понеделник, 14 март 2011 г.

Сцени от един семеен живот

Писах за режисьoра Ivo van Hove преди две години, при първия ми сблъсък с него на живо.
Вчера, отново в рамките на театралния фестивал EXIT в Кретей, присъствах на Сцени от един семеен живот. Отново по Бергман, отново брилянтно.

На пръв поглед саркастичната двойка от филма на шведския режисьор, Йохан и Мариан, изглеждат идеалното семейство. Сцена след сцена обаче, тези образци за семейни добродетели ще се разпаднат. И саморазрушат. Полуистини, лъжи, признания за изневери подсказват залеза на техния брак, съкрушен в недрата на страстите.
Пиесата експлоатира тънката граница между крехката маска на условностите, неестествените пози и желанието да бъдеш обичан. Тънката граница между повелята вечно да се съобразяваш с погледа на другите и саможертвата. Надеждата за ново начало ще се сблъска с неизбежното съгласие и безсилието, което то поражда.

Изборът на Иво ван Хов е главната роля на двойката Йохан и Мариан да бъде изиграна от три дуота, съставени от различни актьори и представляващи трите главни възрастови етапа на развитие в семейния живот.

При всяко ново действие, публиката, предварително разделена на три групи, ще бъде поканена в ново пространство. Концептът на сценографията разделя сцената на три части, с цел да се създаде изключителна интимност на най-неочаквани места. Близостта с актьорите е осезаема – сядайки на един дюшек, на метър от декора, мога да ги докосна. Те са болезнено реални, заобикалят ме, сядат до мен, нахлуват в емоциите и пространството ми. Те крещят, шептят, обичат се, снемат маските си, прогресивно деградират в отношенията си, мразят се, събират се, страхуват се, плачат, целуват се, стигат до физическа саморазправа, правят любов, от която до публиката достигат гласове „зад кадър”. Те са дръзки в интерпретациите си, живи, дълбоки, човешки, метафорични, присъстващи, фанатични. Те са.

Тази вечер преживях личния си катарзис в средата на втората сцена (за нашата група), въплътена от най-възрастната двойка. Мариан настоява да види снимка на любовницата Паула, заради която Йохан я напуска. Той (в ролята проницателният и красив Hugo Koolschijn), я изважда от портфейла в задния си джоб, Мариан я наблюдава. Тялото на чудовищно въздействащата актриса Janni Goslinga не загубва сигурността си, очите й се уголемяват, зачервени от сълзи, след това изпада в състояние на неподправена, разрушителна ревност.Тя все пак ще съумее да се върне към нормалното си поведение, ще оправи леглото и ще направи закуска на сутринта. Преди да постигне това равновение, ще се облегне на прозореца, гледащ към останалите части на сцената, където „съседите” разиграват собствените си семейни сцени. Ще каже плахо „Извинете ме”, сякаш наистина има нужда от това моментно прекъсване на излюзията, тъй като унижението, предизвикано от снимката е прекалено силно, и ще наведе, плачейки, глава. Признавам, че не издържах и се разплаках с глас, нещо, което все пак избягвам в театър.

Ето някои от разсъжденията на Иво ван Хов за спектакъла : „При Сцени от един семеен живот, главният въпрос е да разберем върху каква основа мъжете и жените – които са по природа антагонисти – могат да впишат любовта си в дълъг период. Бергман изследва интимността. Той описва симптомите, които всяка двойка, имаща опита на дългата връзка може да разпознае : редуващите се внезапни изблици на нежност и жестокост, чувството, че си неразбран от другия, че си неоценен, табутата и недоразуменията, които са негоизказани през годините, илюзорната сигурност, че знаем всичко за другия. Перфектния илюзионист Бергман ни увлича в прилива и отлива на емоциите, истински влакчета на ужасите. Нашата симпатия преминава от мъжа към жената и обратно : той така и не е порастнал, а тя продължава да остава в сянка. Скока в празнината изглежда неизбежен, а после Бергман сменя рязко раздадените карти, като с магическа пръчка. След колосална битка, мъжът и жената най-после изживяват момент на реална интимност, подслонявайки се за кратко „посред нощта, в една тъмна къща, някъде по света.”

