Ех, театър...

Нямам извинение за дългото ми отсъствие. Нито пък имам извинение, че нямах вдъхновение. Сега имам. Само един повод е достатъчен и той се нарича Театър.
И по-точно „Старицата от Калкута” на Явор Гърдев.И Захари (невероятен, както винаги). Смях до сълзи, смях през сълзи, смях, смях, плача, не, смея се, подигравам се!
Подигравка с абсолютно всичко! Без страх и свян – ебавка със смъртта, отделителните нужди, ануса, любовта, регламентираното пикаене преди лягане, болестта, космите на онези места...
Споменах ли Захари? А сценичното пространство, организирано до най- дребния детайл а ла кабаре – noire? А перфектаната режисьорска идея за сглобката с песните ( както и цялостната концепция) ? А играта на четиримата ( Вяра Коларова, Снежина Петрова, Захари Бахаров, Малин Кръстев), в която нямаше нищо излишно, нито пък нещо ми лиспваше ? И която ме откъсна от всичко и всички, за да се втренча в сцената, за да се слея с настроението на черния хумор, за да бутам госпожицата до мен, искайки да й докажа колко е смешен скечът ( все едно тя не гледа)...
„Много хубаво не е на хубаво”. Според народната мъдрост. Да го духа народната мъдрост, защото тази вечер всичко беше на хубаво. И задушаващия смях на публиката, и почти – пребиването на Захари на финалните аплодисменти, и позабравеното искрено и възторжено „Браво!”, и задължителното чакане след постановка, изпълнено с много (приятна) носталгия.
Музиката, която звучи, докато навън се разразява буря и остатъчния вкус от гениална постановка – това е на хубаво. Никой не може да ме убеди в обратното!
P.S. И в случай, че ме питаш – не съжалявам за нищо, за нито една вечер прекарана в театъра този сезон, за нито едно мое решение, още по-малко за това, че ще уча театър!
,

Научи ме...

Научи ме, Господи Велик
Да живея като всички хора.
Далчев

Научи ме да не бъда егоист
Научи ме да изслушвам
Научи ме да рисувам
Научи ме да не бъда толкова суетна
Научи ме да не се затварям из лабиринтите на екзистенциалните питания
Научи ме да го обичам
Научи ме да вярвам повече в себе си, без да съм надменна
Научи ме да се оставям на течението
Научи ме да се впускам в приключения
Научи ме да правя снимки
Научи ме да се отуча от прекалената си емоционалност
Научи ме да не ми пука от чуждите преценки когато те са безпочвени и нелогични
Научи ме да не се привързвам толкова лесно и да забравям толкова бързо
Научи ме да спя на палатка
Научи ме да не отделям внимание на хора, които не заслужават
Научи ме да помагам на природата
Научи ме да се сливам с вятъра, след като дълго съм съзерцавала морето
Научи ме да усещам хората
Научи ме да следвам шестото си чувство
Научи ме да не се срамувам от грешките си
Научи ме да не (се) презирам
Научи ме да не правя компромиси с истински силните ми желания
Научи ме да бъда до него винаги, когато трябва
Научи ме да разбирам различните хора от мен
Научи ме да посрещам изгрева с чувство на удовлетворение
Научи ме на спокойствие
Научи ме да събирам сълзите си в шепи
Научи ме как да извиквам музата
Научи ме да бъда щастлива ...
...научи се сама...

коя песен си избираш?

