четвъртък, 27 октомври 2011 г.

Дъждовен сезон

Площадът Santo Stefano, посрещал само преди седмица многобройни туристи, весели групи студенти с бутилки вино, а преди месец и топлия джаз концерт на неаполитанците Tullio De Piscopo, днес почива от стотиците крайници, препускащи по паважа му.
Отсъства и обичайния висок, напевен италиански говор. Само ток-ток-ток от нечии обувки и разминаващите се, но не с невнимание, разноцветни чадъри. 

На университетската via Zamboni, таблото за обяви, което в първите дни на септември изглеждаше така,




и се радваше на немалко внимание, са се задържали едва две обяви за Laboratorio Teatrale и една, останала без обитател, camera singola. 

На Piazza Verdi, масите пред популярното кафе La scuderia, за които е истинска борба при различни климатични условия, бяха грижливо прибрани от главния майстор на капучиното - Масимо.

По принцип пълният паркинг за велосипеди, непосредствено под Le Due Torri, тази сутрин пазеше място за всеки триумфиращ велосипедист, пристигнал на лекции с подгизнали обувки.

От това слънчево gelato, фотографирано за всеки случай, дъждът не успя да измие настроението, така както прави с толкова много предмети, места и уви, спомени.




P.S. You look like Rain!

събота, 15 октомври 2011 г.

Sesso, consolazione della miseria!

Sesso, consolazione della miseria!
La puttana è una regina, il suo trono
è un rudere, la sua terra un pezzo
di merdoso prato, il suo scettro
una borsetta di vernice rossa:
abbaia nella notte, sporca e feroce
come un'antica madre: difende
il suo possesso e la sua vita.
I magnaccia, attorno, a frotte,
gonfi e sbattuti, coi loro baffi
brindisi o slavi, sono
capi, reggenti: combinano
nel buio, i loro affari di cento lire,
ammiccando in silenzio, scambiandosi
parole d'ordine: il mondo, escluso, tace
intorno a loro, che se ne sono esclusi,
silenziose carogne di rapaci.

Ma nei rifiuti del mondo, nasce
un nuovo mondo: nascono leggi nuove
dove non c'è più legge; nasce un nuovo
onore dove onore è il disonore...
Nascono potenze e nobiltà,
feroci, nei mucchi di tuguri,
nei luoghi sconfinati dove credi
che la città finisca, e dove invece
ricomincia, nemica, ricomincia
per migliaia di volte, con ponti
e labirinti, cantieri e sterri,
dietro mareggiate di grattacieli,
che coprono interi orizzonti.

Nella facilità dell'amore
il miserabile si sente uomo:
fonda la fiducia nella vita, fino
a disprezzare chi ha altra vita.
I figli si gettano all'avventura
sicuri d'essere in un mondo
che di loro, del loro sesso, ha paura.
La loro pietà è nell'essere spietati,
la loro forza nella leggerezza,
la loro speranza nel non avere speranza.


Pier Paolo Pasolini

сряда, 28 септември 2011 г.


Днес Марчело Мастрояни щеше да навърши осемдесет и седем години.
Дали някога световният екран ще се зарадва отново на подобен стил? Дали ще бъде озарен от сходно очарователно присъствие, огромен талант и класа?
Тези италианци - дори нямат нужда от представяне когато ги споменаваме...

вторник, 20 септември 2011 г.

Болоня, след дъжда.

Защо не можем наведнъж да бъдем
и тук, и там — навсякъде, където
могъщо и безкрайно бий животът?

Вечер, Атанас Далчев


Вдъхновението е за начинаещи.


Но как, без вдъхновение, да усетя чаровното, наивно въздействие на сърцето ?
Как да изпитам възторг от детайла, от старите картички в сепия, прегънати от влагата, от хартиеното цвете ?
Как да сравня синия цвят на болонското небе със синьо от картина на Джото?
Как да се поставя на мястото на нежната прелъстителка – Меланхолията ?
Как да премина десетки километри под арките, без умора, с обувки за танго ?
Как да се прибера с колело на разсъмване, как да различавам краплак от рембрандово розово, как да се изправя пред желанията си, как да стигна до родната къща на гения Пазолини, на via Borgonuovo 4, как да се возя на лодка по закритите канали на Болоня?
Как да изпитам истинска наслада от вечерния джаз концерт на piazza Santo Stefano?
Как да си поставя за цел да опитам от всички видове сладолед в antica gelateria на via Saffi, отивайки на лекции в следващите месеци?
Как да се втурвам в непознатото, ако вдъхновението е само за начинаещи?


