Вчера си мислих, че обичам юли и всички странни раци, които са подредили рождените си дни един след друг. Обичам юли и аромата на море. Обичам юли, но той просто не е моят месец за писане.
Преправих текста около десет пъти, за да ви кажа три простички неща.
Koгато прекараш две летни вечери, далеч от града, шума, светлините, суетата, в теб става особено тихо.
Най-добрия баща в света скоро имаше рожден ден. Става все по-млад. Подарихме му торта и свещички с влакчета в различните цветове на лятото.
Пътувах по маршрут, по който съм минавала хиляди пъти. Този път хората и къщите ми се сториха като екзотичен декор. Слушах фламенко, невероятно тъжния и красив глас на една испанска певица и събирах образи, слънце, усещания. Две мургави деца седяха безразлично от двете страни на улицата, а между тях профучаваха коли. Една розова полу-разрушена фасада се сливаше с цветовете на залеза, а на пейката пред нея босо момиченце си играеше със стара кукла. Минавахме през Златна Панега, яркото слънце създаваше особено тягостна атмосфера, къщите бяха два вида : груб строеж без покрив или лъскави, цигански, мраморни. Безвкусни. И навсякъде задължително присъстващия цигански простор с много ненужни дрехи – красота.
Под лятното слънце нещата заемат необичайна форма.
вторник, 21 юли 2009 г.
сряда, 8 юли 2009 г.
Спомени
Тези дни пропаднах в спомените си.
Попитах се дали помня първия учебен ден когато влязох да гласувам в най-старото ми училище. Не помня. Само няколко кадри от видео касетата, която родителите ми предвидливо записаха с професионална камера и един букет с градински прецъфтели боянски рози за учителката Малинка, която пък обожавала рози. Най-вече прецъфтели.
Не помня – много от случките, които седем години са ме вълнували в налудничевите прави коридори на това училище, много от учителите, които държаха в малкия си джоб молбата за напускане, много от съучениците си, които откачаха в голямото междучасие.
Не помня, но всичко и всички ми се струват остарели – и продавачката на лафката, и двора, дори и клоунът Роналд пред Макдоналдс на Славейков.
Помненето е селективен процес. Както и мисленето, неизменно свързано с обобщаване според Борхес.
Понякога забравям идеи, песни, филми, актьори, имена. Никога лица и емоции. Вчера сутринта изпитах ярък гняв и силна погнуса след като чух нoминациите за новите възможни министри на културата.
Спомних си, че не виждам особен смисъл от непоетичните хора. Поне не и на пръв поглед.
Както пее Madeleine Peyroux - J ’ai deux amours mon pays et Paris, за втората любов спомените ми остават наситено оцветени. Повече за цветята, цветовете и Омир ще ви каже Ханко, който най-после си направи блог.
Р.
Попитах се дали помня първия учебен ден когато влязох да гласувам в най-старото ми училище. Не помня. Само няколко кадри от видео касетата, която родителите ми предвидливо записаха с професионална камера и един букет с градински прецъфтели боянски рози за учителката Малинка, която пък обожавала рози. Най-вече прецъфтели.
Не помня – много от случките, които седем години са ме вълнували в налудничевите прави коридори на това училище, много от учителите, които държаха в малкия си джоб молбата за напускане, много от съучениците си, които откачаха в голямото междучасие.
Не помня, но всичко и всички ми се струват остарели – и продавачката на лафката, и двора, дори и клоунът Роналд пред Макдоналдс на Славейков.
Помненето е селективен процес. Както и мисленето, неизменно свързано с обобщаване според Борхес.
Понякога забравям идеи, песни, филми, актьори, имена. Никога лица и емоции. Вчера сутринта изпитах ярък гняв и силна погнуса след като чух нoминациите за новите възможни министри на културата.
Спомних си, че не виждам особен смисъл от непоетичните хора. Поне не и на пръв поглед.
Както пее Madeleine Peyroux - J ’ai deux amours mon pays et Paris, за втората любов спомените ми остават наситено оцветени. Повече за цветята, цветовете и Омир ще ви каже Ханко, който най-после си направи блог.
Р.
вторник, 30 юни 2009 г.
Получих писмо, което съдържаше едно единствено изречение : "Пина Бауш е починала тази сутрин".
Първата ми мисъл е, че е велика жена.
Заради любовта, с която твори и заразява.
Заради мечтателната природа на спектаклите й.
Заради Café Müller, Nefés, Palermo, Palermo, Only You, Two Cigarettes in the Dark и много други...
Заради компанията Тanztheater de Wuppertal, експресивният й стил и истинската революция, която постига в съвременния танц.
Щастлива съм, че успях да видя Зелена Земя на Пина Бауш, преди да се оттегли с танцова стъпка към сините небеса.
Заради мечтателната природа на спектаклите й.
Заради Café Müller, Nefés, Palermo, Palermo, Only You, Two Cigarettes in the Dark и много други...
Заради компанията Тanztheater de Wuppertal, експресивният й стил и истинската революция, която постига в съвременния танц.
Щастлива съм, че успях да видя Зелена Земя на Пина Бауш, преди да се оттегли с танцова стъпка към сините небеса.
Ралица
събота, 27 юни 2009 г.
Shakatak live
С бързи стъпки достигам до най-любимите ми дни в сърцето на лятото. Day by day. Честият дъжд напоследък придава особено настроение на София, измива я от срама, праха и отрицателната енергия. Поне за час. И после, когато яркото балканско слънце изгрее отново, един особен аромат витае във въздуха. Ухае на наслада.
Именно наслада изпитах и от концерта на страшно слънчевите Shakatak, гостуващи в Sofia live club три поредни юнски вечери. Голяма роля за прекрасната атмосфера изигра пространството на клуба, организирано до най-малкия детайл. Декорът на това място не е нито български, нито европейски – пренасяме се директно в Ню Йорк, в някой от онези джаз клубове на космополитния град, където ставаш част от свободната, непозната, щастлива тълпа.
