост, всяка дребна реакция, изписани на лицата на актьорите, прожектирайки ги в едър план на стената в дъното.
Най-малко трима колеги се изказаха негативно относно монтажа на текстовете, тъй като не са разбрали цялостта на разказа, т.е. са останали апатични към пресъздаденото на сцената. Варликовски използва момента да се пошегува с това, че малката бройка момчета в залата не го учудва, а след това да сподели, че освен мозъка, с който „разбираме”, имаме и сърцето, с което можем да достигнем до друг тип разбиране, не по-малко същностно и съществено. И колко хубаво е, че го има.
Античните трагедии трябва да се поставят точно толкова смело, колкото си е позволил Варликовски. Да престанем да отдалечаваме античния театър, говорейки за него със специално подбрани термини и давайки за пример наръч от няколко образцови „възстановени” постановки, тотално лишени от връзка с настоящето ! В този ред на мисли харесах изключително сцената, в която Орест разговаря по скайп с Клитемнестра, завършвайки с думите : „В момента, в който тя отвори очите си, аз ще запаля огъня си.” Самият Варликовски си призна, че преди да направи (А)pollonia псевдонима му в скайп е бил Аполон... А така впрочем се засяга и необятната тема, свързана с „новите” начини, по които общуваме или не, споделяме или не, обичаме или не.
Често ставаме роби на твърдението, че отивайки на театър зрителят трябва да е подготвен, да разбира всичко, да обосновава всеки детайл и да получава точно формулирани отговори. Напълно подкрепям Варликовски и подобно на него симпатизирам на Жан Вилар, дълги години директор на Chaillot (наричан Народен театър по неговото време) и създател на Фестивала в Авиньон, обявяващ се за популярен театър и откриващ това изкуство на стотици хора, правейки го достъпно чрез множество промени.
Да се крием зад каменни интелектуални послания, губейки диалога в ангажирания политически или естетически театър, или да приемем, че се той се променя с темповете на нашето съвремие и има нужда от наситена енергия. Струва ми се, вече не ходим на театър с рокли и перли, а по дънки и кецове. Вече не бива да се опасяваме, че ще излезем „неразбрали” от театралната зала, стига да отворим сетивата си и да се уверим, че сме любопитни към света и мястото ни в него. „Никъде не се казва, че в театъра става въпрос само за „разбиране” , вметна няколко пъти Варликовски. Ще добавя, че структурите на същото това разбиране, в които строго се самозатваряме изглеждат твърде жалки пред въпросите за размитите граници на добро и зло, за жертвоприношението днес, за любовта и възмездието, представени в болезнена истинност от актьорите в (A)pollonia.
Финалът на спектакъла е песен. Пропита с красива и дълбока меланхолия песен, която всички участващи в спектакъла преживяха заедно, събрани в един от стъклените кубове, преобразен на апартамент. Всички те усещаха различно финалните акорди на (А)pollonia, изморени, развълнувани, красиви ; за пет минути те бяха изолирани в пространство, където нямаше война, нямаше жертви, нямаше омраза. Момент на спокойствие. Sublime. Разбира се, имаше някой, който не е разбрал. Краят не бил ясен...
В моето въображение посланията се очерваха съвсем естествено, усещах музиката в тялото си, както и нещо много лично от вселената на артиста, нещо от чувствената му ангажираност в този свят. Именно тогава плаках и се сетих за една прекрасна мисъл на Чоран „Само един признак удостоверява, че всико сме разбрали : плачът без повод”.
Варликовски ни прелага пътуване. Далечно и вълнуващо. Някой в залата (отново мъж) побърза да отбележи, че е загубил билетчето си по пътя. Полякът се засмя и предложи да го потърси следващия път... После усмихнатите му плътни устни застинаха сериозно и на перфектен френски, на който ставахме свидетели през цялата среща, прошепнаха на г-н Баню, че е говорил достатъчно и му отстъпва обобщаващите думи.
Чувствах се обнадеждена след срещата в този дъждовен следобед – свободата в изкуството отново ми се струваше могъща.
Времето забавя хода си в библиотеката, минутите заемат мързелива походка между масите, затрупани с учебници. 
