В небето на Берлин

Пристигам в сърцето на Берлин когато слънцето се показва между дъждовните облаци, в ранна петъчна сутрин. Първото нещо, на което се натъква погледът ми, е кулата на Александерплац в непосредствена близост.
Веднага забелязвам и ангела Дамиел от Криле на желанието, който ми кимва за добре дошла, отмествайки шапката си в сепия.

Четири дни са изключително недостатъчни за огромен град като немската столица. Още повече, когато се намирам в компанията на София, Мари-Ирен и Фернанда, с които имаме разговори за най-малко месец.

И все пак, първите впечатления се настаняват нетърпеливо. Още с първата по-обстойна разходка започвам да споделям ритъма на града, да откривам любопитния му чар в разнообразието, което предлага – съвременната архитектура на централните части, съчетана със стари църкви и катедрали ; жилищни кооперации със светли, цветни фасади и други, боядисани в сиво, украсени с надписи, хулещи капитализма ; калното неделно броканте и буржоазното кафе Годо, където запазихме място за Бекет.

Под небето на Берлин необятните му пространства се превръщат в индивидуални пътища. Пътища, по които свободно циркулират идеи, насърчаващи изкуството, лудостите и жеста на момче на име М., търсещ любимата си Зое чрез разлепени послания на няколко дървета в Кройцберг.



Красиво място е Берлин. Въпреки кръпките му, често срещаните строежи, плъховете на някой спирки на метрото, неестетическите паркове, миризмата на вурст, магазините, в които предметите - символи на ГДР са издигнати в култ. Или точно заради това.

Заради автобусите на два етажа, театрите, разположени на всеки ъгъл, достъпните зали, където се помещава кинофестивала Берлинале и по-специално тези на площад Марлене Дитрих, просторните апартаменти в типичите за града постройки в задния двор, пасажите със структура на лабиринт, фабриките превърнати в ателиета на художници и места за изложби, силното присъствие на обществена памет, Берлинската Катедрала, Музеят на фотографията, уютните и евтини кафета, залата за танци, в която хората се забавляват, лишени от комплекси и предразсъдъци.

Заради присъствието на ново вдъхновение, което предразполага към усещане за жизненост и свобода. Заради особената поезия на града –индустриална, би я нарекъл преподавателят ми Саразак, реалистично-романтична бих казала аз.

Преди да поемем по обратния път към Париж, отново плъзнах поглед към Александерплац. В небето на Берлин Ангелът се усмихна съучастнически и ме изпрати със стих от песен на Клод Нугаро : „Сбогом и помни, че вярата е по-красива от самият Бог.”

La mia giornata

Calmo,
geniale,
lunatico

Самолетни утопии

Прозрачна течност скоростно покрива крилата на самолета, а после се втурва върху прозорчето, моето малко око към огромните, бели пространства на мълчанието. Политам в първия ден от новата година.

Не е възможно да не повторя поне една грешка от изминалото време, но бих определила всяка поредна година като все по-усърдна и целенасочена в университета, все по-емоционална и влюбена в личен план.

Вярвам, полетът от този първи ден ще бъде добър знак за пътувания. Няма нищо по-хубаво, обогатяващо и любопитно от пътуването. Нищо друго, което да придава такава свобода на битието. Никакъв друг начин истински да полетя.

Пътуването на удобните седалки в самолета или влака, но и покорените разстояния вътре в нас, благодарение на уравновесяващата сила на разума, хармонизиращата тъкан на любовта, философските корени на познанието.

Пътуването често лекува тесногръдие, неприязън към различния, повтаряне на едни и същи модели на поведение, неспособност за допускане съществуването на други светове, породени от въображението, неподвластни на реалността. Всичко това ме отблъсква. Но съдя само този, който истински обичам, този, който разбирам в мечтите си.

Проследявам разграфената земя, планинските вериги, малките оазиси вода, заслепителната слънчева светлина и прозрачното синьо небе. На върховете всичко е спокойно. И винаги слънчево.