Болоня, след дъжда – ново вдъхновение в есенен цинобър, за съвсем начинаещи, каквито, финално, всички сме.



Р.

Източник на снимката тук

четвъртък, 8 септември 2011 г.

Benvenuti a Bologna

Първи впечатления от Болоня,







градът на арките, студентите и детайлите,








на Пазолини, площадите и романската сила.

неделя, 14 август 2011 г.



Кореспонденция с Баку, около 1974г., намерена миналата седмица между албуми със стари снимки.
Въпреки че не се сещам за повод, който би могъл да ме накара да посветя дори една слънчева неделя на ръкоделието, картичката е наивно мила.

Р.

петък, 29 юли 2011 г.

Como el musgito en la piedra, ay si, si, si...

Горещият въздух изсмуква твърде бързо всичките й сили, чувството става все по-осезаемо, наближавайки този своеобразен покрив над града. Беседка, гледаща към прериите. Ниската, рехава растителност, подредена като в макет, зеленият цвят на кактусите, пейзажът, погледнат отвисоко, напомня на тях.

Първото място, което откриваше в града сама – с настойчивост, с интуиция, водена от внезапно доловената музика. В пет следобед. С очила, които оцветяват видяното в сепия.

Непосредствено след като прекоси парка ги видя. Двама музиканти изпълняват известна фламенко мелодия. Времето и мястото се променят под ритъма й. Семейство индийци оставят няколко монети, купуват диск в почивката на артистите и продължават по пасажа Хемингуей в близост. Двойка възрастни французи правят няколко снимки, позирайки с гръб към откриващата се гледка, и след като подхвърлят засрамено монета от две евро, продължават по алеята Орсън Уелс, към скалите. Семейство австралийци се нареждат на каменния зид, търпеливо изслушват две композиции, а след това поздравяват на свой ред музикантите. Час и половина се измъкват от следобеда, десетки националности, които идват, отбелязват красотата на пейзажа, както и тази на изкуството, и поемат, отново.

Остана, докато музикантите бавно прибират инструментите си и непродадените дискове. Мястото е самотно след тяхното напускане. Те, натоварени с ноти, поемат към бара в близост, където ще отпиват морно от чашите с тинто де верано.

Остана след стъпките им. Слушаше ги, наблюдавайки поредния гущер, който се шмугна в почти незабележима пукнатина на камъка. Музиката отдаде мястото си на звука от нажежените пръскачки в близост. Макар че въздухът внезапно олекна, заради настъпилия хлад, залезът бе твърде далеч.

Остана дълго, съзерцавайки натежалите, наситено розови цветове на дърво, чийто вид не разпознаваше. Снима го, за да попита баща си. Малки групички от хора започнаха да прииждат в парка, някой поде фламенко ритъм. Мъжки глас запя първата поезия. Думи.

Тя остана още дълго с розовото дърво. Не търсеше уроци, а разговор. Не знания, а чар. Не цивилизация, а метеоритен дъжд.

неделя, 22 май 2011 г.

Танцът

Танцът като съществуване.

Танцът – преди да завали дъжд, когато особено освежаващо ухание обзема града. Тялото се освобождава от теглото си, съществото прави бавни крачки към себе си, чува ритъма на сърцето си. Няколко джаз акорда преди майският дъжд да прочисти нагнетената земя. Танцът е вътрешен импулс и за него често не е нужна музика. Той е медитация. Тежката миризма на индийски клечки се изнизва през едва отворения прозорец, достига до съседната стая, където някой танцува. Всяко движение съдържа в себе си танц. Всяко докосване, всяко отместване на косата, всеки звук на тромпета. Танцът не е само стъпки или механични движения. Не и след Изадора Дънкан, Лусинда Чайлд, Марта Греъм, Мерс Кънингам, Джозеф Надж и разбира се, Пина Бауш.

Танцът е свобода.

Но може да се превърне в чудовище, ако остане неизразен.


P.S. Танцът е свободно вдъхновен от спектакъла Danse Delhi на Галин Стоев. Подробен текст за него – скоро. Или не много скоро.

