Biutiful

Biutiful e последният, четвърти пълнометражен филм на Алехандро Гонсалес Иняриту.

Biutiful е историята на бащата Uxbal, чийто личен път e обвързан с колективни въпроси като безкомпромисното използване труда на по-слабия, болезненото разделяне между страните от Западния и Третия свят.

Biutiful e испаноезична драма, чийто език започваме да разбираме, и без да го владеем, тъй като обширната и словоохотлива режисура на Иняриту превръща лентата в общочовешка.

За да позволи на двете си деца да оцелеят, Uxbal (Хавиер Бардем, великолепен, убедителен, мрачен, награден в Кан за най-добра мъжка роля), търгува с всичко и с всеки. С азиатците, с полицаите, с оплакващи децата си родители, пред които играе ролята на посланик, продавайки последните (измислени?) думи на починалите им рожби.
В развитието на филма, персонажът на Бардем преживява лична революция, вървейки по индивидуалния си, егоистичен път. Едновременно с това отправя поглед върху съдбата на емигрантите, опитващи се да оцелеят в Барселона. „Същото се случва във всички големи градове на Западна Европа. Може да се припознаем в този испанец, във всичките му проблеми със здравето и семейството. Тази световна драма засяга всички нас, европейците...”, споделя актьора.*

Сигурна съм, че няма по-добро място за снимките на Biutiful от Барселона. При Алехандро Гонсалес Иняриту, всички градове, далечни и тревожни, крият в себе си чудо. Там се срещат и сблъскват отлъчени земи същества. Героите на режисьора, умиращи физически, вече мъртви отвътре, стават естествена част от градския пейзаж.
Захабените фасади на постройките по тесните улични в Барселонета попиват от тъгата на героите късно вечер, а рано сутрин, с изгрева, каталунската реалност остава безразлична пред трудността да бъде започнат нов ден. Ден, изпълнен със съмнения и апатия. С бягства и шум. С драматичен плач и животоспасяващи инжекции.

Впрочем, Бардем става все по-добър в ролите си. „Баба, дядо и майка ми бяха актьори : отдавна знам, че животът на актьора е маратон, а не спринт. Опитвам се да се боря срещу забързаната обстановка, да избирам и обмислям добре ролите си, за да достигна, в сюблимния момент на игра, до магичното чувство на свобода ; за да бъда едновременно изпълнен с енергия и напълно празен.”
И ако досега намирахме, че испанският актьор се справя еднакво добре в регистрите на мачо, на романтик, с еднакво силно физическо или интелектуално присъствие, то тук имаме чувството, че може да изиграе всичко. Претърпявайки сериозни физически трансформации, настройвайки тялото си като покорен инструмент. Бардем обаче не е на същото мнение : „Не съм способен да изиграя всичко, въобще не се определям като напълно развит артист. Артистът, това е този, който е докоснат от грацията, това е Марлон Брандо, Мерил Стрийп или футболиста Лионел Меси : хора, които извършват жестовете много технично, много обработено, давайки вид, че не влагат ни най-малко усилие.”
Говорейки за актьора, който осветява филма му, Алехандро Иняриту се разпалва : „Хавиер е Минотавърът. С античните си черти, той напомня на древногръцка или римска статуя. Лицето му е събрало цялото човечество.”

Предчувсвахме го в 21 грама (казваме, че на толкова се равнява теглото на душата, когато напуска тялото), но Biutiful го потвърждава – Иняриту е хуманист, един от малкото режисьори днес, които търсят сюжети в духовни и философски теми.
В интереса му към маргинални, подтиснати герои, които дерзаят по изцеждането на последната капка, се ражда чувството за – напразна - надежда за светлина.

Писъци, сълзи, суеверия присъстват при Иняриту, както при Достоевски. Уж ненужни силуети, преекспонирани чувства, истерични крайности, които отпращат поздрав към човешкото същество, чиято сила се ражда в слабостта му. Женските образи са богати на конотации, страдащата съпруга на Uxbal (в ролята – Maricel Alvarez), по детски наивна и лутаща се, не може да не се отдаде на личните си демони, не може, подобно на Любов Андреевна от Чеховата Вишнева градина, да не се изкуши от желанията си. Една съвременна жена, чиито слабости, накрая, прощаваме. В другата крайност е светлата фигура на цветнокожата емигрантка (Diaryatou Daff), която, като Соня от Престъпление и Наказание, не може да избяга от добротата...