И този път, както при предишния ЕXIT с участието на Иво ван Хов, вечерта ни завърши в автобусчето на театъра, откарващо ни към Париж. Надявахме се шофьорът да ни закара поне до Нормандия. Уви.

Няколко седалки пред нас Джейн Бъркин разказваше без прекъсване истории за Серж, Жак, Шарлот, която трябвало да покани, но по-добре, че не го е направила, тъй като щяла да се разстрои заради развода на собствените й родители. Джейн Б. изглежда отлично за годините си, по дънки и кецове, с прихваната небрежно коса. Преподавателят ни, седнал непосредставено пред нея, беше по-скоро изнервен от театралния й глас и непрестанното й говорене. Все пак й простихме – не бихме могли да забравим, че това е жената, накрала цяла Франция да мечтае.

Снимките са от сайта на MAC

вторник, 8 март 2011 г.

8 март

Най-после истинско пролетно слънце.

Дойде с първата за тази година почивка от библиотеката на парижките арени, място за бягство със сандвич и Télérama.



С първата разходка от Port Royal до университета, стриктно по слънчевия тротоар.

С предпремиерата на филма Пина – чувствителния шедьовър на Вим Вендерс, посветен на хореографката с магична сила.

Пред Théâtre de la Ville имаше тълпа, подобно на всеки път когато Пина Бауш или духът й са наоколо.



Речта на Вендерс по повод тази първа прожекция на филма в Париж, в „най-любимата зала на Пина в целия свят”, беше трогателна. Не само заради искреността в думите му, но и заради жестовете му, които успяваха да пресъздадат една огромна липса и едно безкрайно уважение ; заради поведението му, чрез което с лекота приобщи стотици сърца към историята на последвалото произведние на изкуството. Филмът, разбира се, заслужава отделен текст, който се нарежда с приоритет на опашката при останалите чакащи.

Мама каза, че съм занемарила блога и е вярно. С пролетта се надявам да извадя много надраскани идеи от зимен сън.

По повод Международния ден на Жената, пожелавам на по-добрата половина от човечеството вдъхновение, сили и една специална, пастелена пролет. И гледайте Пина – заслужавате нежността и ангелското докосване на Танца.



Р.

събота, 19 февруари 2011 г.

В небето на Берлин

Пристигам в сърцето на Берлин когато слънцето се показва между дъждовните облаци, в ранна петъчна сутрин. Първото нещо, на което се натъква погледът ми, е кулата на Александерплац в непосредствена близост.
Веднага забелязвам и ангела Дамиел от Криле на желанието, който ми кимва за добре дошла, отмествайки шапката си в сепия.

Четири дни са изключително недостатъчни за огромен град като немската столица. Още повече, когато се намирам в компанията на София, Мари-Ирен и Фернанда, с които имаме разговори за най-малко месец.

И все пак, първите впечатления се настаняват нетърпеливо. Още с първата по-обстойна разходка започвам да споделям ритъма на града, да откривам любопитния му чар в разнообразието, което предлага – съвременната архитектура на централните части, съчетана със стари църкви и катедрали ; жилищни кооперации със светли, цветни фасади и други, боядисани в сиво, украсени с надписи, хулещи капитализма ; калното неделно броканте и буржоазното кафе Годо, където запазихме място за Бекет.

Под небето на Берлин необятните му пространства се превръщат в индивидуални пътища. Пътища, по които свободно циркулират идеи, насърчаващи изкуството, лудостите и жеста на момче на име М., търсещ любимата си Зое чрез разлепени послания на няколко дървета в Кройцберг.



Красиво място е Берлин. Въпреки кръпките му, често срещаните строежи, плъховете на някой спирки на метрото, неестетическите паркове, миризмата на вурст, магазините, в които предметите - символи на ГДР са издигнати в култ. Или точно заради това.

Заради автобусите на два етажа, театрите, разположени на всеки ъгъл, достъпните зали, където се помещава кинофестивала Берлинале и по-специално тези на площад Марлене Дитрих, просторните апартаменти в типичите за града постройки в задния двор, пасажите със структура на лабиринт, фабриките превърнати в ателиета на художници и места за изложби, силното присъствие на обществена памет, Берлинската Катедрала, Музеят на фотографията, уютните и евтини кафета, залата за танци, в която хората се забавляват, лишени от комплекси и предразсъдъци.