сряда, 11 май 2011 г.

Кан 64


Честито на всички вас, които ще се разходите по крайбрежната улица в Кан !
Суета, грим, показност - целеустремено и главозамаяно обхождат смаяното тяло на червената пътека, а после морето, прожекции на открито и добро настроение за всички.
Панини с моцарела на плажа
Вечерна яхта в черно
Алмодовар и Нани Морети
Би бил моят Кан 64
А Вашият?

вторник, 26 април 2011 г.

Въпроси от сметана

Сюрреалистична езда в 6 сутринта
на розовото тяло на wizz.
Светкавици на фотоапарати
се разбиват в плоските лица
на сресани кукли от акрил
с изкуствени коси,
подредени, кичур по кичур,
в 6 сутринта.
Wizz x 3 :
към едноперонната гара на Тра-Тра
към топлия Apfelstrudel в Дортмунд
към жълтите полета на Буве --
към събуждащия се, аристократичен,
крепостен Ньой
към зелените корони на Араго
-- към P-A-R-I-S --



Моят wizz към края на играта
Към Бекет, Пазолини и света.
Вещите на Перек, побрани в
стотина страници с нежна, виолетова корица.
Ненужните вещи, побрани в чанта FNAC -
съобразена с размерите,
които е съвършено изключено забранено
да надвишим.
Всяка вещ да си знае мястото
в чантата
и стаята.
Ненужни са и вещите на всички вас,
които се снимате напразно -
-- Чернобил е покрит с цветя --
Въпросите от сметана
се разпиляха в къдриците на облаците.
Плачеха.
Заспиваха.
Докато не смениха значението си.
Всичко е дада.
И кротко отлита.
Като розовия wizz
с полета към S-O-F-I-A
На борда са :
пилотът Минчо
стюардесата Вероника
стюарда Монти
Които, отново, ще задават въпроси от сметана.
Възможни само във въздуха
Позволени в летенето
В опитите да
запазиш себе си
къдриците си
капризите си
вещите си
въображиенито си.

вторник, 19 април 2011 г.

Интервю във вторник

Едно интересно интервю с Жерар Депардьо за Télérama на журналиста Патрик Суирк. Отлежава от около две години, но намирам, че все още си струва да бъде преведено и прочетено. Еnjoy!

Жерар Депардьо : „Аз съм мужик, това е природата ми, сграбчвам живота.”


От дебютите му в киното до последната му роля във филм на Шаброл, от синът му Гийом до яростта, която го подхранва, актьорът разказва за вълнуващия си път. И за апетита си към живота.


Как се справяте с импозантното си тяло, което публиката е виждала да отслабва и напълнява драстично чрез различните персонажи на екрана?

Притежавам силна природа, любопитeн съм към всичко. Болимик съм, защото обичам живота. Но тялото ми е прекалено обемисто понякога, въпреки че е част от моя темперамен и съм свикнал... Когато се чувствам прекалено тежък, наранен, както след смъртта на съна ми Гийом, имам нужда да се отдалеча за момент. Още повече, че малко приличам на кон – не познавам границите си.

Дори на 60 години?

Все още не съм изпитал до край възможностите си. Аз съм дете на природата, знаете го, не принадлежа на нищо друго, освен на природата. Израстнах като лошо семе, като лайно, което някаква птица е изпуснала от човката си.

Без семейство?

Баща ми не можеше нито да чете, нито да пише, взимаше се за циганин ; в Шатору той ни отгледа като цигани, или поне по местния, беришонски начин. Провинцията Бери, това е Африка на Франция, племенна страна на силни и независими хора. Не си спомням за нито едно хранене със семейството ми у дома. Никога. Дори набързо. Живеехме разделени. Когато някой от нас срещаше друг в града, минаваше на другия тротоар. Просто беше така. Дълго време съжалявах, че не съм ходил повече на училище, че се мотаех по улилиците от осемгодишен, че прекъснах след като взех диплома – на 12 години – и тръгнах по пътищата още от тази възраст ; днес мисля, че е по-добре. Бяхме твърде различни, в училище щяха да се подиграват на мен и семейството ми, щях да бъда маргинализиран, нямаше да мога да го понеса, щях да стана по-жесток. Винаги съм се справял, за да не бъда отхвърлен. Обществото на 50те го позволяваше, не беше толкова непоклатимо, колкото днешното. Често беше достатъчно да заминеш в подходящия момент. Винаги тръгвам преди да се почувствам притиснат. Преди да вляза някъде, първо набелязвам аварийните изходи с животински инстинкт. Дори военната служба не ме примами, освободиха ме заради необщителност и репутацията ми на жесток в група. Действително бях.

