Biutiful e последният, четвърти пълнометражен филм на Алехандро Гонсалес Иняриту. Biutiful е историята на бащата Uxbal, чийто личен път e обвързан с колективни въпроси като безкомпромисното използване труда на по-слабия, болезненото разделяне между страните от Западния и Третия свят.
Biutiful e испаноезична драма, чийто език започваме да разбираме, и без да го владеем, тъй като обширната и словоохотлива режисура на Иняриту превръща лентата в общочовешка.
За да позволи на двете си деца да оцелеят, Uxbal (Хавиер Бардем, великолепен, убедителен, мрачен, награден в Кан за най-добра мъжка роля), търгува с всичко и с всеки. С азиатците, с полицаите, с оплакващи децата си родители, пред които играе ролята на посланик, продавайки последните (измислени?) думи на починалите им рожби.
В развитието на филма, персонажът на Бардем преживява лична революция, вървейки по индивидуалния си, егоистичен път. Едновременно с това отправя поглед върху съдбата на емигрантите, опитващи се да оцелеят в Барселона. „Същото се случва във всички големи градове на Западна Европа. Може да се припознаем в този испанец, във всичките му проблеми със здравето и семейството. Тази световна драма засяга всички нас, европейците...”, споделя актьора.*
Сигурна съм, че няма по-добро място за снимките на Biutiful от Барселона. При Алехандро Гонсалес Иняриту, всички градове, далечни и тревожни, крият в себе си чудо. Там се срещат и сблъскват отлъчени земи същества. Героите на режисьора, умиращи физически, вече мъртви отвътре, стават естествена част от градския пейзаж.
Захабените фасади на постройките по тесните улични в Барселонета попиват от тъгата на героите късно вечер, а рано сутрин, с изгрева, каталунската реалност остава безразлична пред трудността да бъде започнат нов ден. Ден, изпълнен със съмнения и апатия. С бягства и шум. С драматичен плач и животоспасяващи инжекции.
Впрочем, Бардем става все по-добър в ролите си. „Баба, дядо и майка ми бяха актьори : отдавна знам, че животът на актьора е маратон, а не спринт. Опитвам се да се боря срещу забързаната обстановка, да избирам и обмислям добре ролите си, за да достигна, в сюблимния момент на игра, до магичното чувство на свобода ; за да бъда едновременно изпълнен с енергия и напълно празен.”
И ако досега намирахме, че испанският актьор се справя еднакво добре в регистрите на мачо, на романтик, с еднакво силно физическо или интелектуално присъствие, то тук имаме чувството, че може да изиграе всичко. Претърпявайки сериозни физически трансформации, настройвайки тялото си като покорен инструмент. Бардем обаче не е на същото мнение : „Не съм способен да изиграя всичко, въобще не се определям като напълно развит артист. Артистът, това е този, който е докоснат от грацията, това е Марлон Брандо, Мерил Стрийп или футболиста Лионел Меси : хора, които извършват жестовете много технично, много обработено, давайки вид, че не влагат ни най-малко усилие.”
Говорейки за актьора, който осветява филма му, Алехандро Иняриту се разпалва : „Хавиер е Минотавърът. С античните си черти, той напомня на древногръцка или римска статуя. Лицето му е събрало цялото човечество.”
Предчувсвахме го в 21 грама (казваме, че на толкова се равнява теглото на душата, когато напуска тялото), но Biutiful го потвърждава – Иняриту е хуманист, един от малкото режисьори днес, които търсят сюжети в духовни и философски теми.
В интереса му към маргинални, подтиснати герои, които дерзаят по изцеждането на последната капка, се ражда чувството за – напразна - надежда за светлина.
Писъци, сълзи, суеверия присъстват при Иняриту, както при Достоевски. Уж ненужни силуети, преекспонирани чувства, истерични крайности, които отпращат поздрав към човешкото същество, чиято сила се ражда в слабостта му. Женските образи са богати на конотации, страдащата съпруга на Uxbal (в ролята – Maricel Alvarez), по детски наивна и лутаща се, не може да не се отдаде на личните си демони, не може, подобно на Любов Андреевна от Чеховата Вишнева градина, да не се изкуши от желанията си. Една съвременна жена, чиито слабости, накрая, прощаваме. В другата крайност е светлата фигура на цветнокожата емигрантка (Diaryatou Daff), която, като Соня от Престъпление и Наказание, не може да избяга от добротата...
Както стана ясно, филмът е силно политически ангажиран. Семейството на Хавиер Бардем заемало сериозно участие в комунистически каузи, от които той е наследил активното желание за борба, но не и левите убеждения на майка си и чичо си (Пилар Бардем – режисьор- борец-антифашист) : „Времената бяха ралични, това беше начин да се противопоставяме на Франко. Днес развяването на знаменца няма особен смисъл. Може би изглежда идеалистично, дори наивно, но аз вярвам в социалните политики, в общността ; във всичко, което ни помага да живеем заедно. След като не съм нито лекар, нито политик, моята отговорност на актьор е да участвам във филми, които говорят за това.”
Biutiful дава точна характеристика на повечето прослойки в съвременното общество, моделирано под длетото на космополитния град. От африканското семейство, което е принудено да живее разделено и бедно, до лъскавите клубове, в които кокаинът и липсата на достойнство са задължителен елемент. Днес културата е повече от всякога обвързана с политиката, остава да проследим развитието на изкуството в тази насока.
Желанията ми политат с последния поглед над зимната гора, над Барселона, където никога не вали, над Саграда, обградена от строителни кранове, над плажа, над мястото, където умиращия Uxbal е слушал вълните и вятъра като малък. Желанията ми се срещат с хармоничния полет на ятото птици, отлитащи към Мадагаскар (нали Азнавур пееше, че мизерията ще бъде по-поносима на слънце). Желанията ми са познати на всички вас. Желанието ми е да срещам ангели.
* Използваните цитати са от портрета на Хавиер Бардем, публикуван в 3171 брой на френското списание за култура и изкуство Телерама.
