Интервю във вторник

Едно интересно интервю с Жерар Депардьо за Télérama на журналиста Патрик Суирк. Отлежава от около две години, но намирам, че все още си струва да бъде преведено и прочетено. Еnjoy!

Жерар Депардьо : „Аз съм мужик, това е природата ми, сграбчвам живота.”


От дебютите му в киното до последната му роля във филм на Шаброл, от синът му Гийом до яростта, която го подхранва, актьорът разказва за вълнуващия си път. И за апетита си към живота.

Как се справяте с импозантното си тяло, което публиката е виждала да отслабва и напълнява драстично чрез различните персонажи на екрана?

Притежавам силна природа, любопитeн съм към всичко. Болимик съм, защото обичам живота. Но тялото ми е прекалено обемисто понякога, въпреки че е част от моя темперамен и съм свикнал... Когато се чувствам прекалено тежък, наранен, както след смъртта на съна ми Гийом, имам нужда да се отдалеча за момент. Още повече, че малко приличам на кон – не познавам границите си.

Дори на 60 години?

Все още не съм изпитал до край възможностите си. Аз съм дете на природата, знаете го, не принадлежа на нищо друго, освен на природата. Израстнах като лошо семе, като лайно, което някаква птица е изпуснала от човката си.

Без семейство?

Баща ми не можеше нито да чете, нито да пише, взимаше се за циганин ; в Шатору той ни отгледа като цигани, или поне по местния, беришонски начин. Провинцията Бери, това е Африка на Франция, племенна страна на силни и независими хора. Не си спомням за нито едно хранене със семейството ми у дома. Никога. Дори набързо. Живеехме разделени. Когато някой от нас срещаше друг в града, минаваше на другия тротоар. Просто беше така. Дълго време съжалявах, че не съм ходил повече на училище, че се мотаех по улилиците от осемгодишен, че прекъснах след като взех диплома – на 12 години – и тръгнах по пътищата още от тази възраст ; днес мисля, че е по-добре. Бяхме твърде различни, в училище щяха да се подиграват на мен и семейството ми, щях да бъда маргинализиран, нямаше да мога да го понеса, щях да стана по-жесток. Винаги съм се справял, за да не бъда отхвърлен. Обществото на 50те го позволяваше, не беше толкова непоклатимо, колкото днешното. Често беше достатъчно да заминеш в подходящия момент. Винаги тръгвам преди да се почувствам притиснат. Преди да вляза някъде, първо набелязвам аварийните изходи с животински инстинкт. Дори военната служба не ме примами, освободиха ме заради необщителност и репутацията ми на жесток в група. Действително бях.

Кога?

Между 13 и 15 години, постепенно загубих способността да употребявам думи, речта като средство. Изказвах се само чрез звуци, срички. Бях хиперчувствителен тогава и без съмнение хиперактивен. Трябваше да си върна езика, да опитомя фразите си, четейки на висок глас. Спомням си, че четенето на Жионо много ми помогна. И ако не разбирах думите, ги пеех. Правих така, че самият звук да проговори. Една добра дикция предизвиква чувство у актьора, твърдеше Жуве. Вярно е. Не е нужно да разбираме на всяка цена това, което казваме, трябва само да оставим време на другите да направят своя собствена музика с това. Лорен Коше ми позволи да затвърдя тази теория, когато седемнадесет годишен отидох в театралната му школа, без друга перспектива освен обаянието си от думите. Но тя оставаше сурова. Режисьорите се страхуваха от мен.

Кои?

