събота, 15 октомври 2011 г.

Sesso, consolazione della miseria!

Sesso, consolazione della miseria!
La puttana è una regina, il suo trono
è un rudere, la sua terra un pezzo
di merdoso prato, il suo scettro
una borsetta di vernice rossa:
abbaia nella notte, sporca e feroce
come un'antica madre: difende
il suo possesso e la sua vita.
I magnaccia, attorno, a frotte,
gonfi e sbattuti, coi loro baffi
brindisi o slavi, sono
capi, reggenti: combinano
nel buio, i loro affari di cento lire,
ammiccando in silenzio, scambiandosi
parole d'ordine: il mondo, escluso, tace
intorno a loro, che se ne sono esclusi,
silenziose carogne di rapaci.

Ma nei rifiuti del mondo, nasce
un nuovo mondo: nascono leggi nuove
dove non c'è più legge; nasce un nuovo
onore dove onore è il disonore...
Nascono potenze e nobiltà,
feroci, nei mucchi di tuguri,
nei luoghi sconfinati dove credi
che la città finisca, e dove invece
ricomincia, nemica, ricomincia
per migliaia di volte, con ponti
e labirinti, cantieri e sterri,
dietro mareggiate di grattacieli,
che coprono interi orizzonti.

Nella facilità dell'amore
il miserabile si sente uomo:
fonda la fiducia nella vita, fino
a disprezzare chi ha altra vita.
I figli si gettano all'avventura
sicuri d'essere in un mondo
che di loro, del loro sesso, ha paura.
La loro pietà è nell'essere spietati,
la loro forza nella leggerezza,
la loro speranza nel non avere speranza.


Pier Paolo Pasolini

сряда, 28 септември 2011 г.


Днес Марчело Мастрояни щеше да навърши осемдесет и седем години.
Дали някога световният екран ще се зарадва отново на подобен стил? Дали ще бъде озарен от сходно очарователно присъствие, огромен талант и класа?
Тези италианци - дори нямат нужда от представяне когато ги споменаваме...

вторник, 20 септември 2011 г.

Болоня, след дъжда.

Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там — навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?

Вечер, Атанас Далчев


Вдъхновението е за начинаещи.


Но как, без вдъхновение, да усетя чаровното, наивно въздействие на сърцето ?
Как да изпитам възторг от детайла, от старите картички в сепия, прегънати от влагата, от хартиеното цвете ?
Как да сравня синия цвят на болонското небе със синьо от картина на Джото?
Как да се поставя на мястото на нежната прелъстителка – Меланхолията ?
Как да премина десетки километри под арките, без умора, с обувки за танго ?
Как да се прибера с колело на разсъмване, как да различавам краплак от рембрандово розово, как да се изправя пред желанията си, как да стигна до родната къща на гения Пазолини, на via Borgonuovo 4, как да се возя на лодка по закритите канали на Болоня?
Как да изпитам истинска наслада от вечерния джаз концерт на piazza Santo Stefano?
Как да си поставя за цел да опитам от всички видове сладолед в antica gelateria на via Saffi, отивайки на лекции в следващите месеци?
Как да се втурвам в непознатото, ако вдъхновението е само за начинаещи?


Болоня, след дъжда – ново вдъхновение в есенен цинобър, за съвсем начинаещи, каквито, финално, всички сме.



Р.

Източник на снимката тук

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Benvenuti a Bologna

Първи впечатления от Болоня,







градът на арките, студентите и детайлите,








на Пазолини, площадите и романската сила.

неделя, 14 август 2011 г.



Кореспонденция с Баку, около 1974г., намерена миналата седмица между албуми със стари снимки.
Въпреки че не се сещам за повод, който би могъл да ме накара да посветя дори една слънчева неделя на ръкоделието, картичката е наивно мила.

Р.

петък, 29 юли 2011 г.

Como el musgito en la piedra, ay si, si, si...

Горещият въздух изсмуква твърде бързо всичките й сили, чувството става все по-осезаемо, наближавайки този своеобразен покрив над града. Беседка, гледаща към прериите. Ниската, рехава растителност, подредена като в макет, зеленият цвят на кактусите, пейзажът, погледнат отвисоко, напомня на тях.

Първото място, което откриваше в града сама – с настойчивост, с интуиция, водена от внезапно доловената музика. В пет следобед. С очила, които оцветяват видяното в сепия.

Непосредствено след като прекоси парка ги видя. Двама музиканти изпълняват известна фламенко мелодия. Времето и мястото се променят под ритъма й. Семейство индийци оставят няколко монети, купуват диск в почивката на артистите и продължават по пасажа Хемингуей в близост. Двойка възрастни французи правят няколко снимки, позирайки с гръб към откриващата се гледка, и след като подхвърлят засрамено монета от две евро, продължават по алеята Орсън Уелс, към скалите. Семейство австралийци се нареждат на каменния зид, търпеливо изслушват две композиции, а след това поздравяват на свой ред музикантите. Час и половина се измъкват от следобеда, десетки националности, които идват, отбелязват красотата на пейзажа, както и тази на изкуството, и поемат, отново.

Остана, докато музикантите бавно прибират инструментите си и непродадените дискове. Мястото е самотно след тяхното напускане. Те, натоварени с ноти, поемат към бара в близост, където ще отпиват морно от чашите с тинто де верано.

Остана след стъпките им. Слушаше ги, наблюдавайки поредния гущер, който се шмугна в почти незабележима пукнатина на камъка. Музиката отдаде мястото си на звука от нажежените пръскачки в близост. Макар че въздухът внезапно олекна, заради настъпилия хлад, залезът бе твърде далеч.

Остана дълго, съзерцавайки натежалите, наситено розови цветове на дърво, чийто вид не разпознаваше. Снима го, за да попита баща си. Малки групички от хора започнаха да прииждат в парка, някой поде фламенко ритъм. Мъжки глас запя първата поезия. Думи.

Тя остана още дълго с розовото дърво. Не търсеше уроци, а разговор. Не знания, а чар. Не цивилизация, а метеоритен дъжд.

неделя, 22 май 2011 г.

Танцът

Танцът като съществуване.

Танцът – преди да завали дъжд, когато особено освежаващо ухание обзема града. Тялото се освобождава от теглото си, съществото прави бавни крачки към себе си, чува ритъма на сърцето си. Няколко джаз акорда преди майският дъжд да прочисти нагнетената земя. Танцът е вътрешен импулс и за него често не е нужна музика. Той е медитация. Тежката миризма на индийски клечки се изнизва през едва отворения прозорец, достига до съседната стая, където някой танцува. Всяко движение съдържа в себе си танц. Всяко докосване, всяко отместване на косата, всеки звук на тромпета. Танцът не е само стъпки или механични движения. Не и след Изадора Дънкан, Лусинда Чайлд, Марта Греъм, Мерс Кънингам, Джозеф Надж и разбира се, Пина Бауш.

Танцът е свобода.

Но може да се превърне в чудовище, ако остане неизразен.


P.S. Танцът е свободно вдъхновен от спектакъла Danse Delhi на Галин Стоев. Подробен текст за него – скоро. Или не много скоро.

сряда, 11 май 2011 г.

Кан 64


Честито на всички вас, които ще се разходите по крайбрежната улица в Кан !
Суета, грим, показност - целеустремено и главозамаяно обхождат смаяното тяло на червената пътека, а после морето, прожекции на открито и добро настроение за всички.
Панини с моцарела на плажа
Вечерна яхта в черно
Алмодовар и Нани Морети
Би бил моят Кан 64
А Вашият?