И така ето ме. Вкъщи.
Минали са само три месеца, имам чувството че са изминали години.
Минали са цели три месеца, имам чувството че са изминали като миг.
Равносметка:
много познати...
много контакти...
малко истински приятели...
много лица...
много нации...
много езици...
много театри...
много бяло боро...
много книги...
много красиви места...
много емоции...
много монако...
втори куфар ( и то тежък)...
един месец блокаж на университета...
един нов телефон...
едно ново чувство...
една нова квартира...
един нов брат...
три нови шапки...
много надежди...
малко разочарования...
една песен...
една носталгия...
много целувки...
много топъл шоколад...
много опит...
много събития в agenda...
три жетона за пералня...
много картички...
един полу-пропуснат рожден ден...
един Париж...
неделя, 30 декември 2007 г.
честит рожден ден !
Ако никога не си имал най-добър приятел малко трудно ще ме разбереш.
Ако никога не си имал приятел, който да поставяш след майка си и баща си, трудно ще ме разбереш.
Ако не си се разделял с някого за повече от 2 седмици в продължение на години, трудно ще ме разбереш.
Ако не си имал приятел, който знае какво мислиш и чувстваш, какво те терзае и какво те прави щастлив,то няма да ме разбереш.
Ако нямаш приятел на който не си изпускал рождения ден от 12 години, то няма да ме разбереш.
Ако не си ходил с най-добрия ти приятел на море през цялата ти съзнателна ти възраст, ако не си преживял с него пубертетски купони и терзания, висене в районно, еволюция на съзнанието и на вкуса, любовни делири, фалшиви бележки и неизвинени отсъствия, първите ти стъпки в нощния живот, то няма да ме разбереш.
Ако няма човек, с който разговорите ви да продължават по цял следобед и да имате още много да си кажете...то тогава няма да ме разбереш.
Ако нямаш някой, който да наричаш приятел и да нямаш никакво съмнение по повод съдържанието на думата, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш някой, който винаги е знаел къде и кога да бъде в живота ти, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш толкова близък приятел, с когото да си имате дори думи за асоциации, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш този човек, за който можеш да разказваш с часове, то няма да ме разбереш...
Няма да ме разбереш в оше много случаи,но аз и не държа.
Може би всеки човек има такъв приятел
Може би.
Аз съм щастлива да имам.
It’s good you’re around!
P.S. Кити, това е за рождения ти ден, за всички моменти, които сме имали заедно, и които ще продължаваме да имаме, защото има неща,които не се променят...има неща, които остават красиви като лятното слънце, като пролетния дъжд, като коледното настроение...те никога няма да се променят, поне в моето съзнание...
Хубаво е, че ги има…Хубаво е, че ви има...
Ако никога не си имал приятел, който да поставяш след майка си и баща си, трудно ще ме разбереш.
Ако не си се разделял с някого за повече от 2 седмици в продължение на години, трудно ще ме разбереш.
Ако не си имал приятел, който знае какво мислиш и чувстваш, какво те терзае и какво те прави щастлив,то няма да ме разбереш.
Ако нямаш приятел на който не си изпускал рождения ден от 12 години, то няма да ме разбереш.
Ако не си ходил с най-добрия ти приятел на море през цялата ти съзнателна ти възраст, ако не си преживял с него пубертетски купони и терзания, висене в районно, еволюция на съзнанието и на вкуса, любовни делири, фалшиви бележки и неизвинени отсъствия, първите ти стъпки в нощния живот, то няма да ме разбереш.
Ако няма човек, с който разговорите ви да продължават по цял следобед и да имате още много да си кажете...то тогава няма да ме разбереш.
Ако нямаш някой, който да наричаш приятел и да нямаш никакво съмнение по повод съдържанието на думата, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш някой, който винаги е знаел къде и кога да бъде в живота ти, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш толкова близък приятел, с когото да си имате дори думи за асоциации, то няма да ме разбереш...
Ако нямаш този човек, за който можеш да разказваш с часове, то няма да ме разбереш...
Няма да ме разбереш в оше много случаи,но аз и не държа.
Може би всеки човек има такъв приятел
Може би.
Аз съм щастлива да имам.
It’s good you’re around!