Спомням си, че през 1972 се озовах случайно, или сигурно заради лицето ми по онова време, в Saved - пиеса на Едуард Бонд, поставяна от Клод Режи, където играех лошо момче, което убива бебе в детска количка. Бях роден от такова насилие, така че му казах, когато ме нае : „Внимавай, не ме познаваш, аз също мога да причиняшам зло...” По-късно Клод ме запозна с Маргьорит Дюрас, която търсеше актьор за Nathalie Granger. Пристигнах у тях, улица Свети Беноа, тя ми отвори вратата, побягна в края на коридора, много мъничка беше. „Елате върху мен..., прошепна тя, елате върху мен...” Пристигах от село, помислих си : странни са тези парижани, но хайде... И когато буквално бях върху нея, задушавайки я в дъното на коридора, Дюрас постави малката си глава на гърдите ми и ми прошепна със затаен дъх : „Престанете, страх ме е! Добре!” Харесахме се. Говорихме много дълго. Нейният език беше моят, с нещо от земята, от материята, нещо точно, брутално. Гийом, синът ми, използваше същите думи, но с грацията на Рембо. Беше истински поет, а също и художник, с дълбочината на Евгени Льороа. Артист като цяло, винаги разбунтуван.

Как изживявате изчезването му?

Никога не е бил по-близо до мен от сега. Той е тук. Навсякъде. И не ме напуска. Там, където е, поне не е загубен. Гийом притежаваше силна прозорливост, която правеше живота му невъзможен, винаги стигаше до най-лошото. Подобно на персонажа на Пиер Ришар в Козата. Не мога да си го представя мъртъв. Може би защото младостта е безсмъртна. На смъртното му легло, лицето му беше пълно с онзи гняв, който винаги е притежавал. Умиращите често имат изражение, което обобщава живота им.

Страхувате ли се от смъртта?

Ни най-малко. Когато обичаме живота, смъртта е част от него. Просто заспиване.

Съжалявате ли за нещо, относно Гийом?

Не. До 37 години той изживя десет хиляди живота. Колкото до гнева му спрямо мен, до това което е написал, то му принадлежеше. Сестра му ще издаде всичките му текстове, поемите на Гийом. Без съмнение не си даваме сметка какво караме да понесат хората, когато ни обичат, когато ги караме да страдат. Бих искал да кажа, малко късно : обичах те. Често подлагах другите на онова изпитание , на което аз самия бях подложен.

Много ли изтърпяхте?

Когато провокираме, понасяме много. Преди бях храбър, сега избягвам споровете. Това не означава, че съм станал мекушав, моят лукс е допитването до самия мен, свободата ми. Нямам амбиция. Никога не съм имал. Не успявам в нищо, но и не пропускам нищо. Не съм кариерист.

В последния филм на Клод Шаброл, „Белами”, вие въплъщавате един опомнил се комисар. Като вас?

За мен беше огромно удоволствие да вляза в игралното кино от страна на Шаброл. Във всеки кадър, той си представя ребус за разкриване. Той е играч. Забавлява се. Да включва цитати-спомени за Франсоа Трюфо например. Шаброл беше за мен преходния период във френското кино. Никога не бях работил с него. И ми оставаше само да се впусна като котка в писането му, структурирано като това на Бунюел. Шаброл умее. Всичко е готово : актьора има лукса само да бъде там.

Bие сте участвали и в немалко смешни, зле реализирани филми.

И не съжалявам за това! И не съм се снимал в достатъчно! Ще съдите всичко това на края на пътя ми! Обвиняваха ме също, че съм работил за телевизията. Направих го заради огромни роли, които ми бяха предложили – Монте Кристо, Балзак, Наполеон... – и защото изпитвам ужас от снимки, които продължават много дълго. В телевизията става бързо. И ако петстотин милиона китайци ме познават, това е най-вече заради Монте Кристо, заснет от Хосе Даян, а не заради Уви за мен на Годар.

Заради няколкото провала ли не заснемат вече филми с ваше участие, както през 80-90те години?

Никога не съм си помислял, че могат да заснемат филм заради моето присъствие, другите ми го казваха по времето когато участвах в пет филма годишно, т.е. до 2000г... Беше прекрасно, че можех почти непрестанно да създавам работа за почти двеста човека... По-късно пазара стана по-труден : продуцентите имаха все повече и повече нужда от телевизията, за да финансират своите филми; а телевизиите нямаха доверие на никого освен на звездите, които самите те създадaваха, по възможност комични. Още повече, че лошата ми репутация ме следваше : пиенето, катастрофите с мотор... Но моя ли е грешката, че не мога да понеса всички тези светски истории и светът, който опиянява до смърт? В крайна сметка всичко се случи добре. Не изиграх ли всичко? Сирано, Дантон... Вече не тичам след кариера. Направих всичко.