Както стана ясно, филмът е силно политически ангажиран. Семейството на Хавиер Бардем заемало сериозно участие в комунистически каузи, от които той е наследил активното желание за борба, но не и левите убеждения на майка си и чичо си (Пилар Бардем – режисьор- борец-антифашист) : „Времената бяха ралични, това беше начин да се противопоставяме на Франко. Днес развяването на знаменца няма особен смисъл. Може би изглежда идеалистично, дори наивно, но аз вярвам в социалните политики, в общността ; във всичко, което ни помага да живеем заедно. След като не съм нито лекар, нито политик, моята отговорност на актьор е да участвам във филми, които говорят за това.”

Biutiful дава точна характеристика на повечето прослойки в съвременното общество, моделирано под длетото на космополитния град. От африканското семейство, което е принудено да живее разделено и бедно, до лъскавите клубове, в които кокаинът и липсата на достойнство са задължителен елемент. Днес културата е повече от всякога обвързана с политиката, остава да проследим развитието на изкуството в тази насока.

Желанията ми политат с последния поглед над зимната гора, над Барселона, където никога не вали, над Саграда, обградена от строителни кранове, над плажа, над мястото, където умиращия Uxbal е слушал вълните и вятъра като малък. Желанията ми се срещат с хармоничния полет на ятото птици, отлитащи към Мадагаскар (нали Азнавур пееше, че мизерията ще бъде по-поносима на слънце). Желанията ми са познати на всички вас. Желанието ми е да срещам ангели.

* Използваните цитати са от портрета на Хавиер Бардем, публикуван в 3171 брой на френското списание за култура и изкуство Телерама.

Hola!

На Рени и Цецо

Барселона е мечта. Това е изводът, до който стигам, наблюдавайки морето и светлините на града от самолета, отлитащ към Париж. No llores por mi Barcelona, ще се върна, този път за дълго.
Последният ден е леко меланхоличен – сякаш съм живяла цяла година в Барселона, а не едва седмица. С хувабото, обаче, свиквам твърде бързо. А Барселона е толкова хубава, толкова хубава, че най-добре въобще да не се разделяш с нея.

Хората Човекът, роден в Барселона, гордо се нарича „каталунец” и не позволява да го назоваваш „испанец”, още по-малко да не правиш разлика между езика му „каталан” и „кастияното” (това, което ние обобщаваме като испански). Тази, прекалена на моменти чувствителна гордост, личи и в литературата, която днес каталунецът представя пред света, и в чусвтвото му за хумор, и в гледната му точка.
Каталунецът в Барселона е усмихнат, спокоен (имам предположения, че се дължи на сиестата и плаващото работно време), интересен. Той е персонаж, притежаващ своеобразна история, готова за сцена/камера, т.е. любимият Алмодовар е улеснен до голяма степен от естествената природа на своите приятели (разбира се, че испанецът в Мадрид е различен).
Каталунецът обичат да празнува, да пие сангрия, гаспачо, да вечеря, да редува фиеста и сиеста, да живее в онзи прозаичен смисъл на думата. Той е сполучлива смесица между западното възпитание и балканската енергичност и емоционалност. Той не усложнява нещата, ясен е, но е жив и притежава свой собствен (огромен) свят.
Според думите на испанката Сара, Барселона е едно от най-добрите места за представяне на артистичен проект - калунецът, по начало любопитно същество, е затаил дъх в очакване.
Барселона е прекрасно поддържана, почиствана и добре настроена към тълпите туристи-терористи, които ядат сладолед, събличат се по потник при три лъча слънце, загубват се, разпъват карти, обличат дъждобрани при петминутен дъжд, бутат се и пият безкрайно много евтино кафе. Което ме навежда на мисълтта, че каталанецът е добронамерен. Стига да не се изпуснеш, че кастияно и каталан ти звучат някак еднакво. Тогава просто ще ти отвърне, че български и турски са едно и също. И ще си тръгне.

