Троянският манастир

След като подминаваме няколко дървени магазинчета за сувенири и икони, както и мъж от околностите, предлагащ ни бяло сладко, боров мед и ракия, влизаме в каменното предверие на Троянския манастир. Стените излъчват студенина, която действа oбодряващо в горещия ден.

Всичко си е на мястото – огромният бор в средата на двора, който помня от детството си или по-скоро от черно-белите снимки, подредени в жълти кутии, чешмата с лековита вода, паветата, цветята.

Пристигаме точно навреме за вечерната служба. Погледите са умислени, вперени в пространството пред нозете ни ; слухът ни се опиянява от плътните гласове. За кратко вдигам очи към монаха, който безмълвно ни кани да продължим молитвата в основната част на храма. Прекрачвам, заедно с него, вратата на собствената си вяра, а псалмите се сливат със зелените върхове. На върховете, както вече знаем, всичко е спокойно.

После хладния въздух и краткият престой на дървената пейка. Пътят обратно към града.
А той, градът си е същия. Същият мирис на къщата, същата дървена стълба, същата улица, която напомня за Неапол, същото кафене Рио, същият мрак, същият арт клуб (който беше „арт” много преди тази думичка да бъде така упорито употребявана в София), същите хортензии с големи пурпурни цветове, виреещи в двора, настлан с широки каменни плочи. Красиво е отново да се срещнеш лице в лице със спомените си. Да ги наблюдаваш от нужното (точното?) разстояние.

Напълно и тъжно обезлюдени тротоари, едно ново казино и дървета от двете страни на улицата, чиито корони се сливат и дълго разказват вечерни приказки на тези, които заспиват под зелените им прегръдки в нощта, в която имаше буря.

София, юли 2010

Илюстрация : Фра Анджелико, фреска

На ринга

Dans les cordes (Франция, 2007, 95 мин) e изповедна форма на бившата боксьорка, настояща режисьорка на лентата, Магали Ришар-Серано. Несръчна, но честна изповед на някой, който добре познава атмосферата на ринга, както и мъчителното лутане между олющената фасада на боксовия клуб и мрачната история на едно объркано семейство от поредното сиво френско предградие.

Магали Ришар-Серано смело се набърква в дом, където всички са 100% бокс. Бащата. Дъщерята. Племенницата. Дори и майката, с различно лице от останалите и леко лудо поведение. Жозеф (Ришар Анконина) държи квартален боксов клуб, ежедневно заплашван от затваряне поради липса на средста. Момичетата пък се готвят за славни моменти : финалите на френския шампионат по бокс. Малко преди него, Анжи, голямата надежда, е жестоко пребита в поредния мач, за изненада на всички близки на младата боксьорка. Нейната братовчедка е тази, която отнася титлата в същата категория...

Смазаното физически и психически тяло на Анжи се превръща в център на филма. Актрисата, Луиз Шпиндел, с остри черти и първична игра, успява да превърне съмненията на персонажа си в духовно пътуване, в което разкрива важни истини : тази, добре прикривана от бащата, който не умее да говори и тази на майката, която вече не успява да сдържа мълчанието си. Но най-вече личната й истина, която разкрива сама за себе си, и която съумява да обогатява, малко по малко, всеки ден, удар след удар.

Мразя бокса, но метафоричната му употреба в изкуството ме провокира.

Боксът като начин на оцеляване в различните етапи на живота ; един безпардонен дуел, в който се смесват различни чувства и жертви.

Боксът, ненужната борба, чието ехо отеква между стените на малкия апартамент и в съзнанията на две момичета, които ще се превърнат в съпернички.

Боксът, превърнал се в убежище за неколцина маргинални герои, за които са характерни човечността, откровеността, безнадежността и нестихващото желание все пак да вярват, че най-доброто предстои.

Следите от удар, все по-мъчителното съществуване между сенки и съновидения, физическите бягства на Жозеф при застаряващи бивши мажоретки, бленуваното бягство на Анжи преди изгрев слънце, докато уличните лампи една по една спират да осветяват пътя към победата. Моментът, в който битката е изцяло в нейна полза, но това е без значение, защото „не всичко е бокс”. Сценарият на филма е базиран върху преосмислянето на въпроси, свързани с честта, с признателността, с честността, със солидарността и със стабилността на едно семейство.

Всички персонажи, които младата режисьорка разгръща на лентата си, биха могли да бъдат отражението на едно отминало кино : поетичният реализъм на Карне или този на Габен. Искреността на Магали Ришар-Серано прави от тях точно обратното : наши познати, приятели, чиято битка за оцеляване наблюдаваме, оказва се, доста емоционално.