Useless ( Tyjnoto) – няма такава песен. Почвам директно да рева с глас и да стена заради тежината върху раменете ми. Остани. Не искаш.Тръгваш си. Питам да те чакам ли, ти казваш ако искам. Искам.By your side. Продължавам да плача. Флиртувам с плача си, снимам се, плача, поглеждам отсрещния прозорец, няма те на него, няма никого, сама съм, плача, искам да се отърся от страха си, мила съм със себе си, плача, вдигам телефона, заето е, плача, взимам химкалка, сълзите ми размазват мастилото по листа, плача, излизам, плача, подминаваш ме, плача, не искам да плача...това обаче е света на песента.Tear, докато сълзите са вече ненужни, a самосъжалението излишно. Спирам песента. I Belong To You два пъти.Излизам за цигари и шоколад. Чакам те на перваза. Храня гълъбите. Parallel Universe, няколко пъти. Отварям очи, небето е сиво, споменът за теб уж е изчезнал. If You Want Me To Stay, Dosed, Otherside една след друга. Правя фигурки от станьола на шоколада. Правя си цветенце. Подарявам ти го. Не го искаш. Otherside отново. Три пъти. Най – вече първите акорди.Няма такова начало, не е трудно и изпълнено със съмнения, а точно обратното - силно, завладяващо, непоколебимо, изпълва ме с живот. 33 секунди, а са като цяла вечност. Последно. Посягам към телефона. Не, не и не! On s’attache. Решено. Три пъти е малко. Пускам я четвърти. Телефонът звъни. Два пъти. Вдигам го,казваш че би искал да се видим, да обсъдим нещата, за да няма недоразумения, за да изпием по едно мартини. Домъчняло ти е.”Believe in me.” Да, ама сега не ми се слуша тази песен, колкото и опияняващ да е гласът ти, колкото и сладко да се усмихваш, колкото и нежни слова би могъл да изречеш, колкото и мартини да пием заедно. Дискът зацикли на нея. Give It To Me. Partyyy. С новата ми червена рокля изглеждам прекрасна, излизам, тръгвам си, здравей, напускам те! Destination Unknown. Докато свърши батерията.
Still Haven’t Found What I’m looking for…

последна спирка

Сещаш ли се за последните спирки? Да, да, онези, на които остават клошарят, перманентно следващ цикъла първа-поледна (спирка), жената, която работи на другия край на града, пенсионерът, който има безплатна карта за градския и обича да се шляе, вече измореният шофьор и ти. Първа последна, втора последна, а ето я и твоята последна. Трябва да слезеш.
Ето аз се чувствам така. Трябва да сляза от автобуса и да се кача на самолета. Да полетя в облаците. Ето защо отивам в Париж. Защото съм изпълнена с очакване за нещо ново, за нещо изграждащо, за нова частица от мен. Готова съм. Слизам. Поемам предизвикателството. Слизам в движение.
Но не след дълго отново ще се кача на автобуса. От първата спирка. И ще имам какво да дам, ще имам нови сили, нова енергия, нови мисли. Слизам на последната спирка за да заредя гориво и да погледна маслото. После пак се качвам. Обновена, освежена. Не мога да зарежа автобуса, на който осемнадесет години съм се возила. Поне не за дълго. Той е зацапан, понякога мръсен,често претъпкан, понякога потен, понякога отегчаващ. Но това си е моят автобус, а всичко мое си го обичам. Тук е последната ми спирка. Тук в крайна сметка ( след дълго или кратко скитосване) ще сляза завинаги.

"...и тя се чувстваше по-добре в мечтите си, отколкото в действителността, защото видимите неща отминават, но невидимите са вечни!..."

трите грации :)

снимка :-)

"Предградие"

Понякога е ужасно трудно. Да решиш, да избереш пътя, да откриеш истинското. Понякога се изискват неимоверни усилия за да се запазиш „чист” от погубващата суета и да погледнеш човека срещу теб, просто усмихвайки се. И да знаеш, че ще го зарадваш.
А ако си на около двадесет, към усмивката да прибавиш и онази енергия, на вечно търсещия, вечно искащия, но не винаги намиращ млад човек, за който влюбването е свързано с безпределно голяма емоция, разочарованието с потапяне в света на алкохола и наркотиците, а стремежите за успех, със заминаване недалеч...
А ти?
Не е нужно да отидеш много далеч. Просто се разходи до театъра. Особено в четвъртък. Особено ако си млад. Или се чувстваш такъв. За час и половина ще изживееш моменти от живота на няколко момичета и момчета, чието съществуване няма да премине под знака на еднообразието и безразличието. Защото са различни. И защото са на път да се докоснат до най – сакралното за всеки – мечтите му и истинското му призвание.
Безизходица – това обаче е окончателният резултат.
И ти оставаш сам, с много разбити надежди, защото в тази възраст си мислиш, че разочарование няма да има.
Огледай се. Потърси това, което ти липсва.
Увери се, че не живееш в лъжа.
Не бягай от отговорността, защото психологическото прозрение идва с много мисъл, търсене и избиране на най-подходящото решение, свързано с въпроса: „Какво да направя за да се чувствам пълноценен през моя живот?”
Само внимавай – личността има склонността да се самоизтезава в лабиринта на нравствените въпроси...
Има ли правиелни решения изобщо?
Не знам. Реши го ти.
Четвъртък. „Предградие”. Там, където ще откриеш нещо за себе си...

