вторник, 25 август 2009 г.

Нещо морско




Надявам се, не съм забравила да пиша след самозабравянето ми на морето, защото имам да ви разкажа някои морски впечатления...

От Лозенец към Слънчев бряг

В случай, че ми поставят задача да измисля реклама за българското черноморие бих започнала така : „Ако сте на път да се откажете напълно от почивки на Черно море, ако нямате авантюристичен дух и желание да разпъвате палатки в красиви местности като Иракли, Горица или поне Градина, но не желаете ваканцията ви да премине сред бетон, то съветът ми към вас е да минете през с. Лозенец. Най-малко по три причини.”

После бих продължила с това, че в Лозенец няма чалга. На първо място. И все още сергийките за делфинчета, мидички и гривнички не са навсякъде. И все още има нормален бар на плажа. Нормален!!! В селото и околностите цари едно определено спокойствие. И то не идва от това, че хората са сравнително малко, а от това че хората тук са на море. Не за да обличат рокли с гол гръб като за парти в Кан (Сл. Бряг), не за да пият в дискотеки с малолетни (Несебър), а за да се кефят. На морето, преди всичко. После бих изтъкнала като плюс не преобладаващите софийски регистрации (както вече ме обвиниха), а благоприятното разположение на Лозенец - в случай, че зажаднеете за тълпа – Созопол не е далеч, до дивата Арапя се стига и пеша, а нощем пътят е особено живописен с многобройните звезди, оцветени в полутоновете на морския мрак. Можете спокойно да си позволите и разходка до къмпинг Градина – поне заради кинематографичния изгрев, който неминуемо ще посрещнете след онази нощ на бара...

И последният ми, смятам изключително важен аргумент в полза на Лозенец, е плажът Корал в близост до централния плаж (който също не е лош). Въпреки че има разположени палатки и волейболно игрище в единия край и уроци по сърф в другия, чувството за безлюдност прониква в мен. Чист плаж, където хората са на достатъчно разстояние един от друг – никой не ти стъпва на главата, на кърпата, в пространството, не чуваш чалга или други производни, можеш спокойно да се вглъбиш в книжката си, без непременно да бъдеш прекъсван от летящи предмети (топки, пояси, чадъри). Можеш да останеш насаме с морето, да плуваш в кристална вода или да си говориш с приятни хора на ненатрапващото се дървено барче... Да дишаш, да ти ухае на малинова лимонада (това май беше на друг бар по Черноморието, но няма значение...) и лято, да събираш мидички.

В седми клас една учителка по литература ми обясни конструкцията тези - антитеза. Беше ми интересно и оттогава я включвам в някои от есетата си. Сега например много ми се иска да ви споделя единствено чувствата, обагрени в топли емоционални тонове, които изпитах на места като Лозенец, Градина, Иракли, Камен бряг и др. Много ми се иска есето ми да приключи с твърдението, че на морето е безкрайно красиво към 9 вечерта и че във въздуха се носи единствено бурен, спонтанен, споделен смях, който пък е моето най-голямо съкровище и повод за щастие. Но няма да съм честна пред себе си, а това ме докарва до дисхармония, така че...

Ако сте решили да ходите на почивка в Несебър-Слънчев бряг, които са вече напълно сляти, не го правете! Никога! Това не е море, а жк., кв., вход, гьол, гнус, бетон, чалга, пошлост, лайна, лунапарк, аквапарк, парк за идиоти, сергия. Малък ад. Жалко подобие на нещо. На какво – никой не знае. Защото положително това не са нито курорти, нито нормални морски гардове/села, в които можеш да седнеш с чаша лимонада на дървените пейки по крайбрежната и да напишеш съобщение на приятел : „копеле на морето съм и блаженствам!”. Основните проблеми на тези места бих формулирала така : плаж, хора и музика.

