Пристигам в сърцето на Берлин когато слънцето се показва между дъждовните облаци, в ранна петъчна сутрин. Първото нещо, на което се натъква погледът ми, е кулата на Александерплац в непосредствена близост. Веднага забелязвам и ангела Дамиел от Криле на желанието, който ми кимва за добре дошла, отмествайки шапката си в сепия.
Четири дни са изключително недостатъчни за огромен град като немската столица. Още повече, когато се намирам в компанията на София, Мари-Ирен и Фернанда, с които имаме разговори за най-малко месец.
И все пак, първите впечатления се настаняват нетърпеливо. Още с първата по-обстойна разходка започвам да споделям ритъма на града, да откривам любопитния му чар в разнообразието, което предлага – съвременната архитектура на централните части, съчетана със стари църкви и катедрали ; жилищни кооперации със светли, цветни фасади и други, боядисани в сиво, украсени с надписи, хулещи капитализма ; калното неделно броканте и буржоазното кафе Годо, където запазихме място за Бекет.
Под небето на Берлин необятните му пространства се превръщат в индивидуални пътища. Пътища, по които свободно циркулират идеи, насърчаващи изкуството, лудостите и жеста на момче на име М., търсещ любимата си Зое чрез разлепени послания на няколко дървета в Кройцберг.
Красиво място е Берлин. Въпреки кръпките му, често срещаните строежи, плъховете на някой спирки на метрото, неестетическите паркове, миризмата на вурст, магазините, в които предметите - символи на ГДР са издигнати в култ. Или точно заради това.
Заради автобусите на два етажа, театрите, разположени на всеки ъгъл, достъпните зали, където се помещава кинофестивала Берлинале и по-специално тези на площад Марлене Дитрих, просторните апартаменти в типичите за града постройки в задния двор, пасажите със структура на лабиринт, фабриките превърнати в ателиета на художници и места за изложби, силното присъствие на обществена памет, Берлинската Катедрала, Музеят на фотографията, уютните и евтини кафета, залата за танци, в която хората се забавляват, лишени от комплекси и предразсъдъци.
Заради присъствието на ново вдъхновение, което предразполага към усещане за жизненост и свобода. Заради особената поезия на града –индустриална, би я нарекъл преподавателят ми Саразак, реалистично-романтична бих казала аз.
Преди да поемем по обратния път към Париж, отново плъзнах поглед към Александерплац. В небето на Берлин Ангелът се усмихна съучастнически и ме изпрати със стих от песен на Клод Нугаро : „Сбогом и помни, че вярата е по-красива от самият Бог.”