Доброто настроение на софийската публика стана ясно още с първите акорди за вечерта. Изпълненията на Shakatak, прозвучали на живо, притежават особена магия, която не съм усещала преди, слушайки музиката им вкъщи. В Sofia live club те превърнаха сцената в място за артистичните си идеи и импровизации, запълнено с разни магьоснически инструменти и живот. В стилът им личат и дългогодишната им история като изпълнители, и многобройните им албуми, и работата им с различни музиканти, и разнообразното им звучене, и пътуванията по света. Музиката, убедена съм, се обогатява безмерно чрез срещи с други култури и континенти, досущ като хората.
Несъмнено любимите ми моменти от вечерта са песента Day by Day (създадена с участието на Ал Жеро), която красноречиво ми напомня на морето, импровизациите на уникално креативната, мултифункционална и лъчезарна вокалистка Джил Соуърд и танцуващият бис, финална точка и кулминация на концерта.
След двучасовите изпълнения, вървейки по пустите софийски улици, дълго си припявах друг хит на Shakatak - Down on the street. „Тhe moonlight falls on this magical sight. You and I we’re happy to be just a part of this crazy scene.” Има любов в празните улици, и друг път съм го казвала. Сега мога да добавя, че София постепенно добива вид на адекватна европейска столица.
Именно наслада изпитах и от концерта на страшно слънчевите Shakatak, гостуващи в Sofia live club три поредни юнски вечери. Голяма роля за прекрасната атмосфера изигра пространството на клуба, организирано до най-малкия детайл. Декорът на това място не е нито български, нито европейски – пренасяме се директно в Ню Йорк, в някой от онези джаз клубове на космополитния град, където ставаш част от свободната, непозната, щастлива тълпа.
Доброто настроение на софийската публика стана ясно още с първите акорди за вечерта. Изпълненията на Shakatak, прозвучали на живо, притежават особена магия, която не съм усещала преди, слушайки музиката им вкъщи. В Sofia live club те превърнаха сцената в място за артистичните си идеи и импровизации, запълнено с разни магьоснически инструменти и живот. В стилът им личат и дългогодишната им история като изпълнители, и многобройните им албуми, и работата им с различни музиканти, и разнообразното им звучене, и пътуванията по света. Музиката, убедена съм, се обогатява безмерно чрез срещи с други култури и континенти, досущ като хората.
Несъмнено любимите ми моменти от вечерта са песента Day by Day (създадена с участието на Ал Жеро), която красноречиво ми напомня на морето, импровизациите на уникално креативната, мултифункционална и лъчезарна вокалистка Джил Соуърд и танцуващият бис, финална точка и кулминация на концерта.
След двучасовите изпълнения, вървейки по пустите софийски улици, дълго си припявах друг хит на Shakatak - Down on the street. „Тhe moonlight falls on this magical sight. You and I we’re happy to be just a part of this crazy scene.” Има любов в празните улици, и друг път съм го казвала. Сега мога да добавя, че София постепенно добива вид на адекватна европейска столица.
сряда, 24 юни 2009 г.
С малко закъснение... Роден
За слънчеви и приятно топли дни в Париж, силно препоръчвам на всеки 79 rue de Varenne. Именно там се намира приказният музей на Огюст Роден.
Дори и след нашите горещи увещания, жената на касата остава неубедена, че България е част от Европейския съюз. Изчакваме я любезно да провери в нейния списък, а накрая грабваме безплатните билети и се усмихваме на незнанието. Законът все пак е отскоро.
Музеят, бившият hôtel Biron, притежава една от най- възхитетелните градини в Париж, чиято площ е била двойна, но затова по-късно. Самият Роден е изживял последните си години между къщата си в Медон и улица Варен. След като хотелът, построен през XVIII век, е заемал функцията на възпитателно училище за млади момичета, а по-късно е бил желан и за нео-готически параклис от религиозна група, през 1905 е превърнат в жилища за артисти на скромни цени. Изадора Дънкан (1877-1927) е давала уроци по танци, Анри Матис (1869-1954) разполага своето ателие, а младият поет Жан Кокто (1889-1963) обитава салона... През 1908 към тях се присъединява Роден, благодарение на поетът Райнер Мария Рилке, който му пише : „Скъпи мой приятелю, трябва да видите тази красива сграда и стаята, в която живея от тази сутрин. Нейните три прозореца гледат към една изумителна изоставена градина, където от време на време се прокрадват наивни зайци, прескачащи през оградите, подобно на картинка от старинна тапицерия...” На свой ред, запленен от хотела, Роден наема четири стаи на приземния етаж. Почти всеки ден, идвайки от Медон, той посреща там свои модели и клиенти. Работейки усилено, творецът разполага в градината част от своите скулптури, както и антични творби от собствената си колекция. По-късно предлага на правителството да дари цялата тази колекция (фотографии, архиви, скулптури, рисунки) на френския народ, а в замяна хотелът Бирон да бъде превърнат в музей Роден. Посмъртната му мечта, подкрепена от Клод Моне, Октав Мирбо, Жорж Клемансо, ще бъде реализирана едва през 1919, две години след смъртта на твореца, чийто неконвенционален стил се оказва пречка за осъществяването й по-рано.
Днес в музеят Роден са запазени околи шест хиляди скулптури, изработени от гипс, бронз, мрамор, восък и други материали, както и творби на Камии Клодел - ученичка, помощничка и любовница на скулптора. И докато в парижкия музей светлото пространството е посветено на завършените творби, то гипсовите отливки, които отразяват раждането на една работа, остават в Медон. Именно там посетителят се потапя в мистерията на създаването и мизерията на студа, причинила смъртта на Роден, а в хотел Бирон той се радва на възмовността отблизо да изучава материалите и красотата на вече завършените форми.
И докато с останалите посетители откривахме именно тази красота, един факт пробуди у мен умиление – в една от залите е събрана група от петнатедесет седемгодишни деца. Една симпатична художничка спокойно и интересно им обяснява за какво и как служат различните инструменти, които държи в ръцете си. Те спомагат за извайването на скулптури, ето защо децата са нетърпеливи да ги подържат и коментират. Тези деца, с каквото и да се занимават след години, струва ми се ще пазят остатъчния вкус на инструментите, разучени именно в тези помещения, изпълнени с артистичен дух, именно в този слънчев ден, именно с тази симпатична жена. А това е вече нещо.