На съветите да се веселя и да не обръщам внимание на околните отговорът ми е : не мога да се абстрахирам от хората около мен! Напротив. Задълбавам сериозно в породилата се дразнеща ситуация и търся решение. Ако няма такова – тръгвам си. Не мога да търпя когато на съседния чадър едър български мъжага се изхрачва без капка свян пред лицето на русата си приятелка, нито когато от дървената постройка на плажа, наречена „Сръбска скара” пускат чалга, така че голяма част от близкото пространството да ехти, а посетителите на заведението да се качват по масите... в 5 следобяд... Пожелахме нормален диалог с управителя на скарата, но за жалост той така и не протече... Никога няма да протече, по такива места диалог няма, а само силно умишлено заглушане на единия участник в подобието на общуване. На скромното ни запитване „не е ли прекалено висока музиката”, отговорът на нахалната сервитьорка беше : „Ами идети на друг плаж бие!”. Наглост. После се намеси едно хипи, което подозирам пускат на всички ядосани минувачи, и започна да ни успива, разказвайки по свой уж философски начин за чалгата, живота и поезията... така че да се отегчим, да махнем с ръка и... да отидем на друг плаж. Фактът обаче, че при подобна забележка от наша страна целият персонал се скупчи и видимо се притесни, ме навежда на мисълта, че музиката е силна не само за мен и няколко други възмутени плажуващи. Ясно е, че за всяко заведение на плажа е по-изгодно и доста по-лесно да плати глобата за надвишаване на позволените децибели – смешната (за тези курорти) сума от 500 лв. И да продължи да печели от хора, които се качват по масите, или от други, които завладени от ритъма на електронната музика са пропуснали да забележат, че тя е крайно неподходяща за плаж.

Струва ми се безсмислено да споменавам, че при толкова скупчени хотели и барове плажът е мръсен, че разхождайки се, си постоянно принуден да прескачаш въжета, хора и водни колела, да влизаш в частни зони на хотели, да се надвикваш със силната музика, споделяйки нещо с човека до теб...

По някакви стечения на обстоятелствата се озовах в Слънчев бряг. За два часа, когато среднощната оргия там едва започва... Два часа, които бяха достатъчни за да си обещаем официално, че няма да се върнем там в следващите десет години. Или повече. В Несебър бих се върнала по-скоро, но само за кратка разходка из стария град (и то в определено време когато не се стичат тълпи), и еко-кафето „При Майкъл”. Намира се на улица Хан Аспарух, отвън изглежда като събрало паяжини мазе, но с прекрачването на дървената врата се открива адски идейното пространство на една пещера, допълвано и поддържано добре от собствениците. След залез слънце, в създалата се приятелска атмосфера, там се смесват цветовете на коктейлите, шума на водопада, разговорите между хората и щракането на апаратчета. Красиво е. Но може би не бих се върнала, колкото и да се впечатлявам от подобни места. Най-вече, защото поглеждайки в далечината се чувствам погнусена от факта, че успяваме да опропастим с лекота прекрасни дадености.

Отново ще строя тези и антитези в следващия текст, отново морски. Построих и доста кули от мечти, по-устойчиви са от пясъчните. Опитайте.

събота, 1 август 2009 г.

Едно изречение за Милена

Отивам на морето след пет часа.

Приятни изненади.

Обичам приятните изненади.
Първата ми приятна изненада по пътя към Букурещ е Русе. Не съм посещавала града в съзнателната си възраст, т.е. оставам впечатлена от красивите сгради (макар и често нереставрирани), интелигентно изглеждащите хора, често срещаните книжарници. Чувам чалга само от две места (важен за мен показател) – от едно такси и от едно абсолютно празно кафе. Адски приятните и евтини ресторантчета по брега на Дунава с гледка към залязващото слънце не са за изпускане, както и кафето пред театъра. Това, което аз лично бих желала ако живея в Русе, са малко повече хора по улиците след 20ч...