Без име.

Здрасти. Бих искала да напиша нещо за любовта.
За псевдо-любовта, за това, което наричаме любов, но за което може би бъркаме, за любовта, която се поражда от нищо и умира от всичко.
Точно определение за нея, разбира се, нямам. Но знам ( колко ли странно звучи), че Тя често създава неудобства. Доста неудобства.
Това, че трябва да си прекрасна пред „любимия”, да му се харесваш отново и отново( най-вече на подсъзнателно равнище), това, че винаги остава вечния стремеж да уеднаквиш разликите (не, не казвай, че не ти се иска,сам знаеш, че общите интереси са благодат и огромно предимтво за връзката...).
Връзка без любов?
Любов без връзка?
И двете са осъществими. Абсолютно при това.
От любовта се отслабва.
И физически, и на духовно равнище, защото привиквайки към един човек, към неговите драми, нрави и малки чудатости, то ние постепено приемаме битовизма като необходимост. Ужасно. Битовизмът ме вбесява. А понякога и любовта.
Beautiful girl, stay with me? А ако не искам, а ако искам, а ако трябва? При любовта нямало думата „трябва”.
Грешно. Абсолютно грешно. Любовта е огромно объркване, малка подигравка, или голяма подигравка с човека, с неговите състояния на духа. Подигравка, където „трябва” е водещия на ток-шоуто, където „трябва” е генералният директор, където „трябва” е силата, където „трябва” е необходимост, за да могат нещата да се случат.
Или поне да опитат.
Защото при любовта нещата никога не се случват изцяло. Винаги съществува портичка, вратичка, през която можеш да избягаш,или пък някой друг да влезе...Както прецениш...
Може би греша. Може би не.
Любовта е съобразяване.
Огромно съобразяване. Постоянно. Понякога досадно.
Може би не съм изпитала как му се казва...”истинска, поривна и вълнуваща любов”...Може би, но на мен ми се повръща не само от самолети,както и на теб, но и от клишета.
И за да не стане прекалено песимистично ще си призная, колко ми е обнадеждено, като си признавам, че не мога да открия смисъла на думите, перефразирани в милиони песни, филми, цели индустрии : „любовта е всичко, което ни остава, тя е най-прекрасното в човешкия живот...”. FUCK. Това е тя. Beautiful girl, stay with me – fuck отново. Винаги някой бива преебан. Абсолютно смазан.
Има и щастлив край. Даааа. Тогава пък е скучно. Двамата влюбени съзерцават залеза на плажа, където спокойното море разбива нежните си вълни във все още неизстиналия пясък...
Или ти. Сам. Но не самотен. Плачеш и си мислиш за нещо, което изгаря цялото ти същество, нещо, което те кара да мислиш, да откриваш себе си и свои дълбоко скрити качества...
Човек осъзнавал себе си, когато обичал. Fuck. Човек разбира себе си най-добре в самотата, онази самота, в която тишината не е препоръчителна. Нужна е музика. И размишлението, че светът се върти около теб, че ти си света, че ти си важен и ценен, че ти разбираш и виждаш, какъв по-прекрасен дар от природата...?
Когато си влюбен се мислиш за щастлив. И сигурен.
Сигурност – положителното качество на любовта. Качество, което дори и измамно понакога, идва на помощ, точно когато трябва.
Fall in love, така пишеше на един плакат, пред който една възрастна жена изпита сериозни затруднения. Просто не знаеше английски. Нали любовта говорила всички езици? FUCK отново. Тя говори само езика на другия и нищо повече. Твоят минава на заден план, защото любовта е най-вече пренебрегване към самия теб.
Вече си сигурен, че съм нещастно влюбена. Е, не позна.
Не знам дали съм влюбена(това да имаш гадже положетелно не е мерило, както вече се разбрахме, нали?) и никога няма да разбера дори и да съм, защото има хора, които просто обичат. Много. И аз съм от тях. Обичам хората( е не всички естествено), но ги обичам. Особено актьорите ха ха ха.
Да обичаш един човек – чист егоизъм с хедонистични наклонности. Правиш го заради сигурността и удоволствието да си хапнете сладолен в неделния следобед. При мен май така става.
Може би. Може би не.
Объркана съм. Любовта е ужасно объркана... Не мислиш ли?