Кога?

Между 13 и 15 години, постепенно загубих способността да употребявам думи, речта като средство. Изказвах се само чрез звуци, срички. Бях хиперчувствителен тогава и без съмнение хиперактивен. Трябваше да си върна езика, да опитомя фразите си, четейки на висок глас. Спомням си, че четенето на Жионо много ми помогна. И ако не разбирах думите, ги пеех. Правих така, че самият звук да проговори. Една добра дикция предизвиква чувство у актьора, твърдеше Жуве. Вярно е. Не е нужно да разбираме на всяка цена това, което казваме, трябва само да оставим време на другите да направят своя собствена музика с това. Лорен Коше ми позволи да затвърдя тази теория, когато седемнадесет годишен отидох в театралната му школа, без друга перспектива освен обаянието си от думите. Но тя оставаше сурова. Режисьорите се страхуваха от мен.

Кои?

Спомням си, че през 1972 се озовах случайно, или сигурно заради лицето ми по онова време, в Saved - пиеса на Едуард Бонд, поставяна от Клод Режи, където играех лошо момче, което убива бебе в детска количка. Бях роден от такова насилие, така че му казах, когато ме нае : „Внимавай, не ме познаваш, аз също мога да причиняшам зло...” По-късно Клод ме запозна с Маргьорит Дюрас, която търсеше актьор за Nathalie Granger. Пристигнах у тях, улица Свети Беноа, тя ми отвори вратата, побягна в края на коридора, много мъничка беше. „Елате върху мен..., прошепна тя, елате върху мен...” Пристигах от село, помислих си : странни са тези парижани, но хайде... И когато буквално бях върху нея, задушавайки я в дъното на коридора, Дюрас постави малката си глава на гърдите ми и ми прошепна със затаен дъх : „Престанете, страх ме е! Добре!” Харесахме се. Говорихме много дълго. Нейният език беше моят, с нещо от земята, от материята, нещо точно, брутално. Гийом, синът ми, използваше същите думи, но с грацията на Рембо. Беше истински поет, а също и художник, с дълбочината на Евгени Льороа. Артист като цяло, винаги разбунтуван.

Как изживявате изчезването му?

Никога не е бил по-близо до мен от сега. Той е тук. Навсякъде. И не ме напуска. Там, където е, поне не е загубен. Гийом притежаваше силна прозорливост, която правеше живота му невъзможен, винаги стигаше до най-лошото. Подобно на персонажа на Пиер Ришар в Козата. Не мога да си го представя мъртъв. Може би защото младостта е безсмъртна. На смъртното му легло, лицето му беше пълно с онзи гняв, който винаги е притежавал. Умиращите често имат изражение, което обобщава живота им.

Страхувате ли се от смъртта?

Ни най-малко. Когато обичаме живота, смъртта е част от него. Просто заспиване.

Съжалявате ли за нещо, относно Гийом?

Не. До 37 години той изживя десет хиляди живота. Колкото до гнева му спрямо мен, до това което е написал, то му принадлежеше. Сестра му ще издаде всичките му текстове, поемите на Гийом. Без съмнение не си даваме сметка какво караме да понесат хората, когато ни обичат, когато ги караме да страдат. Бих искал да кажа, малко късно : обичах те. Често подлагах другите на онова изпитание , на което аз самия бях подложен.

Много ли изтърпяхте?

Когато провокираме, понасяме много. Преди бях храбър, сега избягвам споровете. Това не означава, че съм станал мекушав, моят лукс е допитването до самия мен, свободата ми. Нямам амбиция. Никога не съм имал. Не успявам в нищо, но и не пропускам нищо. Не съм кариерист.

В последния филм на Клод Шаброл, „Белами”, вие въплъщавате един опомнил се комисар. Като вас?