P.S. Кити, това е за рождения ти ден, за всички моменти, които сме имали заедно, и които ще продължаваме да имаме, защото има неща,които не се променят...има неща, които остават красиви като лятното слънце, като пролетния дъжд, като коледното настроение...те никога няма да се променят, поне в моето съзнание...
Хубаво е, че ги има…Хубаво е, че ви има...
***
Не искам да съм банална.
Затова не говоря (пиша) за любов.
Предпочитам да работя през нощта, вместо през деня.
Обожавам дъжда, който мнозина ненавиждат.
Харесва ми да оставам насаме със себе си и да се самонаблюдавам (трудно е, признавам).
Алтруист съм, поне правя опити, живея заради хората, за да бъда с тях, за да ги разбирам ,подкрепям, критикувам, обичам; за да избягвам да ги мразя , дори когато правят грешки, безумни грешки...
Когато ме обзема тъга, отдавам този факт на себе си, единствено на себе си, търся грешките първо у себе си,извинявам се, дори и да не съм виновна...
Понякога крещя.
Крещя на себе си.
Съдя се прекалено строго за постъпките на други.
Не щадя нито време, нито нерви, нито емоции за други.
Не съжалявам за нищо, защото хората ме правят щастлива.
Между другото не съм избягала, аз съм там, тогава, до теб и те чакам...
Затова не говоря (пиша) за любов.
Предпочитам да работя през нощта, вместо през деня.
Обожавам дъжда, който мнозина ненавиждат.
Харесва ми да оставам насаме със себе си и да се самонаблюдавам (трудно е, признавам).
Алтруист съм, поне правя опити, живея заради хората, за да бъда с тях, за да ги разбирам ,подкрепям, критикувам, обичам; за да избягвам да ги мразя , дори когато правят грешки, безумни грешки...
Когато ме обзема тъга, отдавам този факт на себе си, единствено на себе си, търся грешките първо у себе си,извинявам се, дори и да не съм виновна...
Понякога крещя.
Крещя на себе си.
Съдя се прекалено строго за постъпките на други.
Не щадя нито време, нито нерви, нито емоции за други.
Не съжалявам за нищо, защото хората ме правят щастлива.
Между другото не съм избягала, аз съм там, тогава, до теб и те чакам...
четвъртък, 29 ноември 2007 г.
Еt balancez mes cendres sur Mickey
И след края – Шок.
Първо – нямаме определени места.
Това ме обърква – да се бутам ли пред всички сякаш съм на устен изпит по журналистика или да изчакам с цялото си спокойствие, както френският маниер повелява?
Да се бутам или не?!
Никой не се бута, по-добре не...Ами ако остана без място? 20 лева за билет и да гледам някъде от ъглите!? Не, не , няма как да се предреждам...Няма ли да отворят вратите най-после?
Отварят ги.
Посрещат ни момчета в черно-сини прилепнали трика,които те отрупват с програми и пожелания за „приятен спектакъл” и те съпровождат до мястото ти(вече съм спокойна имам си място и то на първия ред! Така е, ние българите имаме особен чар;))
Актьорите,овързани с канапи, са вече на сцената, заедно с един мини-купър, купчина ламарини, кашони, огромен аквариум и множество...боклуци...
Текста е на испански,но субтитрите са прожектирани на огромен екран – така, че дори недовиждащите хора като мен да вникнат в текста... Всъщност изписването на текста на екрана е ефект, често използван от автора – Родриго Гарсия. Неговата концепция за протичането на постановката е доста объркваща.
Прожектираният текст на платното не трябва да има нищо общо(наистина нищо!) с това, което актьорите правят на сцената...
Пример 1: мъж и жена, които голи се поливат с мед, а след това,лепкави, се въргалят доволно в козина, а текста като фон е изпълнен с мъдри, лаконични послания, свързани с ужасно бързото, задължаващо и често ограбващо природата ежедневие на човечеството.
Пример номер 2: мъж и жена, които голи се е**т в главата(не питайте как става това и аз бях шокирана!) и текст, изтъкан от познати до болка изречения като : „Батерията ви е изтощена, моля презаредете!”, „Следваща спирка: Gare de Lyon, внимавайте като слизате от влака!”, „ Надвишавате кредитния ви лимит!”.