След какво тичате тогава?

След живота! Мистериите на живота. Аз съм дете на живота. Причината ми да живея, това е да живея!

Значи да играеете не ви вълнува вече?

В действителност никога не съм играл. Това е „природа”, както казват. Не съм актьор. Или поне не го правя нарочно. Просто се впускам в думите. Единственото нещо, което за мен си струва на сцената, това е истинността, да гледаш дълбочината на човека срещу теб, да го успокоиш. Усещам много силно страха на актьорите. Те се осмеляват да покажат емоции, които не винаги са осмислили. Извинявам им се много, обичам ги.

Дотолкова, че да ги смущавате, пристигайки мъртво пиян на снимки или в театъра...

Изтрезняваме бързо, когато не се опитваме да скрием нашето пиянство, да лъжем самите нас, както истинските алкохолици правят. Трябва да мислим „ритъм, ритъм, ритъм...”, както казваше Жуве. Ако не се страхуваме, никой няма да се усъмни във вас. Особено възбуждащо е : под прожекторите сме, хората са тук...Веднъж пристигнах много пиян на сцената, играехме Тартюф, а не си спомнях нито една реплика от любовното обяснение към Елмира, основна сцена в пиесата. Елмира, т.е. моята бивша съпруга Елизабет, трябваше да ми суфлира всяка фраза. Беше красиво, и в крайна сметка много точно и перверзно, че точно тя, възмутената Елмира, ми диктува любовните думи... Случвало ми се е също да заспя, по време на Ездата на езерото Констанс през 1973 срещу много строгата Жана Моро...

Защо има толкова театрални актьори, които пият?

Защото ги е страх. Наливат се, за да не ги е страх. Театралите започват от 17 часа, ми обясни Франсоа Перие, и често продълважат след представлението, за да не намаляват напрежението и да запазват световъртежа... При мен е различно, аз съм мужик, това е природата ми, сграбчвам живота. Имам голяма необходимост да обичам, по-лесно е с червено вино.


Говорейки за актьори, вие казвате „те”, а не „ние” ?

Още веднъж, не съм искал нарочно да бъда актьор! На 12 години просто почувствах, че имам тази дарба : да казвам нещата, историите, които хората имат нужда да чуят. Това ми помогна за всичко.

Занапред май ще бъдете повече бизнесмен отколкото актьор?

Истина е, че съм по-познат на света заради изкуството на масата, отколкото заради киното! Но не съм бизнесмен. Просто се увличам. По това, което пием, ядем, по хората, които имат увлечения. Купих лозя, два ресторанта, магазин за мотори с площ 3 000 кв.м. до летище Роаси, марка каравани и ресторанти на колела за киното, сега се впускам в луксоното хотелиерство. Давам постоянна работа на осемдесет човека от немалко време. Като едно малко предприятие. Ако исках само да правя кинти, да се забавлявам, щях да съм борсов играч : професия за тъпаци. Винаги съм имал пари, никога не съм умеел да ги пазя. Дори като малък успявах да крада и да слагам банкнотите в портмонето на майка ми, така че да не й липсва нищо. За четиресет години кариера трябваше да платя 90 милиона данъци, продадох девет къщи и няколко картини за десет години – пазя си платната на Льороа и Брак -, вече дори не знам какви мебели имам, всичко е опаковано, но не ме интересува. Силата ми, това е да живея с времето си.

Къде живеете в момента?

Малко в Париж, малко в Италия. От две години пътувам доста. Имам адрес в Неапол, обожавам го. Харесвам начините, по който го правят неаполитанците, те също са винаги близо до аварийните изходи.

Франция разочарова ли ви?

Градската Франция да. Франция, която смърди. Но не и дълбоката Франция. Тази на баретите и багетите, тази на хората, които наричаме предадени, моите братя.