За мен беше огромно удоволствие да вляза в игралното кино от страна на Шаброл. Във всеки кадър, той си представя ребус за разкриване. Той е играч. Забавлява се. Да включва цитати-спомени за Франсоа Трюфо например. Шаброл беше за мен преходния период във френското кино. Никога не бях работил с него. И ми оставаше само да се впусна като котка в писането му, структурирано като това на Бунюел. Шаброл умее. Всичко е готово : актьора има лукса само да бъде там.

Bие сте участвали и в немалко смешни, зле реализирани филми.

И не съжалявам за това! И не съм се снимал в достатъчно! Ще съдите всичко това на края на пътя ми! Обвиняваха ме също, че съм работил за телевизията. Направих го заради огромни роли, които ми бяха предложили – Монте Кристо, Балзак, Наполеон... – и защото изпитвам ужас от снимки, които продължават много дълго. В телевизията става бързо. И ако петстотин милиона китайци ме познават, това е най-вече заради Монте Кристо, заснет от Хосе Даян, а не заради Уви за мен на Годар.

Заради няколкото провала ли не заснемат вече филми с ваше участие, както през 80-90те години?

Никога не съм си помислял, че могат да заснемат филм заради моето присъствие, другите ми го казваха по времето когато участвах в пет филма годишно, т.е. до 2000г... Беше прекрасно, че можех почти непрестанно да създавам работа за почти двеста човека... По-късно пазара стана по-труден : продуцентите имаха все повече и повече нужда от телевизията, за да финансират своите филми; а телевизиите нямаха доверие на никого освен на звездите, които самите те създадaваха, по възможност комични. Още повече, че лошата ми репутация ме следваше : пиенето, катастрофите с мотор... Но моя ли е грешката, че не мога да понеса всички тези светски истории и светът, който опиянява до смърт? В крайна сметка всичко се случи добре. Не изиграх ли всичко? Сирано, Дантон... Вече не тичам след кариера. Направих всичко.

След какво тичате тогава?

След живота! Мистериите на живота. Аз съм дете на живота. Причината ми да живея, това е да живея!

Значи да играеете не ви вълнува вече?

В действителност никога не съм играл. Това е „природа”, както казват. Не съм актьор. Или поне не го правя нарочно. Просто се впускам в думите. Единственото нещо, което за мен си струва на сцената, това е истинността, да гледаш дълбочината на човека срещу теб, да го успокоиш. Усещам много силно страха на актьорите. Те се осмеляват да покажат емоции, които не винаги са осмислили. Извинявам им се много, обичам ги.

Дотолкова, че да ги смущавате, пристигайки мъртво пиян на снимки или в театъра...

Изтрезняваме бързо, когато не се опитваме да скрием нашето пиянство, да лъжем самите нас, както истинските алкохолици правят. Трябва да мислим „ритъм, ритъм, ритъм...”, както казваше Жуве. Ако не се страхуваме, никой няма да се усъмни във вас. Особено възбуждащо е : под прожекторите сме, хората са тук...Веднъж пристигнах много пиян на сцената, играехме Тартюф, а не си спомнях нито една реплика от любовното обяснение към Елмира, основна сцена в пиесата. Елмира, т.е. моята бивша съпруга Елизабет, трябваше да ми суфлира всяка фраза. Беше красиво, и в крайна сметка много точно и перверзно, че точно тя, възмутената Елмира, ми диктува любовните думи... Случвало ми се е също да заспя, по време на Ездата на езерото Констанс през 1973 срещу много строгата Жана Моро...

Защо има толкова театрални актьори, които пият?

Защото ги е страх. Наливат се, за да не ги е страх. Театралите започват от 17 часа, ми обясни Франсоа Перие, и често продълважат след представлението, за да не намаляват напрежението и да запазват световъртежа... При мен е различно, аз съм мужик, това е природата ми, сграбчвам живота. Имам голяма необходимост да обичам, по-лесно е с червено вино.


Говорейки за актьори, вие казвате „те”, а не „ние” ?


Още веднъж, не съм искал нарочно да бъда актьор! На 12 години просто почувствах, че имам тази дарба : да казвам нещата, историите, които хората имат нужда да чуят. Това ми помогна за всичко.

Занапред май ще бъдете повече бизнесмен отколкото актьор?