Местата в Барселона са хиляди, а най-хубавото е, че ги намираш дори без да търсиш. Просто се рахождаш и попадаш на готическа катедрала, къща на Гауди или малко площадче. Моите шест абсолютно задължителни места....

Barceloneta Като силно влюбена в морето и във филма „Всичко за майка ми”, наполовина заснет в Барселона и имащ особена връзка с Барселонета, започвам с това старо рибарско селище. Намира се в централните части на Барселона, близо до плажа и пристанището. Днешния си вид добива след 1753г, когато е създаден и парка на Цитаделата (друго задължително място). Кварталът търпи съществени промени най-вече с провеждането на Олимпийските игри през 1992. Уличките, разделени на квадрати, носят тайнствената средиземноморска атмосфера, а за празниците, събиращи тълпи в Барселонета, мога само да мечтая...
Усещането да се разхождаш из Барселонета след кратък летен дъжд е неповторимо – ухания на море, пролет и щастие проникват в съзнанието на свободния човек. Хората там не се страхуват от дъжда, нямат чадъри, нито скъпи магазини. Вечерят в евтини рибни ресторанти, простират цветното си пране направо на улицата, без това да дразни, говорят високо и са толкова истински...

Universitat de Barcelona Ако вътрешния двор на най-старата Сорбона ме кара да потръпвам, то универитетът на Барселона ме накара да променя представите си за това как изглежда сградата на едно висше учебно заведение. И ако отвън Барселонският унивеситет има обикновена съвременна фасада, то прекрачвайки прага се озоваваме в двор, където се редуват езера със златни рибки и мандаринови дървета, полянки и цветни градинки, а понякога и няколко студента, които правят упражненията си по йога.
Университетът е създаден през 1450, след преместване в Карвера за 150 години, институцията се завръша отново в Барселона (ХIХ век). Днес факултетите са разпределени в различните части на града и околностите и се славят като даващи най-добро образование в Барселона.
На излизане от учебния рай вече мислих как мога да уча там, поне за един семестър. Замечтана, се натъкнах на купчина брошури, и тъкмо се зарадвах, когато... о, факултетът по математика...

Barri Gotic Когато погледнеш картата на Барселона, почти всички улици образуват правоъгълници, което улеснява ориентирането. Изключение прави Barri Gotic, готическият квартал, където с карта или без, ефектът е един и същ. Уличките са своеобразен лабиринт, в който е голям кеф да се изгубиш.
Кварталът е директен наследник на средновековния град. На всяка крачка откриваш каменни стени, сводове, заострени върхове на вратите на къщите, паважи, изтъркани от хилядите посетители, неочаквани знаци. На излизане през един процеп, между две частни къщи, се появява малко площадче, в което отекват стъпките на загубения турист... Мястото е магично, неслучайно олицетворява „златната легенда” на града. Кварталът е установен върху местност, избрана от римляните, за създаването на Colonia Barcino, а по-късно изцяло обграден от крепостни стени. През 1492, католическите крале посрещат Христофор Колумб, заедно с тълпа индианци и скъпоценни предмети в кралския дворец, който се намира отново тук. Самият Колумб е недалеч – статуята му е своеобразен завършек на пешеходната улица Рамбла, водеща към морето. Величествено се извисява откривателя, само посоката му е грешна – не сочи към Америка, а точно на противоположната страна (никога не бих разбрала сама...).

Саграда Фамилия е от местата, превърнали се в символ на града. Онези символи, които веднъж започнали да красят тениски, шапки, фигурки, рамки за снимки, картички и др., ти стават адски познати, още преди да си ги видял.
На живо Саграда е величествено непозната и странна. Жива е. Колоните й наподобяват дървета, а усещането, което смесването на различните стилове създава у мен, се нарича възхищение. Никой не откъсва очи от Саграда, и докато я приближава, и докато се отдалечава от нея.
Temple Expiatoire de la Sagrada Família е незавършената работа на Гауди, на която архитектът посвещава изцяло последните години от живота си.
След смъртта си той оставя многобройни скици, но повечето от тях, заедно с малкото макети са изгорени през гражданската война в Испания, десетина години след като онзи трамвай убива Гауди. Ето защо днес е доста трудно възстановяването на проекта, който изглежда е запазен единствено в мислите на архитекта. Въпреки уважителното отношение към работата на Гауди, продължителното довършване на Саграда поражда редица спорове, особено когато става дума за детайлите, издържани в съвременна естетика и в собствените стилове на архитектите, работещи по проекта.
За официалното завършване на Саграда се говори за 2026, стогодишнината от смъртта на Гауди, но може да се проточи и до 2030, което прави век и половина строеж, подобно на този на Notre-Dame de Paris, колективна творба, също е изградена без предварително установени планове.