Музеят Роден не е просто музей, а цял оазис – след като разгледате експозицията можете свободни да блаженствате - както в приятното кафето, така и на някоя каменна пейка в необятната градината, между творби като Мислителят, Гражданите на Кале или Портите към Ада, вдъхновена от Данте и Бодлер. А защо не и близо до един адски красив мъж, с който изтанцувахме последното танго в Париж, а после той отново се превърна в каменно съвършенство. Ех, винаги така става – пълното великолепие е често пъти е чуждо за нас, простосмъртните...
Струва си да влезете в музея дори и само заради парка - слънце, пространство, перфектно поддържани тревни площи, цветя, аромати, живот, изкуство и всякакви националности съжителстват заедно на това магично място... Ето на какво му казваме живот с Милена, докато се препичаме на слънце и си говорим с една самотна патица – Дънкан създава новата си хореография, от радиото звучи джаз, Кокто трака на машината, Роден довършва последната си творба в другия край на градината, а Матис скицира някоя идея точно до фонтана... Малко се размечтах. Как да не искаш да живееш в онова време?!
Дори и след нашите горещи увещания, жената на касата остава неубедена, че България е част от Европейския съюз. Изчакваме я любезно да провери в нейния списък, а накрая грабваме безплатните билети и се усмихваме на незнанието. Законът все пак е отскоро.
Музеят, бившият hôtel Biron, притежава една от най- възхитетелните градини в Париж, чиято площ е била двойна, но затова по-късно. Самият Роден е изживял последните си години между къщата си в Медон и улица Варен. След като хотелът, построен през XVIII век, е заемал функцията на възпитателно училище за млади момичета, а по-късно е бил желан и за нео-готически параклис от религиозна група, през 1905 е превърнат в жилища за артисти на скромни цени. Изадора Дънкан (1877-1927) е давала уроци по танци, Анри Матис (1869-1954) разполага своето ателие, а младият поет Жан Кокто (1889-1963) обитава салона... През 1908 към тях се присъединява Роден, благодарение на поетът Райнер Мария Рилке, който му пише : „Скъпи мой приятелю, трябва да видите тази красива сграда и стаята, в която живея от тази сутрин. Нейните три прозореца гледат към една изумителна изоставена градина, където от време на време се прокрадват наивни зайци, прескачащи през оградите, подобно на картинка от старинна тапицерия...” На свой ред, запленен от хотела, Роден наема четири стаи на приземния етаж. Почти всеки ден, идвайки от Медон, той посреща там свои модели и клиенти. Работейки усилено, творецът разполага в градината част от своите скулптури, както и антични творби от собствената си колекция. По-късно предлага на правителството да дари цялата тази колекция (фотографии, архиви, скулптури, рисунки) на френския народ, а в замяна хотелът Бирон да бъде превърнат в музей Роден. Посмъртната му мечта, подкрепена от Клод Моне, Октав Мирбо, Жорж Клемансо, ще бъде реализирана едва през 1919, две години след смъртта на твореца, чийто неконвенционален стил се оказва пречка за осъществяването й по-рано.
Днес в музеят Роден са запазени околи шест хиляди скулптури, изработени от гипс, бронз, мрамор, восък и други материали, както и творби на Камии Клодел - ученичка, помощничка и любовница на скулптора. И докато в парижкия музей светлото пространството е посветено на завършените творби, то гипсовите отливки, които отразяват раждането на една работа, остават в Медон. Именно там посетителят се потапя в мистерията на създаването и мизерията на студа, причинила смъртта на Роден, а в хотел Бирон той се радва на възмовността отблизо да изучава материалите и красотата на вече завършените форми.
И докато с останалите посетители откривахме именно тази красота, един факт пробуди у мен умиление – в една от залите е събрана група от петнатедесет седемгодишни деца. Една симпатична художничка спокойно и интересно им обяснява за какво и как служат различните инструменти, които държи в ръцете си. Те спомагат за извайването на скулптури, ето защо децата са нетърпеливи да ги подържат и коментират. Тези деца, с каквото и да се занимават след години, струва ми се ще пазят остатъчния вкус на инструментите, разучени именно в тези помещения, изпълнени с артистичен дух, именно в този слънчев ден, именно с тази симпатична жена. А това е вече нещо.
Музеят Роден не е просто музей, а цял оазис – след като разгледате експозицията можете свободни да блаженствате - както в приятното кафето, така и на някоя каменна пейка в необятната градината, между творби като Мислителят, Гражданите на Кале или Портите към Ада, вдъхновена от Данте и Бодлер. А защо не и близо до един адски красив мъж, с който изтанцувахме последното танго в Париж, а после той отново се превърна в каменно съвършенство. Ех, винаги така става – пълното великолепие е често пъти е чуждо за нас, простосмъртните...
Струва си да влезете в музея дори и само заради парка - слънце, пространство, перфектно поддържани тревни площи, цветя, аромати, живот, изкуство и всякакви националности съжителстват заедно на това магично място... Ето на какво му казваме живот с Милена, докато се препичаме на слънце и си говорим с една самотна патица – Дънкан създава новата си хореография, от радиото звучи джаз, Кокто трака на машината, Роден довършва последната си творба в другия край на градината, а Матис скицира някоя идея точно до фонтана... Малко се размечтах. Как да не искаш да живееш в онова време?!
петък, 12 юни 2009 г.
Аkhe Theatre
След Международното бианале на марионетните изкуства, проведено в няколко театръра в Париж и предградията от 24 април до 24 май, към списъка ми с театрални любимци прибавих и руската компания Аkhe Theatre (Руски театър на машинарията).
За изчерпателната програма на бианалето се грижи Театърът на Марионетката в Париж, който няма собствена сграда, но съществува от много години като институция.
Спектакълът на Akhe, Faust³ 2360 words беше програмиран в Théâtre de la Cité universitaire, разположен в университетското градче на Париж, истински рай за чуждестранния (и не само) студент.
Подобно на интернационалното място, руснаците от Akhe ни предлагат едно пътуване из Европа, с цел преоткриване на известната легенда за Фауст, продалият душата си на дявола. С влизането в залата ни залива шумна вълна от електронна музика, в чийто ритъм тримата руснаци се развихрят и заразяват много бързо леко озадачената публика.