Пример 3: момиче с коса до кръста е остригана почти нула номер само за десет минути от момче, имащо вид на сериен убиец,а по време на този акт на екрана наблюдаваме скачаща жена с парашут и нейните размисли и страсти.
Пример 4: два хамстера са потапяни във вода и наблюдавани как се давят в продължение на петнадесет минути и съвсем малко преди да се удавят все пак биват изваждани(доста природозащитници си излязоха от залата, аз обаче удържах), а текстовия съпровод са истини от сорта на: точно ти, точно сега имаш силата и възможността да промениш стереотипите, да бъдеш себе си, да плюеш на системата,...
Пример 5: увиване на актьорите в нещо лепкаво и хлъзгаво, а след това силно,бурно и доста дълго мятане, лазене, падане и приадане по сцената...текстът ми се изгуби от поглед( кое да гледам по дяволите?!).
Примерите са много. Целият слектакъл е съставен от примери, изглеждащи по този начин – шокиращи заради самия шок, силни по внушение и изпълнение, импровизирани, но не и лишени от смисъл, oсланящи се на това, че днес „една гора е хиляда пъти по-малко привлекателна от Дисниленд” ...
И след края – шок!
Един колега побърза да отбележи, че нямало смисъл от този тип театър, а аз като един истински театрал дръзко му заявих, че има смисъл от всякакъв вид театър, така както има смисъл от различните раси, култури и т.н.
Странното е, че това момче е в моята група по „ателие на зрителя”,а не осъзнава богатството, което различието предполага.
Странното е, че аз също не съм фен на този тип „модерни” постановки, нито на спряганото за „модерно” изкуство като цяло.
Но без да харесвам този тип на изказ съм склонна да защитя режисьора и труда му.
Особено след изчерпателните му отговори на всички въпроси, които му бяха поставени на нашата мини-конференция ( а те не бяха никак малко).
Особено след изказването му, че го привлича именно това, което не се прави в театъра ( разбира се получи доста критики за хамстерите!).
Особено след проявеното му чувство за хумор, след бохемския му вид и след това, че ми каза коя зодия е;).
Склонна съм да защитя всяко изкуство, което по някакъв начин е обосновано.И в което е вложена идея. Много идеи.
Ако този театър не беше в програмата ми, във вторник вечерта щах да избера Калдерон, Молиер или Ева Енслер.
Радвам се, че избрах това. Радвам се, че има хора, отдадени на изкуството заради самото него, а не заради пари и слава. Радвам се, че има личностти, като Гарсия, които имат побелели къдрави коси, правят школи за млади хора и търсят декорите за постановките си в боклука.
Не предпочитам този театър, но съм убедена, че трява да съществува, за да има вторник-вечери като тази, в която да мина по Шанз-Елизе,после през Конкорд,после през градините Тюйлери, после да стигна вкъщи и да съм все още объркана от това, което съм преживяла,от това, което съществува по света!
P.S. Признавам ,дълго стана, но така е вдъхновениетоJ
Първо – нямаме определени места.
Това ме обърква – да се бутам ли пред всички сякаш съм на устен изпит по журналистика или да изчакам с цялото си спокойствие, както френският маниер повелява?
Да се бутам или не?!
Никой не се бута, по-добре не...Ами ако остана без място? 20 лева за билет и да гледам някъде от ъглите!? Не, не , няма как да се предреждам...Няма ли да отворят вратите най-после?
Отварят ги.
Посрещат ни момчета в черно-сини прилепнали трика,които те отрупват с програми и пожелания за „приятен спектакъл” и те съпровождат до мястото ти(вече съм спокойна имам си място и то на първия ред! Така е, ние българите имаме особен чар;))
Актьорите,овързани с канапи, са вече на сцената, заедно с един мини-купър, купчина ламарини, кашони, огромен аквариум и множество...боклуци...
Текста е на испански,но субтитрите са прожектирани на огромен екран – така, че дори недовиждащите хора като мен да вникнат в текста... Всъщност изписването на текста на екрана е ефект, често използван от автора – Родриго Гарсия. Неговата концепция за протичането на постановката е доста объркваща.
Прожектираният текст на платното не трябва да има нищо общо(наистина нищо!) с това, което актьорите правят на сцената...