Влизайки в Румъния ситуацията, на която сме свидетели по пътя преди границата, не се променя особено – същите лоши пътища, същите окаяни къщи, същите каруци. Влизайки в Букурещ също не става по-добре – Красна поляна и Орландовци се редуват пред очите ми. Стигайки в централните части обаче, картината значително се подобрява. Втората ми приятна изненада е именно фактът, че хотелът, в който отсядаме се намира в непосредствена близост до най-красивия парк в града и съвсем в центъра. Gradina Cişmigiu е първото нещо, което виждам от града и несъмнено едно от най забележителните – удобни зелени столчета, подредени едно до друго, точно срещу огромно езеро с водни колела в единия край, пауни и други птици в друг, беседки и кафета в трети... Рано сутрин в градината е почти празно (за разлика от вечерта), хората тръгват нанякъде както във всички други столици, само двама пенсионери, резнищващи световни политически въпроси и аз, съзерцаваща зелената вода на езерото, си позволяваме дълго пиене на кафе, без грам прибързаност.

Второто място, с което вече свързвам Букурещ е Ateneului Roman, великолепна сграда, чийто алюр напомня йонийски храм, завършващ с бароков купол. Построен е между 1886 и 1888 от френския архитект Алберт Галерон, който проектира и Националната румънска банка. В него се намира най-голямата зала за класическа музика в Букурещ с 800 места, декорирана от Костан Петрешку със стенописи, вдъхновени от румънската история. Намира се лесно, най-добре да стане случайно. След като се налюбувате на Румънския Атенеум не пропускайте и много приятните книжарници в сградата с надпис Humanitas, които са близко, но не можете да намерите в гидовете. Точно пред книжарниците пък запалих свещ в малката тухлена църква Кretzulescu (1720 – 1722), на чиято веранда са запазени няколко забележителни фрески.
На няколко метра се намира Националният музей на Изкуството на Румъния, който се помещава в нео-класическия царски дворец, разположен на площада на Революцията. На отсрещния тротоар е импозантната сграда на Националната централна библиотека, построена по инициатива на крал Карол I, между 1891 и 1895г, в неокласически френски стил, по проекта на архитекта Пол Готеро.

Докато се разхождам именно в този район ми прави впечатление, че по особено спокоен начин в Букурещ съжителстват грандиозни музеи, древни църкви и панелени блокове, чиито балкони са украсени по различен начин, с различни цветя и багри.

Историческото сърце на Букурещ бие около старинния двор Curţii Domneşt, построен между 1400-1418 от Мирча Стария и разширен по-късно от Влад Безстрашния (нещо подобно), който прави там свое седалище. Мирча Чобанул пък построява малката, но притежаваща адски интересна атмосфера църква Благовещение, която може да посетим и днес. Старият град, наричан още Липскани , пази на старите си улици останали по чудо спомени, устояли на Втората световна война и комунизма. От многобройните ханове например, които са били част от чара на Букурещ са запазени само два... Придвижването и разминаването по разкопаните каменни улици е трудно, големи части са в реставрация и се минава по имровизирани дървени мостчета. Затова пък с малко усилие се натъквам на страхотни църкви (Св. Никола, построена като частен параклис за първото румънско кралско семейство, църквата на Апостолите, една от най-старите в Букурещ, датираща от 16 век и др.), приятни кафета и барове (Valea Regilor (Aлеята на царете) е особено привлекателна вечер с многобройните си барове и светлини и дори задължителна за разходка), множество галерии.

Разбира се, няма как да подминете Националния театър, Операта и театъра Odeon, който поразително много прилича на парижкия Odeon, но в умален вариант.