Истина е, че съм по-познат на света заради изкуството на масата, отколкото заради киното! Но не съм бизнесмен. Просто се увличам. По това, което пием, ядем, по хората, които имат увлечения. Купих лозя, два ресторанта, магазин за мотори с площ 3 000 кв.м. до летище Роаси, марка каравани и ресторанти на колела за киното, сега се впускам в луксоното хотелиерство. Давам постоянна работа на осемдесет човека от немалко време. Като едно малко предприятие. Ако исках само да правя кинти, да се забавлявам, щях да съм борсов играч : професия за тъпаци. Винаги съм имал пари, никога не съм умеел да ги пазя. Дори като малък успявах да крада и да слагам банкнотите в портмонето на майка ми, така че да не й липсва нищо. За четиресет години кариера трябваше да платя 90 милиона данъци, продадох девет къщи и няколко картини за десет години – пазя си платната на Льороа и Брак -, вече дори не знам какви мебели имам, всичко е опаковано, но не ме интересува. Силата ми, това е да живея с времето си.

Къде живеете в момента?

Малко в Париж, малко в Италия. От две години пътувам доста. Имам адрес в Неапол, обожавам го. Харесвам начините, по който го правят неаполитанците, те също са винаги близо до аварийните изходи.

Франция разочарова ли ви?

Градската Франция да. Франция, която смърди. Но не и дълбоката Франция. Тази на баретите и багетите, тази на хората, които наричаме предадени, моите братя.

понеделник, 14 март 2011 г.

Сцени от един семеен живот

Писах за режисьoра Ivo van Hove преди две години, при първия ми сблъсък с него на живо.
Вчера, отново в рамките на театралния фестивал EXIT в Кретей, присъствах на Сцени от един семеен живот. Отново по Бергман, отново брилянтно.

На пръв поглед саркастичната двойка от филма на шведския режисьор, Йохан и Мариан, изглеждат идеалното семейство. Сцена след сцена обаче, тези образци за семейни добродетели ще се разпаднат. И саморазрушат. Полуистини, лъжи, признания за изневери подсказват залеза на техния брак, съкрушен в недрата на страстите.
Пиесата експлоатира тънката граница между крехката маска на условностите, неестествените пози и желанието да бъдеш обичан. Тънката граница между повелята вечно да се съобразяваш с погледа на другите и саможертвата. Надеждата за ново начало ще се сблъска с неизбежното съгласие и безсилието, което то поражда.

Изборът на Иво ван Хов е главната роля на двойката Йохан и Мариан да бъде изиграна от три дуота, съставени от различни актьори и представляващи трите главни възрастови етапа на развитие в семейния живот.

При всяко ново действие, публиката, предварително разделена на три групи, ще бъде поканена в ново пространство. Концептът на сценографията разделя сцената на три части, с цел да се създаде изключителна интимност на най-неочаквани места. Близостта с актьорите е осезаема – сядайки на един дюшек, на метър от декора, мога да ги докосна. Те са болезнено реални, заобикалят ме, сядат до мен, нахлуват в емоциите и пространството ми. Те крещят, шептят, обичат се, снемат маските си, прогресивно деградират в отношенията си, мразят се, събират се, страхуват се, плачат, целуват се, стигат до физическа саморазправа, правят любов, от която до публиката достигат гласове „зад кадър”. Те са дръзки в интерпретациите си, живи, дълбоки, човешки, метафорични, присъстващи, фанатични. Те са.

Тази вечер преживях личния си катарзис в средата на втората сцена (за нашата група), въплътена от най-възрастната двойка. Мариан настоява да види снимка на любовницата Паула, заради която Йохан я напуска. Той (в ролята проницателният и красив Hugo Koolschijn), я изважда от портфейла в задния си джоб, Мариан я наблюдава. Тялото на чудовищно въздействащата актриса Janni Goslinga не загубва сигурността си, очите й се уголемяват, зачервени от сълзи, след това изпада в състояние на неподправена, разрушителна ревност.Тя все пак ще съумее да се върне към нормалното си поведение, ще оправи леглото и ще направи закуска на сутринта. Преди да постигне това равновение, ще се облегне на прозореца, гледащ към останалите части на сцената, където „съседите” разиграват собствените си семейни сцени. Ще каже плахо „Извинете ме”, сякаш наистина има нужда от това моментно прекъсване на излюзията, тъй като унижението, предизвикано от снимката е прекалено силно, и ще наведе, плачейки, глава. Признавам, че не издържах и се разплаках с глас, нещо, което все пак избягвам в театър.