Пример 1: мъж и жена, които голи се поливат с мед, а след това,лепкави, се въргалят доволно в козина, а текста като фон е изпълнен с мъдри, лаконични послания, свързани с ужасно бързото, задължаващо и често ограбващо природата ежедневие на човечеството.
Пример номер 2: мъж и жена, които голи се е**т в главата(не питайте как става това и аз бях шокирана!) и текст, изтъкан от познати до болка изречения като : „Батерията ви е изтощена, моля презаредете!”, „Следваща спирка: Gare de Lyon, внимавайте като слизате от влака!”, „ Надвишавате кредитния ви лимит!”.
Пример 3: момиче с коса до кръста е остригана почти нула номер само за десет минути от момче, имащо вид на сериен убиец,а по време на този акт на екрана наблюдаваме скачаща жена с парашут и нейните размисли и страсти.
Пример 4: два хамстера са потапяни във вода и наблюдавани как се давят в продължение на петнадесет минути и съвсем малко преди да се удавят все пак биват изваждани(доста природозащитници си излязоха от залата, аз обаче удържах), а текстовия съпровод са истини от сорта на: точно ти, точно сега имаш силата и възможността да промениш стереотипите, да бъдеш себе си, да плюеш на системата,...
Пример 5: увиване на актьорите в нещо лепкаво и хлъзгаво, а след това силно,бурно и доста дълго мятане, лазене, падане и приадане по сцената...текстът ми се изгуби от поглед( кое да гледам по дяволите?!).
Примерите са много. Целият слектакъл е съставен от примери, изглеждащи по този начин – шокиращи заради самия шок, силни по внушение и изпълнение, импровизирани, но не и лишени от смисъл, oсланящи се на това, че днес „една гора е хиляда пъти по-малко привлекателна от Дисниленд” ...
И след края – шок!
Един колега побърза да отбележи, че нямало смисъл от този тип театър, а аз като един истински театрал дръзко му заявих, че има смисъл от всякакъв вид театър, така както има смисъл от различните раси, култури и т.н.
Странното е, че това момче е в моята група по „ателие на зрителя”,а не осъзнава богатството, което различието предполага.
Странното е, че аз също не съм фен на този тип „модерни” постановки, нито на спряганото за „модерно” изкуство като цяло.
Но без да харесвам този тип на изказ съм склонна да защитя режисьора и труда му.
Особено след изчерпателните му отговори на всички въпроси, които му бяха поставени на нашата мини-конференция ( а те не бяха никак малко).
Особено след изказването му, че го привлича именно това, което не се прави в театъра ( разбира се получи доста критики за хамстерите!).
Особено след проявеното му чувство за хумор, след бохемския му вид и след това, че ми каза коя зодия е;).
Склонна съм да защитя всяко изкуство, което по някакъв начин е обосновано.И в което е вложена идея. Много идеи.
Ако този театър не беше в програмата ми, във вторник вечерта щах да избера Калдерон, Молиер или Ева Енслер.
Радвам се, че избрах това. Радвам се, че има хора, отдадени на изкуството заради самото него, а не заради пари и слава. Радвам се, че има личностти, като Гарсия, които имат побелели къдрави коси, правят школи за млади хора и търсят декорите за постановките си в боклука.
Не предпочитам този театър, но съм убедена, че трява да съществува, за да има вторник-вечери като тази, в която да мина по Шанз-Елизе,после през Конкорд,после през градините Тюйлери, после да стигна вкъщи и да съм все още объркана от това, което съм преживяла,от това, което съществува по света!
P.S. Признавам ,дълго стана, но така е вдъхновениетоJ
Ако знаех
Мислих си за теб. Вчера.
После отидох да се разхождам.
Мислих какво трябва да направя.
Ако знаех – щях, каквото и да ми струва.
Но не знам.
Както никой не знае.
Щях да ти се обадя за да ти кажа, че съм измислила решение.
После се оказа грешно.
Размишлявах върху това как съществуват много хора с излишни претенции, много хора със съзнанието на егоисти, много хора, забързани за да отидат някъде, за спечелят още и още пари, за да натрупат колички, пълни с храна в магазина, за да си подредят всички серии на „Приятели” пред огромната система за домашно кино, за да разглеждат пет звездни хотели за лятната им почивка, за да правят стотици еднакви снимки в ресторанта на рожденния им ден, за да се наричат щастливи когато си купят поредната вещ, за да бъдат нещастни когато любимите им еклерчета са свършили...