Зрителят е пренесен в духа на Средновековието, осезаем на сцената чрез нещо като kiosque за черна магия, средновековна инсталация с лабораторна маса, клавиши, чрез които се контролира звука и цветовете на един дяволски театър. Действието се развива между дървена барачка, магическа латерна и марионетки... Постановката представлява нов прочит на митичната епопея на доктор Йохан Фауст, написана от самия него в навечерието на смъртта му. В тази версия Мефистофеловците са двама. Играят заедно, пушaт ароматизиран тютюн, суетят се около готварската печка, осветят пространството и наблюдат усилията на техния чирак : Фауст, който ще бъде също така DJ, телеграфист, музикант и гениален звуков режисьор.
Резултатът е една безкрайно любопитна и халюцинационна сплав, която господарите на ада са наричали чисто и просто „пълно произведение на изкуството”...
Tеатралната работилница на Аkhe е създадена през 1989г в Санкт Петербург от двама художника - Максим Изаев и Павел Семтченко. Днес двамата представляват острието на руската алтернативна култура. Сюжетът на тази скорошна тяхна творба приляга и на собствената им история : oт самия им дебют в театралното изкуство, двамата винаги са играли доктор Фауст в своята сценична лаборатория : екрани, оптични лещи, епруветки, съдове за готвене, кабели, конци, но също и маски, хартиени фигури, дървени кукли, прожекции и ефекти на пиротехниката. Актьорите се определят и като механици и сценични техници.
Между алхимия и фантасмагория, работата на театралната компания е изтъкана от произведенията на истински театрални инжинери, обагрена в жар и меланхолия, типични за руския театър.
И във водка за едно евро, продавана на тезгяха след края на спектакъла...
За изчерпателната програма на бианалето се грижи Театърът на Марионетката в Париж, който няма собствена сграда, но съществува от много години като институция.
Спектакълът на Akhe, Faust³ 2360 words беше програмиран в Théâtre de la Cité universitaire, разположен в университетското градче на Париж, истински рай за чуждестранния (и не само) студент.
Подобно на интернационалното място, руснаците от Akhe ни предлагат едно пътуване из Европа, с цел преоткриване на известната легенда за Фауст, продалият душата си на дявола. С влизането в залата ни залива шумна вълна от електронна музика, в чийто ритъм тримата руснаци се развихрят и заразяват много бързо леко озадачената публика.
Зрителят е пренесен в духа на Средновековието, осезаем на сцената чрез нещо като kiosque за черна магия, средновековна инсталация с лабораторна маса, клавиши, чрез които се контролира звука и цветовете на един дяволски театър. Действието се развива между дървена барачка, магическа латерна и марионетки... Постановката представлява нов прочит на митичната епопея на доктор Йохан Фауст, написана от самия него в навечерието на смъртта му. В тази версия Мефистофеловците са двама. Играят заедно, пушaт ароматизиран тютюн, суетят се около готварската печка, осветят пространството и наблюдат усилията на техния чирак : Фауст, който ще бъде също така DJ, телеграфист, музикант и гениален звуков режисьор.
Резултатът е една безкрайно любопитна и халюцинационна сплав, която господарите на ада са наричали чисто и просто „пълно произведение на изкуството”...
Tеатралната работилница на Аkhe е създадена през 1989г в Санкт Петербург от двама художника - Максим Изаев и Павел Семтченко. Днес двамата представляват острието на руската алтернативна култура. Сюжетът на тази скорошна тяхна творба приляга и на собствената им история : oт самия им дебют в театралното изкуство, двамата винаги са играли доктор Фауст в своята сценична лаборатория : екрани, оптични лещи, епруветки, съдове за готвене, кабели, конци, но също и маски, хартиени фигури, дървени кукли, прожекции и ефекти на пиротехниката. Актьорите се определят и като механици и сценични техници.
Между алхимия и фантасмагория, работата на театралната компания е изтъкана от произведенията на истински театрални инжинери, обагрена в жар и меланхолия, типични за руския театър.
И във водка за едно евро, продавана на тезгяха след края на спектакъла...
вторник, 9 юни 2009 г.
Дъжд
Вече втори ден вали - понякога плахо, като че ли капките току що прохождат, но по-често силно, на натрапливи кратки потоци. Тази вечер нарязах един наситено жълт и медено сладък пъпеш (не беше „медена роса”, който баба ме е учила да разпознавам), пуснах си любимата Eliane Elias и четох Рeмбо - дълго и с наслада . Намерих и любимия си стих :
L’éternité
C’est la mer mêlée
Au soleil *
После отново блаженствах, препрочитайки статистиките за синия цвят на Европа. Симпатични са зелените оттенъци.
L’éternité
C’est la mer mêlée
Au soleil *
После отново блаженствах, препрочитайки статистиките за синия цвят на Европа. Симпатични са зелените оттенъци.
Възстановявам писането си след интензивната и изтощителна сесия (осем изпита за четири дни, плюс няколко работи за вкъщи), след двадесет и първия ми емоционален и прекрасен рожден ден, след една силна на въображение седмица с Жането, прекарана предимно по музеите, вече абсолютно безплатни за гражданите на страните от Европейския съюз, на възраст между 18 и 26 години. След първото ми гласуване във Франция и чакането на извитата опашка пред българското посолство, на която за жалост студентите по-скоро липсваха.
Дъждът си даде малко почивка. Аз пък казвам лека нощ на Eliane и си лягам.
* ВечносттаДъждът си даде малко почивка. Аз пък казвам лека нощ на Eliane и си лягам.
Това е морето, вплетено
Със слънцето
от Един сезон в ада
вторник, 19 май 2009 г.
Библиотеката
Много любезна мадам на „информация” ме пита дали не съм испанка.
След това, отново любезно ми съобщава, че книгата, която търся е заета до 3 юни. „Трябва ми спешно за изпита на 28ми май...”, още не съм довършила мисълта си на ум, когато мадам ми огражда в малка синя брошурка адреса на друга библиотека, в която изчерпаната по книжарниците книга на любимия ми учител, румънеца Жорж Баню, ме чака спокойно на рафта.