Ненавиждам бокса. Седмици след като гледах На ринга, все още не мога да се освободя напълно от кадрите с посинени очи и мръсни въжета. Болезненият реализъм и отличните актьорски превъплъщения са оставили отпечатък в съзнанието ми, както и финалното посвещение : „На тези, които ни липсват”.

Боксът е гадна работа, но така или иначе, не е нужно да обичаш нещо, за да те кара да размишляваш върху него.

Летни импресии

Бързата смяна на влака. Бавните й стъпки към планината. Отдалечаването от суетата, от желанието да преброи всички детайли, които пресичат съзнанието й. Устременото й движение по зелената пътека, спокойствието на велосипедната алея, безвремието на безкрайните лозя.



Стъпките на сърна, която се крие из просторите на гората, потапя се в желанията си, а после остава неподвижна, пред огромната жажда и вълнуващата среща.

Магнетичното пространство на светлия апартамент, черният роял в центъра на салона, венецианските маски и отворените прозорци, през който тишината достолепно заема отредения й трон.



Дългото следене на уличната светлина по мокрия от дъжда тротоар, живописната буря, чието присъствие внушава божествено вдъхновение, натрапливата топлина на въздуха рано сутрин.

Лятната чувствителност, свръхизразена заради морето и тихата перверзност на горещината. Котките на Бургас, които напомнят за Аньес Варда, пътищата на синята кола и вечерният път, по които стигаме до изненади и себепознание.

Краткият период на безметежност, който гръмко отстъпва на старите маршрути, на препълнената пощенска кутия, на познатия вятър, идващ от Сена.

Първата неделя на месеца, възроденото културно опиянение,(не)реалността в Париж, която постави край на моето мълчанието спрямо тетрадката.

Красивото танго на Инди Зара

Инди Зара е творец, притежавaщ много стил. Характеристика, която се втурвам да търся в хората, но все по-рядко откривам, от което никак не се чувствам обезпокоена, напротов, смело черпя вдъхновение от личности, на които винаги съм се възхищавала.
Инди Зара, този поетичен маг, който улавя и радостта, и тъгата еднакво добре, вече е сред тях.

Концертът й, който се състоя на 3 юли, петък, пред Базиликата Сен Дени в рамките на фестивала Метис беше достоен завършек на един етап, в който изживявам нейната музика, и който моментно приключи на френска земя, за да продължи на други места в летните вечери.

С характерните си, тъмни и умислени очи, Инди Зара се появи на сцената непосредствено след връхлетялата ни буря, за да донесе слънце и да го интерпретира по собствен начин. За да ни достави удоволствие с повечето парчета от авторския й албум Handmade. За да ни изпее вдъхновяващото Beautiful Tango, родено в полутоновете на морния залез, насред пустинята.

Музиката на Инди Зара е наситена с носталгия, този универсален човешки език. Личните й текстове ме пренасят в цветните лехи, сред които се разхождам късно вечер. Джаз интерпретациите й, умела смесица на автентични арабски мелодии и на дълбокия й, тревожен глас, ме карат да пътувам, на хиляди мили оттук, във вътрешната страна на тъгата, да отпътувам от теб и мен.

Imik Si Mik, тази песен на Инди Зара, чието заглавие означава „малко по малко”, беше специално пожелана втори път от публиката. За тези, които говорят арабски преполагам е било особено удоволствие да пеят на родния си език този поетичен текст. За тези, които не го говорим и не разбираме, а само крадем по някоя преведена фраза, също беше удоволсвие. Защото името й събира една философия, донякъде посветена на загубения в огромния град човек. Остава ни цялото време на света, за да я изживеем. Без безкрайно много мислене, което съпътсва дългите дни, с малко повече стил и достойнство.

Инди Зара е артист, който заслужава внимание.

Тези, които разбират увлечението ми по музиката й, най-вероятно са мечтатели като мен.



I love the way you move
And the way you
Put your hands on my hips
Are moving
While you take it slow
Makes me feel like I’m on a river flow
Cause we’ve got time
Yes we’ve got time
Beautiful stranger





I should die in your arms
Love is so beautiful and cruel
At the same time





All the angles and preachers became one
And for this heaven we live in
Reality may come in
And as long as you feel and breathe
As long as you live and see
This is
Love without trouble
Love
Without any soul

Неделен следобед

Мили приятели, благодаря ви за този прекрасен неделен следобед!

Да живее българо-френския сладкиш на Памела и българо-руските пелмени, да живеят чушките с ориз, шопската салата, кебапчетата, таратора и разбира се багетата, да живее неделното Броканте на rue de Seine, което си беше цял панаир, да живее музиката на Инди Зара и прекрасните изпълнения на Петя, които така ни развълнуваха, да живеят усмивките, простичките, но толкова важни човешки жестове, позитивното мислене и доброто настроение, да живеят всички вечери и следобеди, които ни предстоят, заедно, индивидуално и в частност с един човек, който днес много ни липсваше...