Мислих твърде дълго за теб, за мен, за Пол - приятелят на баща ми, който е писател, но спи вече трети месец в парка и иска само малка стаичка, където да се изкъпе и да се наспи, за да отиде на следващия ден на работа, там при другите, нормалните хора, които имат някаква сигурност, някакви малки кутийки (като моята стая), в които вечерят, смеят се,обаждат се по телефона на близките си.
Не знам кой е правилният избор, не знам къде е по-добре – при измамното есенно слънце, която получаваш от материалното или при студения вятър, който навлиза от северния полюс на духовното.
Не знам как, но искам да помогна на човек като Пол.
На деца като тези от болницата, които се радват на най-малкия човешки жест.
На изчезващите гори, на младите хора, искащи да се занимават с театър.
На теб.
На себе си също.
После отидох да се разхождам.
Мислих какво трябва да направя.
Ако знаех – щях, каквото и да ми струва.
Но не знам.
Както никой не знае.
Щях да ти се обадя за да ти кажа, че съм измислила решение.
После се оказа грешно.
Размишлявах върху това как съществуват много хора с излишни претенции, много хора със съзнанието на егоисти, много хора, забързани за да отидат някъде, за спечелят още и още пари, за да натрупат колички, пълни с храна в магазина, за да си подредят всички серии на „Приятели” пред огромната система за домашно кино, за да разглеждат пет звездни хотели за лятната им почивка, за да правят стотици еднакви снимки в ресторанта на рожденния им ден, за да се наричат щастливи когато си купят поредната вещ, за да бъдат нещастни когато любимите им еклерчета са свършили...
Мислих твърде дълго за теб, за мен, за Пол - приятелят на баща ми, който е писател, но спи вече трети месец в парка и иска само малка стаичка, където да се изкъпе и да се наспи, за да отиде на следващия ден на работа, там при другите, нормалните хора, които имат някаква сигурност, някакви малки кутийки (като моята стая), в които вечерят, смеят се,обаждат се по телефона на близките си.
Не знам кой е правилният избор, не знам къде е по-добре – при измамното есенно слънце, която получаваш от материалното или при студения вятър, който навлиза от северния полюс на духовното.
Не знам как, но искам да помогна на човек като Пол.
На деца като тези от болницата, които се радват на най-малкия човешки жест.
На изчезващите гори, на младите хора, искащи да се занимават с театър.
На теб.
На себе си също.
понеделник, 12 ноември 2007 г.
La Vie En Rose
Той ми казваше, че животът е прекрасен.
Казваше го най-отговорно и най-сериозно между две спирки на метрото.
Заявяваше го и се усмихваше като доказателство...
И аз се усмихвах, но не му вярвах.
Заведе ме в най-уютната кръчма - със страхотни, истински хора, които пиеха бира и се наслаждаваха на всичко, което имаха , разпитваха ме с непресторено любопитство защо приличам на испанка и се подиграваха на системата ...и това отново за да ми докаже, че животът е прекрасен.
Аз не му вярвах.
После ми разказваше за Мексико, за слънцето, за музика, за страстта му към всичко позитивно...естествено за да ми каже...животът е такъв...усмихнат, в случай,че и ти си такъв...
Не му вярвах. Просто защото се страхувах...
Не съм го виждала от две седмици.
Но сега му вярвам повече от всякога.
Определен повод:няма.
Определена причина:няколко са.
Невероятни роднини, невероятни приятели, невероятни спомени за миналото.
Настояще в уникален град.
Красиви планове за бъдещето.
И онова чувство на удовлетворение от онова, което си, онова зареждащо чувство, което те кара просто ...да се усмихнеш.
Може би е просто миг.
Може би, но ме докосна.
Казваше го най-отговорно и най-сериозно между две спирки на метрото.
Заявяваше го и се усмихваше като доказателство...
И аз се усмихвах, но не му вярвах.