Вървя с бързи крачки към метрото. За да погледна точната спирка отново разгръщам синия гид : 69 общински библиотеки! (без в това число да са включени огромната съкровищница на Помпиду, националните библиотеки на Франция Франсоа Митеран, в които имаме достъп по редки документи или библиотеката на Сорбоната, в която запазената атмосфера поетично разконцентрира всеки попаднал там). Всяка от по-малките 69 библиотеки, разпределени в различните райони на Париж, е специализирана в определена област (фотография, английски, Африка…), без това да означава липса на друга литература, голям брой дискове, филми, записи, както и всекидневната и специализирана преса. Всички библиотеки са приятно подредени, притежават безплатен достъм до интеренет, зали, които групи от ученици/студенти могат да използват за дебати, срещи, проекти и учтив персонал. Поне веднъж месечно всички са снабдявани с най-новите заглавия, разпростиращи се от кримки до гидове по информатика.Често се организират четения на поезия, премиери на книги, прожекции на филми, ателиета за децата до 12 години и създаващи интерес у по-големите деца тематични срещи. Ето как зараждаше желание у нас библиотекарката в училище : на бюрото й винаги бяха наредени най-новите каталози на орифлейм и ейвън, както и мостри на продуктите, така че ние, момичетата, бяхме някак задължени да си поръчаме някоя глупост, в редките случаи когато влизахме в стаята, наречена библиотека. Дали някой взимаше книги ? Не. Изборът така или иначе не беше много голям, а никой дори не си потърси нахално откраднатата от мен в десети клас Paroles на Жак Превер. Мисля да я върна някой път и да занеса няколко книжка на френски. И ако вечно добре гримираната лелка със складираните каталози е още там, ще й кажа, че това, което прави е позорно.
Стигам мокра от дъжда до библиотеката André Malraux на улица Rennes. С бърза скорост намирам така желаната Notre Théâtre, La Cerisaie (Нашият театър, Вишнева градина) и се нареждам на опашката. Пред мен майка и красиво, около седемгодишно момиченце, взимат за вкъщи шест книжки с картинки.
Усмихвам се на милата мадам с побеляла коса пред мен, а тя, регистрирайки книгата на Баню, ми подава покана за джаз концерт в същата библиотека след седмица. Благодаря й.
Не съм испанка.Трябва да се правят библиотеки в България.
След това, отново любезно ми съобщава, че книгата, която търся е заета до 3 юни. „Трябва ми спешно за изпита на 28ми май...”, още не съм довършила мисълта си на ум, когато мадам ми огражда в малка синя брошурка адреса на друга библиотека, в която изчерпаната по книжарниците книга на любимия ми учител, румънеца Жорж Баню, ме чака спокойно на рафта.
Вървя с бързи крачки към метрото. За да погледна точната спирка отново разгръщам синия гид : 69 общински библиотеки! (без в това число да са включени огромната съкровищница на Помпиду, националните библиотеки на Франция Франсоа Митеран, в които имаме достъп по редки документи или библиотеката на Сорбоната, в която запазената атмосфера поетично разконцентрира всеки попаднал там). Всяка от по-малките 69 библиотеки, разпределени в различните райони на Париж, е специализирана в определена област (фотография, английски, Африка…), без това да означава липса на друга литература, голям брой дискове, филми, записи, както и всекидневната и специализирана преса. Всички библиотеки са приятно подредени, притежават безплатен достъм до интеренет, зали, които групи от ученици/студенти могат да използват за дебати, срещи, проекти и учтив персонал. Поне веднъж месечно всички са снабдявани с най-новите заглавия, разпростиращи се от кримки до гидове по информатика.Често се организират четения на поезия, премиери на книги, прожекции на филми, ателиета за децата до 12 години и създаващи интерес у по-големите деца тематични срещи. Ето как зараждаше желание у нас библиотекарката в училище : на бюрото й винаги бяха наредени най-новите каталози на орифлейм и ейвън, както и мостри на продуктите, така че ние, момичетата, бяхме някак задължени да си поръчаме някоя глупост, в редките случаи когато влизахме в стаята, наречена библиотека. Дали някой взимаше книги ? Не. Изборът така или иначе не беше много голям, а никой дори не си потърси нахално откраднатата от мен в десети клас Paroles на Жак Превер. Мисля да я върна някой път и да занеса няколко книжка на френски. И ако вечно добре гримираната лелка със складираните каталози е още там, ще й кажа, че това, което прави е позорно.
Стигам мокра от дъжда до библиотеката André Malraux на улица Rennes. С бърза скорост намирам така желаната Notre Théâtre, La Cerisaie (Нашият театър, Вишнева градина) и се нареждам на опашката. Пред мен майка и красиво, около седемгодишно момиченце, взимат за вкъщи шест книжки с картинки.
Усмихвам се на милата мадам с побеляла коса пред мен, а тя, регистрирайки книгата на Баню, ми подава покана за джаз концерт в същата библиотека след седмица. Благодаря й.
Не съм испанка.Трябва да се правят библиотеки в България.
събота, 16 май 2009 г.
Май
Моите двадесет и един красиви епитета за май :
истински, слънчев, зелен, влюбен, фестивален, топъл, приключенски, празничен, наситен, интересен, вдъхновяващ, желан, обаятелен, ухаещ, вълнуващ, поетичен, звучен, нежен, сетивен, театрален, обичан.
И една прибавена емоционална година към моите двадесет към края на красавеца май.
Измислих си игра : кратки изречения с това, което обичам. Често си играя сама - непрестанно си представям фрази с „обичам” в метрото и спирките се изнизват една след друга, незабелявани.
Някои от моите най-обичани :
Обичам джаз
Обичам Бодлер
Обичам думите
Безкрайно много обичам слънцето
Обичам цветовете на града
Ах, колко обичам бисквитки с портокал и пролетен дъжд...
Отново ме питате защо уча театър. О, колко обичам този въпрос! Имам си готови отговори : за да мечтая, за да узная коя съм, за да усещам биенето на сърцето си.
Обичам май.