Последно, но не по важност е гигантската сграда на Palatul Parlamentului – румънският парламент, така желан от мегаломана Чаушеску. След падането на комунизма Casa Poporului (Къща на народа) се превръща в основна туристическа дестинация – заради размерите, а не заради някакви висши архитектурни качества. Приятели румънци ми разказват, че дълго време сградата е била обвита в мистерии, слухове и хиперболи. Днес в нея се помещават румънският парламент, най-добре оборудвания конферентен център в Румъния и (нещо интересно и полезно, добра идея за България) Музей на съвременното изкуство. Същите румънци ми препоръчаха и разходка с обяснения из коридорите и залите на парламента, която била малко по-добре от скучен гид, ровещ из прашасалия архив за величаещи факти. Приемането на групи обаче приключва твърде рано – около 17ч, и тъй като бях закъсняла оставих интересните факти от кухнята на гиганта за следващия път и се отправих към Piata Unirii (Площадът на Обединението). Наблюдението на ненужно голямото тяло на парламента, в случая завършек на откриващата се перспектива от площада, в миг ми става приятно - започва да се стъмва, пускат разни светлинки и около фонтаните се събират много млади хора.

Третата ми приятна изненада е свързана именно с хората в Букурещ. Симпатични са, говорят (поне) английски, услужливи са, жените се обличат с вкус, а според моите наблюдения мъжете са красиви, възпитани и усмихнати. На рецепцията искренно се смеят на най-сигурната ми реплика на румънски език след „здрасти, как си”, а именно „Извинете, смачках ви котката!”, т.е. имат чувство за хумор. Наблюдавайки вечерните им разходки в градската градина, изглеждат щастливи.

Вървя в Букурещ и ми е приятно – един от най-сигурните ми критерий за това дали харесвам един град или не. Често ми напомня за София. Усмивките са същите, радостта е подобна, тъгата е по-философска. Мащабът е твърде различен. Най-вече този на просветеността.

Пожелавам ви много приятни изненади през този горещ месец.

вторник, 21 юли 2009 г.

Юли

Вчера си мислих, че обичам юли и всички странни раци, които са подредили рождените си дни един след друг. Обичам юли и аромата на море. Обичам юли, но той просто не е моят месец за писане.
Преправих текста около десет пъти, за да ви кажа три простички неща.
Koгато прекараш две летни вечери, далеч от града, шума, светлините, суетата, в теб става особено тихо.
Най-добрия баща в света скоро имаше рожден ден. Става все по-млад. Подарихме му торта и свещички с влакчета в различните цветове на лятото.
Пътувах по маршрут, по който съм минавала хиляди пъти. Този път хората и къщите ми се сториха като екзотичен декор. Слушах фламенко, невероятно тъжния и красив глас на една испанска певица и събирах образи, слънце, усещания. Две мургави деца седяха безразлично от двете страни на улицата, а между тях профучаваха коли. Една розова полу-разрушена фасада се сливаше с цветовете на залеза, а на пейката пред нея босо момиченце си играеше със стара кукла. Минавахме през Златна Панега, яркото слънце създаваше особено тягостна атмосфера, къщите бяха два вида : груб строеж без покрив или лъскави, цигански, мраморни. Безвкусни. И навсякъде задължително присъстващия цигански простор с много ненужни дрехи – красота.
Под лятното слънце нещата заемат необичайна форма.

сряда, 8 юли 2009 г.

Спомени

Тези дни пропаднах в спомените си.
Попитах се дали помня първия учебен ден когато влязох да гласувам в най-старото ми училище. Не помня. Само няколко кадри от видео касетата, която родителите ми предвидливо записаха с професионална камера и един букет с градински прецъфтели боянски рози за учителката Малинка, която пък обожавала рози. Най-вече прецъфтели.
Не помня – много от случките, които седем години са ме вълнували в налудничевите прави коридори на това училище, много от учителите, които държаха в малкия си джоб молбата за напускане, много от съучениците си, които откачаха в голямото междучасие.
Не помня, но всичко и всички ми се струват остарели – и продавачката на лафката, и двора, дори и клоунът Роналд пред Макдоналдс на Славейков.
Помненето е селективен процес. Както и мисленето, неизменно свързано с обобщаване според Борхес.
Понякога забравям идеи, песни, филми, актьори, имена. Никога лица и емоции. Вчера сутринта изпитах ярък гняв и силна погнуса след като чух нoминациите за новите възможни министри на културата.
Спомних си, че не виждам особен смисъл от непоетичните хора. Поне не и на пръв поглед.
Както пее Madeleine Peyroux - J ’ai deux amours mon pays et Paris, за втората любов спомените ми остават наситено оцветени. Повече за цветята, цветовете и Омир ще ви каже Ханко, който най-после си направи блог.