Заведе ме в най-уютната кръчма - със страхотни, истински хора, които пиеха бира и се наслаждаваха на всичко, което имаха , разпитваха ме с непресторено любопитство защо приличам на испанка и се подиграваха на системата ...и това отново за да ми докаже, че животът е прекрасен.
Аз не му вярвах.
После ми разказваше за Мексико, за слънцето, за музика, за страстта му към всичко позитивно...естествено за да ми каже...животът е такъв...усмихнат, в случай,че и ти си такъв...
Не му вярвах. Просто защото се страхувах...
Не съм го виждала от две седмици.
Но сега му вярвам повече от всякога.
Определен повод:няма.
Определена причина:няколко са.
Невероятни роднини, невероятни приятели, невероятни спомени за миналото.
Настояще в уникален град.
Красиви планове за бъдещето.
И онова чувство на удовлетворение от онова, което си, онова зареждащо чувство, което те кара просто ...да се усмихнеш.
Може би е просто миг.
Може би, но ме докосна.
сряда, 7 ноември 2007 г.
Dice
Понякога oбичам да се скитам из празните улици.
Идвам, връщам се.
Имам паспорт за света.
Обичам живота, той мен също.
Оставаме сами.
Бавно събличаш дрехите от мен, потънала в загадки.
После бързо се втурваме към изхода, където се споглеждаме –
станало е нощ.
Скитаме се по пустите улици.
Оставям се на теб, да ме заведеш където искаш.
Най-добре в рая.
Раят е често в празните улици.
* * *
Nothing can compare
To when you roll the dice and swear that your love's for me
Идвам, връщам се.
Имам паспорт за света.
Обичам живота, той мен също.
Оставаме сами.
Бавно събличаш дрехите от мен, потънала в загадки.
После бързо се втурваме към изхода, където се споглеждаме –
станало е нощ.
Скитаме се по пустите улици.
Оставям се на теб, да ме заведеш където искаш.
Най-добре в рая.
Раят е често в празните улици.
* * *
Nothing can compare
To when you roll the dice and swear that your love's for me
събота, 3 ноември 2007 г.
Art Brut
Когато денят в Париж е ferié (т.е. почивен, празничен) можеш да се подготвиш за една прекалено спокойна, изчистена от ангажименти неделя.
Една неделя, която притежава особена атмосфера – нетипична за забързаното ежедневие, носталгична, обвързваща те с ужасно много въпроси, свързани с личностното ти осъществяване, с това какво в крайна сметка правиш с живота си, за всички затворени и отворени врати. И мечти.
Няма недели, които да не ми напомнят на София.
Няма недели, в които да не си задавам екзистенциални въпроси и да не преоткривам себе си.
Няма недели,в които да не ми е приятно да изпия чаша монако някъде...
А ако това е един случаен бар, сгушен на малка старинна уличка и наречен Art Brut, още по-добре.
Барманът е симпатичен, както и усмихнатите постоянни посетители.
Двамата мъже на моята маса са от хората, чиято компания винаги ми е приятна.
Каменната стена зад тях ми напомня на Робинзон Крузо, а стълбата, която води нагоре, а не стига никъде - на нещастна човешка съдба.
Мирисът на канела и тютюн е прекрасно допълнение към магията.
Има места, които са магични. Точка.
Има дни, които са магични, в които се чувстваш спокоен като в неделен следобед.
Всъщност денят е четвъртък. Празник е. Прилича на неделя. Не, по-хубаво е от неделя…
Една неделя, която притежава особена атмосфера – нетипична за забързаното ежедневие, носталгична, обвързваща те с ужасно много въпроси, свързани с личностното ти осъществяване, с това какво в крайна сметка правиш с живота си, за всички затворени и отворени врати. И мечти.
Няма недели, които да не ми напомнят на София.
Няма недели, в които да не си задавам екзистенциални въпроси и да не преоткривам себе си.
Няма недели,в които да не ми е приятно да изпия чаша монако някъде...
А ако това е един случаен бар, сгушен на малка старинна уличка и наречен Art Brut, още по-добре.
Барманът е симпатичен, както и усмихнатите постоянни посетители.
Двамата мъже на моята маса са от хората, чиято компания винаги ми е приятна.
Каменната стена зад тях ми напомня на Робинзон Крузо, а стълбата, която води нагоре, а не стига никъде - на нещастна човешка съдба.