Ето някои от разсъжденията на Иво ван Хов за спектакъла : „При Сцени от един семеен живот, главният въпрос е да разберем върху каква основа мъжете и жените – които са по природа антагонисти – могат да впишат любовта си в дълъг период. Бергман изследва интимността. Той описва симптомите, които всяка двойка, имаща опита на дългата връзка може да разпознае : редуващите се внезапни изблици на нежност и жестокост, чувството, че си неразбран от другия, че си неоценен, табутата и недоразуменията, които са негоизказани през годините, илюзорната сигурност, че знаем всичко за другия. Перфектния илюзионист Бергман ни увлича в прилива и отлива на емоциите, истински влакчета на ужасите. Нашата симпатия преминава от мъжа към жената и обратно : той така и не е порастнал, а тя продължава да остава в сянка. Скока в празнината изглежда неизбежен, а после Бергман сменя рязко раздадените карти, като с магическа пръчка. След колосална битка, мъжът и жената най-после изживяват момент на реална интимност, подслонявайки се за кратко „посред нощта, в една тъмна къща, някъде по света.”

И този път, както при предишния ЕXIT с участието на Иво ван Хов, вечерта ни завърши в автобусчето на театъра, откарващо ни към Париж. Надявахме се шофьорът да ни закара поне до Нормандия. Уви.

Няколко седалки пред нас Джейн Бъркин разказваше без прекъсване истории за Серж, Жак, Шарлот, която трябвало да покани, но по-добре, че не го е направила, тъй като щяла да се разстрои заради развода на собствените й родители. Джейн Б. изглежда отлично за годините си, по дънки и кецове, с прихваната небрежно коса. Преподавателят ни, седнал непосредставено пред нея, беше по-скоро изнервен от театралния й глас и непрестанното й говорене. Все пак й простихме – не бихме могли да забравим, че това е жената, накрала цяла Франция да мечтае.

Снимките са от сайта на MAC

вторник, 8 март 2011 г.

8 март

Най-после истинско пролетно слънце.

Дойде с първата за тази година почивка от библиотеката на парижките арени, място за бягство със сандвич и Télérama.



С първата разходка от Port Royal до университета, стриктно по слънчевия тротоар.

С предпремиерата на филма Пина – чувствителния шедьовър на Вим Вендерс, посветен на хореографката с магична сила.

Пред Théâtre de la Ville имаше тълпа, подобно на всеки път когато Пина Бауш или духът й са наоколо.



Речта на Вендерс по повод тази първа прожекция на филма в Париж, в „най-любимата зала на Пина в целия свят”, беше трогателна. Не само заради искреността в думите му, но и заради жестовете му, които успяваха да пресъздадат една огромна липса и едно безкрайно уважение ; заради поведението му, чрез което с лекота приобщи стотици сърца към историята на последвалото произведние на изкуството. Филмът, разбира се, заслужава отделен текст, който се нарежда с приоритет на опашката при останалите чакащи.

Мама каза, че съм занемарила блога и е вярно. С пролетта се надявам да извадя много надраскани идеи от зимен сън.

По повод Международния ден на Жената, пожелавам на по-добрата половина от човечеството вдъхновение, сили и една специална, пастелена пролет. И гледайте Пина – заслужавате нежността и ангелското докосване на Танца.



Р.

събота, 19 февруари 2011 г.

В небето на Берлин

Пристигам в сърцето на Берлин когато слънцето се показва между дъждовните облаци, в ранна петъчна сутрин. Първото нещо, на което се натъква погледът ми, е кулата на Александерплац в непосредствена близост.
Веднага забелязвам и ангела Дамиел от Криле на желанието, който ми кимва за добре дошла, отмествайки шапката си в сепия.

Четири дни са изключително недостатъчни за огромен град като немската столица. Още повече, когато се намирам в компанията на София, Мари-Ирен и Фернанда, с които имаме разговори за най-малко месец.