Заради присъствието на ново вдъхновение, което предразполага към усещане за жизненост и свобода. Заради особената поезия на града –индустриална, би я нарекъл преподавателят ми Саразак, реалистично-романтична бих казала аз.

Преди да поемем по обратния път към Париж, отново плъзнах поглед към Александерплац. В небето на Берлин Ангелът се усмихна съучастнически и ме изпрати със стих от песен на Клод Нугаро : „Сбогом и помни, че вярата е по-красива от самият Бог.”

понеделник, 3 януари 2011 г.

Самолетни утопии

Прозрачна течност скоростно покрива крилата на самолета, а после се втурва върху прозорчето, моето малко око към огромните, бели пространства на мълчанието. Политам в първия ден от новата година.

Не е възможно да не повторя поне една грешка от изминалото време, но бих определила всяка поредна година като все по-усърдна и целенасочена в университета, все по-емоционална и влюбена в личен план.

Вярвам, полетът от този първи ден ще бъде добър знак за пътувания. Няма нищо по-хубаво, обогатяващо и любопитно от пътуването. Нищо друго, което да придава такава свобода на битието. Никакъв друг начин истински да полетя.

Пътуването на удобните седалки в самолета или влака, но и покорените разстояния вътре в нас, благодарение на уравновесяващата сила на разума, хармонизиращата тъкан на любовта, философските корени на познанието.

Пътуването често лекува тесногръдие, неприязън към различния, повтаряне на едни и същи модели на поведение, неспособност за допускане съществуването на други светове, породени от въображението, неподвластни на реалността. Всичко това ме отблъсква. Но съдя само този, който истински обичам, този, който разбирам в мечтите си.

Проследявам разграфената земя, планинските вериги, малките оазиси вода, заслепителната слънчева светлина и прозрачното синьо небе. На върховете всичко е спокойно. И винаги слънчево.

Унасям се и в далечината се оформя бряг. Самолетът се приземява, слизаме по външна стълба, щастливи, че попадаме на този остров, наречен Брегът на утопиите. Къщите са боядисани в ултрамарин, пясъчно жълто или тъмно, постколониално червено, какъвто ще бъде и цветът на гардероба в стаята ми. Прозорците са широко отворени, велосипедите се карат винаги от двама, във всеки двор расте мандариново дръвче, спокойствието се улавя във въздуха, на вечеря винаги се започва с десерта, съществуват десетки празници, посветени на театъра.

Щях да сънувам още, ако любезната френска стюардеса не ме бе попитала сандвич с кашкавал или шунка предпочитам. Бях заспала, стискайки химикалката, а на листа бях изписала думите : крилата на самолета, обич, силен пристъп на вятър, баница с късмети, Урал, число, сила, кълба дим, равносметка.

Избрах кашкавал и спокойна се понесох към утопични брегове.

Пожелавам ви смела и вдъхновена година, позволявайте си по-често десерта преди основното ястие!

Ралица

01.01.2011
Париж

понеделник, 20 декември 2010 г.

Blois





Малкото градче Блоа, разположено на Лоара, което си струва да бъде посетено заради замъка му, джаза, който звучи по централните улици три седмици преди Коледа и, разбира се, заради спектакъла на Пипо Делбоно La Rabbia и авторският филм на режисьора Il Grido.












































сряда, 8 декември 2010 г.

« Je reviens encore à ce regard. Celui d’un seul homme, difficile à dire ça, celui de seulement un seul dans le monde. Il regarde une femme, un homme, un jardin, une photo, un livre, la mer. Une prison. Une photo d’Auschwitz. Un enfant. Je crois qu’il n’analyse rien, je veux dire qu’il ne fait pas de réflexion sur les choses qui lui sont quasi contempraines, et meme qu’il ne nomme pas le mal, le mal, le bien, le bien. Le détails et le tout pout lui, c’est pareil. Il prend le tout avec le mal et le bien ou il laisse. Je crois qu’il a raison, meme si c’est pas voulu chez lui, il faut prendre le tout, l’emporter avec soi ou tout laisser la. Chaque crime ramène à l’humanité entière. Mais chaque sourire aussi. Il faut prendre tout. Sans cela il n’y a pas d’écrivain, pas d’Yves Saint Laurent.