Мирисът на канела и тютюн е прекрасно допълнение към магията.
Има места, които са магични. Точка.
Има дни, които са магични, в които се чувстваш спокоен като в неделен следобед.
Всъщност денят е четвъртък. Празник е. Прилича на неделя. Не, по-хубаво е от неделя…
събота, 27 октомври 2007 г.
Kоя бях аз?
Kоя бях аз?
Това се питам след края на ужасно бавния, ужасно съдържателния и ужасно философски спектакъл „Homme sans but”.
Опростена сценография, сведена до абсолютно празна сцена, пропаст пред нея, както и зад нея, липса на декори, легло с бял чаршаф и празни пликове, съсредоточаващи вниманието върху себе си по някое време, перфектно поставени светлини, звук, който те стряска точно в момента, когато в залата е като в гробище...всичко това води до затвореното пространство на лабиринта. До зазиждането ти в твоя собствен лабиринт, в твоя собствен свят, в собстените ти мисля...Води до онова състояние, в което нямаш нужда да се смееш, а напротив – осмисляйки себе си, най – после си готов да обърнеш поглед към другите, към тяхните малки проблеми, към тяхната съдба, към тяхната смърт, към тяхното мизерно съществуване, което те сами са избрали...
Кой си ти?
Режисьорът в лицето на Клод Режи е задал може би милиони пъти този въпрос, за да достигне както той, така и актьорите до онова състояние на протяжност, което обаче не дразни. Тъкмо обратното. Ето го най – после театъра, който няма за цел да те забалява, а да те въведе в пространствата на мълчанието,където да чуеш крясъка си, уплашения си крясък, породен от това, че той ще си тръгне завинаги, че ще умреш като „никой”, че за секунда можеш да загубиш всичко и най – вече себе си.
Ако за два часа и половина се вглъбиш в студения текст на норвежкия автор, в символичните движения на актьорите, в звука, идващ от вечността, ще спечелиш опит да НЕ бъдеш егоист. Поне за малко. А това е много. Много повече от колкото предполагаш.
Ако останеш на повърхността ще заспиш, ще си излезеш или ще отидеш да пиеш двойно кафе. Много хора го направиха.
Повърхността е по-лесна. Да си егоист е по-лесно.
Коя съм аз, кой си ти?
Това се питам след края на ужасно бавния, ужасно съдържателния и ужасно философски спектакъл „Homme sans but”.
Опростена сценография, сведена до абсолютно празна сцена, пропаст пред нея, както и зад нея, липса на декори, легло с бял чаршаф и празни пликове, съсредоточаващи вниманието върху себе си по някое време, перфектно поставени светлини, звук, който те стряска точно в момента, когато в залата е като в гробище...всичко това води до затвореното пространство на лабиринта. До зазиждането ти в твоя собствен лабиринт, в твоя собствен свят, в собстените ти мисля...Води до онова състояние, в което нямаш нужда да се смееш, а напротив – осмисляйки себе си, най – после си готов да обърнеш поглед към другите, към тяхните малки проблеми, към тяхната съдба, към тяхната смърт, към тяхното мизерно съществуване, което те сами са избрали...
Кой си ти?
Режисьорът в лицето на Клод Режи е задал може би милиони пъти този въпрос, за да достигне както той, така и актьорите до онова състояние на протяжност, което обаче не дразни. Тъкмо обратното. Ето го най – после театъра, който няма за цел да те забалява, а да те въведе в пространствата на мълчанието,където да чуеш крясъка си, уплашения си крясък, породен от това, че той ще си тръгне завинаги, че ще умреш като „никой”, че за секунда можеш да загубиш всичко и най – вече себе си.
Ако за два часа и половина се вглъбиш в студения текст на норвежкия автор, в символичните движения на актьорите, в звука, идващ от вечността, ще спечелиш опит да НЕ бъдеш егоист. Поне за малко. А това е много. Много повече от колкото предполагаш.
Ако останеш на повърхността ще заспиш, ще си излезеш или ще отидеш да пиеш двойно кафе. Много хора го направиха.
Повърхността е по-лесна. Да си егоист е по-лесно.
Коя съм аз, кой си ти?
четвъртък, 25 октомври 2007 г.