И все пак, първите впечатления се настаняват нетърпеливо. Още с първата по-обстойна разходка започвам да споделям ритъма на града, да откривам любопитния му чар в разнообразието, което предлага – съвременната архитектура на централните части, съчетана със стари църкви и катедрали ; жилищни кооперации със светли, цветни фасади и други, боядисани в сиво, украсени с надписи, хулещи капитализма ; калното неделно броканте и буржоазното кафе Годо, където запазихме място за Бекет.

Под небето на Берлин необятните му пространства се превръщат в индивидуални пътища. Пътища, по които свободно циркулират идеи, насърчаващи изкуството, лудостите и жеста на момче на име М., търсещ любимата си Зое чрез разлепени послания на няколко дървета в Кройцберг.



Красиво място е Берлин. Въпреки кръпките му, често срещаните строежи, плъховете на някой спирки на метрото, неестетическите паркове, миризмата на вурст, магазините, в които предметите - символи на ГДР са издигнати в култ. Или точно заради това.

Заради автобусите на два етажа, театрите, разположени на всеки ъгъл, достъпните зали, където се помещава кинофестивала Берлинале и по-специално тези на площад Марлене Дитрих, просторните апартаменти в типичите за града постройки в задния двор, пасажите със структура на лабиринт, фабриките превърнати в ателиета на художници и места за изложби, силното присъствие на обществена памет, Берлинската Катедрала, Музеят на фотографията, уютните и евтини кафета, залата за танци, в която хората се забавляват, лишени от комплекси и предразсъдъци.

Заради присъствието на ново вдъхновение, което предразполага към усещане за жизненост и свобода. Заради особената поезия на града –индустриална, би я нарекъл преподавателят ми Саразак, реалистично-романтична бих казала аз.

Преди да поемем по обратния път към Париж, отново плъзнах поглед към Александерплац. В небето на Берлин Ангелът се усмихна съучастнически и ме изпрати със стих от песен на Клод Нугаро : „Сбогом и помни, че вярата е по-красива от самият Бог.”

понеделник, 3 януари 2011 г.

Самолетни утопии

Прозрачна течност скоростно покрива крилата на самолета, а после се втурва върху прозорчето, моето малко око към огромните, бели пространства на мълчанието. Политам в първия ден от новата година.

Не е възможно да не повторя поне една грешка от изминалото време, но бих определила всяка поредна година като все по-усърдна и целенасочена в университета, все по-емоционална и влюбена в личен план.

Вярвам, полетът от този първи ден ще бъде добър знак за пътувания. Няма нищо по-хубаво, обогатяващо и любопитно от пътуването. Нищо друго, което да придава такава свобода на битието. Никакъв друг начин истински да полетя.

Пътуването на удобните седалки в самолета или влака, но и покорените разстояния вътре в нас, благодарение на уравновесяващата сила на разума, хармонизиращата тъкан на любовта, философските корени на познанието.

Пътуването често лекува тесногръдие, неприязън към различния, повтаряне на едни и същи модели на поведение, неспособност за допускане съществуването на други светове, породени от въображението, неподвластни на реалността. Всичко това ме отблъсква. Но съдя само този, който истински обичам, този, който разбирам в мечтите си.

Проследявам разграфената земя, планинските вериги, малките оазиси вода, заслепителната слънчева светлина и прозрачното синьо небе. На върховете всичко е спокойно. И винаги слънчево.

Унасям се и в далечината се оформя бряг. Самолетът се приземява, слизаме по външна стълба, щастливи, че попадаме на този остров, наречен Брегът на утопиите. Къщите са боядисани в ултрамарин, пясъчно жълто или тъмно, постколониално червено, какъвто ще бъде и цветът на гардероба в стаята ми. Прозорците са широко отворени, велосипедите се карат винаги от двама, във всеки двор расте мандариново дръвче, спокойствието се улавя във въздуха, на вечеря винаги се започва с десерта, съществуват десетки празници, посветени на театъра.

Щях да сънувам още, ако любезната френска стюардеса не ме бе попитала сандвич с кашкавал или шунка предпочитам. Бях заспала, стискайки химикалката, а на листа бях изписала думите : крилата на самолета, обич, силен пристъп на вятър, баница с късмети, Урал, число, сила, кълба дим, равносметка.

Избрах кашкавал и спокойна се понесох към утопични брегове.

Пожелавам ви смела и вдъхновена година, позволявайте си по-често десерта преди основното ястие!

Ралица

01.01.2011
Париж