Унасям се и в далечината се оформя бряг. Самолетът се приземява, слизаме по външна стълба, щастливи, че попадаме на този остров, наречен Брегът на утопиите. Къщите са боядисани в ултрамарин, пясъчно жълто или тъмно, постколониално червено, какъвто ще бъде и цветът на гардероба в стаята ми. Прозорците са широко отворени, велосипедите се карат винаги от двама, във всеки двор расте мандариново дръвче, спокойствието се улавя във въздуха, на вечеря винаги се започва с десерта, съществуват десетки празници, посветени на театъра.

Щях да сънувам още, ако любезната френска стюардеса не ме бе попитала сандвич с кашкавал или шунка предпочитам. Бях заспала, стискайки химикалката, а на листа бях изписала думите : крилата на самолета, обич, силен пристъп на вятър, баница с късмети, Урал, число, сила, кълба дим, равносметка.

Избрах кашкавал и спокойна се понесох към утопични брегове.

Пожелавам ви смела и вдъхновена година, позволявайте си по-често десерта преди основното ястие!

Ралица

01.01.2011
Париж

Blois

Малкото градче Блоа, разположено на Лоара, което си струва да бъде посетено заради замъка му, джаза, който звучи по централните улици три седмици преди Коледа и, разбира се, заради спектакъла на Пипо Делбоно La Rabbia и авторският филм на режисьора Il Grido.

« Je reviens encore à ce regard. Celui d’un seul homme, difficile à dire ça, celui de seulement un seul dans le monde. Il regarde une femme, un homme, un jardin, une photo, un livre, la mer. Une prison. Une photo d’Auschwitz. Un enfant. Je crois qu’il n’analyse rien, je veux dire qu’il ne fait pas de réflexion sur les choses qui lui sont quasi contempraines, et meme qu’il ne nomme pas le mal, le mal, le bien, le bien. Le détails et le tout pout lui, c’est pareil. Il prend le tout avec le mal et le bien ou il laisse. Je crois qu’il a raison, meme si c’est pas voulu chez lui, il faut prendre le tout, l’emporter avec soi ou tout laisser la. Chaque crime ramène à l’humanité entière. Mais chaque sourire aussi. Il faut prendre tout. Sans cela il n’y a pas d’écrivain, pas d’Yves Saint Laurent.

Ça doit commencer par le chemin. Le point de départ c’est ça. A travers la nuit de la tête, c’est celui d’une route. Et c’est celui d’un mouvement, le mouvement pour partir sur cette route. Pour faire ce départ, ce mouvement, il faut un mot ou deux mots, p.ex. le mot hanche et le mot déhanchement. C’est avec ces mots qu’on commence à enrouler le mouvement dans la route. A un moment donné c’est fait. Le reste du corps à peine sera-t-il paré. Tout sortira de l’enroulement du mouvement de la hanche. L’enroulement rose, par exemple, peut faire que le reste du corps sera revetu du noir. Ou au contraire d’un bleu dingue. Ou du rouge secret nommé amarante, venu des guyanes comme les fleurs du meme nom, comme ces gens, Rimbaud, Mozart. »

Marguerite Duras pour Yves Saint-Laurent, 1988
Photo Jeanne Eagels de Baron de Meyer

Напълно споделям текста на Христо Буцев "Закъснял скандал" от последния брой на в-к Култура (3 декември 2010) и си позволявам да го публикувам в Мечтатели.