ЧРД ДОРИ!
Звъни като полудял. Наистина.
Първи път, натискам някое от копчетата, после втори, още по – настоятелно, този път има и вибрация, трети път, терминаторски звън, абе педераст ( с произношението на Васко) какво звъниш толкова късно като полудял, ще събудиш всички, как може да мислиш, че съм забравила рождения ден на Дори?
Телефони, какво да ги правиш.
За същия ден имам още сто аларми, но само една е важна, тя е тази за рождения ти ден, ma petite poussan!
Няма да продължавам на френски, защото тези часове бяха отредени за бесеница, бикове, крави и прическата на madame (ех, Къци Вапцаров;)
Виж на английски си много силна, толкова изписани диктовки на дъската ( Искам аз, искам аааааззз да пишаааJ)
Честно казано много дълго обмислям какво точно да напиша за да ти честитя рождения ден. Объркана съм, има толкова много неша, които искам да ти кажа...
Благодаря ти за всичките лафчета (каква дума само), без които нямаше да си изкарваме толкова забавно!
Благодаря ти за всички плитки, сплитани в междучасията, за всички песнички, за всички смешки, за всички снимки......
Благодаря ти за това, че си такава „щурачка” ха ха ха ха ха ха ах ах ах
Дори, шегата настрана, бъди много щастлива, стани актриса, прави цял живот това, което искаш, отнасяй се сериозно към мечтите си, следвай ги, положи всички усилия за да ги превърнеш в реалност,повярвай в тях, обичай ги и те ще се сбъднат, бъди сигурна в това! Усмихвай се и когато имаш проблем не се колебай да звъннеш на една друга театралка в мое лице;)
Честит рожден ден, макар и на 2000 км, честит рожден ден от едно прекрасно място( където е пълно с халюхени), честит рожден ден от мен, от другата в мен, от Рали, от Sade ( By your side!), oт нощния живот, от едно куче, което прилича на едно друго куче, от театралната критика,която трябва да правя, а не знам откъде да започна!
Прекарай си красиво този ден, бъди принцеса, и не забравяй две неща:
1. Всички ни харесват
2. Приказката сега започва...
Първи път, натискам някое от копчетата, после втори, още по – настоятелно, този път има и вибрация, трети път, терминаторски звън, абе педераст ( с произношението на Васко) какво звъниш толкова късно като полудял, ще събудиш всички, как може да мислиш, че съм забравила рождения ден на Дори?
Телефони, какво да ги правиш.
За същия ден имам още сто аларми, но само една е важна, тя е тази за рождения ти ден, ma petite poussan!
Няма да продължавам на френски, защото тези часове бяха отредени за бесеница, бикове, крави и прическата на madame (ех, Къци Вапцаров;)
Виж на английски си много силна, толкова изписани диктовки на дъската ( Искам аз, искам аааааззз да пишаааJ)
Честно казано много дълго обмислям какво точно да напиша за да ти честитя рождения ден. Объркана съм, има толкова много неша, които искам да ти кажа...
Благодаря ти за всичките лафчета (каква дума само), без които нямаше да си изкарваме толкова забавно!
Благодаря ти за всички плитки, сплитани в междучасията, за всички песнички, за всички смешки, за всички снимки......
Благодаря ти за това, че си такава „щурачка” ха ха ха ха ха ха ах ах ах
Дори, шегата настрана, бъди много щастлива, стани актриса, прави цял живот това, което искаш, отнасяй се сериозно към мечтите си, следвай ги, положи всички усилия за да ги превърнеш в реалност,повярвай в тях, обичай ги и те ще се сбъднат, бъди сигурна в това! Усмихвай се и когато имаш проблем не се колебай да звъннеш на една друга театралка в мое лице;)
Честит рожден ден, макар и на 2000 км, честит рожден ден от едно прекрасно място( където е пълно с халюхени), честит рожден ден от мен, от другата в мен, от Рали, от Sade ( By your side!), oт нощния живот, от едно куче, което прилича на едно друго куче, от театралната критика,която трябва да правя, а не знам откъде да започна!
Прекарай си красиво този ден, бъди принцеса, и не забравяй две неща:
1. Всички ни харесват
2. Приказката сега започва...
Абонамент за:
Публикации (Atom)