Como el musgito en la piedra, ay si, si, si...

Горещият въздух изсмуква твърде бързо всичките й сили, чувството става все по-осезаемо, наближавайки този своеобразен покрив над града. Беседка, гледаща към прериите. Ниската, рехава растителност, подредена като в макет, зеленият цвят на кактусите, пейзажът, погледнат отвисоко, напомня на тях.

Първото място, което откриваше в града сама – с настойчивост, с интуиция, водена от внезапно доловената музика. В пет следобед. С очила, които оцветяват видяното в сепия.

Непосредствено след като прекоси парка ги видя. Двама музиканти изпълняват известна фламенко мелодия. Времето и мястото се променят под ритъма й. Семейство индийци оставят няколко монети, купуват диск в почивката на артистите и продължават по пасажа Хемингуей в близост. Двойка възрастни французи правят няколко снимки, позирайки с гръб към откриващата се гледка, и след като подхвърлят засрамено монета от две евро, продължават по алеята Орсън Уелс, към скалите. Семейство австралийци се нареждат на каменния зид, търпеливо изслушват две композиции, а след това поздравяват на свой ред музикантите. Час и половина се измъкват от следобеда, десетки националности, които идват, отбелязват красотата на пейзажа, както и тази на изкуството, и поемат, отново.

Остана, докато музикантите бавно прибират инструментите си и непродадените дискове. Мястото е самотно след тяхното напускане. Те, натоварени с ноти, поемат към бара в близост, където ще отпиват морно от чашите с тинто де верано.

Остана след стъпките им. Слушаше ги, наблюдавайки поредния гущер, който се шмугна в почти незабележима пукнатина на камъка. Музиката отдаде мястото си на звука от нажежените пръскачки в близост. Макар че въздухът внезапно олекна, заради настъпилия хлад, залезът бе твърде далеч.

Остана дълго, съзерцавайки натежалите, наситено розови цветове на дърво, чийто вид не разпознаваше. Снима го, за да попита баща си. Малки групички от хора започнаха да прииждат в парка, някой поде фламенко ритъм. Мъжки глас запя първата поезия. Думи.

Тя остана още дълго с розовото дърво. Не търсеше уроци, а разговор. Не знания, а чар. Не цивилизация, а метеоритен дъжд.

Юли

Вчера си мислих, че обичам юли и всички странни раци, които са подредили рождените си дни един след друг. Обичам юли и аромата на море. Обичам юли, но той просто не е моят месец за писане.
Преправих текста около десет пъти, за да ви кажа три простички неща.
Koгато прекараш две летни вечери, далеч от града, шума, светлините, суетата, в теб става особено тихо.
Най-добрия баща в света скоро имаше рожден ден. Става все по-млад. Подарихме му торта и свещички с влакчета в различните цветове на лятото.
Пътувах по маршрут, по който съм минавала хиляди пъти. Този път хората и къщите ми се сториха като екзотичен декор. Слушах фламенко, невероятно тъжния и красив глас на една испанска певица и събирах образи, слънце, усещания. Две мургави деца седяха безразлично от двете страни на улицата, а между тях профучаваха коли. Една розова полу-разрушена фасада се сливаше с цветовете на залеза, а на пейката пред нея босо момиченце си играеше със стара кукла. Минавахме през Златна Панега, яркото слънце създаваше особено тягостна атмосфера, къщите бяха два вида : груб строеж без покрив или лъскави, цигански, мраморни. Безвкусни. И навсякъде задължително присъстващия цигански простор с много ненужни дрехи – красота.
Под лятното слънце нещата заемат необичайна форма.