Закъснял скандал
В брой 31 от 17 септември „Култура” публикува кореспонденция на Соня Александрова от фестивала във Венеция, а и редакционна бележка, в които се описваше „случаят Бонев”, филма “Goodbye mamma”, наградата “Action for women”, гастролът на българската културна делегация във Венеция... и се задаваха въпроси.
Два месеца и половина по-късно, изведнъж медийното внимание се фокусира върху бляскавото посещение на Вежди със същата тази 40-членна делегация, с което, оказа се, не всичко било наред.
Изключително важно е да се отбележи, че вниманието на българските медии бе „подпалено” не от случката, а от италианските медии и от факта, че италианският парламент иска оставката на тамошния министър на културата – като мадам Бонев е само една от малките причини за негодуванието на депутатите.
Дойде и признанието на мадам, че нейната фирма била платила воайажа. Започнаха коментари нарушил ли е или не министърът някакви етични кодекси на властта. Започна да се споменава изразът „конфликт на интереси”. Плахо се заговори за оставка.
Министърът Вежди даде обяснения: „Когато ме канят на гости, аз не питам домакина дали има касова бележка за това, което ми е предложил... за 200 евро билет да ме питате мен, това, първо, е обидно, второ е срамно, и не съм човек за 200 евро”.
До момента (29 ноември) никой не казва кой е пътувал в 40-членната делегация – споменават се само имената на Румяна Бъчварова и Димитър Дерелиев, знае се, че и част от актьорския екип е бил в нея.
Затова си позволявам да помоля Министерството на културата да публикува пълния списък на пътуващите с частен самолет на гости на мадам Бонев.
Това е важно не само, за да се хвърли светлина върху скандалното пътуване. За българската публика ще е от значение да знае участвали ли са в този кинопикник пратеници на централни медии – и кои. Така хората ще разберат защо преди време два дни подред вестниците ни заливаха със сладникави текстове за червени килими, Бонев, Вежди и Катрин Деньов.
Позволявам си да се обърна и към министъра: Вежди, подай си веднага оставката! Говоря ти на ти и на малко име, тъй като ти във всяко свое изказване ме заливаш с поток несвързани думи, сякаш сме в кръчма и на третата водка. На нашата култура й трябва за министър културен човек, който има достойнство да откаже частни услуги, когато те уронват престижа на институцията, която оглавява.
Христо Буцев

Les feuilles mortes

Oh! Je voudrais tant que tu te souviennes
Des jours heureux où nous étions amis
En ce temps-là, la vie était plus belle
Et le soleil plus brûlant qu'aujourd'hui







Les feuilles mortes se ramassent à la pelle
Les souvenir et les regrets aussi...





Mais la vie sépare ceux qui s'aiment
Tout doucement, sans faire de bruit
Et la mer efface sur le sable
Les pas des amants désunis.

Paroles : Jacques Prévert, Les feuilles mortes, chantées par Yves Montand

Ce que je veux devenir quand je serai grande?

Troublante.




Photo : Yousuf KARSH Anna Magnani

Biutiful

Biutiful e последният, четвърти пълнометражен филм на Алехандро Гонсалес Иняриту.

Biutiful е историята на бащата Uxbal, чийто личен път e обвързан с колективни въпроси като безкомпромисното използване труда на по-слабия, болезненото разделяне между страните от Западния и Третия свят.

Biutiful e испаноезична драма, чийто език започваме да разбираме, и без да го владеем, тъй като обширната и словоохотлива режисура на Иняриту превръща лентата в общочовешка.

За да позволи на двете си деца да оцелеят, Uxbal (Хавиер Бардем, великолепен, убедителен, мрачен, награден в Кан за най-добра мъжка роля), търгува с всичко и с всеки. С азиатците, с полицаите, с оплакващи децата си родители, пред които играе ролята на посланик, продавайки последните (измислени?) думи на починалите им рожби.
В развитието на филма, персонажът на Бардем преживява лична революция, вървейки по индивидуалния си, егоистичен път. Едновременно с това отправя поглед върху съдбата на емигрантите, опитващи се да оцелеят в Барселона. „Същото се случва във всички големи градове на Западна Европа. Може да се припознаем в този испанец, във всичките му проблеми със здравето и семейството. Тази световна драма засяга всички нас, европейците...”, споделя актьора.*

Сигурна съм, че няма по-добро място за снимките на Biutiful от Барселона. При Алехандро Гонсалес Иняриту, всички градове, далечни и тревожни, крият в себе си чудо. Там се срещат и сблъскват отлъчени земи същества. Героите на режисьора, умиращи физически, вече мъртви отвътре, стават естествена част от градския пейзаж.
Захабените фасади на постройките по тесните улични в Барселонета попиват от тъгата на героите късно вечер, а рано сутрин, с изгрева, каталунската реалност остава безразлична пред трудността да бъде започнат нов ден. Ден, изпълнен със съмнения и апатия. С бягства и шум. С драматичен плач и животоспасяващи инжекции.