Р.

вторник, 30 юни 2009 г.



Получих писмо, което съдържаше едно единствено изречение : "Пина Бауш е починала тази сутрин".
Първата ми мисъл е, че е велика жена.
Заради любовта, с която твори и заразява.
Заради мечтателната природа на спектаклите й.
Заради Café Müller, Nefés, Palermo, Palermo, Only You, Two Cigarettes in the Dark и много други...
Заради компанията Тanztheater de Wuppertal, експресивният й стил и истинската революция, която постига в съвременния танц.
Щастлива съм, че успях да видя Зелена Земя на Пина Бауш, преди да се оттегли с танцова стъпка към сините небеса.





Ралица

събота, 27 юни 2009 г.

Shakatak live

С бързи стъпки достигам до най-любимите ми дни в сърцето на лятото. Day by day. Честият дъжд напоследък придава особено настроение на София, измива я от срама, праха и отрицателната енергия. Поне за час. И после, когато яркото балканско слънце изгрее отново, един особен аромат витае във въздуха. Ухае на наслада.
Именно наслада изпитах и от концерта на страшно слънчевите Shakatak, гостуващи в Sofia live club три поредни юнски вечери. Голяма роля за прекрасната атмосфера изигра пространството на клуба, организирано до най-малкия детайл. Декорът на това място не е нито български, нито европейски – пренасяме се директно в Ню Йорк, в някой от онези джаз клубове на космополитния град, където ставаш част от свободната, непозната, щастлива тълпа.
Доброто настроение на софийската публика стана ясно още с първите акорди за вечерта. Изпълненията на Shakatak, прозвучали на живо, притежават особена магия, която не съм усещала преди, слушайки музиката им вкъщи. В Sofia live club те превърнаха сцената в място за артистичните си идеи и импровизации, запълнено с разни магьоснически инструменти и живот. В стилът им личат и дългогодишната им история като изпълнители, и многобройните им албуми, и работата им с различни музиканти, и разнообразното им звучене, и пътуванията по света. Музиката, убедена съм, се обогатява безмерно чрез срещи с други култури и континенти, досущ като хората.
Несъмнено любимите ми моменти от вечерта са песента Day by Day (създадена с участието на Ал Жеро), която красноречиво ми напомня на морето, импровизациите на уникално креативната, мултифункционална и лъчезарна вокалистка Джил Соуърд и танцуващият бис, финална точка и кулминация на концерта.

След двучасовите изпълнения, вървейки по пустите софийски улици, дълго си припявах друг хит на Shakatak - Down on the street. „Тhe moonlight falls on this magical sight. You and I we’re happy to be just a part of this crazy scene.” Има любов в празните улици, и друг път съм го казвала. Сега мога да добавя, че София постепенно добива вид на адекватна европейска столица.

сряда, 24 юни 2009 г.