истински, слънчев, зелен, влюбен, фестивален, топъл, приключенски, празничен, наситен, интересен, вдъхновяващ, желан, обаятелен, ухаещ, вълнуващ, поетичен, звучен, нежен, сетивен, театрален, обичан.
И една прибавена емоционална година към моите двадесет към края на красавеца май.
Измислих си игра : кратки изречения с това, което обичам. Често си играя сама - непрестанно си представям фрази с „обичам” в метрото и спирките се изнизват една след друга, незабелявани.
Някои от моите най-обичани :
Обичам джаз
Обичам Бодлер
Обичам думите
Безкрайно много обичам слънцето
Обичам цветовете на града
Ах, колко обичам бисквитки с портокал и пролетен дъжд...
Отново ме питате защо уча театър. О, колко обичам този въпрос! Имам си готови отговори : за да мечтая, за да узная коя съм, за да усещам биенето на сърцето си.
Обичам май.
вторник, 12 май 2009 г.
Hola!
На Рени и Цецо
Барселона е мечта. Това е изводът, до който стигам, наблюдавайки морето и светлините на града от самолета, отлитащ към Париж. No llores por mi Barcelona, ще се върна, този път за дълго.
Последният ден е леко меланхоличен – сякаш съм живяла цяла година в Барселона, а не едва седмица. С хувабото, обаче, свиквам твърде бързо. А Барселона е толкова хубава, толкова хубава, че най-добре въобще да не се разделяш с нея.
Хората Човекът, роден в Барселона, гордо се нарича „каталунец” и не позволява да го назоваваш „испанец”, още по-малко да не правиш разлика между езика му „каталан” и „кастияното” (това, което ние обобщаваме като испански). Тази, прекалена на моменти чувствителна гордост, личи и в литературата, която днес каталунецът представя пред света, и в чусвтвото му за хумор, и в гледната му точка.
Каталунецът в Барселона е усмихнат, спокоен (имам предположения, че се дължи на сиестата и плаващото работно време), интересен. Той е персонаж, притежаващ своеобразна история, готова за сцена/камера, т.е. любимият Алмодовар е улеснен до голяма степен от естествената природа на своите приятели (разбира се, че испанецът в Мадрид е различен).
Каталунецът обичат да празнува, да пие сангрия, гаспачо, да вечеря, да редува фиеста и сиеста, да живее в онзи прозаичен смисъл на думата. Той е сполучлива смесица между западното възпитание и балканската енергичност и емоционалност. Той не усложнява нещата, ясен е, но е жив и притежава свой собствен (огромен) свят.
Според думите на испанката Сара, Барселона е едно от най-добрите места за представяне на артистичен проект - калунецът, по начало любопитно същество, е затаил дъх в очакване.
Барселона е прекрасно поддържана, почиствана и добре настроена към тълпите туристи-терористи, които ядат сладолед, събличат се по потник при три лъча слънце, загубват се, разпъват карти, обличат дъждобрани при петминутен дъжд, бутат се и пият безкрайно много евтино кафе. Което ме навежда на мисълтта, че каталанецът е добронамерен. Стига да не се изпуснеш, че кастияно и каталан ти звучат някак еднакво. Тогава просто ще ти отвърне, че български и турски са едно и също. И ще си тръгне.
Местата в Барселона са хиляди, а най-хубавото е, че ги намираш дори без да търсиш. Просто се рахождаш и попадаш на готическа катедрала, къща на Гауди или малко площадче. Моите шест абсолютно задължителни места....
Barceloneta Като силно влюбена в морето и във филма „Всичко за майка ми”, наполовина заснет в Барселона и имащ особена връзка с Барселонета, започвам с това старо рибарско селище. Намира се в централните части на Барселона, близо до плажа и пристанището. Днешния си вид добива след 1753г, когато е създаден и парка на Цитаделата (друго задължително място). Кварталът търпи съществени промени най-вече с провеждането на Олимпийските игри през 1992. Уличките, разделени на квадрати, носят тайнствената средиземноморска атмосфера, а за празниците, събиращи тълпи в Барселонета, мога само да мечтая...
Усещането да се разхождаш из Барселонета след кратък летен дъжд е неповторимо – ухания на море, пролет и щастие проникват в съзнанието на свободния човек. Хората там не се страхуват от дъжда, нямат чадъри, нито скъпи магазини. Вечерят в евтини рибни ресторанти, простират цветното си пране направо на улицата, без това да дразни, говорят високо и са толкова истински...
Universitat de Barcelona Ако вътрешния двор на най-старата Сорбона ме кара да потръпвам, то универитетът на Барселона ме накара да променя представите си за това как изглежда сградата на едно висше учебно заведение. И ако отвън Барселонският унивеситет има обикновена съвременна фасада, то прекрачвайки прага се озоваваме в двор, където се редуват езера със златни рибки и мандаринови дървета, полянки и цветни градинки, а понякога и няколко студента, които правят упражненията си по йога.
Университетът е създаден през 1450, след преместване в Карвера за 150 години, институцията се завръша отново в Барселона (ХIХ век). Днес факултетите са разпределени в различните части на града и околностите и се славят като даващи най-добро образование в Барселона.
На излизане от учебния рай вече мислих как мога да уча там, поне за един семестър. Замечтана, се натъкнах на купчина брошури, и тъкмо се зарадвах, когато... о, факултетът по математика...
Barri Gotic Когато погледнеш картата на Барселона, почти всички улици образуват правоъгълници, което улеснява ориентирането. Изключение прави Barri Gotic, готическият квартал, където с карта или без, ефектът е един и същ. Уличките са своеобразен лабиринт, в който е голям кеф да се изгубиш.
Кварталът е директен наследник на средновековния град. На всяка крачка откриваш каменни стени, сводове, заострени върхове на вратите на къщите, паважи, изтъркани от хилядите посетители, неочаквани знаци. На излизане през един процеп, между две частни къщи, се появява малко площадче, в което отекват стъпките на загубения турист... Мястото е магично, неслучайно олицетворява „златната легенда” на града. Кварталът е установен върху местност, избрана от римляните, за създаването на Colonia Barcino, а по-късно изцяло обграден от крепостни стени. През 1492, католическите крале посрещат Христофор Колумб, заедно с тълпа индианци и скъпоценни предмети в кралския дворец, който се намира отново тук. Самият Колумб е недалеч – статуята му е своеобразен завършек на пешеходната улица Рамбла, водеща към морето. Величествено се извисява откривателя, само посоката му е грешна – не сочи към Америка, а точно на противоположната страна (никога не бих разбрала сама...).