Да живее Париж!

Вечните образи

По същността си, нещата, които наричам вечни, не са такива. Вечен е само образът им, който си изграждам.

Хипер динамичността, с която се променя времето през май, правопропорционално на моите настроения.
Забравеното цвете от девети клас, което цъфти само нощем.
Уханието на нагорещен асфалт, на уличката покрай Jardin des Plantes, току-що попаднала под ударите на майския дъжд.
Двете лица на близнака.
Кутиите на Брокантето, които разглеждам, сякаш са възраждащи се пред очите ми спомени.
Усещането, минути преди да изляза на сцена. След това мигът, в който светлините са изгаснали, чуват се само първите акорди на музиката, вдигам глава и съм готова да забравя – от къде идвам, как се казвам и в какъв контекст се вписвам.
Възможността да се почувствам сигурна в личността си, да намеря хармония и да чуя гласа си, който за първи път ми пише висока оценка.
Може би щях да си създам още вечни образи, ако бях приела предложението за работа в Мароко, в театъра на Танжер. Но отказах. Оксидента здраво ме е спипал в пипалата си... Или аз сама се оплитам все повече в паяжините му... Ще имам друг повод на отида, въпреки че животът често си има собствени мечти, различни от нашите.

Създавам си образи, които сами по себе си не значат нищо, така както и архивните кадри. Но когато им придадеш гледна точка и своеобразно тълкуване, когато ги пригодиш към конкретна идейна плоскост, се превръщат в послания, поезия, вечност.

Единственото понятие, което неминуемо остава вечно, без да се изискват каквито и да е обяснения или интелектуални познания, е вярата.
Вярата, разглеждана извън характеристиките на човека и често плоските му тълкувания, вярата като съществуване, вярата като вечност.

Животът означава чакане според авторите на вълнуващия документален филм Sur les cimes tout est calme (На върховете всичко е спокойно), италианката Аngela Ricci Lucchi и арменецът Yervant Gianikian.

В очакване на нови попълнения в колекцията ми от вечни образи през предстоящата ми, двадесет и втора година, и разбира се на лятото, вечен кадър от архива на щастието, оставам на ваше разположение за всякаква допълнителна информация :)


Ралица

Les Mariés de la Tour Eiffel

"Toute œuvre vivante comporte sa propre parade!"




Jean Cocteau, Les Mariés de la Tour Eiffel , Préface de 1922

La mort d'Amélie

От един широко отворен прозорец, гледащ към rue des Bergers, се чува част от известна композиция на Ян Тиерсен, включена във филма Le Fabuleux Destin d’ Poulain (Невероятната съдба на Амели Пулен).

Застанах под прозореца, облегнах се на един перваз и заслушах.

Слънцето огряваше стаята, откъдето извираха нежните звуци, червеникавото пиано, плаката на Жан Сибърг на стената. Мелодията придаваше различен оттенък на този следобед, на тази част от улицата, на хората, които, затваряйки очи, преобразявах в човечета от пластилин, в неясни заради слънцето цветове.

Няколко минути по-късно пианистът се оттегли в кухнята, гледаща към вътрешния двор, за чаша студен чай.

Продължавам по пътя си, с поглед, вперен в близка витрина, отрупана с шоколад.

Амели е мъртва.
И това, може би ще ви се стори странно, не интересува никого в Париж.

Или поне никой на rue des Bergers в 16 ч 15 следобед.


Р.

Grandes Bouches Petites Oreilles 3

За съжаление няма да мога да присъствам на третото издание на Grandes Bouches Petites Oreilles, което ще се състои на 15 май, но горещо го препоръчвам на всички, които имат желание и възможност да го посетят! Предишното слам ателие от този проект беше вдъхновяващо!

Station : Bath Spa

След кратката ми ваканция в живописния английски град Бат се возя в автобуса от гарата в Бристол към летището. Шофьорът - любезен, гологлав, синеок и много висок господин си припява, заедно с радиото и Том Джоунс. Покрай нас се редуват спретнати къщи и огромни зелени ливади с крави. Безкрай. Езеро с рибари. Кръстопът.

Шофьорът увеличава звука на радиотo и влага все повече изразителност в изпълнението си. Тактува си. Етюдът ми се струва толкова истински,забавен, носталгичен. Тихичко се смея. През прозореза виждам свобода, най-вече.

Мама Told me not to come. But I did it. And it was great. Really great. Thank you, Valia!




Bath в снимки :