Ça doit commencer par le chemin. Le point de départ c’est ça. A travers la nuit de la tête, c’est celui d’une route. Et c’est celui d’un mouvement, le mouvement pour partir sur cette route. Pour faire ce départ, ce mouvement, il faut un mot ou deux mots, p.ex. le mot hanche et le mot déhanchement. C’est avec ces mots qu’on commence à enrouler le mouvement dans la route. A un moment donné c’est fait. Le reste du corps à peine sera-t-il paré. Tout sortira de l’enroulement du mouvement de la hanche. L’enroulement rose, par exemple, peut faire que le reste du corps sera revetu du noir. Ou au contraire d’un bleu dingue. Ou du rouge secret nommé amarante, venu des guyanes comme les fleurs du meme nom, comme ces gens, Rimbaud, Mozart. »

Marguerite Duras pour Yves Saint-Laurent, 1988
Photo Jeanne Eagels de Baron de Meyer

неделя, 5 декември 2010 г.

Напълно споделям текста на Христо Буцев "Закъснял скандал" от последния брой на в-к Култура (3 декември 2010) и си позволявам да го публикувам в Мечтатели.

Закъснял скандал
В брой 31 от 17 септември „Култура” публикува кореспонденция на Соня Александрова от фестивала във Венеция, а и редакционна бележка, в които се описваше „случаят Бонев”, филма “Goodbye mamma”, наградата “Action for women”, гастролът на българската културна делегация във Венеция... и се задаваха въпроси.
Два месеца и половина по-късно, изведнъж медийното внимание се фокусира върху бляскавото посещение на Вежди със същата тази 40-членна делегация, с което, оказа се, не всичко било наред.
Изключително важно е да се отбележи, че вниманието на българските медии бе „подпалено” не от случката, а от италианските медии и от факта, че италианският парламент иска оставката на тамошния министър на културата – като мадам Бонев е само една от малките причини за негодуванието на депутатите.
Дойде и признанието на мадам, че нейната фирма била платила воайажа. Започнаха коментари нарушил ли е или не министърът някакви етични кодекси на властта. Започна да се споменава изразът „конфликт на интереси”. Плахо се заговори за оставка.
Министърът Вежди даде обяснения: „Когато ме канят на гости, аз не питам домакина дали има касова бележка за това, което ми е предложил... за 200 евро билет да ме питате мен, това, първо, е обидно, второ е срамно, и не съм човек за 200 евро”.
До момента (29 ноември) никой не казва кой е пътувал в 40-членната делегация – споменават се само имената на Румяна Бъчварова и Димитър Дерелиев, знае се, че и част от актьорския екип е бил в нея.
Затова си позволявам да помоля Министерството на културата да публикува пълния списък на пътуващите с частен самолет на гости на мадам Бонев.
Това е важно не само, за да се хвърли светлина върху скандалното пътуване. За българската публика ще е от значение да знае участвали ли са в този кинопикник пратеници на централни медии – и кои. Така хората ще разберат защо преди време два дни подред вестниците ни заливаха със сладникави текстове за червени килими, Бонев, Вежди и Катрин Деньов.
Позволявам си да се обърна и към министъра: Вежди, подай си веднага оставката! Говоря ти на ти и на малко име, тъй като ти във всяко свое изказване ме заливаш с поток несвързани думи, сякаш сме в кръчма и на третата водка. На нашата култура й трябва за министър културен човек, който има достойнство да откаже частни услуги, когато те уронват престижа на институцията, която оглавява.
Христо Буцев

сряда, 10 ноември 2010 г.

Les feuilles mortes

Oh! Je voudrais tant que tu te souviennes
Des jours heureux où nous étions amis
En ce temps-là, la vie était plus belle
Et le soleil plus brûlant qu'aujourd'hui








Les feuilles mortes se ramassent à la pelle
Les souvenir et les regrets aussi
...






Mais la vie sépare ceux qui s'aiment
Tout doucement, sans faire de bruit
Et la mer efface sur le sable
Les pas des amants désunis.


Paroles : Jacques Prévert, Les feuilles mortes, chantées par Yves Montand

вторник, 2 ноември 2010 г.