Саграда Фамилия е от местата, превърнали се в символ на града. Онези символи, които веднъж започнали да красят тениски, шапки, фигурки, рамки за снимки, картички и др., ти стават адски познати, още преди да си ги видял.
На живо Саграда е величествено непозната и странна. Жива е. Колоните й наподобяват дървета, а усещането, което смесването на различните стилове създава у мен, се нарича възхищение. Никой не откъсва очи от Саграда, и докато я приближава, и докато се отдалечава от нея.
Temple Expiatoire de la Sagrada Família е незавършената работа на Гауди, на която архитектът посвещава изцяло последните години от живота си.
След смъртта си той оставя многобройни скици, но повечето от тях, заедно с малкото макети са изгорени през гражданската война в Испания, десетина години след като онзи трамвай убива Гауди. Ето защо днес е доста трудно възстановяването на проекта, който изглежда е запазен единствено в мислите на архитекта. Въпреки уважителното отношение към работата на Гауди, продължителното довършване на Саграда поражда редица спорове, особено когато става дума за детайлите, издържани в съвременна естетика и в собствените стилове на архитектите, работещи по проекта.
За официалното завършване на Саграда се говори за 2026, стогодишнината от смъртта на Гауди, но може да се проточи и до 2030, което прави век и половина строеж, подобно на този на Notre-Dame de Paris, колективна творба, също е изградена без предварително установени планове.
Паркът Гюел Отиваме в делничен ден, с цел да избегнем тълпите туристи.
Идеята не е добра – още стотици хора явно са мислили същото. Французи, носещи суха храна, деца, подредени за снимка и разсъблечени скандинавки превземаха доста от иначе приказното пространство на този парк. Не парк, а цяло съкровище.
Първоначалната идея не е била парк, а градче, което меценатът на Антони Гауди, Еузеби Гюел, му поръчва да издигне върху един хълм в южната част на града (El Carmel). Трябвало да съдържа църква и шестдесет къщи, но заради скока на цените са завършени едва две къщи и самият парк, станал по-късно собственост на Барселона.
Изящни мозайки, просторна „тераса” с гледка към града и огромна извита каменна пейка, на която имаме странното чувство за особена близост-отдалеченост със съседа, алея, чиито колони изглеждат като стъбла на дървета... Всички те, родени от уникално любопитните идеи на Гауди, са вдъхновени от морето, плажа с всичките му миди и камъчета, скалите. От природата. Ето защо архитектът, верен на стила си, без да ограничава въображението си, създава една творба, която позволява запазването на естествения релеф и се интегрира в природната среда.
Днес паркът е слънчев, закачлив, обичан. И много посещаван. Дори и в делнични дни.
La Pedrera Тази необикновена къща е последната градска творба на Гауди. La Casa Mila, наричана La Pedrera (Кариерата), заради отвесните скали близо до Барселона, от които изглежда, Гауди е черпил вдъхновение за това произведение, както и заради ообено вълнистата фасада на архитектурното чудо.
Всъщност сградата не съдържа нито една права линия, облята е в извивки, сводове и странни форми. Виждайки я, клиентите я окачествяват като „ужасна” и дори не искат да платят целия хонорар на Гауди! Архитекът завежда дело срещу семейство Milà и го печели, а парите дарява на един манастир. Днес наследниците на Мilà са принудени да посрещат стотици гости, поне във вътрешния си двор. Както и да се промъкват почти незабелязано през таен вход сред тълпите туристи, за да стигнат до спалнята си. Вечер със сигурност блаженстват на някой каменен балкон, коронован с водорасли, ковани от стомана и възхваляват креативността на Гауди и инвестицията на своите предци.
Истински шедьовър е тази къща, в който детайлът, от бравите до асансьора, е изработен с много вдъхновение и внимание.
Кафе. На разположение на развълнувания турист са стотици уютни кафенца във всички квартали на Барса, където като екзотична музика се смесват нетърпеливите реплики на каталунци, французи и българи... Във всяко едно от тях, за приятната сума от (най-много) 1,50 евро можеш да се сдобиеш с кафе, топъл шоколад или капучино... Най-вкусният топъл шоколад в Барселона определено е в Bracafé, бразилското кафе. Можеш да го откриеш близо до Placa Catalunya, или да разчиташ на случайността да те отведе до някой друг посредник на вълшебната смес от веригата.
Кафето в Операта също е доста шик, доста уютно и доста евтино. Като всичко в Барселона.
Влакът от Монпелие спря на гара França около 21 часа. Въздухът беше топъл, морски, нежен. Настаних се удобно в празната чакалня, точно под големия часовник.
Не след дълго с моите родители прекосихме парка на Цитаделата, за да стигнем до Триумфалната арка, а после и до улица Трафалгар. На №39 ни чакаше, с огромната си старинна врата, хостелът Ribagorza. Собствениците, доня Пепa и синът й Педро, бяха адски мили и, както се оказа по-късно, големи чистници! Много нетърпеливо захвърлихме багажа в стаята и се втурнахме към магичните улички. Седнахме в едно от многобройните малки кафета, на съседната маса пушеха трева. Мечтата едва започва...
Барселона в снимки :
Университетът е създаден през 1450, след преместване в Карвера за 150 години, институцията се завръша отново в Барселона (ХIХ век). Днес факултетите са разпределени в различните части на града и околностите и се славят като даващи най-добро образование в Барселона.
На излизане от учебния рай вече мислих как мога да уча там, поне за един семестър. Замечтана, се натъкнах на купчина брошури, и тъкмо се зарадвах, когато... о, факултетът по математика...
Barri Gotic Когато погледнеш картата на Барселона, почти всички улици образуват правоъгълници, което улеснява ориентирането. Изключение прави Barri Gotic, готическият квартал, където с карта или без, ефектът е един и същ. Уличките са своеобразен лабиринт, в който е голям кеф да се изгубиш.