С малко закъснение... Роден

За слънчеви и приятно топли дни в Париж, силно препоръчвам на всеки 79 rue de Varenne. Именно там се намира приказният музей на Огюст Роден.
Дори и след нашите горещи увещания, жената на касата остава неубедена, че България е част от Европейския съюз. Изчакваме я любезно да провери в нейния списък, а накрая грабваме безплатните билети и се усмихваме на незнанието. Законът все пак е отскоро.
Музеят, бившият hôtel Biron, притежава една от най- възхитетелните градини в Париж, чиято площ е била двойна, но затова по-късно. Самият Роден е изживял последните си години между къщата си в Медон и улица Варен. След като хотелът, построен през XVIII век, е заемал функцията на възпитателно училище за млади момичета, а по-късно е бил желан и за нео-готически параклис от религиозна група, през 1905 е превърнат в жилища за артисти на скромни цени. Изадора Дънкан (1877-1927) е давала уроци по танци, Анри Матис (1869-1954) разполага своето ателие, а младият поет Жан Кокто (1889-1963) обитава салона... През 1908 към тях се присъединява Роден, благодарение на поетът Райнер Мария Рилке, който му пише : „Скъпи мой приятелю, трябва да видите тази красива сграда и стаята, в която живея от тази сутрин. Нейните три прозореца гледат към една изумителна изоставена градина, където от време на време се прокрадват наивни зайци, прескачащи през оградите, подобно на картинка от старинна тапицерия...” На свой ред, запленен от хотела, Роден наема четири стаи на приземния етаж. Почти всеки ден, идвайки от Медон, той посреща там свои модели и клиенти. Работейки усилено, творецът разполага в градината част от своите скулптури, както и антични творби от собствената си колекция. По-късно предлага на правителството да дари цялата тази колекция (фотографии, архиви, скулптури, рисунки) на френския народ, а в замяна хотелът Бирон да бъде превърнат в музей Роден. Посмъртната му мечта, подкрепена от Клод Моне, Октав Мирбо, Жорж Клемансо, ще бъде реализирана едва през 1919, две години след смъртта на твореца, чийто неконвенционален стил се оказва пречка за осъществяването й по-рано.
Днес в музеят Роден са запазени околи шест хиляди скулптури, изработени от гипс, бронз, мрамор, восък и други материали, както и творби на Камии Клодел - ученичка, помощничка и любовница на скулптора. И докато в парижкия музей светлото пространството е посветено на завършените творби, то гипсовите отливки, които отразяват раждането на една работа, остават в Медон. Именно там посетителят се потапя в мистерията на създаването и мизерията на студа, причинила смъртта на Роден, а в хотел Бирон той се радва на възмовността отблизо да изучава материалите и красотата на вече завършените форми.
И докато с останалите посетители откривахме именно тази красота, един факт пробуди у мен умиление – в една от залите е събрана група от петнатедесет седемгодишни деца. Една симпатична художничка спокойно и интересно им обяснява за какво и как служат различните инструменти, които държи в ръцете си. Те спомагат за извайването на скулптури, ето защо децата са нетърпеливи да ги подържат и коментират. Тези деца, с каквото и да се занимават след години, струва ми се ще пазят остатъчния вкус на инструментите, разучени именно в тези помещения, изпълнени с артистичен дух, именно в този слънчев ден, именно с тази симпатична жена. А това е вече нещо.
Музеят Роден не е просто музей, а цял оазис – след като разгледате експозицията можете свободни да блаженствате - както в приятното кафето, така и на някоя каменна пейка в необятната градината, между творби като Мислителят, Гражданите на Кале или Портите към Ада, вдъхновена от Данте и Бодлер. А защо не и близо до един адски красив мъж, с който изтанцувахме последното танго в Париж, а после той отново се превърна в каменно съвършенство. Ех, винаги така става – пълното великолепие е често пъти е чуждо за нас, простосмъртните...
Струва си да влезете в музея дори и само заради парка - слънце, пространство, перфектно поддържани тревни площи, цветя, аромати, живот, изкуство и всякакви националности съжителстват заедно на това магично място... Ето на какво му казваме живот с Милена, докато се препичаме на слънце и си говорим с една самотна патица – Дънкан създава новата си хореография, от радиото звучи джаз, Кокто трака на машината, Роден довършва последната си творба в другия край на градината, а Матис скицира някоя идея точно до фонтана... Малко се размечтах. Как да не искаш да живееш в онова време?!






петък, 12 юни 2009 г.