Паркът Гюел Отиваме в делничен ден, с цел да избегнем тълпите туристи.
Идеята не е добра – още стотици хора явно са мислили същото. Французи, носещи суха храна, деца, подредени за снимка и разсъблечени скандинавки превземаха доста от иначе приказното пространство на този парк. Не парк, а цяло съкровище.
Първоначалната идея не е била парк, а градче, което меценатът на Антони Гауди, Еузеби Гюел, му поръчва да издигне върху един хълм в южната част на града (El Carmel). Трябвало да съдържа църква и шестдесет къщи, но заради скока на цените са завършени едва две къщи и самият парк, станал по-късно собственост на Барселона.
Изящни мозайки, просторна „тераса” с гледка към града и огромна извита каменна пейка, на която имаме странното чувство за особена близост-отдалеченост със съседа, алея, чиито колони изглеждат като стъбла на дървета... Всички те, родени от уникално любопитните идеи на Гауди, са вдъхновени от морето, плажа с всичките му миди и камъчета, скалите. От природата. Ето защо архитектът, верен на стила си, без да ограничава въображението си, създава една творба, която позволява запазването на естествения релеф и се интегрира в природната среда.
Днес паркът е слънчев, закачлив, обичан. И много посещаван. Дори и в делнични дни.

La Pedrera Тази необикновена къща е последната градска творба на Гауди. La Casa Mila, наричана La Pedrera (Кариерата), заради отвесните скали близо до Барселона, от които изглежда, Гауди е черпил вдъхновение за това произведение, както и заради ообено вълнистата фасада на архитектурното чудо.
Всъщност сградата не съдържа нито една права линия, облята е в извивки, сводове и странни форми. Виждайки я, клиентите я окачествяват като „ужасна” и дори не искат да платят целия хонорар на Гауди! Архитекът завежда дело срещу семейство Milà и го печели, а парите дарява на един манастир. Днес наследниците на Мilà са принудени да посрещат стотици гости, поне във вътрешния си двор. Както и да се промъкват почти незабелязано през таен вход сред тълпите туристи, за да стигнат до спалнята си. Вечер със сигурност блаженстват на някой каменен балкон, коронован с водорасли, ковани от стомана и възхваляват креативността на Гауди и инвестицията на своите предци.
Истински шедьовър е тази къща, в който детайлът, от бравите до асансьора, е изработен с много вдъхновение и внимание.

Кафе. На разположение на развълнувания турист са стотици уютни кафенца във всички квартали на Барса, където като екзотична музика се смесват нетърпеливите реплики на каталунци, французи и българи... Във всяко едно от тях, за приятната сума от (най-много) 1,50 евро можеш да се сдобиеш с кафе, топъл шоколад или капучино... Най-вкусният топъл шоколад в Барселона определено е в Bracafé, бразилското кафе. Можеш да го откриеш близо до Placa Catalunya, или да разчиташ на случайността да те отведе до някой друг посредник на вълшебната смес от веригата.
Кафето в Операта също е доста шик, доста уютно и доста евтино. Като всичко в Барселона.

Влакът от Монпелие спря на гара França около 21 часа. Въздухът беше топъл, морски, нежен. Настаних се удобно в празната чакалня, точно под големия часовник.
Не след дълго с моите родители прекосихме парка на Цитаделата, за да стигнем до Триумфалната арка, а после и до улица Трафалгар. На №39 ни чакаше, с огромната си старинна врата, хостелът Ribagorza. Собствениците, доня Пепa и синът й Педро, бяха адски мили и, както се оказа по-късно, големи чистници! Много нетърпеливо захвърлихме багажа в стаята и се втурнахме към магичните улички. Седнахме в едно от многобройните малки кафета, на съседната маса пушеха трева. Мечтата едва започва...

Барселона в снимки :