Кварталът е директен наследник на средновековния град. На всяка крачка откриваш каменни стени, сводове, заострени върхове на вратите на къщите, паважи, изтъркани от хилядите посетители, неочаквани знаци. На излизане през един процеп, между две частни къщи, се появява малко площадче, в което отекват стъпките на загубения турист... Мястото е магично, неслучайно олицетворява „златната легенда” на града. Кварталът е установен върху местност, избрана от римляните, за създаването на Colonia Barcino, а по-късно изцяло обграден от крепостни стени. През 1492, католическите крале посрещат Христофор Колумб, заедно с тълпа индианци и скъпоценни предмети в кралския дворец, който се намира отново тук. Самият Колумб е недалеч – статуята му е своеобразен завършек на пешеходната улица Рамбла, водеща към морето. Величествено се извисява откривателя, само посоката му е грешна – не сочи към Америка, а точно на противоположната страна (никога не бих разбрала сама...).
Саграда Фамилия е от местата, превърнали се в символ на града. Онези символи, които веднъж започнали да красят тениски, шапки, фигурки, рамки за снимки, картички и др., ти стават адски познати, още преди да си ги видял.
На живо Саграда е величествено непозната и странна. Жива е. Колоните й наподобяват дървета, а усещането, което смесването на различните стилове създава у мен, се нарича възхищение. Никой не откъсва очи от Саграда, и докато я приближава, и докато се отдалечава от нея.
Temple Expiatoire de la Sagrada Família е незавършената работа на Гауди, на която архитектът посвещава изцяло последните години от живота си.
След смъртта си той оставя многобройни скици, но повечето от тях, заедно с малкото макети са изгорени през гражданската война в Испания, десетина години след като онзи трамвай убива Гауди. Ето защо днес е доста трудно възстановяването на проекта, който изглежда е запазен единствено в мислите на архитекта. Въпреки уважителното отношение към работата на Гауди, продължителното довършване на Саграда поражда редица спорове, особено когато става дума за детайлите, издържани в съвременна естетика и в собствените стилове на архитектите, работещи по проекта.
За официалното завършване на Саграда се говори за 2026, стогодишнината от смъртта на Гауди, но може да се проточи и до 2030, което прави век и половина строеж, подобно на този на Notre-Dame de Paris, колективна творба, също е изградена без предварително установени планове.
Паркът Гюел Отиваме в делничен ден, с цел да избегнем тълпите туристи.
Идеята не е добра – още стотици хора явно са мислили същото. Французи, носещи суха храна, деца, подредени за снимка и разсъблечени скандинавки превземаха доста от иначе приказното пространство на този парк. Не парк, а цяло съкровище.
Първоначалната идея не е била парк, а градче, което меценатът на Антони Гауди, Еузеби Гюел, му поръчва да издигне върху един хълм в южната част на града (El Carmel). Трябвало да съдържа църква и шестдесет къщи, но заради скока на цените са завършени едва две къщи и самият парк, станал по-късно собственост на Барселона.
Изящни мозайки, просторна „тераса” с гледка към града и огромна извита каменна пейка, на която имаме странното чувство за особена близост-отдалеченост със съседа, алея, чиито колони изглеждат като стъбла на дървета... Всички те, родени от уникално любопитните идеи на Гауди, са вдъхновени от морето, плажа с всичките му миди и камъчета, скалите. От природата. Ето защо архитектът, верен на стила си, без да ограничава въображението си, създава една творба, която позволява запазването на естествения релеф и се интегрира в природната среда.
Днес паркът е слънчев, закачлив, обичан. И много посещаван. Дори и в делнични дни.
La Pedrera Тази необикновена къща е последната градска творба на Гауди. La Casa Mila, наричана La Pedrera (Кариерата), заради отвесните скали близо до Барселона, от които изглежда, Гауди е черпил вдъхновение за това произведение, както и заради ообено вълнистата фасада на архитектурното чудо.
Всъщност сградата не съдържа нито една права линия, облята е в извивки, сводове и странни форми. Виждайки я, клиентите я окачествяват като „ужасна” и дори не искат да платят целия хонорар на Гауди! Архитекът завежда дело срещу семейство Milà и го печели, а парите дарява на един манастир. Днес наследниците на Мilà са принудени да посрещат стотици гости, поне във вътрешния си двор. Както и да се промъкват почти незабелязано през таен вход сред тълпите туристи, за да стигнат до спалнята си. Вечер със сигурност блаженстват на някой каменен балкон, коронован с водорасли, ковани от стомана и възхваляват креативността на Гауди и инвестицията на своите предци.
Истински шедьовър е тази къща, в който детайлът, от бравите до асансьора, е изработен с много вдъхновение и внимание.
Кафе. На разположение на развълнувания турист са стотици уютни кафенца във всички квартали на Барса, където като екзотична музика се смесват нетърпеливите реплики на каталунци, французи и българи... Във всяко едно от тях, за приятната сума от (най-много) 1,50 евро можеш да се сдобиеш с кафе, топъл шоколад или капучино... Най-вкусният топъл шоколад в Барселона определено е в Bracafé, бразилското кафе. Можеш да го откриеш близо до Placa Catalunya, или да разчиташ на случайността да те отведе до някой друг посредник на вълшебната смес от веригата.
Кафето в Операта също е доста шик, доста уютно и доста евтино. Като всичко в Барселона.
Влакът от Монпелие спря на гара França около 21 часа. Въздухът беше топъл, морски, нежен. Настаних се удобно в празната чакалня, точно под големия часовник.
Не след дълго с моите родители прекосихме парка на Цитаделата, за да стигнем до Триумфалната арка, а после и до улица Трафалгар. На №39 ни чакаше, с огромната си старинна врата, хостелът Ribagorza. Собствениците, доня Пепa и синът й Педро, бяха адски мили и, както се оказа по-късно, големи чистници! Много нетърпеливо захвърлихме багажа в стаята и се втурнахме към магичните улички. Седнахме в едно от многобройните малки кафета, на съседната маса пушеха трева. Мечтата едва започва...
Барселона в снимки :
Абонамент за:
Публикации (Atom)