Впрочем, Бардем става все по-добър в ролите си. „Баба, дядо и майка ми бяха актьори : отдавна знам, че животът на актьора е маратон, а не спринт. Опитвам се да се боря срещу забързаната обстановка, да избирам и обмислям добре ролите си, за да достигна, в сюблимния момент на игра, до магичното чувство на свобода ; за да бъда едновременно изпълнен с енергия и напълно празен.”
И ако досега намирахме, че испанският актьор се справя еднакво добре в регистрите на мачо, на романтик, с еднакво силно физическо или интелектуално присъствие, то тук имаме чувството, че може да изиграе всичко. Претърпявайки сериозни физически трансформации, настройвайки тялото си като покорен инструмент. Бардем обаче не е на същото мнение : „Не съм способен да изиграя всичко, въобще не се определям като напълно развит артист. Артистът, това е този, който е докоснат от грацията, това е Марлон Брандо, Мерил Стрийп или футболиста Лионел Меси : хора, които извършват жестовете много технично, много обработено, давайки вид, че не влагат ни най-малко усилие.”
Говорейки за актьора, който осветява филма му, Алехандро Иняриту се разпалва : „Хавиер е Минотавърът. С античните си черти, той напомня на древногръцка или римска статуя. Лицето му е събрало цялото човечество.”

Предчувсвахме го в 21 грама (казваме, че на толкова се равнява теглото на душата, когато напуска тялото), но Biutiful го потвърждава – Иняриту е хуманист, един от малкото режисьори днес, които търсят сюжети в духовни и философски теми.
В интереса му към маргинални, подтиснати герои, които дерзаят по изцеждането на последната капка, се ражда чувството за – напразна - надежда за светлина.

Писъци, сълзи, суеверия присъстват при Иняриту, както при Достоевски. Уж ненужни силуети, преекспонирани чувства, истерични крайности, които отпращат поздрав към човешкото същество, чиято сила се ражда в слабостта му. Женските образи са богати на конотации, страдащата съпруга на Uxbal (в ролята – Maricel Alvarez), по детски наивна и лутаща се, не може да не се отдаде на личните си демони, не може, подобно на Любов Андреевна от Чеховата Вишнева градина, да не се изкуши от желанията си. Една съвременна жена, чиито слабости, накрая, прощаваме. В другата крайност е светлата фигура на цветнокожата емигрантка (Diaryatou Daff), която, като Соня от Престъпление и Наказание, не може да избяга от добротата...

Както стана ясно, филмът е силно политически ангажиран. Семейството на Хавиер Бардем заемало сериозно участие в комунистически каузи, от които той е наследил активното желание за борба, но не и левите убеждения на майка си и чичо си (Пилар Бардем – режисьор- борец-антифашист) : „Времената бяха ралични, това беше начин да се противопоставяме на Франко. Днес развяването на знаменца няма особен смисъл. Може би изглежда идеалистично, дори наивно, но аз вярвам в социалните политики, в общността ; във всичко, което ни помага да живеем заедно. След като не съм нито лекар, нито политик, моята отговорност на актьор е да участвам във филми, които говорят за това.”

Biutiful дава точна характеристика на повечето прослойки в съвременното общество, моделирано под длетото на космополитния град. От африканското семейство, което е принудено да живее разделено и бедно, до лъскавите клубове, в които кокаинът и липсата на достойнство са задължителен елемент. Днес културата е повече от всякога обвързана с политиката, остава да проследим развитието на изкуството в тази насока.

Желанията ми политат с последния поглед над зимната гора, над Барселона, където никога не вали, над Саграда, обградена от строителни кранове, над плажа, над мястото, където умиращия Uxbal е слушал вълните и вятъра като малък. Желанията ми се срещат с хармоничния полет на ятото птици, отлитащи към Мадагаскар (нали Азнавур пееше, че мизерията ще бъде по-поносима на слънце). Желанията ми са познати на всички вас. Желанието ми е да срещам ангели.

* Използваните цитати са от портрета на Хавиер Бардем, публикуван в 3171 брой на френското списание за култура и изкуство Телерама.

Fourrure

Една годишна студентска стипендия във Франция е около 4 000 евро.
Това подобие на палто, носещо името "fourrurе", заради неестествения си произход от естествена кожа, се продава на авеню Монтен в магазина на Армани за 5889 евро.