Аkhe Theatre

След Международното бианале на марионетните изкуства, проведено в няколко театръра в Париж и предградията от 24 април до 24 май, към списъка ми с театрални любимци прибавих и руската компания Аkhe Theatre (Руски театър на машинарията).
За изчерпателната програма на бианалето се грижи Театърът на Марионетката в Париж, който няма собствена сграда, но съществува от много години като институция.
Спектакълът на Akhe, Faust³ 2360 words беше програмиран в Théâtre de la Cité universitaire, разположен в университетското градче на Париж, истински рай за чуждестранния (и не само) студент.
Подобно на интернационалното място, руснаците от Akhe ни предлагат едно пътуване из Европа, с цел преоткриване на известната легенда за Фауст, продалият душата си на дявола. С влизането в залата ни залива шумна вълна от електронна музика, в чийто ритъм тримата руснаци се развихрят и заразяват много бързо леко озадачената публика.
Зрителят е пренесен в духа на Средновековието, осезаем на сцената чрез нещо като kiosque за черна магия, средновековна инсталация с лабораторна маса, клавиши, чрез които се контролира звука и цветовете на един дяволски театър. Действието се развива между дървена барачка, магическа латерна и марионетки... Постановката представлява нов прочит на митичната епопея на доктор Йохан Фауст, написана от самия него в навечерието на смъртта му. В тази версия Мефистофеловците са двама. Играят заедно, пушaт ароматизиран тютюн, суетят се около готварската печка, осветят пространството и наблюдат усилията на техния чирак : Фауст, който ще бъде също така DJ, телеграфист, музикант и гениален звуков режисьор.
Резултатът е една безкрайно любопитна и халюцинационна сплав, която господарите на ада са наричали чисто и просто „пълно произведение на изкуството”...
Tеатралната работилница на Аkhe е създадена през 1989г в Санкт Петербург от двама художника - Максим Изаев и Павел Семтченко. Днес двамата представляват острието на руската алтернативна култура. Сюжетът на тази скорошна тяхна творба приляга и на собствената им история : oт самия им дебют в театралното изкуство, двамата винаги са играли доктор Фауст в своята сценична лаборатория : екрани, оптични лещи, епруветки, съдове за готвене, кабели, конци, но също и маски, хартиени фигури, дървени кукли, прожекции и ефекти на пиротехниката. Актьорите се определят и като механици и сценични техници.
Между алхимия и фантасмагория, работата на театралната компания е изтъкана от произведенията на истински театрални инжинери, обагрена в жар и меланхолия, типични за руския театър.
И във водка за едно евро, продавана на тезгяха след края на спектакъла...

вторник, 9 юни 2009 г.

Дъжд

Вече втори ден вали - понякога плахо, като че ли капките току що прохождат, но по-често силно, на натрапливи кратки потоци. Тази вечер нарязах един наситено жълт и медено сладък пъпеш (не беше „медена роса”, който баба ме е учила да разпознавам), пуснах си любимата Eliane Elias и четох Рeмбо - дълго и с наслада . Намерих и любимия си стих :

L’éternité
C’est la mer mêlée
Au soleil *

После отново блаженствах, препрочитайки статистиките за синия цвят на Европа. Симпатични са зелените оттенъци.
Възстановявам писането си след интензивната и изтощителна сесия (осем изпита за четири дни, плюс няколко работи за вкъщи), след двадесет и първия ми емоционален и прекрасен рожден ден, след една силна на въображение седмица с Жането, прекарана предимно по музеите, вече абсолютно безплатни за гражданите на страните от Европейския съюз, на възраст между 18 и 26 години. След първото ми гласуване във Франция и чакането на извитата опашка пред българското посолство, на която за жалост студентите по-скоро липсваха.
Дъждът си даде малко почивка. Аз пък казвам лека нощ на Eliane и си лягам.


* Вечността
Това е морето, вплетено
Със слънцето

от Един сезон в ада